Анес Мартен-Люган
Все още чувам тази музика (6)

5.
Вера

Понеделник сутринта, макар Янис да заведе децата на училище както обикновено, беше особено начало на деня. Аз се стреснах, когато се върна в апартамента, след като ги беше оставил. Той ни наля по още едно кафе и се настани с лаптопа си.

— Започваш проучванията си?

— Да, нямам никаква причина да чакам. Люк не е от хората, които ще дойдат да ме умоляват да остана, а и дори да го направи, решението ми е взето, с агенцията за мен е свършено.

— Добре… хайде…

Бях съвършено непохватна, вече не знаех какво правя обикновено, нито къде да застана. Останах да стоя права, без да мърдам, гледайки в краката си. Той скочи от табуретката и се приближи до мен.

— Не си променяй навиците… дръж се така, все едно ме няма тук. И не се безпокой, аз ще прекарам един много приятен ден.

— Извинявай.

След четвърт час го целунах и тръгнах на работа, разкъсвана от страх. Никога не бях виждала Янис без работа. Той винаги беше в движение, от офиса на строителния обект, поддържайки непрекъснато контакт с другите.

 

 

Прекарах част от сутринта с очи, вперени в телефона, очаквайки новини от него и сдържайки се да не го попитам. Не исках да си въобрази, че му оказвам натиск — просто имах нужда да бъда спокойна за него. Преструваше ли се? Криеше ли нещо от мен? Бях си решила да чакам до обедната почивка, изглеждаше ми достатъчно като срок.

Най-накрая стана един часът и дойде избавлението. Двете с Люсил обядвахме заедно и аз щях да я изоставя за няколко минути, за да се обадя на Янис. В момента, когато спусках ролетката на туристическата агенция, бях повикана от глас, който ме скова незабавно. Веднага се обърнах към колежката ми:

— Съжалявам, мисля, че няма да мога да хапна с теб този обяд.

— Няма проблем! Среща в два и половина!

Тя си тръгна, аз въздъхнах дълбоко, после се обърнах към Люк, чиято физиономия издаваше лошо настроение. Аз сигурно не изглеждах по-приветлива.

— Какво правиш тук?

— Мъжът ти болен ли е или какво? — изкрещя той.

— Първо веднага ще се успокоиш! Ти си болният, който ми се стоварва на главата в работата, без да ми каже „добър ден“! Къде мислиш, че се намираш?

— Добър ден, скъпа сестричке… Устройва ли те, ако се обръщам към теб по този начин?

— Ти наистина си голям тъпанар, когато започнеш така!

— Да те черпя ли едно кафе?

— Не, аз ще те черпя, и то в агенцията.

— Както искаш.

Да не би да смяташе, че има избор! Аз знаех, че пререканието ни ще бъде твърде бурно и не исках някое от кварталните заведения, където ходех редовно, да послужи за сцена на братоубийствена война. Вдигнах отново ролетката и го пуснах да мине пред мен. Щом влязохме вътре, затворих и оставих светлините загасени — което само направи още по-студени първите разменени думи. Люк се настани на стола срещу бюрото ми. Отново, без да му оставям избор, му сервирах нес кафе, той не заслужаваше повече. За себе си не направих и седнах на мястото си.

— За какво искаш да говориш с мен?

— За Янис! Къде е той? От сутринта се опитвам да се свържа с него по телефона, а той не ми отговаря!

— Какво имаш да му казваш?

— Подиграваш ли ми се, Вера?

— Разбира се, че не — му отвърнах аз с леден тон.

— Мъжът ти ми е оставил писмена оставка през уикенда.

— Това учудва ли те?

— Той не може да ме зареже така! Работи върху куп преписки.

— Малко е късно, за да разбереш, че той работи!

— Това е такава липса на професионализъм. Той няма право!

— Можеш ли да ми кажеш защо не трябва да го прави? Ти го предаде! — изкрещях аз, удряйки с юмрук по бюрото си.

— Предал! Ама стига де — подигра се той. — Всичко това, защото не искам да се захвана с някакъв проект?

— Разбира се. И отгоре на всичко го представи като некадърен, свързвайки се с Тристан, неговия клиент, за да откажеш да работиш за него.

