Каролайн Линдън
Скандални уроци (4)

Глава четвърта

Докато Грей се подсуши и преоблече, госпожа Уилис беше сложила момичето да си легне.

— Заспа, щом главата й докосна възглавницата — довери му тя. — Преживяното очевидно силно я е изплашило.

— Няма съмнение. Каза ли нещо повече за мъжете, които я преследваха, или коя е тя?

Хазяйката поклати глава.

— Нито думичка. Горкото момиче.

Джени, единствената прислужница, която отговаряше за всичко, се появи в коридора.

— Госпожо, на вратата се появи стражар и пита за Негова светлост.

— Сега ще дойда — отвърна Грей. — Не оставяй Пердита да спи прекалено дълго — нареди той на госпожа Уилис. — Ако си е ударила главата, няма да й се отрази добре. Събуди я след малко.

— Какво?! Не съм го чувала досега. Откога сънят е лошо нещо?

Той сви рамене. Изрази предположение, но няма да престане да се тревожи, докато момичето не се събуди и не проговори отново.

— Навремето съседско момче падна от кон и си удари главата. Оплака се, че ужасно му се е доспало и веднага си легна, но така и никога не се събуди. Не искам същото да се случи с нея. Направи каквото ти казвам, моля те, госпожо Уилис.

— Добре. — Потупа го по ръката. — Много джентълменско от ваша страна е да се притеснявате за нея.

Той само махна и слезе в салона, където го чакаше стражаря. След въпросите, които очакваше и на които не бе в състояние да отговори — Коя е тя? Кои са мъжете? Кога мога да разговарям с нея? — Грей се облегна назад на кушетката.

— Нищо няма да излезе, нали? — попита той.

Блюстителят на реда изсумтя високомерно.

— Ако открием мъжете и тя свидетелства срещу тях в съда, ще ги пратят в затвора „Нюгейт“. — Грей го погледна скептично и събеседникът му се разколеба. — Е, може би. Тя прилича на дама. Вероятно ще окаже влияние. — Направи гримаса. — Същевременно една дама едва ли ще иска да дава показания пред съда.

— Аз ще го направя на драго сърце. Станах очевидец на всичко.

Пазачът кимна и си записа нещо.

— Много похвално, сър, но не очаквам да постигнем нещо кой знае какво. Младата жена не беше отвлечена, не беше и пострадала особено…

Благодарение на мен, а не на теб, помисли си Грей.

— Уведоми ме, ако изскочи нещо.

Изпрати посетителя и отиде в стаята на хазяйката. През открехнатата врата се чуваше оживеното бъбрене на госпожа Уилис. Явно Пердита беше будна. За момент се облегна на стената и се заслуша; щеше му се хазяйката да не е толкова словоохотлива; искаше да чуе отново гласа на момичето. Не бе изрекла повече от десетина думи и звучеше объркана, но гласът й бе мек и топъл, с култивиран акцент. Напомняше му за розовите залези сред зелените хълмове на Киркуд, седалището на неговия род. Беше готов да заложи и последната си туба боя, че е изискана дама. Пръстите го засърбяха повече от всякога да я скицира. Възможно е, след като бе забравила името си, да не откаже ужасена молбата му. В края на краищата й спаси живота и това би трябвало да я склони…

Госпожа Уилис се появи в коридора и прекъсна мислите му.

— Ето ви и вас, сър. Младата жена е будна, както поискахте, но има леко главоболие. Ще накарам готвачката да й приготви билков чай. Билковият чай на готвачката е ненадминат и прави чудеса. Ако желаете да разговаряте с нея, влизайте.

Госпожа Уилис се отдалечи, като подвикна на Джени да се появи. Грей почука леко на все още открехнатата врата и леко я побутна.

— Разрешавате ли да вляза?

Пердита притегли одеялото към брадичката си.

— Налага ли се?

Грей направи гримаса.

— Не, но е доста неудобно да разговарям оттук. А и ако викам, главоболието ви вероятно ще се усили.

— Ами… — Косата й представляваше водопад от светли къдрици, които се спускаха по раменете й като слънчева светлина; слънчева светлина от края на лятото, пълна със сияние и топлина. Постара се да не впива очи в тази красота. Така или иначе Пердита избягваше погледа му, а одеялото я покриваше напълно. — Тогава вероятно…

До вратата имаше стол с висока облегалка. Посочи го въпросително и тя кимна, но не преди лека руменина да плъзне по страните й. Остави вратата отворена и седна.

— Благодаря. Стражарят беше тук.

Вместо да я успокои, това видимо я напрегна. Прехапа долната си устна и се изчерви по-силно.

— Заловил ли ги е?

— Не и се опасявам, че няма да успее, ако не се сетите за нещо, което ще му помогне да ги открие.

— И аз така си помислих — въздъхна тя. — Първият, по-възпитаният, каза, че издирва изгубено момиченце, като онова, от което купих маргаритките. Нарече се Хъмфрис. Искаше да му помогна да я намери в тълпата. Но го уличих в лъжа, когато каза, че майка й е…

Той се наведе напред, защото тя млъкна внезапно.

