Метаданни
Данни
- Серия
- Скандали (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A study in scandal, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ивайла Божанова, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 27 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sqnka (2017)
- Разпознаване и корекция
- asayva (2017)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Regi (2019)
Издание:
Автор: Каролайн Линдън
Заглавие: Скандални уроци
Преводач: Ивайла Русева Божанова
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: СББ Медиа АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: американска (не е указано)
Печатница: Ропринт ЕАД
Редактор: Златка Пенева
ISBN: 978-954-399-220-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7946
История
- — Добавяне
Глава пета
Когато на следващото утро слънчевите лъчи започнаха да нахлуват през прозореца, Саманта вече бе набрала смелост.
Трябва да се прибере вкъщи. Не само се възползваше от добрината на госпожа Уилис и лорд Джордж Чърчил-Грей, но сега си даваше ясна сметка за лудостта на цялото начинание. На този етап възлагаше най-големи надежди да се върне възможно по-скоро и да се остави на милостта на баща си. Идеята я изпълваше с ужас, но водопад от сълзи най-вероятно щеше да постигне онова, което сърцераздирателните молби и предпазливите подпитвания не успяха.
Първо се налага да се извини на домакините си и по-специално — на лорд Джордж. Отне й известно време да осъзнае, че когато госпожа Уилис я отведе горе, в по-голяма спалня, хазяйката всъщност я въвеждаше в покоите на Негова светлост. Нямаше нищо особено мъжко в спалнята — най-обикновено, ала уютно обзаведено помещение, — но Саманта промени първоначалното си впечатление, когато седна на голямото легло. Усети аромата на сандалово дърво и на сапун за бръснене, какъвто използваше брат й. В отговор на въпроса й госпожа Уилис потвърди, че джентълменът е преотстъпил стаята си.
— Ще преспи горе, в ателието — обясни госпожа Уилис и оправи възглавниците. — Настоя, милейди, а и Джени ще е тук, ако ви потрябва нещо. Не се безпокойте. Отпуснете си главицата и дано си спомните всичко.
Саманта предполагаше, че няма да мигне в леглото на непознат мъж, но се излъга; стига да не се броят двата пъти през нощта, когато без никакво обяснение Джени я сръга и я събуди, след което сънено се осведоми как се чувства. Сега обаче утрото бе настъпило, роклята й, изпрана и закърпена, й бе върната и нямаше причина да се бави повече.
Изкачи стълбите, като нервно прокарваше длани по полата. Въпреки прането по нея още личаха следи от вчерашното потапяне в реката, което й напомни колко лаконично бе благодарила на лорд Джордж за проявеното геройство. Овладя изражението си, вдигна ръка и почука на вратата.
Тя се открехна и едно око се впи в нея.
— Сама ли сте? — прошепна той.
Слисана, Саманта отстъпи.
— Да…
— Слава богу. — Той отвори вратата със замах и се поклони. — Заповядайте.
— О, не, аз… — Усети как дланите й отново се изпотиха. — Исках да ви благодаря и да се извиня…
— С радост ще приема и благодарностите, и извиненията, но преди всичко искам да избегна госпожа Уилис — довери той все така шепнешком. — Влезте. Ще оставим вратата отворена.
Зяпна го. Той беше луд. Освен това бе полуоблечен — само по панталони и риза, спускаща се свободно по гърдите му и разкопчана на врата. Благодарение на навитите ръкави се виждаха силните му ръце; беше обут с протъркани ботуши. Дългата му кестенява коса се спускаше почти до раменете, а брадата му бе набола.
— Защо искате да избягвате госпожа Уилис?
Той погледна над рамото й, защото отдолу долетя част от разговор; хазяйката се караше на Джени за прането.
— Тя съчетава лошото от най-нелюбимия ми учител и бавачката от детството ми. Ще влезете ли?
Подобаващият отговор бе редно да е не. Саманта прекрачи прага.
Лорд Джордж притвори вратата и направи крачка към средата на стаята.
— Добре ли спахте?
