Каролайн Линдън
Цената на един скандал (24)

Глава 23

Стреснат, той се събуди и бързо седна в леглото. За миг сърцето му тупаше почти болезнено. Какво го бе събудило?

Тихичък звук до него го върна в реалността. Погледна и почти се уплаши да повярва, че всичко е истина. Абигейл беше все още там, в леглото му, все така прекрасна в голотата си, ако не се броят завивките. Едното й нежно рамо се виждаше и Себастиан почти благоговейно придърпа одеялото, за да го завие. Господи, колко беше хубава. Можеше да си остане тук цял ден и само да я гледа…

Приглушено тропане прекъсна мислите му. Този път разпозна звука. Някой удряше яростно по входната врата и го обзе ужасно подозрение кой е човекът отпред. Измъкна се с неохота от леглото и си навлече дрехите.

Абигейл се размърда.

— Какво има? — прошепна тя, без да отваря очи.

Себастиан си напъха ризата в панталоните и посегна към ботушите.

— Мисля, че баща ти се опитва да ми разбие вратата. — Тя се намръщи, сякаш не разбра думите му. — Събуди се, миличка. — Наведе се и я целуна по рамото, което пак беше отвито. — Абигейл.

Тя пое дълбоко дъх, преди да отвори очи и да запримигва към него. Обич изпълни сърцето на Себастиан.

— Няма да остане никак доволен.

Той се засмя на глас.

— Сигурно — съгласи се Себастиан, все така усмихнат.

Не можеше да спре да се радва, макар че най-вероятно скоро щеше да бъде застрелян.

Абигейл въздъхна силно и отметна завивките.

— По-добре аз да говоря с него.

— Аз ще говоря с него — възрази Себастиан, но с нищо не показа, че се готви да тръгне.

Абигейл тъкмо прекосяваше чисто гола спалнята му и той не бе способен да откъсне очи от нея, пък ако ще това да му струваше живота. Тя си навлече ризата през главата и я завърза.

— Знам какъв е. Татко обича той да командва парада и се дразни много, когато някой го надхитри.

Тя се засуети с корсажа си.

Себастиан закуцука около леглото, за да й помогне.

— Тази сутрин едва ли ще е просто раздразнен. Вчера ми каза съвсем твърдо, че не мога да се оженя за теб.

Тя се извърна в обятията му.

— Но…

— Но нямам намерение отново да приемам отказ. — Той я целуна. — Сега си моя.

Усмивката й стопли сърцето му.

— А ти си мой. — Тя посегна към роклята си. — Накрая татко ще склони. Винаги става така. Не се обезсърчавай от грубите му приказки.

Себастиан се засмя. Чукането по вратата беше събудило Борис и сега лаят му отекваше из цялата къща.

— За теб съм готов да се изправя пред всичко, любов моя.

Не намираше бастуна си. Сигурно още лежеше на тревата вън, където го захвърли, за да прегърне Абигейл. Въпреки това почти не усети болка в коляното си при слизането по стълбите. Борис се поуспокои, когато го видя да идва. Преди да отвори вратата, Себастиан му заповяда да се качи горе. Томас Уестън наистина стоеше на прага му с вид на човек, готов да извърши убийство.

— Тук ли е дъщеря ми?

Неволно Себастиан стегна мускули.

— Да.

— Доказателства?

— Тук съм, татко. — Абигейл пристъпи до Себастиан. Роклята й бе закопчана малко накриво и косата й се спускаше по гърба на разбъркани къдрици, но гласът й звучеше ясно и спокойно. Тя пъхна длан в шепата на Себастиан. — Няма ли да влезеш?

— В никакъв случай! — Той отново хвърли кръвнишки поглед към Себастиан. — Имах по-високо мнение за теб, Вейн.

— Не бива да му се гневиш, задето съм тук — обади се Абигейл. — Той нямаше никаква представа за това.

— Само че се възползва, нали? — изръмжа баща й.

— Исках само да си взема довиждане след разговора ни вчера — спокойно обясни Себастиан. — Сестра й ми каза, че е в градината, но не я намерих там. Бурята вече настъпваше и се уплаших, да не би да е в гората, защото е опасно при проливен дъжд. Дойдох тук за фенер и да търся…

— И ме намери! — Тя вдигна към него поглед, изпълнен с удивление, а очите й блестяха щастливо. Себастиан бе съвсем безсилен пред този поглед. — Татко, сама дойдох. Но не беше правилно да ви тревожа и трябваше да оставя бележка.

