Анес Мартен-Люган
Все още чувам тази музика (2)

1.

Както всеки път, когато вечеряхме в кантората, децата бяха неудържими. Янис не правеше нищо, за да ги успокои, точно обратното. Докато аз режех пиците с вълшебния резец, той кръжеше из откритото пространство с най-малкото ни дете, четиригодишната Виолет на раменете. Жоаким и Ернест, двамата ни по-големи синове, ги преследваха между бюрата, имитирайки звука на лазерните мечове.

Седнала на централна заседателна маса, която тези вечери служеше за маса за хранене, аз срещнах погледа на брат ми Люк, който беше едновременно поразен от врявата и развеселен от гледката. Това може и да му лазеше по нервите, но той искаше още. В определени граници все пак.

— Вера, ако обичаш. Кажи им да идват…

Аз се разсмях, преди да се обърна към тях:

— На масата! Ще играете после.

Янис ме погледна широко усмихнат, а аз артикулирах беззвучно с крайчеца на устните: „Люк ще изпадне в криза, идвай!“

— Хайде, чудовища — отговори мъжът ми. — Чичи се нерви.

Той беше непоправим.

— Янис, престани — ядоса се брат ми. — Изглеждам като глупак, когато ми викаш така.

Горд от постъпката си, Янис се настани на свой ред с Виолет на коленете му на табуретката до мен. Жоаким и Ернест седнаха от двете страни на Люк, който пое грижата да им сервира. От този момент вече не се чуваше кой какво говори. Надвикваха се от всички страни — трите деца с пълна уста разказваха на баща си как са прекарали деня в училище, докато Люк молеше — напразно — за малко тишина, а Янис, продължавайки да слуша внимателно нашето потомство, говореше с мен за внезапното си желание да заведе децата на нерегламентиран къмпинг това лято. Никога не бяхме правили това, дори и да тръгвахме винаги набързо — доста странен за мен факт, понеже от петнайсетина години работех в туристическа агенция. И двамата с него обичаме да тръгваме наслуки, без да планираме нищо. В замяна на това аз му готвех изненада за следващата година — когато той става на четирийсет и се навършват десет години от сватбата ни — пълнех добросъвестно една касичка всеки месец, за да му подаря триседмичен роуд трип семейно на другия край на света. Откакто се родиха децата, се задоволяваме с Европа. Падаме си по шофирането и не се страхуваме да навиваме километри с трите ни хлапета.

— Нямаш ли желание да спим в палатка? — предложи той, гледайки ме палаво.

— Да сложим тогава смешковците в друга?

— О, не, спестете ми плановете си — прекъсна ни Люк. — Ако не го направите заради мен, избягвайте намеците поне пред децата си!

— Ама какъв досадник си! — отвърнах му аз през смях.

Люк отегчено въздъхна. Колкото до Янис, той настани Виолет на табуретката и застана зад мен. Прегърна ме, подпря брадичката си на рамото ми и ме целуна.

— Няма да се срамуваме да се обичаме пред децата си! — заяви му Янис.

Брат ми въздъхна, усмихвайки се едва забележимо.

— Как ми дойде на ума да ви запозная! Ако знаех… щях да се въздържа.

— Беше неизбежно, знаеш го! И без нас двамата животът ти щеше да бъде убийствено скучен — му подхвърлих аз.

Люк се разсмя. Толкова рядко явление, че трябва да бъде отбелязано!

 

 