Взе престилка и я нахлузи през главата.
— Да, благодарение на вас. — Тайно наблюдаваше как оправя престилката; стигаше до над коленете му и бе изцапана с боя, предимно от дясната страна. Не скриваше обаче оголените му бицепси, а дългите му пръсти се открояваха особено ясно. При нахлузването през главата косата му се разроши, все едно току-що се е надигнал от леглото. Беше неприлично да наблюдава нещо толкова интимно, но не съумяваше да се въздържи. — Разбрах, че сте ми отстъпили спалнята си. Благодаря.
Той махна пренебрежително.
— Най-малкото, което можех да сторя. — Очите му срещнаха нейните за миг, преди да ги отмести. — Много е невъзпитано от моя страна, но възразявате ли да поработя, докато говорим? Бях се развихрил.
— Продължавайте — отговори Саманта, без да се замисли.
Той се ухили. В ръка вече държеше палитра.
— Изключителни благодарности за проявената толерантност към ексцентричността на художника.
Пристъпи напред и нанесе с четка боя върху голямо платно, обърнато към прозореца.
Леко неуверено Саманта се огледа. Очакваше да види малко слугинско помещение, но се излъга. Покривът бе по-нисък отколкото долу, но иначе беше просторно, с три прозореца на едната стена, все едно три малки тавански помещения бяха обединени в едно. В резултат се бе получило обширно, добре осветено от слънцето пространство, препълнено само от бурканчета и туби с боя, различни по размер картини, празни платна, два големи статива, два различни дървени стола и зелен шезлонг, натикан в ъгъла и все още със следи, че върху него се е спало. Изпод мигли хвърли още един поглед към домакина си. Нямаше начин мъж с такъв ръст да е спал удобно върху подобно импровизирано легло.
Видът му обаче е нищо не издаваше, че е недоволен. Цялото му внимание бе съсредоточено върху платното.
— Какво рисувате? — престраши се да попита тя след няколко минути.
— Корабокрушение — измърмори той.
Остави четката настрана и взе малък нож. Изстърга леко боя от платното, избърса ножа в престилката и отново взе четката.
— Може ли да погледна?
Той вдигна изненадан очи и леко свъси чело. Саманта веднага отстъпи несъзнателно.
— Извинете. Беше невъзпитано да питам…
— Не. Елате да видите. — Направи й знак да се приближи. — Ще е по-хубаво, когато го завърша.
Центъра на композицията заемаше кораб, разбил се върху скалите. В морето наоколо вилнееше страховита буря; разпенени вълни обливаха палубата, а от струпаните гневни, тъмни облаци в горния край на платното валеше обилно. От счупените мачти висяха платна като разкъсано, предало се знаме. На преден план, в долната част на картината, млада жена се влачеше към тясна пясъчна ивица. Тъмната й коса се вееше пред лицето й, обърнато да види разбития кораб. Алената й рокля бе ярко петно в тъмното и мрачно като цяло изображение.
Ако Саманта бе благодарна за нещо на баща си, то това бе отношението към изкуството. Стратфорд Корт бе пълен със стари и нови шедьоври и когато графът беше предразположен, вдъхновено обясняваше различните техники и композиции. Известно време Саманта се надяваше, че ако прояви артистичен талант, баща й ще бъде по-благосклонен към нея и ще се отнася по-мило. Нищо такова не се случи; уменията й се ограничаваха до шарене с молив или скициране, но различаваше таланта, а при лорд Джордж той бе в изобилие. Представяше си тази картина — всъщност доста по-голям вариант — закачена, обърната към реката, в някой от салоните на Стратфорд Корт. Подобни контрасти определено допадаха на баща й.
Не можеше обаче да сподели нищо от това.
— Драматично е — определи тя след известно време.
Очите й се спряха върху момичето, спасило се от бедствието.
Изражението на лорд Джордж стана напрегнато. Взе ножа и изстърга още боя от облаците.
