Каролайн Линдън
Цената на един скандал (4)

Глава 3

Себастиан разбра какво му се пише още когато момичето се появи измежду дърветата.

Тя не само прекъсна самотната му разходка, предназначена да раздвижи ранения му крак. По мнението на докторите единият завинаги щеше да си остане по-слаб от другия. Той обаче отказваше да приеме диагнозата вече седем години след раняването. Всяка вечер правеше дълга разходка из имота си, стиснал зъби заради болката, насилваше се да ходи равномерно и се опитваше със силата на волята си да поправи вредата, причинена от куршумите на французите.

Отначало дори не разбра, че трябва да й помогне. Беше облечена като за бал, а не за разходка из бодливите шубраци. Бледозелената й рокля трептеше в гаснещата слънчева светлина, а панделките на деколтето й потрепваха, докато заобикаляше дърветата и се препъваше из камъните. Беше хубава като фея, прелитаща през тъмната гора, и за миг той остана омагьосан.

Но разбра, че е наистина обречен, едва когато тя вдигна поглед и видя лицето й. Бузите й бяха розови като праскови. Кожата й беше прозирна и светла като перла, а на този фон кестенявите къдрици изглеждаха още по-тъмни. Розовите й устни се разтвориха от изненада, когато го видя, но очите й наистина го довършиха: красиви сиви очи, с гъсти мигли и разширени от учудване и любопитство, без следа от тревога или порицание. Себастиан изруга наум. Такива очи бяха способни да превърнат всеки мъж в роб. Подобни думи бе чувал от баща си навремето, но след това баща му си загуби ума, така че Себастиан остана с впечатлението, че това са само думи на луд човек… Сега разбра колко не е бил прав.

Всячески се опита почти да не говори, докато вадеше кучето й от калта под трънливия шубрак, където дългата козина на палето се бе заплела. Оказа се трудно да не я гледа, докато вървяха заедно към Харт Хаус, а тя се опитваше да го увлече в разговор. Опитът беше научил Себастиан, че колкото повече говори, толкова повече растат слуховете за него — от неприятни по-неприятни, — а и нямаше представа дали госпожица Уестън може да си държи езика зад зъбите.

В края на разговора обаче разбра, че тя наистина няма никаква представа кой е той, нито е чувала ужасната му история, затова за един кратък вълнуващ момент се бе почувствал изкушен… преди да се появи брат й и да го спаси от опасността сам да се постави в глупаво положение.

И въпреки това по дългия тъмен път към дома той не можеше да мисли за нищо друго, освен за нея. Обикновено в гората му харесваше много. Там беше тихо и диво — една изоставена от човека ивица земя, разделяща остатъците от неговите имоти и територията на Харт Хаус. Последната собственичка на Харт Хаус, възрастна вдовица, рядко напускаше изрядно поддържаната морава с изглед към реката. Лейди Бъртън негласно му остави гората — двамата се срещаха съвсем рядко, при което тя царствено кимваше за поздрав, без да търси по-близко познанство. Сега се налагаше да свикне, че Харт Хаус е собственост на други хора — и да стои далеч от гората.

Появата на госпожица Уестън най-вероятно беше просто случайност заради избягалия териер, но той не можеше да рискува това да се повтори.

Борис шумно подуши обувките му, изваждайки го от тези размисли. Едрата хрътка побутна здравото му коляно, сякаш за да го насочи напред.

— Знам — каза той на кучето, вдигайки бастуна от земята.

Носеше го, в случай че му потрябва, ако раненото коляно съвсем му изневери. Една тъпа болка започна да пулсира в крака му, докато вървеше, без да се подпира на бастуна, но той остави мислите си да се върнат обратно към ироничния начин, по който госпожица Уестън беше свила устни, и болката изглежда поизбледня.

Стигна до върха на хълма и се обърна назад. Оттук се виждаше част от Харт Хаус, грейнала в светлини. Изглежда е бил единственият, изпратил учтив отказ в отговор на поканата за тази вечер. Какво ли прави тя сега, запита се той. Дали танцува с младите ухажори от съседните имения? Или флиртува с благородниците, дошли на тържеството? Няма как да не са дошли. Трудно му беше да си представи, че и те не са като него омагьосани от феята с кестеняви коси и сияйна усмивка.