— Тристан! Ти му говориш на малко име? А да, вярно, че вие си станахте приятелчета с него!

— И какво от това? Нашите познати не те засягат. Това, което ти направи, не е правилният подход. Ти не даваш възможност на Янис да се изяви! Ти…

— Нали все пак няма да изискваш за съпруга си статут на творец! Не ставай смешна.

— Все пак си наистина доволен да се обърнеш към него, когато ти липсват идеи! Но в действителност аз мисля, че завиждаш, че му завиждаш за таланта му, за живота ни, за семейството ни, докато ти провали своето! И реши да му опропастиш съществуването!

Той скочи от стола си.

— Завиждам на твоя мъж? Това пък откъде го измисли?

— Защо му отнемаш възможностите тогава?

— Защо според теб? Не става въпрос дали Янис има талант, проблемът е, че трябва да бъде овладян, той се разхвърля във всички посоки и не познава значението на думата отговорност! В деня, когато разбереш до каква степен твоят мъж, когото ти боготвориш, е незрял, това ще ти причини болка, голяма болка.

Аз станах и, сочейки го с пръст, заобиколих бюрото си.

— Забранявам ти да говориш за него така! Мислех, че той ти е приятел, за да не кажа най-добрият. И ти напомням, че говориш за бащата на децата ми!

Хванах го за ръката, за да го избутам грубо към входа на агенцията.

— Пръждосвай се, не искам повече никога да те видя!

— Знаех, че ще реагираш така, Вера — ми каза той внезапно успокоен, като стигна до вратата. — Ти винаги ще го защитаваш, което в известен смисъл е нормално. Надявам се, че няма да съжаляваш за това. Но… да не би да ми казваш също така, че вече няма да виждам племенниците и племенничката си? Знаеш, че ги обичам колкото собствените си деца.

Боже мой, никога не бих могла да си представя, че брат ми е толкова извратен. Той се опитваше чрез децата ми да ме накара да отстъпя.

— Можеш да ги забравиш, докато не се извиниш на баща им. Колкото до близнаците, те са големи, имат мобилен телефон, могат да ми се обадят винаги. Нямат никаква причина да страдат от зловредността на баща си.

— Щом така виждаш нещата… Ще отстъпя, понеже искаш да си тръгна… но си оставам твой брат. Пази се.

— Чупката! — извиках аз по-силно, преглъщайки сълзите си.

Той ме погледна за последен път, аз отказах да видя тъга в очите му. Нямаше да ме разнежи. Той беше отговорен за разрива ни. Все пак продължих да го следя с очи, докато изчезна. Изхълцах за пръв път. Не мислех, че ще бъде толкова болезнено. Бях изгубила брат си, последният член на моето семейство, който ми беше останал. Родителите ни бяха починали преди много години. Бяхме само двамата. Люк и аз. Отсега нататък бях сама. С всички сили сдържах риданията си, знаейки обаче, че няма да издържа дълго. Иззвъняването на телефона ми ме накара да подскоча. Янис. Примигнах няколко пъти, за да не се разплача, после си поех дълбоко въздух, преди да се обадя.

— Щях да ти се обаждам — казах направо.

— Какво става с теб?

Пресипналият ми глас ме издаде.

— Нищо — му отговорих, покашляйки. — Глътнах накриво. Ти как си?

— Добре. Знаеш ли, чух се по телефона с Тристан.

— Така ли? И какво искаше от теб?

— Пак настоя да сключим договор с него.

— Той наистина държи на проекта, сигурно е разочарован. Сърди ли ти се?

— Не, нямам такова впечатление, той изглежда по-скоро е разбрал, че с брат ти не сме на едно мнение.

Малко повече от това дори…

— И представи си, кани ни на вечеря у тях днес.

— А?

— Ами да. Хубаво е, нали? Обадих се на Шарлот, за да разбера дали може да гледа децата, тя не може. Впрочем, аз дори не успях да й съобщя за мен, изглежда много бързаше. Ще й кажеш ли, когато обядвате утре?

— Да, да, ще го направя. Следователно тази вечер не можем.

