Каролайн Линдън
Цената на един скандал (22)

Глава 21

Коляното на Себастиан не беше счупено. От падането кожата се бе разранила и госпожа Джоунс ахна притеснено, когато видя колко кръв е изтекла в ботуша му, но след като почисти раната и я превърза, болката започна да отминава. Донесе му чаша силен чай и Себастиан не се оплака от капките лауданум, които усети още при първата глътка. Тази вечер не можеше да отхвърли желанието за малко забрава.

На сутринта разполагаше с достатъчно време да обмисли положението си. За пръв път от години имаше чувството, че трябва да бърза. Бенедикт беше твърдо решен да спечели Абигейл, а Себастиан не възнамеряваше да му дава предимство нито миг по-дълго от необходимото. Семейство Джоунс го попитаха дали да не отложат почивния си ден, но той им каза да тръгват веднага. Госпожа Джоунс се намръщи, даде му строги наставления да не мърда от леглото и двамата със съпруга й поеха към града. Още щом ги видя да изчезват по пътеката, Себастиан отметна завивките и се облече.

Не хранеше никакви илюзии относно своите несъвършенства. За пръв път от дълго време завидя на Бенедикт за здравето му, за богатството, за високото му положение. Но, боже мой, как само обичаше Абигейл. Един мъж на действието — какъвто той беше някога — щеше да влезе смело в къщата й, без да се страхува от оковите на приличието, и да я помоли да се омъжи за него. Няколко убедителни целувки биха помогнали. А ако можеше да я свари сама — и тя се отнесе благосклонно към това, — можеше да са и повече от целувки.

Стигна до вратата. Борис вече го чакаше. Опита се да го затвори в къщата, но Борис започна да лае до вратата — преминаваше от страховития си звучен лай към жално скимтене. Себастиан изруга тихо, но се върна да му отвори. Семейство Джоунс щяха да се върнат чак след часове, а в къщата нямаше кой да го пусне навън.

— Ако си поне капка благодарен, ще дойдеш с мен да я убедим да дойде да живее с нас — каза той на кучето, което излетя от къщата като затворник, пуснат от килията. — Абигейл, Борис. Абигейл, която винаги ти носи сирене. Твоето най-любимо момиче на света!

Борис радостно изджавка и затича към гората, размахал щастливо опашка. Себастиан поклати глава и продължи да върви. Не за пръв път му се прииска да беше запазил коня си. В лек тръст щеше да стигне там за минути. Пеша щеше да му отнеме повече от час. Използва времето, за да планира всяка дума, която ще изрече, и се надяваше господин Уестън да е у дома.

За негово облекчение той наистина беше там и го посрещна учтиво.

— Вейн. Как сте, сър?

— Много добре, сър. Благодаря, че ме приехте.

— Заповядайте, седнете. Надявам се да сте се възстановили от неразположението снощи.

Превръзката на коляното му си личеше ясно, но Себастиан кимна.

— Трябва да ви благодаря за позволението госпожица Пенелопе да помоли Адам да ми помогне да се прибера.

— Не беше проблем — каза Уестън любезно. — Радвам се, че помогнах.

Той пое дълбоко дъх.

— Дойдох да помоля за разрешение официално да ухажвам дъщеря ви Абигейл.

Уестън побърза да поклати глава.

— Вейн, вие сте добър съсед. Но съм длъжен да ви съобщя, че дъщеря ми може би вече е сгодена.

— Бенедикт Ленъкс смята да поиска ръката й — потвърди Себастиан, ала при изричане на думите неволно стисна юмрук. — Тя казала ли е вече, че приема?

Домакинът му се изненада силно.

— Атертън ви е уведомил?

— Снощи в Стратфорд Корт.

Уестън примигна.

— Разбирам. Да, действително. Той поиска благословията ми за такъв съюз и аз я дадох. Ако не се лъжа, той планираше да говори с Абигейл днес.

— Ако той вече й е предложил и тя е приела, аз им пожелавам цялото щастие на земята и веднага ще си тръгна. Но… — Себастиан стегна рамене. — Ако не й е предложил, или тя не е приела, аз все пак бих искал да получа разрешението ви, сър.

Господин Уестън се облегна на стола.