Градските слухове стигаха до Себастиан, макар да не му харесваше той да е една от основните им теми. Харт Хаус бе станала собственост на някакъв новобогаташ на име Уестън. Не беше твърде ясно как е натрупал парите си — дали чрез спекулации на борсата, или чрез някакъв важен облог с граф Хейстингс, но нямаше и съмнение, че разполага с много пари. Уестън имал две дъщери и един син, всички те с добре осигурено бъдеще. Дори само това бе достатъчно всички да смятат дъщерите му за красавици — даже преди да ги бяха видели. Макар в този случай слуховете да бяха абсолютно верни. Госпожица Абигейл Уестън бе най-прелестното същество, попадало някога пред очите му.

Освен това беше млада, невинна и богата. Красотата и невинността нямаха място в живота му, а макар да приемаше богатството за една наистина чакана промяна, той знаеше, че тя е също толкова невероятна, колкото кралят лично да се отбие на чай в имението му. Просто ще трябва да извръща очи, когато тя мине край него, и да си напомня безбройните причини, които го правят неподходящ за нея.

Влезе в къщата и опипом потърси кремъка и свещта на полицата зад вратата. Запали я, мина през тъмния коридор и влезе в гостната. Свали си връхната дреха и шапката, а после се отпусна в старото кожено кресло с лека въздишка на облекчение. Пътят пеша от Харт Хаус беше по-дълъг от обичайната му разходка и кракът му болезнено пулсираше.

— А, ето ви и вас! — посрещна го госпожа Джоунс, икономката, влизайки в стаята. — Бях започнала да се притеснявам, млади човече.

Той се усмихна, без да отваря очи.

— Не е вярно. Знаете, че Борис ще ме довлече до вкъщи дори и мъртъв.

— Ах, какво успокоение! Свалете тези ботуши и ще ви донеса вечерята.

Тя щракна пръсти към Борис, който седеше до вратата и внимателно я наблюдаваше.

— Храната ти е в кухнята, Борис.

При думата „храна“ огромното куче рипна като пале и в галоп напусна стаята, трополейки по дървения под.

— Сигурно тази вечер ще ви трябва една доза — прецени госпожа Джоунс.

Себастиан си представи отново Абигейл Уестън, вдигнала полите си около бедрата, оголвайки стройните си крака от коляното надолу.

— Всъщност не.

— Не е нужно да се мъчите цяла нощ — каза тя, докато вдигаше шапката и палтото му. — Не бъдете глупав. Ще помоля господин Джоунс да ви напълни една хубава гореща вана и да донесе вечерята горе.

Излезе в коридора и извика съпруга си.

Така обичайно протичаха дните му. Ходеше пеша до изнемога, после госпожа Джоунс пърхаше около него като майка над болно дете. Понякога просто тихомълком понасяше всичко, друг път беше доволен от такова отношение. А от време навреме му се приискваше всички да изчезнат и да го оставят на мира. От време навреме му се приискваше да живее нечий друг живот и да разбере дали наистина има щастие някъде по света. Ако беше различен човек, в този момент сигурно щеше да е в Харт Хаус. Щеше да я гледа как се усмихва, да зърне светлината на свещите, отразена в косите й, дори да докосне ръката й и да я държи в обятията си, докато танцуват. За миг мислите му се отнесоха в друга посока…

След това обаче се отърси от тези мечтания. Ако продължава по този начин, ще полудее като баща си. Той беше синът на Лудия Майкъл Вейн, със сакатия крак и разореното имение. Нямаше какво да предложи на която и да било жена — и много добре го знаеше. Не можеше да танцува, даже и да му се искаше. Вече дори нямаше прилични дрехи, които да облече. Госпожица Уестън сигурно ще се зарадва, че се е отървала от компанията му, когато чуе клюките в града.

Изправи се от креслото с болезнена гримаса. Закуцука нагоре по стълбите към стаята си, където госпожа Джоунс влачеше старото корито към камината, докато съпругът й подгряваше вода в кухнята долу. Ако не се понакисне в гореща вана, утре няма да може дори да помръдне. След час тя ще донесе вечерята — студено пилешко и варени картофи, както и чаша ейл. Вече нямаше пари за вино. А той ще се кисне в горещата вода и ще хапне вечерята си съвсем сам, ако не се брои Борис, който похъркваше на постелката, и накрая ще си легне.

Сам, както винаги. И както вероятно винаги щеше да бъде.

* * *

— Къде беше! — попита Пенелопе още щом Абигейл се появи в гостната.

— Гоних Майло. Най-добре е това куче да се държи затворено в клетка.

— О, не! Не и миличкият ни Майло! — запротестира сестра й. — Той е такъв сладък пухчо.

— Точно пухкавата козина стана причина да се заклещи под трънката.

Абигейл мина през трапезарията. Всички врати бяха отворени и така се оформяше огромен кръг от свободно пространство. Огледа помещението, за да намери майка си с намерението да й каже, че Майло е у дома и в безопасност, а Джеймс в момента го почиства в конюшнята. Господин Вейн наистина бе отказал поканата им, но изглежда бе единственият: всички стаи гъмжаха от гости.