За да бъда честна, това ме уреждаше по много причини. Първо, нямах никакво желание да излизам. И после, боях се, че това прекалено много ще съживи болката на Янис.

— Напротив, можем. Отидох да видя портиерката, дъщеря й Каролин няма нищо против срещу малка сума да стане бавачка. Той ни чака в осем часа.

— Много добре.

— Сигурна ли си, че си добре? Струваш ми се странна.

— Наред съм! Само съм малко уморена, още не съм обядвала.

— Защо? Вече повече от половин час си в почивка.

— Знам, не видях как отлетя времето, гледах някакви глупости в интернет.

— Тичай да си купиш поне един сандвич. Ако си уморена, мога да отменя вечерята.

— Не! Отиваме, приятно ми е, този тип е симпатичен.

— Щом го казваш. Иди да хапнеш. Не бързай тази вечер, аз ще се заема с децата. Целувам те.

— И аз…

Затворих, измъчвана от угризения. Току-що бях излъгала Янис, това никога не ми се беше случвало. Не го понасях. Макар да бях премълчала, за да го предпазя от мръсотиите на брат ми, това не беше достатъчно основание. Нямах никакво извинение. Защо го направих?

 

 

Посветих следобеда на това да направя всичко възможно, за да забравя за брат ми и да се съсредоточа единствено върху Янис. Като изключим факта, че задължително ще стане въпрос за Люк на вечерята у Тристан. Впрочем защо ни беше поканил? Надявах се, че това не е някакъв заложен на Янис капан, за да го упреква за загубата на време и липсата на сериозен подход от страна на кантората. В крайна сметка не го познавахме добре… Понякога хората са гадни. Тъй като вече изпитвах чувство за вина, че го бях излъгала, не пожелах да споделя с него резервите си, докато той изглеждаше доволен от обаждането му и от поканата.

Оставихме децата, които бяха много щастливи, че ще ги гледа дъщерята на портиерката — празник посред седмицата. Дано тя успее да ги накара да си легнат не много късно… Точно в осем натиснахме звънеца на двойната врата на апартамента на Тристан. Той живееше в студен квартал от XVI век — без живот, без магазини, подредени в права линия прекрасни сгради, в които нямаше душа. Представих си лесно, че не хаби нерви за паркирането, когато се прибира от работа, защото наблизо сигурно има свръхохраняем паркинг. Янис не спря да ме поглежда доста разтревожено, вероятно обедната разправия беше оставила някои следи по лицето ми.

— Сигурна ли си, че си добре? — ме попита той за кой ли път, докато все още чакахме Тристан да ни отвори.

— Ами да! Уверявам те! Само се чудя как ще се държат децата.

— Аз знам отговора: отлично. Тази вечеря ще им се отрази добре. Окей?

Аз поклатих глава. Янис ми се усмихна и се наведе, за да ме целуне. В момента, в който той се отдалечаваше от мен, вратата се отвори. Малко оставаше. След секунда щяха да ни хванат като двама тийнейджъри, които се мляскат скришом. Тристан, чиято бледност ме порази както в деня, в който го срещнах, ни посрещна сърдечно.

— Добър вечер, Вера, Янис, благодаря, че приехте поканата ми. Влизайте. Чувствайте се като у дома си.

Той стисна първо моята, после ръката на Янис, който му подаде бутилката вино, купена за случая.

— Мога ли да поема дрехата ви? — ми предложи той.

— Благодаря.