— Много е хубава — добави Саманта забързано, доловила, че коментарът й не е бил схванат правилно. — Направо прекрасна. Вълните са пресъздадени чудесно, а светлината през облаците е впечатляваща.
— Мислите ли?
Той й хвърли кос поглед.
Тя кимна.
Лицето му стана по-спокойно.
— Ако се получи, както съм я планирал, ще я предложа на Кралската академия за изложбата следващото лято. Тази година кандидатствах с четири и се надявам тази да стане по-хубава от другите.
— Ще я приемат, убедена съм — увери го тя разпалено.
— Защо смятате така? — Наклони глава, забелязал ужасеното й замлъкване. — Май познавате изискванията на Академията.
Така беше. Баща й често говореше по въпроса, предимно за да изразява презрението си към комитета, който подбира творбите. Саманта обаче знаеше, че не бива да разкрива пред лорд Джордж с разрошената коса, добри очи и силни голи ръце, коя е тя. Ще му благодари, ще се сбогува и той никога няма да я свърже със студения и строг граф на Стратфорд.
Нито пък нейният път ще се пресече с този на художник, след като я омъжат за лорд Филип.
— Имам предвид, че е натоварена с артистичност, има енергия и страст. Как да не я приемат? — заяви тя и се опита да се усмихне нормално.
— Ясно. — Очевидно не й вярваше, но не възнамеряваше да я притиска. — Надявам се да я приемат. Майка ми ще е безкрайно доволна и ще убеди баща ми, че не му пилея парите.
Баща му, херцогът на Роуланд. Саманта отстъпи, съзнавайки, че е време да се извини и да си тръгне. Все пак не се въздържа и попита:
— Баща ви насърчава рисуването ви, така ли?
— Озадачен е, но го прави — отвърна той, захванал се отново с платното. — Щеше да е по-спокоен, ако бях последвал брат си Роб във Вътрешното министерство, или бях постъпил в армията като брат си Том. Дори щеше да одобри, ако се бях захванал с отглеждането на коне като Уил.
— Трима братя? — промълви Саманта.
Боже, нищо чудно защо Стратфорд ненавижда Роуланд. Той имаше четирима сина!
Грей се засмя.
Четири вечни източника на грижи, тревоги и досади. И неспирно източване на кесията му.
Поклати глава, но остана усмихнат. Говореше шеговито.
Тя навлажни устни.
— По-добре е, отколкото четири дъщери.
Той направи пауза и я стрелна с тъмните си очи.
— Няма откъде да знам. Нямам сестри. Татко казва, че не би имал нищо против една-две дъщери. Момичетата не си чупят ръцете, докато яздят буйни коне, не слагат мъртви плъхове в ботушите на преподавателите си, не опитват брендито му и не намират за адски забавно да облекат изложените в библиотеката доспехи и да проведат турнир. — Саманта се усмихна на описанието му, а Грей се ухили. — Твърди, че далеч повече предпочита да има послушно момиченце, което да му поднася чая, а той да я глези с нови шапки и панделки за косата.
Да, мъж с четирима сина навярно би удостоил с известно угаждане една дъщеря. Тя се обърна и започна да разглежда някои от другите скици и картини в студиото.
— Но вие сте художник. Никое от заниманията на братята ви не ви се е струвало привлекателно, предполагам.
— Нито едно — отвърна той веднага. — Не само за да не ги повтарям, но и нямаше да се справя. Както те не биха се справили с рисуването. — Замълча, а четката — застина във въздуха. — Има дни обаче, в които ми се струва, че и мен не ме бива в това.
— Не е вярно! — възрази Саманта разпалено. — Тези са прекрасни!
Завъртя се на пети и направи широк замах с ръка.
— Глупости. — Пъхна четката в малко глинено гърне и остави палитрата. — Почти го усетих, но образът отлетя.
— О, да. И аз мразя, когато стане така — сподели тя съчувствено. — Но ще се появи отново.
Той я погледна.
— Вие рисувате, така ли?
Тя се сепна и поклати глава.
— Или скицирате? — Той се ухили. — Хайде, ясно ми е, че правите нещо. Може би акварели?
