Анес Мартен-Люган
Все още чувам тази музика (19)

Епилог

Няколко месеца по-късно

Той беше опитал всичко, но не беше ги забравил. Не беше го забравил него. Не можеше, не искаше. Беше признал, беше приел поражението си. Нямаше друг избор. Те се бяха оказали по-силни от него. Той си беше помислил, че ще съумее да всмуче същността му и да заеме мястото му, но беше попаднал на прекалено силен враг. Беше подценил силата на тяхната връзка. Но все пак беше повярвал в това. Беше стигнал съвсем близо до целта. Те се бяха превърнали в негов наркотик, той още имаше нужда от дозата си. От тяхното щастие, от тяхната усмивка, от тяхната любов. Всички тези неща, които той никога нямаше да има и които никога нямаше да бъде. Днес се задоволяваше с трохи от спомени, които му бяха оставили. Така че, когато не издържаше повече, ги преследваше, търсеше ги, длъжен беше да ги види, да ги огледа. Причиняваше му болка това, че те бяха продължили да живеят както преди него. В крайна сметка той беше все така прозрачен. През последните месеци беше използвал прозрачността си, за да не ги изостави напълно. Изобщо не беше преставал да ги шпионира, скрит в сянката, него, нея, техните деца. По-големият беше тръгнал пак на уроци по тромбон всяка седмица, придружаван от баща си. Той ги следеше по пътя към урока по музика. Дори се беше промъкнал една вечер в дъното на някаква зала, където момчето изнасяше концерт. На няколко пъти беше издебнал как тя поглежда паникьосано, когато върви сама по улицата от туристическата агенция до метрото, оглеждаше се през рамо и ускоряваше крачка. При него също беше забелязал, че винаги е нащрек, когато си тръгва от строителния обект; вече не беше толкова лекомислен и от това беше станал само по-силен.

Колко съжаляваше, че беше влязъл в онази кантора, за която чуваше да се говори все повече. Каква ирония на съдбата, тази вечер беше годишнината от тази среща, а само той си спомняше за нея. Времето беше пак така хубаво както през месец май преди година точно на този ден и той ги гледаше отново през призмата на някакво стъкло. Беше витрината на ресторант, където те вечеряха заедно с децата си, брата и другата жена, чието име беше забравил. Празнуваха продажбата на прословутата гарсониера, той най-накрая беше сам на командния пост, повече нямаше нужда от никого, беше успял както искаше, вече беше станал известен, беше признат от колегите си. Те бяха весели край масата и почти си бяха възвърнали предишното безгрижие. Не, заблуждаваше се, те се обичаха още повече, той и тя вече бяха един човек. Това ги беше направило отвратителни. Не само че не ги беше ликвидирал, а онова, което ги беше накарал да понесат, беше ги направило по-силни. Това беше върхът, той им беше помогнал да станат по-зрели. Изхили се завистливо сам в своя ъгъл. После се стресна, когато обектът, който го беше очаровал, стана, целуна я и отиде да плати сметката. През това време тя помогна на децата да се облекат. Той излезе да ги чака на тротоара, където запали цигара. Тристан се запита дали да не излезе от сянката, за да поговори с него за последен път, да го поздрави за успеха му. Насили се и остана скрит от погледите. Тя излезе, държейки децата нежно до себе си, стъпките й отново бяха станали леки, тя заподскача, все едно беше от въздух, към мъжа, когото обичаше, той хвърли фаса си в канавката и изтича към нея. Тя пусна децата, за да може той да я хване за талията. Той я завъртя около себе си. Тя се засмя щастливо. Той се остави мелодията на техните гласове, на техните смехове, хармоничните движения на нейната цветна рокля около краката й да го хипнотизират за последен път. Да, за последен път, той беше дошъл да се сбогува с тях. Щеше да изчезне, щеше да започне отново всичко другаде, това беше единственото решение, ако искаше да се излекува от тях, ако искаше най-после да спре да чува тяхната музика в главата си.