Дадох му сакото си, което той прибра грижливо в гардероба на антрето. После ни направи знак да пристъпим напред към всекидневната — доста студена на пръв поглед с пода си от декоративен бетон и тъмните стени, и достатъчно огромна, за да приюти роял. Между две разположени едно срещу друго канапета с дамаска имаше стъклена ниска масичка. Една цяла стена беше посветена на библиотеката, другите бяха украсени с модерни картини, чийто смисъл напълно ми убягваше. В четирите ъгъла на помещението имаше малки колони, от които се чуваше джаз. За щастие звукът не беше много силен, защото този музикален стил започваше да ми дразни ухото след известно време за голямо съжаление на Янис, който от своя страна го обожаваше. Впрочем той беше предал страстта си на Жоаким, записвайки го на частни уроци по тромбон, което той самият не е могъл да направи като дете. Наистина с Тристан бяха създадени да се разбират! Внимателното ухо на мъжа ми вече беше разпознало звука и двамата започнаха да обсъждат музиката. През това време продължих да оглеждам. Единствената лична нотка беше една рамка с три снимки — разбрах, че става дума за дъщерите му. Бих дала какво ли не, за да се доближа и да ги разгледам. Освен това беше точно както си представях, че живее сам мъж, който обаче има достатъчно средства, за да наеме чистачка на пълно работно време. Моята мечта! Нямаше и една прашинка, нямаше и помен за безпорядък. Малко прекалено чисто все пак. Пълната липса на женско присъствие беше очевидна, дори и само съдържанието на гардероба в антрето — редица сака от костюми — което бях успяла да зърна, трябваше веднага да ми каже: нямаше опасност да се натъкнем на госпожа Тристан. Седнах на едно канапе, Янис се настани до мен.

— Отворих бутилка червено да вземе въздух, добре ли е за вас?

— Отлично за мен — отговорих аз.

— Супер — обяви мъжът ми, който продължаваше да се оглежда наоколо.

Той сигурно смяташе, че на този апартамент му липсва малко въображение и цвят. Макар вече да мечтаех да разбъркам купчината съвършено подредени едно върху друго на ниската масичка списания, аз не се осмелявах да си представя какво му минаваше през главата. В замяна на това на драго сърце признавах, че у Тристан цареше изтънчена атмосфера, нелишена в крайна сметка от известна сърдечност, за която със сигурност допринасяше приглушената светлина. Всъщност на мен ми се струваше, че се намирам във фоайето на луксозен хотел — всичко беше подредено елегантно, с вкус и без съмнение на невероятна цена.

— Какво правихте този уикенд, та изглеждате така? — ни попита той, поднасяйки виното.

— Янис ни изненада с разходка до морето с децата — му отговорих аз изненадана, че проговорих първа. — Беше ни достатъчен само един следобед на плажа, за да придобием тен.

Тристан се усмихна и се обърна към мъжа ми:

— Добър си!

Янис се засмя доста горд от себе си.

— Наистина — продължи Тристан. — Аз съм неспособен да направя каквото и да било, ако не е организирано предварително, и то в най-малки подробности. А ти тръгваш с жената и децата, без да се замислиш.

— Мога да те науча, ако искаш!

— Ще се възползвам.

Присъствах на раждането на едно приятелство. Усещах, че не е нужно много повече, за да започнат да се шегуват един с друг. Дори и да ми беше малко трудно да си представя Тристан да разказва просташки шеги или да се смее на такива, доста лесно си ги представях да пият бира направо от бутилката. Отбелязах си също така, че ако по чудо изчезна в този момент, не е сигурно, че ще го осъзнаят. Янис току-що беше изгубил най-стария си приятел, но беше на път да спечели нов. Странно, но аз щях да свикна. Имах ли избор? Не е сигурно.

— … И после, смайва ме, че си го направил, след като ти се нахвърлих рано сутринта. Впрочем, Вера, по този повод, държа да се извиня пред вас, че се обадих на Янис толкова рано сутринта, още повече в събота. Много съжалявам, не го осъзнах на момента.

— Няма за какво, Тристан. Уверявам ви.

— Ей — прекъсна ни Янис. — Двамата няма ли да престанете с любезниченето и говоренето на вие! Струва ми се, че съм някое хлапе с майка си, което се подготвя да бъде смъмрено от директора. Това ми навява малко в повече спомени.

Сдържах се да не се разсмея. Янис не грешеше, чувствах се много притеснена. Събеседникът ми изобщо не беше зле сам по себе си с всичките си обноски. Между двама ни обаче съществуваше голяма разлика: при него те изглеждаха естествени, сякаш по рождение, докато при мен изобщо не беше така. И той добави отгоре на всичко:

— Вие трябва да решите, Вера. Аз не бих си позволил.

Усещах, че Янис ме наблюдава. Усмихнах се и погледнах и двамата. После хванах чашата си и протегнах ръка над ниската масичка.

— За твое здраве, Тристан! — изрекох.