Уестън изглежда бе загубил дар слово. Затвори очи, прокара длан по лицето си и издиша шумно, сякаш това движение му донесе физическа болка.

— И се извиняваш само защото не си оставила бележка?

— Аз също се извинявам, сър. — Себастиан стисна дланта й, когато тя се опита да каже още нещо. — Трябваше да ви изпратя вест, че тя е в безопасност.

— Трябваше да изпратиш нея, а не вест! — Уестън посочи дъщеря си. — Ти. Ела тук. Искам да си поговоря с теб.

Абигейл вплете още по-здраво пръсти в тези на Себастиан.

— Можеш да говориш пред Себастиан. Нямам какво да крия от него.

— Така ли? — Той вдигна въпросително вежди. — А може ли и той да каже същото? Предаде ли ти, че вчера разговаряхме? И моят отговор беше твърдо „не“? — Гневният му поглед се върна към Себастиан. — Или изглежда е забравил.

— Моят отговор обаче е „да“ — троснато отвърна тя.

— Абигейл…

— Татко, няма да се омъжа за лорд Атертън — продължи тя. Гласът й беше все още спокоен, но твърд; Себастиан усети как ръката й започва да трепери в неговата. — Той ме попита вчера и аз му казах, че не мога.

— А дали щеше да му дадеш същия отговор, ако този негодник не чакаше зад вратата?

Себастиан започна да се ядосва. Не беше чакал зад никаква врата, а положи всички усилия да убеди Уестън. Да поиска от един мъж ръката на дъщеря му, само защото я желае с първична, неуправляема страст, не изглеждаше особено печеливша стратегия, затова той се бе заловил да пооправи финансите си, насили се отново да влезе в обществото и с мъка се въздържа да не прави любов с Абигейл. Е, поне до снощи. А сега предстоеше да разбере дали това е било брилянтен шахматен ход или фатална грешка.

Но усети, че искрена родителска загриженост води човека срещу него и затова не каза нищо. Абигейл обаче почервеня като ягода.

— Аз ще се омъжа за този негодник — остро отговори тя на баща си — и да не си си помислил дори да ми крещиш! И без това нямаше да се омъжа за лорд Атертън, просто защото не искам да прекарам остатъка от живота си с него.

За момент Уестън дори не помръдна.

— Добре. Така да бъде. Няма да те карам насила да се жениш за него. Но няма да ти позволя да се ожениш и за този.

— Но, татко… — започна отново Абигейл, ала баща й не й позволи.

— Навярно съм те разглезил твърде много, Абигейл. Обещах да взема под внимание твоите желания. Но и аз поразпитах тук-там, без да съм заслепен от любовно увлечение, и не мога да го позволя.

— Но защо? — извика тя. — Посочи ми поне една основателна причина.

Лицето на Уестън почервеня. Очите му блестяха от ярост, когато хвърли поредния гневен поглед към Себастиан.

— Той е крадец, скъпа. Лорд Стратфорд ми го каза, докато бяхме насаме. Той е откраднал четири хиляди гвинеи от графа, след като заплашил Стратфорд, че ще си получи заслуженото заради някакъв имот, който негова светлост купил от Майкъл Вейн, А сега, когато има шанс да се ожени за богата наследница, изведнъж по чудо „получи наследство“ от четири хиляди лири.

— Ако негова светлост е имал доказателства за това обвинение през последните седем години, аз щях да съм в затвора — с пребледнели устни изговори Себастиан. — Това не е вярно. Адвокатът на чичо ми в Бристол може да свидетелства за наследството.

Уестън поклати глава.

— Точно един адвокат е най-подходящ да ви помогне да прикриете парите, а после, в удобен момент, да получите „наследство“.

— Татко, говориш неразумни неща! — възкликна Абигейл. — Помисли малко. Знам какви надежди те обзеха, когато лорд Атертън започна да ми обръща внимание, но искаш да се омъжа по любов, надявам се, а не за някаква си титла!

