Каролайн Линдън
Скандални уроци (2)

Глава втора

В продължение на два мъчителни дни в Стратфорд Корт цареше ужасна тишина. Саманта помоли Бенедикт да прати на Себастиан бележката на графа, но после нямаше какво друго да предприеме. И тя, и майка й стояха със стаен дъх и чакаха да разберат какво ще направи графът.

Стратфорд обаче изглеждаше непроменен. Не спомена и дума за случилото се и Саманта започна да си мисли, че той просто е вдигнал ръце от нея. Не бе станала неговата, но щом тя вече не го интересуваше, вероятно бе преценил, че не си струва нито труда, нито усилието да я наказва.

Трябваше обаче да се досети, че въобще не е така.

На третия ден, по време на закуска, Стратфорд приключи със спартанската си порция и се облегна назад в стола.

— Ще замина днес сутринта.

— Така ли? — попита графинята с обичайното си овладяно поведение. — Ще съобщя на икономката, за да се разпореди за вечерята. Дълго ли ще отсъстваш, скъпи?

— Няколко дни. — Изпитателният му поглед се насочи към Саманта, която тихо похапваше от препечената си филийка. — Не си ли любопитна къде отивам?

Хлябът заседна в гърлото й. Саманта грабна чашата с чай и бързо отпи, хвърляйки ужасен поглед към майка си. Графинята седеше безизразна. Не бе характерно графът да насърчава задаването на въпроси.

— Не исках да проявявам нахалство, татко — успя да изрече тя пресипнало.

Усмивката му бе суховата.

— Нима? Най-после научи един урок. Но този път ще ти кажа, защото се отнася до теб.

Цялото бавно натрупвало се напрежение през последните няколко дни я връхлетя с пълна сила и тя застина на стола, очаквайки удара. Щом Стратфорд е чакал три дни, явно й е намислил ужасно наказание.

Тази седмица ми се отвориха очите — обясни Стратфорд. И ме накара да се почувствам унизен. Разбрах, че съм се провалил като баща по отношение на теб, Саманта. Много съм се провалил. Следователно е време да вдигна ръце и да ти намеря съпруг, та да ръководи действията ти. Мъж с твърда ръка, който няма да те изкушава да се противопоставяш на нежната му душа, както постъпи с мен. Заминавам за Петнът Лодж да се видя с маркиз Дор. Търси булка за втория си син. Сигурен съм, че ще те приеме без особени възражения.

За миг слънчевата светлина, нахлуваща през прозорците, сякаш угасна и в стаята се възцари сивота и студ. Саманта не бе в състояние да диша. Вторият син на лорд Дор, Филип, беше привлекателен мъж, но с толкова зъл нрав, че дори огромното състояние на баща му не бе в състояние да го омаловажи. Някой й каза как веднъж умъртвил кон — просто го прострелял и в четирите крака. Говореше се как се сбил и осакатил съперника си; човекът повече не можел нито да ходи, нито да говори. Момичетата в Ричмънд прибягваха до хитрини от рода, че глезенът им е счупен — дори нарочно биха го счупили, — само и само да не танцуват с лорд Филип. Саманта по-скоро би изтърпяла бой с камшици, отколкото да прекара и ден в компанията на Филип, да не говорим за брак с него.

— Скъпи — възкликна графинята, стараейки се да прикрие ужаса си, — наистина ли би се съюзил с такъв развратник?

Истина беше. Саманта си спомни приказките за разюзданите събирания на лорд Филип в Лондон, посещавани от какви ли не неблагонадеждни мъже и жени. Щом тя знаеше, нямаше начин и лорд Стратфорд да не е чувал за тях, и за миг изпита надежда. Стратфорд не понасяше пиянството и публичната недискретност.

Графът бавно извърна лице към съпругата си. Тя седеше неподвижно, с широко отворени, молещи очи и потреперваща брадичка.