Току-що бях отпразнувала двайсет и петата си годишнина, когато Люк най-после се беше решил да ми представи новия си най-добър приятел, в когото виждаше съдружника на мечтите си. Накрая не му бях оставила избор, понеже той се въздържаше да ме събере с него на едно място. По онова време чувах да се говори за Янис, щом се видех с брат ми. Те се бяха срещнали на строителен обект, чийто архитект беше Люк. А Янис играеше там ролята на специалист по всичко — занимаваше се с всичко и брат ми беше шашнат от този самоук ентусиаст, който не се дава лесно и има сръчни ръце. Макар че бяха толкова различни, те се бяха разбрали много добре. Няколко разпивки след приключването на обекта бяха допринесли доста за това. От своя страна на тази възраст аз мислех за всичко, освен за семейство. Работех вече от две години в туристическа агенция като провеждаща тестове за престой и когато не бях на другия край на света да проверявам удобни ли са хотелските матраци, купонясвах по баровете заедно с Шарлот — моята неразделна спътничка и специалист по дисциплината. Начинът ми на живот неминуемо ме караше да се ужасявам безумно от предложението на брат ми, женен за твърдоглавка и на трийсет и две години вече баща на двама близнаци. Фактът, че той ми говори за някакъв забавен тип, с когото прекарваше времето си и правеше планове, беше събудил любопитството ми. Повличайки Шарлот със себе си, бях предизвикала нещата и бях предложила на Люк да пийне с нас и с приятелчето си. Той отстъпи. Поканих всички в бар на улица „Оберкампф“. Люк дойде, едва поздрави Шарлот, която го ужасяваше още от първата им среща, стовари се на един стол и поръча пинта бира, взирайки се в мен странно с отчаяна физиономия, която ми беше съвършено непонятна. Изведнъж най-добрата ми приятелка започна да подсвирква така вулгарно, както беше в състояние да го направи, когато тръгнеше на лов. Брат ми измърмори през зъби: „Ето, неприятностите започват.“ Стана и стисна ръката на мъжа, който се приближаваше към масата ни. Пред мен беше прочутият Янис, страшно мръсен, с дънки на дупки и изцапана с боя тениска. Той ни целуна по бузите и седна срещу мен. Следващият четвърт час непрекъснато го оглеждах под лупа — сините му очи, матовия тен на човек, който често работи навън, неподстриганите му коси, заразителния му смях, невероятната доброта, която се излъчваше от всяка негова дума, изранените му и не особено чисти ръце. После срещнах погледа му, усмихнах му се. След това ние само се наблюдавахме. Когато малко по-късно Шарлот ми предложи да отидем да се забавляваме и да сменим заведението, аз отказах.

— Мисля, че изгубих приятелката, с която купонясвах — ми подшушна тя на ухото. — Само не бъди благоразумна.

— До скоро, съкровища! — подхвърли тя, отивайки си. Дълго време не продумах. Чувствах се съвършено объркана и все пак много уверена в бъдещето. Слушах как Янис и Люк говорят за работа, без да се мъча да разбера смисъла на думите им. Янис често ме поглеждаше, без да прекъсва разговора си с брат ми, който все пак не пропускаше да забележи малката му игричка. Люк изведнъж си спомни за жена си, останала сама с близнаците, и ни напусна. Най-после бяхме сами. От този момент не спряхме да си говорим, той разказа за себе си, аз разказах за себе си. Сервитьорите в бара накрая изгасиха светлините на терасата, за да ни изгонят. Ние се разхождахме, кръстосвайки из Париж. Влязохме в малък нощен бар само за да видим дали си пасваме да танцуваме рок заедно — хармонията се установи незабавно дотам, че продължихме с други два танца в латиноритми. Към шест часа сутринта, като минавахме през „Сен Мишел“ близо до кафене срещу Нотр Дам, което отваряше, ние поръчахме обилна закуска — кафе, портокалов сок, филии с масло и конфитюр, които Янис с дяволито удоволствие топи в чашата си. После взехме метрото. Въпреки свободните места в празния вагон останахме прави, увиснали на централния лост, като не спирахме да се гледаме. Янис трябваше да се прехвърли на „Шатле“, оставаше ни малко време.

— В колко часа свършваш работа довечера? — ме попита той.

— В шест. Ти…

— Ще мина да те взема. Обещавам ти да бъда чист.

Аз избухнах в смях. Той впери очи в моите.

— Вера… В главата ми сякаш свири музика.

— И в моята…

Бяхме на неговата спирка и той ме целуна. Музиката в главата ми вече не беше обикновена. Това беше филхармоничен концерт. Чу се дрънването за затварянето на вратите. Янис едва успя да скочи от вагона. Гледах го как изчезва на перона, без да пускам лоста. И в този момент разбрах, че плановете ми за бъдещето току-що се промениха безвъзвратно. Нямаше да има друг, освен него. Продължението доказа, че съм права.

 

 

Изскърцването на пръстен по прозорец ме накара да се върна в настоящето. Шарлот беше неспособна да дойде навреме и тихо. Винаги трябваше да влезе като някоя дива. Физиката й като на Моника Белучи я окуражаваше да подхранва легендата. Янис отиде да й отвори вратата. Тя подложи буза, за да получи целувката му за добре дошла. После зае поза на звезда:

— Добър вечер, съкровища — измърка с топъл глас. Децата изтичаха към нея. Тя ги спря с жест и ги подложи на проверка. Изглежда беше удовлетворена от състоянието им, защото, макар и качена на платформи, присви изящно колене, за да застане на височината им.

