Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jai toujours ceete musique dans la tete, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Papi (2018)
Корекция и форматиране
egesihora (2019)

Издание:

Автор: Анес Мартен-Люган

Заглавие: Все още чувам тази музика

Преводач: Весела Шумакова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Издателство Ера

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: ЕКСПЕРТПРИНТ ЕООД

Излязла от печат: 20.07.2017

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-435-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9640

История

  1. — Добавяне

На Гийом, Симон-Адероу и Реми-Тарику, моето ъгълче от рая…

Другият винаги играе в живота на човека ролята на модел, на предмет, на съдружник или на противник.

Зигмунд Фройд

True Sorry[1]

Ибрахим Малуф[2]

Увод

Той беше отишъл там, за да ги види как работят. За да разбере дали може да повери на архитектурното ателие, за което чуваше да се говори, цялостното обновяване на порутената сграда, в която неотдавна беше вложил средства. Единият от двамата съдружници, онзи, който седеше срещу него, монополизираше разговора. Другият изглеждаше доста безличен край него; той го пренебрегна напълно. Обикновено предпочиташе хората, които говорят малко и се захващат направо с най-същественото, но думите на този словоохотлив мъж го очароваха и го накараха да му се възхищава. Той имаше вроден усет за практичност, като едновременно с това умът му беше буден и творчески. Той сякаш раждаше една след друга по-интелигентни идеи. Може би това впечатление се дължеше на самочувствието му, на свободното му поведение? На някакъв вид безочливост, лишена обаче от арогантност. Искаше му се да разбере какво се крие зад този тип, да изстърже повърхността, за да узнае откъде се е взела тази изключителна харизматичност.

След двучасовия разговор тримата мъже станаха. Той би постоял по-дълго, но им стисна ръцете, без да забрави да погледне предизвикателно този, който събуждаше любопитството му и чиято тайна не беше успял да прозре. Не беше нито подходящият момент, нито подходящото място. Човекът от ателието му се усмихна доверчиво, окуражаващо и уверено в отговор.

Излезе, съзнавайки, че топката е в неговото поле; той беше потенциалният клиент, те предоставяха услуга. Дали щеше да се върне при тях? Изобщо не беше наясно. Повървя десетина метра по тротоара, докато умът му трескаво работеше, разтърсен от тази първа среща. Никога не му се беше случвало да се разстрои заради някаква среща. Той сам предизвикваше срещите, оставайки господар при всички положения — така беше известен в света на бизнеса. Но тук всичко го объркваше. Майският следобед се оказа прекрасен, облян в светлина, слънцето още не беше залязло. Но ако, излизайки от тези офиси, беше спуснат с парашут насред някоя мъглива и студена януарска вечер, това нямаше да го учуди. Нищо не беше както обикновено. Погледът му беше привлечен като магнит от твърде весела компания, която идваше срещу него. Жена с червена рокля на големи бели точки, заобиколена от три деца, вървеше с подскачаща походка, тя изглеждаше толкова лека, едва докосваше земята. Колко ръце имаше? Беше сигурно, че са повече от две, за да ги държи всичките до себе си толкова нежно. Макар и да беше още далече от тях, той чуваше крясъците на децата, които пееха. Запита се дали не беше попаднал в паралелна реалност. Почувства се объркан, първо човекът от ателието, после тази жена с нейните деца го смутиха, създадоха у него впечатление, че губи контрол. Разминаха се с малкото семейство, без то изобщо да го погледне, него — прозрачния мъж с черен костюм и вратовръзка. Това се оказа по-силно от него — пресече и се върна обратно. Той трябваше да ги последва. Искаше да научи повече за тях, да удовлетвори любопитството си на всяка цена. Беше го подразнило, че не можа да научи повече за мъжа. Нека поне узнае къде отиват тази фея Камбанка и нейните деца! Той не вървя дълго след тях; жената бутна вратата на архитектурното бюро. Децата се отделиха от нея и изтичаха към човека от ателието. Същият. Пак той. Момиченцето скочи в прегръдките му, а мъжът и двете момчета се побутнаха нежно. После той го видя да ги пуска, за да ги остави да изтичат към начумерения човек. Той се скри малко по-добре в сянката, без да сваля поглед от витрината, защото не желаеше да пропусне нещо. Случи се онова, което предчувстваше. Мъжът пристъпи към жената, която, все така ефирна, също направи няколко крачки към него. Той я грабна, повдигна я леко, завъртя я. Тя го прие с удоволствие, смеейки се с отметната назад глава. След като я остави на земята, той я целуна, после потърка носа си в нейния. Оставайки скрит, той се огледа надясно и наляво. Не бива да бъде засечен. Заради призмата на витрината сцената, на която присъстваше, приличаше на сън. Не можеше да си попречи да продължи да дебне усмивките, смеховете, ръцете, които се преплитаха, които се докосваха, обещаващите приятна вечер погледи. Жената отиде да целуне по бузата сериозния мъж, който се усмихна широко. Значи бяха близки. Може би роднини? Това усещане се засили още, когато видя децата да тичат навсякъде като у дома си, да се катерят по работните табуретки на двамата съдружници. Човекът от агенцията разчисти голямата маса, на която го беше приел. Като по чудо се появиха чинии, чаши, бутилки с безалкохолно и с вино. Той се подсмихна от наблюдателния си пост. Каза си, че трябваше да проточи срещата. Щеше да успее да утоли ненаситното си любопитство. Толкова по-зле за него. Толкова по-зле за този път. Погледна за последен път мъжа и жената с червена рокля на бели точки, после напусна скривалището си, поемайки със съжаление по обратния път към своята действителност.

Бележки

[1] Наистина съжалявам — Б.пр.

[2] Френски джаз-тромпетист от ливански произход — Б.пр.