От този момент разговорът между трима ни тръгна много по-непринудено. Ние се опознахме, разговаряйки за това-онова, редувайки баналности и по-задълбочени теми, припомняйки си откъси от своя живот, при все това, без да се разкриваме прекалено много. Тристан ни зададе много въпроси относно децата, техните характери, отношенията помежду им. Засмя се, като му доверих, че Виолет още не е забравила, че той я нарече „малка принцеса“.

— Дъщеря ми очевидно те харесва — му съобщи Янис засмян. — Мисля, че следващия път, когато те види, ще си сложи всичките труфила, за да ти покаже колко е съблазнителна!

— За щастие имам дъщери, би трябвало да съумея да се справя.

Очите му потъмняха. После той стана, извинявайки се — трябваше да отиде в кухнята за няколко минути. Ние с Янис се спогледахме. Противно на твърденията му у нас, може би не беше толкова разбиращо се от само себе си, че трябва да живее разделен с тях. Като майка проявявах разбиране.

— Тристан — извиках аз, — имаш ли нужда от помощ?

— Не, изобщо, не мърдай.

— А дъщерите ти? Ти ни каза, че са на тринайсет и петнайсет години, нали? Как се казват?

— Имаш добра памет — ми отговори той от кухнята си. — Кларис е по-голямата, Мари е втората. Обаче ви пожелавам да се запасите с голяма смелост за юношеската възраст на вашите трима. Изобщо не е приятно!

— Чак толкова?

— Преувеличавам…

— Майка им омъжи ли се повторно? — го попита Янис невинно. — А ти?

Аз го ритнах, поглеждайки го строго. Той се намръщи, за да не изкрещи. Изглежда му бях причинила страшна болка. Толкова по-зле.

— Вера, няма нужда да изтезаваш Янис.

Аз подскочих, като чух Тристан, който се беше появил безшумно. Той взе усмихнат чашата си от ниската масичка, после, оставайки прав до нас, отпи глътка вино, без да сваля поглед от мен.

— Аз щях да задам същия въпрос, ако бях на негово място.

Янис помълча две секунди и избухна в смях.

— Разбираме се като мъже! — каза той накрая, преди да се изправи, продължавайки да ме гледа. — Магарица такава, съсипа ми крака!

После отново насочи цялото си внимание към Тристан:

— Е, къде се крие жената на живота ти?

Домакинът се усмихна с половин уста и ме погледна така, все едно казваше „изобщо не се отказва“. Аз свих рамене.

— Не съм я намерил още. Престанах да търся след няколко доста неудовлетворяващи връзки.

Той изглеждаше доста безразличен, това ми се стори тъжно. И жалко за него. Той имаше всичко, за да намери някого, с когото да сподели живота си.

— Каня ви да седнем на масата!

Очевидно Тристан беше старателен и безупречен мъж. Масата беше сложена — с покривка, платнени салфетки и висококачествени съдове. Това изглеждаше толкова естествено при него, че аз не можех да не си кажа, че прекалява или пък че се старае да ни впечатли по някакъв начин. Храната беше на висотата на показаното досега, изобщо не беше пестил. Обаче той не скри, че няма нищо общо с това. Беше помолил домашната си помощничка да приготви вечерята, той само я беше стоплил.

Като приключихме с вечерята, останахме на масата, а Тристан ни сервира кафе и сливов ликьор. Старомодните му маниери, малко като от стара Франция, бяха колкото смущаващи, толкова и смешни, малко трогателни дори. Доста бях любопитна да открия откъде идваше това възпитание. Обаче смятах, че би било неуместно да задам и най-незначителния въпрос относно произхода му. И знаех, че ако бъдем принудени да се видим пак — в което не се съмнявах, що се отнася до Янис — можех да имам доверие на мъжа си, че ще сгафи и няма да си усложнява живота с благоприличие, ако иска да научи повече за новия си приятел. И после, трябваше да призная, че с него не беше трудно да се разговаря, изглеждаше лесно да се сближиш с този човек.

— Всъщност, Янис — обърна се към него Тристан, — успокоиха ли се нещата с Люк?

Обърнах се рязко към мъжа си:

— Ти не му ли каза?

— Не, не още.