— Извинете ме за директния въпрос, Вейн, но… защо да го направя?

— Обичам дъщеря ви с цялото си сърце.

— Аха. — Уестън направи гримаса. — Опасявам се… Опасявам се, че не мога.

Той беше подготвен за това.

— Разбирам. Притеснявате се заради финансовото ми положение. На ваше място аз също бих подходил с подозрение. В състояние съм да издържам съпруга. Напоследък се сдобих с известна сума, достатъчна да изплатя голяма част от дълговете си.

— Така ли? Каква сума? — попита Уестън с равен тон.

— Малко повече от четири хиляди лири. От чичо ми, който почина в Източните Индий.

Уестън присви очи.

— Източните Индий, значи?

Себастиан кимна.

— Пътувах до Бристол преди седмица, за да се срещна с адвоката му във връзка с наследството.

Господин Уестън стана и отиде до прозореца, където скръсти ръце и се загледа навън.

— Знам, че имате и други причини да изпитвате съмнения към мен — продължи Себастиан. — Нека обясня слуховете около баща ми…

— Не става дума за тях — прекъсна го Уестън. — Смятам, че трябва да приемете отговора ми и да не настоявате, Вейн.

Тази реакция го обърка. Всички се интересуваха от тези слухове. Той никога не бе казвал на никого за тях, освен на Абигейл.

— Защо, сър?

В погледа на Уестън се долавяше известно съчувствие.

— Защото нищо няма да се промени. Не желая да обвинявам никого — всъщност дори смятам, че много от слуховете за вас са грозно преувеличени. Но един не съм в състояние да отмина ей така, защото източникът ми на информация е с висока репутация, а и става дума за бъдещето на дъщеря ми, така че не мога да я изложа на риск. Съжалявам.

Себастиан го погледна втренчено. Нали нямаше предвид обвинението за убийство? Тогава какво?

— Лудостта на баща ми бе причинена от неговите научни експерименти, а не е наследствена. Той беше изобретател, правеше всякакви опити с метали и разтвори и…

— Вейн, моля ви. — Уестън отново поклати глава.

Той вече дишаше трудно от вълнение.

— Тогава защо? — При този рязък въпрос Уестън се намръщи и той побърза да смекчи тона: — Бих искал да знам защо.

Уестън доби сериозно изражение. Върна се до писалището и седна.

— Добре. Така или иначе очаквах в един момент да се появите тук и да поискате дъщеря ми. Не съм глупак, Вейн. По време на разходките й в гората сте се срещали с Абигейл, предполагам, поне веднъж или дваж. Тя е момиче с нежно сърце, склонна е да търси най-хубавото у всеки. Когато идвахте у дома, по лицето й виждах, че е увлечена по вас. Затова отидох в града и поразпитах. Разбрах, че напоследък сте плащали дългове, като сте дали на кредиторите да разберат, че неочаквано сте се сдобили със средства — готови пари, — след като години наред почти не сте връщали заемите си. Това е чудесно, но има няколко обяснения.

— Наследих парите — повтори той. — Имам писмо от адвоката на чичо ми.

— Но писмата могат да се фалшифицират, нали? — Уестън вдигна ръка. — Никого не обвинявам, нито вярвам на всеки слух, който стигне до ушите ми — повече от тях са пълни глупости, — но един ми направи впечатление. Докато сте били в армията, вашият баща е продал голяма част от имотите на Уелингтън, нали? Което ви е поставило в много тежко положение, когато баща ви изчезнал. Без тялото на мъртвия наследство не може да се получи, а това е вързало съвсем ръцете ви, нали? Себастиан затвори очи.

— Затова се съмнявам, че сте го убили — добави Уестън с малко по-мек тон. — Поне не умишлено. Никой не печели от безследно изчезнал човек, нали? Но скоро след това от Стратфорд Корт изчезва крупна сума пари.

Стратфорд. Себастиан си помисли, че беше по-добре снощи графът направо да беше счупил коляното му.

— Аз не съм откраднал тези пари — изрече той тихо, но ясно.