— Не особено добре. — Прочисти си гърлото. — Понякога скицирам…
Очите му засияха.
— Прекрасно! Грабна скицник от масата наблизо и й го подаде. — Вие видяхте моите произведения, Пердита — напомни й той подканващо.
Името я жегна. Пердита — изгубената. Но тя не искаше да я намерят; поне не засега. Малко предизвикателно пое от него скицника и въглена и седна на стола.
— Не ме бива много — предупреди тя, наведена над листа. — Ще съжалявате, когато видите резултата. Нищо не е в сравнение с онова, което вие правите.
Рисуваше мълчаливо с ясното съзнание, че той я наблюдава. Баща й бе причина досега около нея да не се появи нито един ухажор. И лорд Джордж не я гледаше като такъв, нито пък някога щеше да я погледне по този начин. Но от близкото му присъствие и от прикованото му в нея внимание й ставаше приятно и страните й леко поруменяха.
— Ето — обяви тя дрезгаво.
— Много добре — похвали я лорд Джордж. — Той от какво е толкова несигурен?
— Това е „тя“ — поправи го Саманта и погледна нарисуваното зайче. — От вас.
Той я погледна с развеселени очи през абсурдно гъстите си мигли.
— От мен ли? Изключено. — Посегна за молив. — Знам защо е застинала така вцепенена…
Саманта го остави да вземе скицника. Той седна, подпря крак на стола отсреща и опря скицника на коленете си. Наблюдаваше ръката му, докато рисува; пръстите му едва-едва държаха молива. Не можеше да се нагледа на ръцете му: все едно бяха изваяни от мрамор, но същевременно бяха топли и пълни е живот. Светлината падаше върху късите косъмчета, докато движеше молива и нанасяше щрихи и светлосенки. Бяха силни ръце, способни, надарени и уверени.
— Така е по-добре.
Показа й рисунката.
Смутена, че е зяпала ръцете му и се е питала какъв ли е допира им, за миг Саманта се взря невиждащо в скицника. А после прихна.
— Нелепо е!
Сега към заека й боязливо се промъкваше друго същество: издължен, лъкатушещ скункс, безпогрешно разпознаваем по характерната черно-бяла окраска. Изострената му муцунка бе насочена към зайчето, опашката бе щръкнала, а физиономията му бе украсена с усмивка, която можеше да се определи единствено като съблазнителна. С едната си лапичка подаваше маргаритка на нейното плахо и стреснато зайче. И докато нейната скица бе направена с няколко предпазливи линии, скунксът бе готов да изскочи от рисунката в целия си блясък, със сияещи очи и все така стиснал дребната маргаритка. Ако някога се бе питала дали има талант, то сега въпросът отпадаше. В сравнение с работата на истински художник, нейното приличаше на детинска рисунка.
Чул смехът й, художникът се ухили.
— Хайде, признайте: привлекателен е. — Прокара молива по листа и в краката на скункса се появи трева. Още няколко линии и зад гърба му се разлисти дърво. — Няма начин да не е изкушена…
Тя взе скицника и молива. Зад заека си нарисува друг: по-висок, с насочени напред уши и с гневно изражение — баща, който не одобрява нахакания скункс. Без да каже каквото и да било, обърна скицника.
— А — въздъхна той тъжно, — разбирам. Но може би… — Пое скицника, разтърка листа с палец и отново нарисува нещо. — Не е толкова лош, колкото изглежда.
Този път усмивката на Саманта бе горчиво-сладка. Бе променил изражението на скункса и го бе направил не толкова лукаво, а сега свободната му лапичка бе сложена върху сърцето. Вече не я съблазняваше, а излъчваше очакване и надежда.
— Но продължава да е скункс.
Лорд Джордж добави още няколко цветя към маргаритката.
— Заекът и скунксът не са толкова различни, ако пренебрегнете окраската.
— Не всеки ще я пренебрегне. — Тя взе отново скицника и откъсна страницата. — Придадохте му по-голямо значение, отколкото вложих.