— О, разбирам — почти прошепна той. — Тревожиш се за нея. Вярно, лорд Филип е с буен нрав и обича опасностите. — Погледна Саманта. — Но дъщеря ни е умно момиче, лейди Стратфорд. Достатъчно умно да успее да опази тайна от цялото си семейство в продължение на седем години! Доста бързо ще съумее да се научи как да угажда на съпруга си и да го откаже от неморалните му удоволствия. А и той твърде скоро ще я моделира по свой… вкус, убеден съм. Пък и Саманта е на възраст, когато трябва да е вече омъжена. Като неин баща е мой дълг да й намеря съпруг и е крайно време да изпълня това свое задължение.

— Той е жесток — прошепна лейди Стратфорд. — Моля те, скъпи…

Графът стовари юмрук върху масата и от силния удар сребърните прибори — и съпругата му — подскочиха. Очите му блестяха от гняв.

— Помни си мястото, лейди Стратфорд! — Бутна стола назад и се изправи. — Кажи на прислужницата си да извади сандъците ти — нареди той на Саманта ледено. — Ще си омъжена до месец.

Обърна се и излезе от стаята.

До месец. Думите увиснаха в тишината, сякаш съдия й бе прочел смъртната присъда. До месец.

Шокирана, Саманта се взираше в чинията си; отдавна бе забравила за недоизядената препечена филийка. Баща й говореше сериозно. Бог да й е на помощ; наистина щеше да го направи. Въобще не се оправдаха надеждите на Бенедикт, че връщането на парите ще смекчи гнева на баща им. Те ни най-малко не го интересуваха.

Както, очевидно, и тя.

— Ще говоря с него — долетя до нея гласът на графинята; произнасяше думите толкова напрегнато и тихо, че Саманта едва ги чу. — Ще се постарая да го убедя някак. Е, може би не срещу женитбата… — Лицето й се изкриви от болка. — Трябваше да се досетя. Редно беше вече да си омъжена, да си господарка на свой дом. В такъв случай щеше да си в безопасност…

Млъкна и затвори очи.

Саманта не каза нищо. Не се бе омъжила досега, защото баща й не бе готов да я даде. А и тя не бързаше; щом се венчае и напусне дома, майка й щеше да остане сама да понася тиранията на графа. Не само нямаше ухажори, достойни според Стратфорд, но дълбоко в душата си Саманта бе наясно, че тя е единствената опора на майка си.

Омъжи ли се за лорд Филип, майка й дори нямаше да има утехата, че е в безопасност. Глождеше я ужасно предчувствие за обречените на неуспех опити на майка й да промени намеренията на баща й. Не искаше да го изрече на глас и затова само кимна. Все пак — макар и минимален — съществуваше шанс майка й да склони баща й да избере някой по-добър от лорд Филип.

Всичкият й кураж, тласнал я да си признае и да настоява граф Стратфорд да оттегли обвиненията си срещу Себастиан, се изпари. Постъпи правилно; в това не се съмняваше, но… онова, което я чакаше… Ужаси се.

— Мамо… — Майка й я погледна печално. — Може пък лорд Филип да не е толкова лош, колкото твърди мълвата. Възможно е всичко да е преувеличено или лъжа… — Навлажни устни. — Един джентълмен едва ли бие съпругата си — довърши тя по-скоро, за да убеди себе си, а не защото го вярваше.

— Да — съгласи се майка й веднага. — Едва ли. Надали Стратфорд би допуснал дъщеря му да бъде бита.

При всичките си недостатъци графът никога не бе вдигал ръка срещу съпругата си или дъщерите си. Саманта обаче се опитваше да не мисли за многобройните случаи, когато бе налагал брат й с пръчка. Но това вече бе минало; сега Бенедикт не само бе по-висок и по-силен от графа, но и беше в Лондон, в Кавалерийската кралска лична охрана.

Лондон. Де да имаше начин и тя да се запише в полк или да избяга при далечни роднини. Но дори пълнолетна, една дъщеря принадлежи на баща си. Подпише ли баща й брачен договор, ще се погрижи тя да го изпълни и след това щеше да принадлежи на мъжа си. Дори лорд Филип да не е толкова покварен, колкото твърдяха слуховете, Саманта се съмняваше, че ще е добър или грижовен съпруг.

— Вината е моя — обяви внезапно майка й. — Трябваше да видя колко неблагоприятно е станало положението ти тук. Прости ми, скъпа…

Млъкна и притисна юмрук към устните си.