— Като никога родителите ви не са забравили да ви измият. Целувчици, сега — им заповяда тя, поставяйки пръст с кървавочервен маникюр на бузата си.

Когато сметна, че е получила дозата си обич, тя ги разкара грубо. С Янис и децата не бяхме шокирани. Познавахме нашата Шарлот. Тя беше уредила проблема с евентуалното майчинство радикално, понеже беше накарала да вържат маточните й тръби. Знаеше, че няма да може да се занимава с потомци, защото „не притежавам майчинско чувство“. Все пак понякога забелязвах как ги гледа тъжно. Обикновено малко след това ни молеше да й ги дадем на заем за няколко часа или за един уикенд. Тя пристъпи към нас гъвкава като котка.

— Здравей, скакалецо — ми каза.

— Как си, пантеро?

— Свободна, разкарах Тиери.

— Не го познавам този.

— Прекалено е досаден, за да го споменавам.

Тя се разсмя гръмко. Люк въздъхна дълбоко от другата страна на масата.

— Това проблем ли е за старчето? — го попита предизвикателно Шарлот, преди да се запъти към него.

Дори и Люк накрая да беше оставил зад гърба си стадия на ужаса, Шарлот още го дразнеше, а на нея й доставяше удоволствие да си играе с това. Междувременно Янис зае отново мястото си зад гърба ми и сдържа смеха си. Вместо да го поздрави нормално, Шарлот ощипа брат ми по бузата.

— Наистина си непоносима — й каза той леко усмихнат.

— Ти ме обичаш такава, съкровище!

Той се освободи и й наля чаша вино.

— Благодаря за винцето!

Той се готвеше да я отпрати, когато телефонът му иззвъня. По физиономията му познах, че се обажда бившата му жена. Той се уедини. Янис го проследи с поглед, лишен от илюзии.

— Според теб за какво е днес? Проблем с издръжката или ента глупост на близнаците? — го попитах аз.

Янис ме притисна към себе си.

— Не знам, тя го тормози през целия ден… Изглежда ми толкова невероятно, че хората могат да си причиняват такава мъка, след като са се обичали и са създали деца.

— Двамата никога не са се обичали безумно — намеси се Шарлот.

— Това не може да бъде причина — й отговори той. — Така е вече от години…

— Вие двамата сте ужасни. Всички нямат вашия късмет. Вие преминавате през кризите без особени последствия.

— Ами да, ние разговаряме, общуваме! Не си въобразявай, че всеки ден е лесно, имаме си нашите проблеми както всички — нервирах се аз.

— Един момент, трябва да се тревожа или? — ми прошепна Янис.

Обърнах се към него засмяна.

— Шарлот, зарежи! — прекъсна ни Люк, връщайки се към нас. — Те са нахално щастливи и дори не си дават сметка за това. Може би е по-добре така, ще ми кажеш…

Той облече сакото си и грабна вечната си кожена чанта.

— Отивам си.

Аз се отделих от мъжа си, скочих от табуретката и се приближих до брат си.

— Какво става?

— Трябва да отида да видя децата. Явно вината е моя, че те бягат от часовете в седмицата, когато не са при мен!

Изглеждаше наистина обиден.

— Ще дойдеш на вечеря вкъщи с тях, когато ги вземеш, ще се опитам да им поговоря.

— Няма да е зле…

Може и да ми се искаше, но не прегърнах брат си. Между нас имаше някаква непреодолима свенливост. Дължеше се до голяма степен на седемте ни години разлика. Единственият път, когато направихме повече от това да се мляснем братски по бузата, беше в деня на сватбата ми. При трите ми раждания той беше толкова смутен, че не прекрачи вратата на родилния дом. Аз не му се сърдех, той беше такъв, малко като главен сержант, малко като най-стеснителният и най-необщителният човек на земята. Само съпругът ми успяваше понякога да го накара да се отпусне. Той махна с ръка на Шарлот, каза „до утре“ на Янис и си отиде прегърбен, без да се обърне. Виолет заспа на канапето. Колкото до момчетата, те клюмаха все повече над конзолите си с игри. За по-малко от десет минути всичко беше подредено и почти чисто. Брат ми нямаше да започне деня си с гневно избухване към Янис.

— Съжалявам — казах на Шарлот. — Дойде напразно.

— Не се безпокой. Идете да сложите хлапетата си да спят. Ще обядваме ли утре заедно?