Впуснахме се в мълчалив диалог. От една страна, аз го питах защо е мълчал, той ми обясняваше, че се притеснява да му съобщи какво е положението.

— Какво? — ни прекъсна Тристан. — Кажете ми. Все още не ви познавам достатъчно, за да разшифровам езика ви.

— Ти не си готов да го разшифроваш — възразих му, без да откъсвам поглед от Янис.

— Всъщност аз си подадох оставката.

— Но защо? Надявам се, че не съм ти създал неприятности…

— Както разбра, Люк ти изпрати този мейл зад гърба ми. Това беше капката, която преля чашата. Ние имахме проблеми с общуването от известно време и аз не разполагах с никаква свобода.

Тристан със смръщени вежди, видимо дълбоко замислен, не сваляше поглед от Янис.

— Съжалявам — каза накрая. — Чувствам се отговорен.

— Не говори глупости!

Тристан въздъхна, изглеждаше все по-притеснен.

— Ами, напротив… Аз предизвиках конфликта, преследвайки ви, за да ви стана клиент.

— Ако мога да си позволя, Тристан, аз почти съм готова да ти благодаря — прекъснах ги аз. — В противен случай никога нямаше да знам, че Янис се задушава толкова много, работейки за брат ми.

— Не исках да те безпокоя излишно — измърмори през зъби мъжът ми.

— Значи може би е всяко зло за добро в този случай — рече Тристан.

Той стана, повървя няколко секунди из всекидневната, преди да застане неподвижно до прозореца с ръце в джобовете на официалния си панталон.

— Сигурен ли си, че положението е непоправимо? — попита той Янис, все още загледан навън.

— Ако ти кажа, че прекарах деня в търсене на работа, този отговор достатъчен ли ти е?

— Наистина, това изглежда доста ясно.

Устата му се разтегна в странна гримаса. Какво искаше да каже тази физиономия? Дали започваше да му харесва бързата размяна на реплики с Янис? Или пък беше нещо друго? Трябваше ми декодиращо устройство.

— Вера казва, че си се задушавал, ти говориш за липса на свобода. Бъдещето ти ми изглежда напълно очертано.

— Да не се мислиш за Мадам Ирма^[1]? — подхвърли му Янис, ставайки.

— Не си налагай да работиш отново като подчинен на някой друг, който също няма да ти позволи да използваш възможностите си. Повярвай ми, имам опит в това… Бъди си сам шеф. Създай своя компания.

На едно мнение сме.

Мъжът ми се приближи до него, прокарвайки нервно ръка през косата си, горчиво усмихнат.

— Забавно е, че ми казваш това, Вера ме посъветва същото. И ще ти отговоря по същия начин като на нея. Мислил съм за това сериозно и неведнъж. Още повече, когато попадат проекти като твоя, това гъделичка, съвсем очевидно. А да започна да работя самостоятелно би представлявало истинско сбъдване на мечтите ми. Но противно на онова, което мислят някои, сред които и Люк, аз съм стъпил здраво на земята. Трябва да поема своите отговорности, ние имаме три деца, заем за закупуване на жилище ни виси на главите, разходи. И ако искаш да знаеш всичко, нямаме нито грош заделен настрана. Никоя банка няма да ме одобри.

Те вече стояха един срещу друг като два готови за бой петли. Аз започвах да се страхувам, че Янис ще избухне, усещах как расте раздразнението му, докато Тристан от своя страна изглеждаше съвършено спокоен.

— Не се познаваме много, но ще бъда откровен с теб, Янис.

Мъжът ми поклати глава озадачен.

— Като те слушам, ти имаш желанието и таланта, аз го установих. Проблемът с парите те задържа. Това е измислен проблем.

— Ей! Ти на коя планета живееш? Мангизите не падат от небето.

— А ако аз гарантирам за теб?

Янис се намръщи.

— Ти току-що го каза: едва ме познаваш. Защо би поел такъв риск?

— Познавам те достатъчно, за да знам, че моите пари са в безопасност с теб — му отговори Тристан незабавно.

Аз преглътнах, без да мога да повярвам. Бях свидетел на преломен момент за Янис и за неговата кариера.