— И как успя да го извадиш изпод храста? — продължи Пенелопе, отказвайки да се отдели от нея.

Абигейл се почуди дали сестра й е видяла нещо от прозореца.

— Нашият съсед се разхождаше в гората и бе така любезен да извади Майло изпод храстите вместо мен. Оставих на Джеймс да почисти непослушното куче, защото цялото е в кал.

— Кой съсед?

Абигейл присви очи.

— Господин Вейн от Монтроуз Хил Хаус.

Сестра й ахна възхитена.

— Господин Вейн? Най-загадъчно неуловимият съсед. Как ти се стори?

Пенелопе, естествено, знаеше всичко за него, докато Абигейл даже не успя да си спомни името му.

— Резервиран. Отказа да влезе и да приеме благодарностите на мама, задето спаси Майло.

Пенелопе презрително се засмя.

— Това показва, че има мозък в главата, ако ме питаш. Аз със сигурност бих избягвала мама, ако можех… Но какъв е всъщност господин Вейн? Защо не пожела да дойде на бала? Да не би да е черен като дявол? Да не е сакат? Да не би да е страшен и опасен?

— О, моля ти се, Пенелопе — въздъхна тя. — Беше много мило от негова страна да измъкне това глупаво куче от драките. Щях да си скъсам и изцапам официалната рокля, но той не само извади Майло, ами и настоя да ме изпрати до вкъщи, за да не се налага да нося на ръце окаляното зверче.

— Значи всъщност е мил и дружелюбен? — намръщи се Пенелопе. — С репутацията на мрачен и опасен човек ми се струваше несравнимо по-интересен…

— Какво друго си чувала за него?

Нямаше причина да крие любопитството си. Пенелопе явно гореше от нетърпение да сподели всичко, което знаеше, а и Абигейл не можеше да отрече, че й е интересно да го чуе.

— Не е много. Живеел като отшелник и почти не излизал в града. Не си спомням друго. Трябва да питаме лейди Саманта. — Хвана Абигейл под ръка и я затегли към предната част на стаята. — Много ще ти се хареса. Татко не можа да си намери място от радост, когато тя пристигна със сестра си. Това са дъщерите на граф Стратфорд, все пак.

— Но аз исках да кажа на мама, че съм намерила Майло и всичко е наред — опита да се възпротиви Абигейл.

— Сигурно сама се е досетила — измърмори Пенелопе. — В крайна сметка нали ти тръгна да го търсиш, а ти си добрата дъщеря, с която родителите ни винаги се гордеят.

— Май си взела всичко твърде навътре.

— И ти щеше да реагираш така, ако те държат като затворничка, далеч от всичко интересно в живота.

Пенелопе се усмихна широко, когато приближиха двете елегантни дами — едната видимо на възрастта на Абигейл, а другата няколко години по-голяма.

— Лейди Търли, лейди Саманта, позволете ми да ви представя сестра си, госпожица Абигейл Уестън. Абигейл, това са лейди Търли и лейди Саманта Ленъкс. Техният баща е граф на Стратфорд, собственик на великолепното имение от другата страна на реката.

— Приятно ми е да се запознаем.

Абигейл направи реверанс, а другите дами отвърнаха със същото.

— Добре дошли в Ричмънд.

Лейди Търли се усмихна. Висока и стройна, тя носеше цялото аристократично излъчване, което можеше да се очаква от една дама.

— Нашите родители изпращат извиненията си, че не успяха да дойдат и се надяват да се запознаят с родителите ви съвсем скоро.

Абигейл не беше очаквала толкова сърдечно запознанство. От преживяното досега в Лондон знаеше, че графове и други благородници обикновено не горят от нетърпение да се запознават с хора като тях. Но гостенките наистина се държаха мило, затова тя се усмихна.

— Много любезно от ваша страна. Изключително се радваме, че успяхте да дойдете.

Лейди Саманта весело се засмя. Беше хубава млада жена, с тъмноруса коса и нежни зелени очи.

— О, не, ние ви дължим благодарност! Ричмънд е доста скучно градче. Всички нови хора тук са добре дошли.

Абигейл реши да подмине мрачния поглед на сестра си при споменаването, че Ричмънд бил скучно градче.

— Винаги съм харесвала по-тихите места. В Лондон е толкова горещо и мръсно през лятото. Много ни харесва Харт Хаус, нали, Пенелопе?

Пенелопе се усмихна пресилено.