— Що за въпрос!

По всяко време, дори и със силна треска ние с Шарлот обядваме всеки вторник заедно. Изпиваме чашите си с бяло вино, говорейки за мъже, за счупени нокти и за деня, в който най-накрая ще се запишем в някоя спортна зала. Много бързо си бяхме създали този навик от деня, в който тя реши, че аз съм нейният скакалец. Нашето приятелство започна от едно пътуване, което аз й бях организирала. Преди да бъде моя приятелка, Шарлот беше клиентка на туристическата агенция, ужасна клиентка, която променяше мнението си на всеки две минути. Аз прекратих нейните колебания, като й обещах пътуването на мечтите й, пълно с изненади. Тя остана много доволна. На другия ден след като се върна — един вторник — прекрачи прага на работата и ме покани на обяд.

Преди да излезе, тя ни целуна, притискайки ни силно в обятията си.

— Чао, чао, съкровища — изкрещя, затръшвайки вратата.

Янис взе Виолет на ръце, аз помогнах на момчетата да станат. Ние отидохме при колата, паркирана на улица до агенцията. След като закопча дъщеря ни на нейната седалка, Янис прибра един акт от предното стъкло и седна зад волана. Той провря ръка над краката ми, отвори жабката и пъхна там глобата сред всички останали. Преди да запали двигателя, ме целуна нежно.

— Някак странно беше тази вечер — му обърнах внимание.

— Заради Люк, досаден е в момента.

Той включи мотора, който избръмча ужасно силно, дотам, че някакъв пешеходец се сепна. Някой ден ще трябва да се сбогуваме със старото ни волво комби със срамно много навъртян километраж.

— Заради децата и вещицата е — казах.

— Само това да беше. В работата е наистина непоносим.

— Какво става пак?

— Все същото… Дреболии, все по-често не сме на едно мнение. Е… познавам го. Не се безпокой, това ще отмине — завърши той с усмивка.

 

 

След двайсет минути се натъпкахме петимата в малкия асансьор на сградата ни, за да се качим на шестия етаж. Виолет не беше отваряла очи, тя спеше с отворена уста и лигите й течаха по рамото на баща й. Жоаким и Ернест залитаха, вкопчвайки се в ръцете ми. Янис отвори вратата и едва влязъл се спъна в електрическо влакче, което се търкаляше насред хола. Някои биха се ядосали, а той не пропусна да поздрави синовете си за изобретателно организирания им железопътен трафик.

— Браво, момчета! Утре ще се прибера по-рано от работа, за да поиграем заедно!

Миенето на зъбите беше забравено без колебание. Янис положи Виолет в леглото й, тя не се противи, докато я събличах и й навличах пижамата. После минах да видя момчетата, които се бяха задоволили да свалят дънки и тениските, преди да се пъхнат в завивките си по слипове. Затворих вратите на двете стаи и отидох при Янис във всекидневната, който вече беше бос. Щом се прибереше вкъщи, той събуваше обувки и чорапи. Седнал по турски на пода, продължаваше да разглежда влакчето на момчетата. Аз застанах зад него, наведох се над гърба му и се вкопчих за врата му. Той ме хвана за ръката и ме придърпа върху коленете си. После отново се съсредоточи върху релсите. Притисната към него, аз оглеждах царящия хаос като след земетресение. От много време бях установила, че няма никакъв смисъл да имам под ръка кутии за подреждане — абсолютно безполезни — и че никога няма да се прибера в чист, подреден апартамент, в който всяко нещо си е на мястото. Янис беше способен да сътвори увеселителен парк в хола за нула време.

— Скоро ще ни гониш май? — ме попита той.

— Много е вероятно! Става прекалено абсурдно. Какво?

Той се засмя. От време на време аз избухвах, настанявах ги четиримата в колата и ги молех да изчезнат за целия ден. Изхвърлях и правех истинско пролетно почистване. Те получаваха разрешение да се приберат едва когато успеех да седна за половин час на канапето и да се порадвам на усещането за чистота и ред. Само дето свършеното от мен можеше да бъде поставено под въпрос, щом Янис пристъпеше прага на дома ни. Преоткриването на пространството винаги пораждаше у него идеи и желания за реорганизиране. Дори и да нямаше нужда от това, започваше ремонти.