— Не, мамо. Ако някой има вина, това съм аз.

Саманта сама трябваше да се сети какво ще стане. Бенедикт се изнесе в Лондон при първа възможност. Елизабет, три години по-голяма от Саманта, се впусна да си търси съпруг веднага след дебюта си в обществото. Само Саманта не побърза да се махне, доволна да е сред скицниците и тайните си.

Пое дълбоко въздух и се помоли на ум, за да си даде кураж.

— Разрешаваш ли да посетя приятелката си Луси Уолгрейв?

Графинята премигна.

— Днес ли?

— Защо не? Може да знае нещо за лорд Филип, което да ме успокои.

Още докато го изричаше, Саманта си спомни за слабостта на Луси към всевъзможни похотливи истории. Ако Луси знаеше нещо за лорда, то едва ли щеше да я утеши.

Няма значение, помисли си тя. Най-важно бе да излезе от къщата, да си избистри главата и да реши какво да предприеме.

— Да — склони графинята. Страните й вече не бяха мъртвешко бледи. — Иди, разбира се. Ще ти се отрази добре.

Саманта изчака графът да тръгне. В негово отсъствие всички в Стратфорд Корт дишаха по-леко. Кочияшът, който докара каретата, дори й се усмихна, докато тя се качваше. Сякаш се досещаше, че не е на себе си от притеснение. За миг на Саманта й се прииска баща й да замине много, много далеч и никога повече да не се върне. Ето, дори прислугата я съжалява, а нямаше как да знаят какво й е отредила съдбата.

Луси живееше в другия край на Ричмънд, отвъд реката. Саманта импулсивно нареди на кочияша да я остави в градчето. Отдавна не я придружаваше прислужница, когато посещаваше Луси, а днес определено имаше нужда да подиша свеж въздух.

— Оттук ще отида пеша. Вземи ме от госпожица Уолгрейв след час.

Мъжът кимна и подкара конете. Саманта нямаше представа накъде пое, но си представи как той отива в някоя странноприемница и си поръчва халба черна бира. Трудно бе да си дете на графа на Стратфорд, но вероятно още по-трудно бе да си негов слуга. Обърна се и тръгна по улицата, като се стараеше да не мисли, че може би за последен път вкусва свободата.

Не. Няма да разсъждава така. Вървеше, без да забелязва нищо наоколо. Щеше й се Бенедикт да е тук. Стратфорд му нареди да се махне, а тя най-много се доверяваше на съветите на Бен…

Прие го като знак от небесата, когато зави зад ъгъла и първото, което видя, бе дилижансът за Лондон. Саманта замръзна на място; дъхът й секна, а сърцето й заби учестено. Не. Дъщерята на граф Стратфорд никога не би се качила в обществен дилижанс… но вероятно затова у нея напираше неустоимото желанието да постъпи точно така. Лондон бе само на петнайсет километра.

Лондон, където беше брат й.

Краката й се раздвижиха, а в ума й се редяха един по един всякакви аргументи: никой няма да знае къде е отишла… искрено ще се разтревожи единствено майка й, но ще я разбере; баща й ще побеснее… но пък щеше да отсъства от вкъщи няколко дни; може да се върне в Ричмънд утре и графът няма да разбере.

Застана до кочияша. Сякаш по предопределение свише попита за свободно място в дилижанса, за да се окаже, че е останало едно, а цената бе равна почти на сумата, с която разполагаше в чантичката си. Той добави, че потеглят след няколко минути и Саманта само се усмихна. Качи се и седна далеч от прозореца. Сега, вече взела решение, не искаше някой да я види и да се опита да я спре.

Другите четирима пътници я изгледаха с любопитство, но никой не я заговори. Потеглиха рязко и тя се развълнува. Впускаше се в приключение; нещо, което рядко й се случваше в нейния подреден и ограничен начин на живот. Представи си реакцията на Бенедикт, когато застане на прага му. Щеше да е изненадан, но също — така се надяваше тя — доволен, че се обръща към него.