— А вие какво вложихте?
— Нищо — отвърна тя след кратко мълчание. — По навик рисувам дребни животинки…
Нямаше много какво друго да прави в Стратфорд Корт. Никой не им гостуваше и й бе позволено да навестява само някои от съседите.
— Какви други навици имате? — попита лорд Джордж тихо след известно време.
— Заслужава да се спомене единствено свиренето на пиано. Обикновено съм скучна и тиха — отрони тя.
— Значи водите спокоен живот.
Заинтересоваността в тона му я накара да вдигне глава и да срещне очите му. Наблюдаваше я прекалено изпитателно и внезапно Саманта си даде сметка какво му е казала. Сведе поглед.
Той се наведе към нея.
— Спомняте си повече, отколкото признавате, нали?
Лицето й пламна. Явно тя е ужасен човек, щом е готова да го лъже и да пренебрегне добрината и гостоприемството му, само и само да отложи мига, когато ще се изправи пред последствията от неразумните си действия. Същевременно това бе една от най-приятните сутрини, които бе преживявала от доста време. Да признае измамата си означава да остане единствената такава сутрин, а не й се искаше. Но не, не разсъждаваше правилно. Това бе още една нейна кражба и следователно няма право да й се наслаждава. Почти против волята си кимна, с което казваше да.
— Пердита, погледнете ме. — Понеже тя упорито не вдигаше очи, той се пресегна и докосна брадичката й. Пръстите му нежно завъртяха главата й отново към него. — Бягате ли от някого?
Тя си помисли за баща си, а после и за лорд Филип.
— Трудно ми е да обясня.
— Страхувате ли се? — попита той все така предпазливо. — Няма да ви принудя да се върнете.
Бе неосъществимо обещание. Саманта знаеше, че е невъзможно да остане. Дори да не я принуди да си върви, тя не разполагаше с друг избор. Всички нейни познати се ужасяваха от баща й; никой не би я приютил, а и тя не притежаваше нищо, за да се издържа. Дори идеята да открие Бенедикт беше глупава. Какво щеше да стори брат й, което тя да не може да направи? Лелеяната й мечта той да й помогне някак да не се омъжи за лорд Филип започна да й се струва глупава и наивна.
Налагаше се рано или късно да се върне в Стратфорд Корт. Колкото и да й се искаше да е по-късно, всеки час, с който го отлагаше, правеше предстоящите последствия още по-ужасни.
— Благодаря — промълви тя, без да отговаря на въпросите му, но вкопчвайки се в последните му думи. — Много сте мил.
Устните на лорд Джордж се извиха в усмивка.
— Ще ми кажете ли поне името си? Едва ли е Пердита.
Тя отново поруменя. Не се решаваше да му каже цялата истина, за да не разбере коя е всъщност, но може би…
— Саманта — промълви тя.
Лицето му се озари от момчешки възторг.
— Саманта. — Хвана ръката й, леко я стисна и се наведе, за да прокара устни по кокалчетата й. — За мен е удоволствие да се запознаем, милейди.
Внезапно и силно в гърдите й се надигна копнеж. О, как й се искаше… Не, това бяха нови глупости. Изправи се рязко; налагаше се да си тръгне незабавно.
— Извинявам се за натрапването. Никога няма да успея да ви се отблагодаря, задето ме извадихте от реката, да не говорим как ме приютихте и ми отстъпихте спалнята си.
Той също се изправи.
— Нищо не ми дължите. — Направи пауза и наведе глава, за да я вижда по-добре. — Ако сте готова да се приберете, ще ви придружа.
Не искаше, но нямаше какво друго да предприеме. Кимна храбро.
— Ще съм ви благодарна, ако ме отведете до дилижанса. Не знам точно откъде тръгва.
— Разбира се. В коя посока?
Саманта преглътна. Вероятно никога вече няма да види този чаровен художник, с прекалено дългата коса и засмените очи. И трябва да запомни, че така е най-добре.
— Ричмънд.