 

 

Ние живеехме на последния етаж на сградата. Апартаментът ни беше резултат от обединяването на четири слугински стаи. По онова време това се правеше все още много рядко. Ние успяхме да ги придобием на безценица, което въпреки всичко погълна спестяванията ни и стовари върху нас за двайсет и пет години заем с прекомерно висока лихва. Янис направи всичко сам и домът ни беше възхитителен. Да, мъжът ми имаше златни ръце и сърцатост, от която можеше да раздава. Неговата налудничавост имаше нещо общо с това. Нищо не го плашеше и той успяваше във всичко, с което се захващаше. Имахме две стаи, една за момчетата — Виолет дори не беше произведена по онова време — една за нас и една много голяма всекидневна с открита кухня. Никакъв страх от събарянето на стени! Янис успя да се сдобие с разрешение или по-скоро с някаква привилегия, за да уголеми прозорците — предпочитах да не знам как — така имаше винаги светлина, включително, когато зимното парижко слънце беше сиво. Можехме да бъдем доволни и да се чувстваме късметлии, че живеем на подобно място. Само дето една вечер, когато бяхме малко (много) злоупотребили с екзотичните коктейли, аз имах нещастието или щастието — всичко зависи от гледната точка — да забележа нещо странно. Ние танцувахме пламенна салса боси в хола. Имайки предвид колко бяхме притиснати и каква топлина излъчваха телата ни, скоро щяхме да сменим танца. Накрая Янис ме накара да легна на канапето, след като разкара блузката и сутиена ми. Докато лицето му беше между гърдите ми, замъгленият ми от алкохола поглед се спря на един детайл.

— Какво е това нещо на тавана? — успях да изговоря аз след въздишка на удоволствие.

— Това се нарича капак — ми отговори той през смях. — Я кажи? Не ти ли харесва онова, което ти правя?

Тогава повдигна полата ми, галейки бедрата ми.

— О… напротив — въздъхнах отново. — Но исках само да те предупредя, че таванът е пробит.

Янис се засмя пак, после погледна нагоре. Тогава скочи от канапето и се качи на един стол, за да огледа тавана с разкопчани дънки. И аз разбрах, че ще ме остави потръпваща, полугола и напълно незадоволена. В крайна сметка грешката беше моя. Отидох да си легна, чувайки го да крещи и да се смее от възбуда, докато рови в сандъка с инструменти. Ние с децата бяхме свикнали да спим въпреки шума. Когато станах на другата сутрин, холът беше покрит с брезент, зееща дупка с човешки размери беше заменила малката пролука в тавана и Янис се намираше в таванското помещение. Държах на ръце едва едногодишния Ернест, а Жоаким се беше вкопчил в крачола на пижамата ми. Тримата стояхме сред останки от стена и Янис, възбуден, широко усмихнат, с подаваща се от дупката над нас глава, ми каза:

— Любов моя, искаш ли да имаш стая с изглед към небето?

— Ама, Янис, какъв е този бардак?

— Ела да видиш, ще бъде страхотно! Ще се разширим безплатно! Това е висящ таван.

— Да не си откачил? Не можем да го направим!

— Напротив, ще скалъпя едно нещо, това ми е работата, довери ми се.

— Вече имаме стая!

— Мислех, че искаш трето дете.

Наистина, Янис изгради със собствените си ръце нашата стая и една баня. Бяхме на границата на незаконното. Ето защо като предпазна мярка постави сгъваема стълба, така достъпът до гнездото ни можеше да бъде прикрит. Тъй като беше любезният съсед, който правеше услуги на всички и който извършваше безплатно всички ремонти на сградата, съсобствениците си затвориха очите за разширяването ни. Единственият, който трудно преглътна хапчето, беше Люк. Няма човек като него, който така стриктно да спазва законите.

— Да си лягаме — ми каза Янис, целувайки ме под ухото. — Виждам как закрепваш стълбата. Това разпалва въображението ми.

— Още ремонти? — поднесох го аз, ставайки. Направих две-три танцови стъпки към стълбата. Докато ме поглъщаше с очи с неустоима усмивка, той стана също и пристъпи към мен.

— По-скоро друго ми се въртеше в главата.

— А…

Повдигнах косата си с ръце, после изкачих първите стъпала, продължавайки да поклащам бедра.

— Би трябвало да ти забраня да излизаш с тази рокля.

— О, не, обожавам я!

Пристигнахме в стаята си. Янис ме събори на леглото.

— Подстрекава към престъпление.

— Защо си мислиш, че съм я сложила?

Притеглих го към себе си победоносно. Знаех как му въздейства червената ми рокля на големи бели точки.