— Четири хиляди гвинеи — продължи Уестън, все едно не го е чул. — Любопитно колко близка е сумата, която сте… наследили, и то точно в момента, когато сте пожелали да си възвърнете почтеното положение. Разберете ме, не обвинявам никого. Но не харесвам такива опасни съвпадения. Моята дъщеря има доста прилична зестра. Плащането на четири хиляди лири за стари дългове е много полезна инвестиция за мъж, който е на път да получи четири пъти повече.

Бавно и някак вдървено той се насили да стане от стола. Ръцете му бяха изтръпнали, а сърцето — сякаш мъртво.

— Оценявам вашата искреност. — Всяка от думите усещаше като ледена висулка на устните си. — Аз не съм крадец. Каквото и да се е случило с парите на лорд Стратфорд, аз нямам нищо общо с това. И бих се чувствал най-големият късметлия на света, ако можех да се оженя за дъщеря ви без никаква зестра.

— Съжалявам, Вейн — повтори Уестън още веднъж, убивайки напълно надеждите му.

Той се поклони непохватно и тръгна към вратата. Направи стъпка и почти падна, преди да осъзнае, че е забравил да си вземе бастуна. Успя някак да го вземе, поклони се и излезе. Очите му не виждаха нищо.

Не. Отговорът на Уестън кънтеше в главата му като захлопване на огромна врата. Не. Забранено му беше дори да попита Абигейл дали би се омъжила за него. Не. Смятаха го за крадец, защото се бе опитал да използва наследството си — този така неочакван късмет, — за да бъде по-приемлива партия за женитба. Не. Беше съвсем сигурен, че Стратфорд щеше да нареди арестуването му още преди години, ако имаше и най-малкото доказателство, че е откраднал парите. Но вместо това графът направи нещо много по-лошо: отне му единственото момиче, което някога бе обичал.

Едва не се блъсна в стената, когато влезе във фоайето. С по чудо не треперещи ръце той оправи вратовръзката си, останал почти без дъх.

Дали ще му бъде позволено отново да види Абигейл? Изведнъж се сети за пещерата. Можеха да се срещат там, независимо дали родителите й одобряват… но това би било само за кратко. И той щеше да знае, че е обречено. Не й ли беше казал точно същото първия път, когато я видя?

— Господин Вейн? — Той се стресна. Пенелопе Уестън го викаше от другия край на фоайето. Той бавно се приближи към нея и я последва в мъничко преддверие, където Пенелопе се шмугна. — Дойдохте да се видите с Абигейл, нали?

— Бих искал — отвърна той.

Тя се усмихна лъчезарно.

— Чудесно! Идвате тъкмо навреме. Лорд Атертън току-що си тръгна. — Тя преливаше от радост. — В доста по-различно настроение от онова, в което пристигна, трябва да отбележа. Дойде толкова весел и въодушевен, но след разговора насаме с Аби си тръгна, все едно в къщата има пожар. Това е добър знак, не мислите ли?

Част от него подскочи от радост, задето тя е разочаровала Бенедикт. Поне нямаше да му се наложи да преживее тази мъка.

— Къде е тя?

— В градината, предполагам. Лорд Атертън тръгна с нея, но се върна сам, а после набута бързо сестра си в каретата и потегли. Тя го водеше към градината и оттам поеха на север. — Лорд Атертън дойде ето оттам, близо до Уханната алея.

— Знам къде е. — Той импулсивно грабна ръката й и я стисна. — Много съм ви задължен, госпожице Уестън.

— Направете сестра ми много щастлива и няма да ми дължите нищо. Тя му махна за довиждане.

Той закуцука мъчително през градината, покрай стената на кухнята, където я целуна само преди няколко дни, и продължи към Уханната алея. От Абигейл нямаше и следа. Огледа се към гората, но не видя нищо. На лицето му капна едра капка дъжд. Чак сега той осъзна колко е притъмняло небето. По Темза се приближаваше буря. Поколеба се. Абигейл вероятно се бе върнала в къщата, а и той трябваше да се прибере, преди да завали проливно.

Ядосан на себе си се върна в Харт Хаус. За негово облекчение Пенелопе още беше там.

— Тя прибра ли се? — попита той. — Не я видях.

— Не мисля — изненадано отвърна тя. — Ще проверя.

Той изчака във фоайето до вратата към градината. След десетина минути Пенелопе се появи отново намръщена.

— Не е в стаята си и прислужницата й не я е виждала. Нито пък Томпсън. Не е и при мама.