— Коя?

Лицето й пребледня.

— Не знам — прошепна тя. — Някоя си… Мислех, че я познавам… Опитах се да се отдалеча, но другият застана зад мен и не ми позволяваха да се измъкна.

Грей кимна.

— Казаха ли какво искат? Ограбиха ли ви?

Не беше с една от онези малки чанти, каквито жените носят обикновено.

Тя се вторачи в него сякаш обмисляше нещо. Очите й бяха огромни и зелени. Със спуснатата си коса и притиснатото към гърдите одеяло приличаше на момиченце. Държа я в обятията си обаче и я видя с прилепналата по тялото мокра рокля и добре си спомняше женствените й форми.

— Господин Хъмфрис взе чантичката ми. Казаха… Казаха, че съм много хубава и ще изкарат поне пет гвинеи.

Ръцете на Грей се свиха в юмруци. Възнамерявали са да я продадат на някой бордей. С русата си красота и нежен, невинен вид щеше да им осигури прилична сума. Но нямаше намерение да я плаши.

— Ясно — подхвърли той. — Негодници с обноски.

Тя се сниши, а кокалчетата й побеляха от стискането на одеялото.

— Не бих казала. Единият ме опипа… неприлично и говореше грубо. Другият го наричаше Били и ме предупреди, че няма да е нежен, ако се съпротивлявам… — Тя поклати глава. — Постъпих като истинска глупачка. Гласът й изневери при последната дума.

— Не. — Грей се наведе напред. — Недейте да се вините. Една жена трябва да може да върви по улиците на Лондон, без да я закачат и притесняват.

— И почти да я удавят. — Устните й трепнаха сякаш се опитваше да се усмихне. — Да не забравяме и това.

— Имате ли представа защо е постъпил така?

— Ухапах го и го оскубах. — В тона й се долавяше известна гордост. — Той ме изпусна, но не успях да се отдръпна навреме.

— Много добре — похвали я Грей. — Точно това е заслужавал.

— Да. — Беглата й усмивка се стопи. — Според вас стражарят ще ги хване ли?

— Ще се постарае. — Нямаше причина да й казва повече. — Семейството ви вероятно се притеснява за вас. Сигурно силно желаете да се приберете.

Тя навлажни устни. Сега, когато бе възвърнала цвета на лицето си, Грей си даде сметка, че тя наистина е много хубава. Устните й бяха с цвят на зряла праскова…

— Не знам…

— Наистина ли не си спомняте? — притисна я той озадачен. Готов бе да се закълне, че знае повече, отколкото споделя, но защо го крие? Ами ако наистина е бегълка? Не съжаляваше, задето я спаси от грубияните, каквито никой почтен джентълмен не би пратил да издирват дъщеря му… или съпругата му… но пък е възможно джентълменът да не е толкова почтен, или порядъчен, или добър. Не е изключено според нея бягството да е било единственият изход. — Бягате ли от някого? — попита той импулсивно.

Тя отново пребледня силно, но не отвърна.

— Няма да ви върна при човек, който би ви наранил — обеща той, макар да нямаше представа какво ще прави с нея. Дори да убеди госпожа Уилис да я подслони за известно време, къщата беше малка. Грей използваше горния етаж за живеене, а тавана за ателие и не разполагаше с излишни стаи. — Ако имате приятели или роднини, които да ви настанят по-удобно, ще ви помогна да стигнете до тях.

— Нямам… — промълви тя и прехапа устни.

Отново му се мярнаха сочни сладки праскови. Боже! В името на своето спокойствие се налагаше да я предаде на семейството й.

— В Лондон ли живеете?

Тя бавно поклати глава.

— Значи гостувате. Щяхте да се срещнете с някого, така ли?

След дълга пауза тя кимна едва-едва.

— Така смятах. Облекчен, той се усмихна.

— Човекът ще ви потърси, след като не сте се появили, убеден съм. Спомняте ли си каквото и да било: къде сте отивали, кога е трябвало да се срещнете, името му…

Тя го изгледа продължително с широко отворени, немигащи очи. Пое си дъх, а Грей несъзнателно се наведе напред, омаян от цвета, плъзнал по страните й, и от ясните й зелени очи. Коя е тя? Куп картини минаха през ума му: предава я в ръцете на разтревоженото й семейство; измъква я от хватката на жесток и зъл опекун; спасява я от нагласен брак с развратно чудовище. Изпитваше желание да помогне на това момиче и да види лицето й, сияещо от благодарност и възхищение… Да я чуе как го кани да я посети… Да се превърне в неин герой…

— Главата отново ме заболя прошепна тя и съвсем се сгуши под завивката.

Грей се облегна назад с чувството, че е паднал от голяма височина. Тя не си го представяше като енергичен и храбър герой, а се съвземаше от ужасно преживяване и евентуално нараняване.