— Разбира се. Но така се надявам да задоволите срамното ми любопитство. Един от съседите ни отказа любезно поканата и трябва да призная, че ужасно много искам да науча защо. Говоря за господин Вейн от Монтроуз Хил Хаус. Познавате ли го?

Лейди Търли се поколеба и хвърли особен поглед към сестра си, преди да отговори.

— Всъщност не много. В крайна сметка сигурно ще се срещнете с него, госпожице Уестън.

— Да, неговият имот граничи с нашия, нали? — продължи Пенелопе, без да изпитва угризение, че явно е подхванала неприятна за гостенките тема. Ако самата Абигейл не изгаряше от любопитство да научи нещо, вероятно щеше да насочи разговора в друга посока, но засега реши да замълчи любезно. — Дори мисля, че част от гората се ползва и от двете страни. Сестра ми го срещнала по време на разходка тази вечер.

— Срещахме се съвсем случайно — додаде Абигейл. — Той спаси кученцето на майка ни от жестокостта на един трънлив храст.

По лицето на лейди Саманта премина удивление. Лейди Търли сякаш замръзна на място и отново погледна към сестра си, този път почти разтревожено.

— Колко галантно — каза тя след кратка пауза.

— Той не обича да се среща с хора — с тих глас изрече лейди Саманта. — Това е много… галантно.

Настана неловка тишина. Вероятно все пак не бе особено добра идея да се повдига тази тема пред двете дами. Даже Пенелопе усети, че е насочила разговора в опасни води, и сега не знаеше какво да каже.

Лейди Търли наруши неловкото мълчание.

— Открихте ли вече Уханната алея? Тя е славата на Харт Хаус.

— Да, наистина открих тази алея — с облекчение отговори Абигейл. — Не знаех, че си има име, но Уханната алея чудесно й подхожда. Чух, че първоначално алеята водела до някаква пещера, но преди много години лейди Бъртън наредила да я затрупат.

— Точно така — обади се лейди Саманта, също благодарна, че темата на разговора е сменена. — Когато бяхме малки, най-голямата мечта на брат ни беше да открие тайната пещера. Даже беше помолил лейди Бъртън, предишната собственичка на Харт Хаус, да му разреши да изследва гората.

Продължаваха да бъбрят непринудено за различни местни забележителности, когато майка им се присъедини към групата и така сложи край на всякакви опити да научат още нещичко за господин Вейн. Накрая се наложи да се извинят на двете дами, за да се запознаят и с останалите гости, но Абигейл се надяваше, че лейди Саманта би могла в бъдеще да й стане приятелка. Поне на пръв поглед не изглеждаше горделиво момиче и, ако не се брои очевидният й шок при споменаване на името на господин Вейн, тя изглеждаше сърдечна и дружелюбна.

Останалата част от вечерта премина приятно. Тя танцува с неколцина джентълмени и се запозна с още няколко дами. В края на вечерта баща им изглеждаше изключително доволен.

— Знаех, че Ричмънд е много подходящ за нас — заключи той доволно. — Клара, любов моя, сигурен съм, че досега в този град не е даван по-изискан бал.

— Радвам се, че ти хареса, скъпи. — Позволи му да я целуне по бузата. — Сега обаче отивам да си легна и моля никой да не ме търси поне до утре по обед. Ах, горките ми стъпала.

— Ще разтрия всяко пръстче с бадемово масло — обеща той. — Лека нощ, красиви мои момичета! — Спря се и целуна шумно Абигейл и Пенелопе по челата. — Вашият татко не беше ли прав за бала?

— Както винаги — отвърна Абигейл.

Пенелопе забели очи, но Абигейл виждаше, че и тя е доволна. Двете последваха родителите си нагоре по стълбите, но след това Пенелопе тръгна с нея към спалнята й.

— Сега какво си мислиш за Ричмънд? — Абигейл седна пред огледалото, за да си свали бижутата. — Още ли си сигурна, че завинаги е осъден на скука?

— Чудя се защо лейди Саманта толкова се притесни, когато попитахме за господин Вейн — заразсъждава на глас Пенелопе.

Пръстите на Абигейл, която разкопчаваше колието си, спряха за миг.

— Нямам представа.

— Сигурно има някоя твърде деликатна тайна. — Пенелопе се облегна на колоната на леглото с леко разтревожен поглед. — Защо ли така страни от хората, как мислиш?

— Отивай да си лягаш, Пенелопе. — Абигейл се зарадва, когато прислужницата й Бетси влезе в стаята. — Не знам какво да си мисля за господин Вейн.

Този път обаче тя се интересуваше от отговора дори повече от сестра си.