Нахлуващият през прозореца прах я задави; доста мръсна ще пристигне в Лондон. Дискретен поглед към спътниците й показа, че единствено тя е неподготвена за пътуване. Всички останали бяха със здрави, тежки ботуши и непретенциозни дрехи. Чувстваше се малко не на място в червеното си късо вълнено палтенце и розовата рокля; несъзнателно подпъхна ботите си от тънка мека кожа под полата.

Не след дълго се появиха острите върхове на кулите в Лондон. Тя с удоволствие се загледа в оживените улици по пътя на дилижанса. Минаха край Хайд Парк, после край Грийн Парк. Претъпканият площад „Пикадили“ позабави хода им, когато наближиха сърцето на града. Саманта сви пръстите на краката си в ботите; знаеше къде е разположен полкът на Бенедикт, но не бе ходила там, а само до разположения наблизо полигон на Кавалерийската охрана. Реши да не започва да се притеснява отсега. Ще попита и ще я насочат към щаба, а някой оттам ще й помогне да открие Бен.

Най-накрая дилижансът сви в оживен вътрешен двор. Щом слезе, едва се въздържа да не зяпне. Когато семейството й идваше в Лондон, каретата на рода Стратфорд отминаваше тази част на града и ги отвеждаше направо пред огромната къща на „Портланд Плейс“. Не се ориентираше напълно къде се намира в момента; претъпканият с хора двор и улицата отпред бяха далеч по-шумни, мръсни и оживени от познатите й места.

Но поне стигна до Лондон и няма да допусне да се загуби. Саманта отиде до странноприемницата, където оставяха пощата, и попита как да стигне до Хайд Парк Корнър; беше наясно как да стигне до полигона оттам. Умореният ханджия й посочи пътя и Саманта тръгна.

Този Лондон бе далеч по-различен от онзи, който познаваше. Пълни с хора омнибуси кръстосваха навсякъде. Мяркаха се елегантни карети с дами, излезли да подишат въздух или тръгнали да пазаруват. На всеки ъгъл стърчаха продавачи и предлагаха стоката си. Облечено във вехти дрехи момиченце с кошница с цветя затича след нея; нарече я „Ваша сияйност“ и настоятелно я помоли да си купи цвете. Саманта се шокира от кльощавите крачета на детето, голи под прекалено късата рокля. Бръкна в чантичката си за едно от последните си пенита и го подаде в замяна на китка маргаритки. Момичето я дари с широка нащърбена усмивка и отново потъна в тълпата, обръщайки се към друга жена да купи от цветята й.

Саманта погледна маргаритките бяха поувехнали, сякаш бяха брани преди време, но продължаваха да греят весело. Това я накара да се усмихне.

— Извинете, милейди. — Пред нея застана мъж, свали си шапката и направи дълбок поклон. — Може ли за секунда?

— Но, сър…

Тя отстъпи, смаяна от неговата безцеремонност. Трябваше да признае обаче, че беше привлекателен и добре облечен; да, държеше се малко свойски и екстравагантно, но вероятно хората в Лондон бяха по-прями.

— Става въпрос за момичето. — Погледна в посоката, където то бе изчезнало. — Онова с цветята. Познавате ли я?

— Ни най-малко.

Той въздъхна и тъжно поклати глава.

— Виждали ли сте я преди?

— Не.

Мъжът направи гримаса.

— От това се опасявах! Много лошо, наистина. Аз съм Уилфред Хъмфрис, таен разследващ агент. — Отново си свали шапката. — Натоварен съм да открия лейди Лусинда Радклиф, открадната от родителите й като бебе и най-вероятно продадена по улиците на Лондон.

Саманта ахна и се обърна с надежда да зърне облеченото с дрипавата рокля момиченце или поне кошничката с цветя.

— Това тя ли е?

— Може би, може би. — Подкани я да тръгне редом с него. — От известно време се опитвам да я хвана, но е прекалено бърза за мен. А родителите й… Толкова са обезпокоени, милейди. Отчаяно я търсят. Надявах се да сте й редовна клиентка и да знаете къде да я намеря.

— Убеден ли сте, че е момичето, което търсите?

Той се засмя непринудено.