— Извинете — промълви веднага той и мислено се шамароса. — Редно е да си починете. Но не дълго — добави той, спомняйки си Дики Ръсел, който заспа и никога не се събуди.

— Благодаря.

Тя се плъзна надолу по възглавниците, ясно давайки му знак да си върви. Одеялото бе все така придърпано плътно към брадичката й.

Грей отърка длани в коленете, изправи се, излезе и затвори вратата след себе си. Госпожа Уилис го посрещна в коридора.

— Как е младата дама?

— Боли я главата. Редно е да повикаме лекар, въпреки възраженията й.

Хазяйката свъси чело.

— Разбира се. Трябва, естествено. Веднага ще пратя момчето. Но коя е тя?

Грей се поколеба.

— Не си спомня.

Очите на госпожа Уилис се отвориха широко.

— Какво?! Ни най-малко ли?

— Шшшт… — Грей вдигна ръце, за да я накара да млъкне. Притесняваше се момичето да не ги чуе. — Поне така твърди.

— Не е за вярване! Когато го каза в началото, си помислих, че лъже.

Не й призна, че и той е на същото мнение.

— Преживя нещо ужасно. Или наистина не знае, или поради някаква причина крие. — Сниши още повече глас. — Подозирам второто, откровено казано. Изглежда изплашена.

Хазяйката ахна.

— От какво? Дали тези негодници няма да се върнат да я търсят ли? Боже, какво ще стане с нас, ако разбият вратата?

— Едва ли ще се стигне дотам — опита се да я успокои той, но безуспешно.

Госпожа Уилис вече бе силно разтревожена, а развинтеното й въображение бе в състояние да сътвори безброй ужасни последствия.

— Не желая неприятности в дома си. Вдовица съм, милорд, а трябва да се грижа и за Джени. Майка й ми е родна сестра, както знаете. Как ще я погледна в очите, ако допусна дъщеря й да бъде отвлечена и да преживее всевъзможни ужаси?

— Госпожо Уилис — изгледа я Грей решително, — това няма да се случи. Успокой се.

Тя го погледна обидено.

— Какво да предприемем? Не искам да гоня младата дама, но…

— Не бива да я гоним!

Твърдият му тон я предизвика да вирне вежди и тя се впусна шепнешком да обяснява, че не разполага с излишни легла, какви са възможните опасности и какво гласи християнската благосклонност, проблемите със собствеността върху къщата и — в никакъв случай да не се забравя — цената на чая. Разпознал в тези приказки готовност за преговори Грей сложи край на излиянията й с обещанието не само да плати на лекаря, но и за всички други разходи и неудобства, до които би довело присъствието на Пердита. Добави и допълнителна сума за работата, която ще се отвори пред Джени от рода на смяната на чаршафи и миенето на посуда. Едва тогава госпожа Уилис кимна в знак на съгласие. Грей се отправи нагоре; идеше му единствено да си легне и да придърпа завивките над главата си, както постъпи Пердита.

— Но това не отговаря на въпроса къде ще я настаня — подвикна госпожа Уилис след него. — Нямам излишно легло, милорд!

Грей прокара пръсти през косата си и едва се въздържа да не изругае.

— Сложи я в моето легло. — Тя го погледна ужасено. — Не с мен — добави той бързо. — Аз ще спя в ателието. — Вярно, там имаше един разклатен шезлонг, но вероятно дори подът щеше да е по-удобен. Поне краката му ще са водоравно, а няма да висят от стола. — А Джени да си направи постеля и да спи близо до нея. Ще помогне, ако на Пердита й прилошее през нощта и ще сте сигурна, че репутацията на всички е опазена.

— Добре — вирна тя брадичка, донякъде умилостивена. — Точно така ще постъпим.

Грей въздъхна облекчено.

— Благодаря, госпожо Уилис. Ще събера нещата си, за да я отведете горе.

— Говорим само за тази вечер, нали, лорд Джордж?

— Определено — отвърна той и заизкачва стълбите.

Представа нямаше какво ще прави с Пердита на следващия ден. Знаеше само, че не може да я изгони през вратата в сегашното й състояние, с румените страни, разрошените руси къдрици и изплашените зелени очи. Една нощ прекарана в непозната обстановка, вероятно ще я убеди да се прибере вкъщи и паметта й бързо-бързо ще се възстанови.

Хазяйката въздъхна.

— Много добре. Но вечерята ще закъснее, щом Джени ще бди над нея.

Перспективата да се храни заедно е Пердита му се стори примамлива, ала неизбежното присъствие на госпожа Уилис на масата бързо го отказа от това намерение.

— Довечера ще ям навън обяви той.

Горе му трябваха само няколко минути, за да прехвърли всичко необходимо в ателието, после си взе жакета и тръгна да излиза. Шепнещите гласове от задната част на първия етаж го спряха за миг, след което решително продължи напред.

Пердита ще си е вкъщи утре. Дотогава ще е добре да стои далеч от нея.