— Има ли друго място, където може да отиде? — В далечината изкънтя силна гръмотевица. — Разразява се буря.

Пенелопе се поколеба.

— Обича да се разхожда в гората.

Той излезе на терасата и отново погледна към небето.

— В дъжда?

— Не е заваляло… още.

— Няма как да се разхожда сега — тихо каза той, оглеждайки околността нагоре към Монтроуз Хил Хаус. Досега не си бе давал сметка колко добре се вижда дома му от Харт Хаус.

— Изглежда много кротка и отговорна, но нашата Абигейл обикновено успява да получи каквото иска.

Той се усмихна. Ако тя го иска, той ще направи всичко, за да бъде неин. Той не може да промени мнението на господин Уестън, но може би… Може би Абигейл ще успее.

— Благодаря ви, госпожице Пенелопе.

Той тръгна към гората.

— Наричай ме Пен — извика тя след него. Той погледна назад, а тя сви рамене и каза: — Надявам се скоро да сме роднини. Усмихна се широко и вдигна ръка. — Успех, Себастиан.

Себастиан се върна през градините и надолу по Уханната алея. Дълбоко вдишваше аромата, който винаги щеше да му напомня за нея. Мина напряко през гората, забравяйки всички опасности в тъмните й дебри, за които знаеше още от дете. Бен си беше тръгнал със сериозно изражение и без да се сбогува с домакина си. Абигейл беше останала навън сама и никой не я бе виждал оттогава. Без да има основания да мисли, че е тръгнала да търси него, Себастиан вървеше толкова бързо, колкото му позволяваше болният крак.

Стигна до къщата си. Вече наистина започваше да се тревожи. Небето, оловносиво, ставаше все по-тъмно, трещяха гръмотевици и светкавици прорязваха огромните облаци. Ами ако се е загубила в гората? Дори да не е искала да идва тук, за да го види, може би просто е имала потребност да успокои мислите си сред тишината на дърветата. Кръвта му изстина. А защо не и да тръгне към пещерата, която бе почти невъзможно да намери в дъжда, даже с фенер? Но той беше толкова погълнат от мисълта — надеждата — за вероятността да е дошла при него, че дори не отдели време да изключи всички останали възможности.

Какъв глупак! Проклинайки се, закуцука през тревата. Трябваше да вземе фенер и по-дебело палто, защото тя сигурно вече е премръзнала. Първо пещерата, а после по пътеките в гората, където често я бе срещал. Ако не е там, ще се върне в Харт Хаус и ще извика прислужниците на Уестън. Ще претърсват цялата гора, докато я намерят, бурята да върви по дяволите.

Наближавайки къщата, нещо привлече погледа му. Забеляза някакво движение в гората, а после за негово огромно облекчение между дърветата се показа Абигейл с доста неуверено изражение. Тя вдигна ръка и той видя голямата черна глава на Борис, който се буташе гальовно в нея. Тя спря и се обърна към кучето, наведе се и го погали. Себастиан много лесно разпозна изражението на кучето, дори и в сумрака: пълно и абсолютно щастие.

— Добро куче — похвали го той. — Браво, моето момче. — След това извика силно: — Абигейл!

Тя се обърна към него и колебанието на лицето й изчезна. Само след миг свитото от тревога сърце на Себастиан започна да бие с надежда. Пристъпи към нея, а тя се затича напред, повдигнала полите на зелената си рокля. Той хвърли бастуна и я грабна в обятията си, вдишвайки зашеметен радостта отново да е до нея.

— О, Себастиан — прошепна тя, притисната към гърдите му. — Притеснявах се толкова много, когато изчезна снощи, а Пенелопе каза, че си искал да избягаш от мен и…

— Дори когато исках да избягам, не можах. — Повдигна брадичката й и очите му срещнаха нейните. — Току-що се връщам от Харт Хаус. Отидох с надеждата да не съм закъснял.

Гърдите й се повдигаха развълнувано с всеки дъх.

— Закъснял за какво?

Взря се в очите й; тези звездни очи, омагьосали го от самото начало.

— Закъснял да ти кажа, че те обожавам. Опитах се да го отрека, после се опитах да не му обръщам внимание, а сега ми се струва, че това е единствената истина, която знам. Обичам те, Абигейл Уестън!