— Не съм. Затова трябва да хвана детето и добре да го погледна. Ще ми помогнете ли? Може да е по-склонна, ако я заговори дама като вас. — Саманта се поколеба и той бързо добави: — Помислете си за майка й, графинята на Елсуърт. Всяка нощ сърцераздирателно оплаква изгубеното си дете.

— Лейди Елсуърт ли? — Саманта се отдръпна и почти се блъсна в друг мъж, доста по-едър, появил се неусетно от другата й страна. Почувства се неспокойно и я побиха леки тръпки. — Вероятно грешите. Лейди Елсуърт е над седемдесет. Всичките й деца са по-големи от мен. — Канеше се да каже, че вероятно има предвид лейди Фейнсуърт, единствената представителка на рода Радклиф, която познаваше, когато я осени истината. Вирна брадичка и спря. — Според мен лъжете!

Господин Хъмфрис пристъпи към нея и тя неволно си помисли, че с щръкналите си зъби и големите тъмни очи прилича на заек. Преди да успее да се отдалечи, той я хвана за ръката.

— Може и да е друга лейди Елсуърт, скъпа. Хайде, не искаш ли да хванем момиченцето, за да се уверим?

— Пуснете ме!

Опита се да се освободи, но не успя. Мъжът от другата й страна я притискаше и дори я хвана през кръста.

— Върви и не се противи — изгука Хъмфрис. — Няма да те нараним…

— Вече го правите! — Дръпна се по-решително, но мъжът я стисна по-здраво. Шокирана си даде сметка, че дланта му е върху дупето й. — Престанете!

— Не още. Малко по-нататък. — Хъмфрис се усмихна. Съучастникът му я стискаше така здраво, че тя почти не дишаше, а краката й едва докосваха земята. — Такова хубаво момиче си, и толкова свежо. С руси коси и зелени очи. Убийствена комбинация.

— И с хубави гърди обади се великанът с ръка все още върху дупето й. — Най-малкото пет гвинеи за нея, обзалагам се.

— Добре ще се отнасят към теб. Ще си като принцеса. — Хъмфрис издърпа чантичката от ръката й. — Само върви тихичко или Били ще стане по-груб. Не знае как да се държи с дами като теб. Има още какво да учи…

Макар и с трепереща ръка тя успя да го зашлеви.

— Помощ! — извика Саманта с пропит с ужас глас.

Заобикалящата ги допреди малко тълпа обаче, сега бе оредяла, а малцината минувачи вървяха с наведена глава.

Зад гърба им някой извика и тя извърна глава; приближаваше се трети мъж.

— Помощ! — извика тя отново.

В следващия миг се запита дали и той не е съучастник.

Едрият Били изруга, вдигна я все едно е парцалена кукла и ускори крачка, а Хъмфрис спря и заговори новопоявилия се.

Мислите на Саманта бушуваха като фойерверки. Оказа се пълен идиот. Отвличаха я. Никой нямаше да й помогне. Никой дори не знае къде е. Сама трябва да предприеме нещо, за да се спаси.

Опита се отново да извика, но мъжът, който я носеше, така силно я разтърси, че зъбите й изтракаха. Сега вече почти тичаше, ръката му върху талията й я притискаше като въже, но сякаш никой не ги забелязваше. Пак се чу вик зад гърба им и Били погледна през рамо, преди да завие рязко и да се шмугне в тясна мрачна алея. Представи си как я натикват в карета и я откарват нанякъде, където никой никога няма да я открие. Едва дишаше, защото гърдите й бяха плътно притиснати от дебелата ръка на Били. Риташе, но с меките си боти явно въобще не му причиняваше болка. Отчаяно завъртя глава и впи зъби в рамото му. Той бе облечен само с бяла риза от грубо платно и затова изруга страховито, когато тя го захапа. Хватката му отслабна, тя успя да сграбчи кичур от косата му и дръпна с всички сили.

— Проклета кучка! — изръмжа той и я пусна.

Саманта се стовари на хълбок и лакът. Едва си поемаше дъх от болка, но започна да се дърпа назад. Той обаче лесно я достигна и се надвеси над нея.

— Загубих гвинея заради теб! — Сграбчи я за косата и започна да я влачи по наклонената алея. Шамароса я, от което ушите й писнаха. — Върви по дяволите!

И я бутна в реката.