— Страхотно предложение! — прошепна Янис с развълнуван глас, който ми беше непознат.

После той се обърна към мен:

— Вера, време е да отидем да освободим бавачката.

Разбрах, че трябва да тръгна тутакси. Той беше много разстроен.

— Почакай! — задържа го Тристан. — Говоря сериозно, не ти се подигравам.

Янис пое дълбоко въздух със стиснати челюсти.

— Ами добре… благодаря ти, но аз отказвам, защото гърбът ми не е достатъчно здрав.

— Сигурен съм в обратното. Нека да поговорим. Ела в офиса ми утре…

— Казах не!

Защо се затваряше той като мида в черупката си?

— Ако си промениш мнението…

— Вера, готова ли си?

— Да, да — отговорих аз, скачайки от стола си. — Тристан, мога ли да си взема сакото?

— Разбира се, веднага.

Събрахме се тримата в антрето. Домакинът ни извади дрехата ми от гардероба. Тревожна бръчка прорязваше челото му. Аз не свалях поглед от Янис през цялото време, през което Тристан, много галантен, ми помогна да облека сакото си. Мъжът ми пусна най-любезната си усмивка:

— Благодаря за тази вечер, беше супер! Ще го повторим.

— Надявам се, да — отговори той, стискайки му ръката.

Янис отвори вратата и се отдалечи по площадката, без да ме чака. Аз се приближих до Тристан и спонтанно го целунах по бузата. Той се възползва от това, за да ми прошепне на ухото:

— Надявам се, че не го обидих или пък притесних. Яд ме е, не биваше да му представям нещата така, беше нетактично.

— Не се безпокой — рекох тихо, отдалечавайки се. — Всичко ще бъде наред.

Той ме задържа за ръката.

— Вера, не е нужно да ви познавам повече, за да знам, че ти си единственият човек на земята, който може да го убеди поне да помисли за това. Аз не правя необмислени предложения. Той е надарен, наистина е много надарен.

Едва забележимо се усмихнах и изтичах след Янис, който вече слизаше по стълбите. Не чух вратата да се затваря.

— Почакай ме!

Никакъв отговор, правеше на инат.

— Янис! Стига!

Той махна с ръка и продължи към улицата. Намерих го да крачи напред-назад по тротоара. После ме погледна със скръстени зад врата ръце и съкрушена усмивка.

— Бих изпафкал една.

Само това липсваше! Самото споменаване на цигарата подложи нервите ми на тежко изпитание.

— И дума да не става! Ако започнеш отново, ще започна и аз! Какво те прихвана там горе?

— Този тип е много, ама много побъркан!

— Защо? Той вярва в теб! Това ли те ядосва? Това е лудост! В края на краищата, какво ти пречи да помислиш?

— Вера! Отговорът е не! Не искам повече да чувам да се говори за това.

— Но…

— Ако обичаш, не прави нещата по-трудни… да се прибираме у нас.

 

 

Той не продума повече, докато стигнем до апартамента, и не каза нищо на бавачката. Тя едва си беше тръгнала, когато ми каза да не го чакам, да отида да си легна; щял да се качи по-късно. Поспрях насред сгъваемата стълба, за да го погледам, а той дори не усети. Предложението на Тристан го объркваше. Само дето реакцията му беше много показателна за въздействието, което му беше оказала подривната дейност на брат ми. Янис се криеше зад проблема с парите, за да не рискува, защото нямаше никакво доверие в себе си. Той седна за няколко секунди на една кухненска табуретка, после се изправи внезапно. И така нататък до момента, когато изглежда си каза, че има нужда от едно малко за ободряване. Отиде да порови в барчето. Исках да го разтърся, да го успокоя, но той се беше изолирал напълно. Дойде при мен едва след два часа, наистина посред нощ. Аз все още не бях мигнала, но се направих, че спя. Той си легна, без да ме докосне, и се обърна настрани. Аз не помръднах, слушах дишането му. Усещах напрежението, което струеше от него, и не знаех какво да правя, изпълнена с чувство за безсилие; бих искала да го насърча, да му инжектирам веднъж доза доверие в себе си и втори път дозата безразсъдство, което изглежда беше изгубил внезапно. Той не заспа. Аз също.