Усмивката й стопли сърцето му.

— Днес лорд Атертън ми предложи брак.

— А ти какво му отвърна? — попита той с нисък глас, напрегнат мимо волята си.

Пенелопе можеше да не е съвсем наясно с нещата, все пак…

— Не! — възкликна тя и се засмя, сякаш сама не вярваше, че се е случило. — Казах му не! И той… И той… — Тя го погледна умолително.

— Какво направи той?

Себастиан бе обхванат от внезапно желание да смачка Бен от бой.

— Попита ме… дали му отказвам заради теб — прошепна тя. — Казах му не, разбира се, защото ти нищо не си ме питал, и въпреки това… мисля, че му отказах, защото се надявах толкова много ти да поискаш ръката ми… защото съм влюбена в теб и никога не мога да се омъжа за него, защото винаги ще искам теб, вместо него.

Сърцето му подскочи от радост.

— И сега дойде да ми го кажеш?

Тя кимна.

Отгоре го гледаха всички небесни ангели. Себастиан си помисли, че дори чува песента им. На лицето му се появи усмивка.

— Но аз не отидох в Харт Хаус само за да ти кажа, че те обичам. Искам да предпочетеш мен пред Бен, независимо дали го заслужавам, или не.

— Но аз вече го направих — тихо му напомни тя. — Преди много седмици.

Пръстите му стиснаха ръцете й по-силно и той усети как радостното ликуване го напуска.

— Но днес говорих с баща ти. Поисках от него разрешение да се оженя за теб…

— Да — извика тя и се притисна към него.

Той не я отблъсна.

— Той отказа, любима.

— Много важно! — Щастливата й усмивка беше ослепителна. — Ще си промени мнението, когато говоря с него.

Себастиан знаеше, че трябва да постави това под съмнение. Томас Уестън беше съвсем сериозен, когато му отказа. Но той се бе надявал да чуе нейния отговор. Нейната увереност удави притесненията му и съвсем безразсъдно той й повярва. Целуна я жадно.

— Омъжи се за мен, Абигейл — прошепна той до устните й.

— Да — промълви тя и обви ръце около врата му. — Да, да, да! Можеха да останат там цял час и да се целуват, но бурята избра точно този момент, за да се разрази. Ледени капки дъжд закапаха наоколо и преминаха в порой само за няколко секунди. Абигейл изпищя весело и се засмя. Себастиан изруга и двамата хукнаха към къщата, хванати за ръка. Докато успее да отвори вратата и двамата да влязат, косата й вече висеше на мокри фитили, а неговият врат плуваше във водата, която се беше изляла под яката на дрехата му. Борис дотърча също и се разтърси силно, опръсквайки цялата стая.

— Борис! — Той си изтри лицето, а Абигейл отново се засмя. — Извинявам се, не съм подготвен за гости.

Едва сега съобрази колко неуютен е домът му. Имаше подредени в камината дърва, но огън не се палеше, освен при абсолютна необходимост. Мебелите бяха стари и протрити, а подът — доста надраскан. Щеше да й предложи чай, но нямаше нито мляко, нито кейк, нито бисквити.

— Не съм дошла да пия чай. — Очите й искряха. — Смятам, че вече съм си у дома.

Той се усмихна.

— Така е.

Тя измъкна няколко фиби от косата си и тръсна глава; мокрите къдрици се разпиляха като водопад по гърба й.

— Може би ще ми почетеш малко?

Себастиан застина.

— Какво би искала да чуеш?

Тя се изчерви, ставайки още по-хубава.

— Струва ми се, че знаеш…

Дъждът плискаше по прозорците. Можеше да продължи цял час или цяла нощ.

Един мъж на честта би устоял на изкушението. Един мъж на съвестта би си спомнил твърдия отказ на баща й. Но Себастиан вече бе преминал през тези терзания. Той искаше Абигейл, искаше да се ожени за нея. Да я люби — това би задоволило изгарящото и двамата желание — и почти със сигурност би довело до сватба. Поне веднъж в проклетия си живот той щеше да получи онова, което иска, а скрупулите — огън да ги гори!

— Да, знам — каза само той и я поведе нагоре по стълбите.