— Искам да се омъжиш подходящо — с леден и нетърпящ възражение глас подчерта той. — А Себастиан Вейн не е добър избор. Няма да рискувам бъдещето ти заради него.

Не. Но той отказваше да чуе казаното вчера. Абигейл заяви, че го обича. Себастиан я обичаше повече, отколкото някога си бе помислял за възможно един мъж да обича една жена, и съвсем нямаше намерение да се отказва. Ръката на Абигейл така здраво стискаше неговата, че пръстите му изтръпнаха. Уестън изглеждаше направо бесен, готов да посегне на всеки.

Себастиан вдигна дланта й към устните си. Смяташе, че Абигейл е права, но баща й имаше нужда да си успокои малко нервите.

— Навярно е по-добре сега да тръгнеш с него, миличка.

В очите й блестяха сълзи.

— Не искам.

— Само за сега — повтори тихо Себастиан, та Уестън да не го чуе.

— Най-добре да тръгнеш, по дяволите — изръмжа баща й. — Веднага, Абигейл!

Тя се врътна и го погледна ядосано.

— Отивам да си взема обувките. Те са горе. В спалнята.

И забърза нагоре, бършейки си сълзите.

— Трябва да те застрелям на място — изсъска Томас Уестън.

Себастиан почти бе на път да се съгласи с него.

Абигейл се върна на долния етаж. Борис припкаше доволно по петите й, помислил, че отиват на разходка. На вратата тя обсипа главата на кучето с целувки, а Борис въздъхна като човек, разтопен от щастие. После тя погледна Себастиан и той разбра, че всъщност се сбогуваше с кучето така, защото не може да се сбогува с него.

— Довиждане — прошепна тя. — Засега.

Въпреки всичко той успя да се усмихне.

— Довиждане, любов моя.

Последва баща си към двуколката отпред. Борис веднага хукна след нея и се наложи Себастиан да го спре със строга команда. Томас Уестън, с мрачна физиономия, така и не погледна повече към него, но Себастиан видя лицето на Абигейл, обърнато назад, докато изчезнаха по калната алея с дълбоки коловози.

Борис бутна ръката му и го извади от унеса.

— Да, знам — измърмори той, трескаво търсейки решение.

Уестън му даде шанс най-после да си изясни всичко. Смяташе го за крадец, а не за убиец. Намираше го неподходящ за дъщеря си заради липсващи пари, а не защото баща му е в неизвестност. Себастиан не беше обръщал голямо внимание на слуховете за кражбата, защото наистина смяташе, че след последния им скандален разговор Стратфорд го е обвинявал от чиста злоба. Себастиан почти го нарече мошеник, а човек като графа би си отмъстил за обидата десетократно. Но дори и Себастиан не допускаше графът да е измислил цялата история без никакъв повод. Вероятно наистина е установил липса на пари, а Стратфорд просто е използвал възможността, за да очерни още малко името му.

Пое си дълбоко дъх. Струваше му се невъзможно да открие нещо след толкова много години. Никой в Стратфорд Корт не би го приел дори за разговор, да не говорим да пожелае да му помага. Да докаже, че не е крадец, бе толкова трудно, колкото и да докаже, че няма нищо общо с изчезването на баща си.

И въпреки това трябваше да измисли начин да го направи.

* * *

Без да знае нищо за тези му мисли, Абигейл стигна до същия извод. Тя изобщо отказа да погледне баща си, докато пътуваха към дома в ледена тишина. В Харт Хаус тя изтича по стълбите към стаята си и избута писалището пред вратата, та никой да не може да влезе. Майка й дойде да почука, баща й блъска с юмруци, Пенелопе я умоляваше всячески през ключалката, но тя не обърна никакво внимание на никого.

Баща й каза, че Себастиан е твърде голям риск за бъдещото й щастие. Тя беше на друго мнение и смяташе да го докаже. Крачеше из стаята и си мислеше колко хубаво щеше да бъде, ако бяха живели в Ричмънд по-дълго. Нуждаеше се от информация, а не знаеше откъде да я получи. Трябваше да научи повече за откраднатите пари, за да докаже, че друг, а не Себастиан, е виновен за това.

Защото го обичаше. Знаеше, че не го е направил точно както знаеше, че той е единственият подходящ за нея. Баща й грешеше в преценката си и след като всичко се докаже, той няма да има избор. Абигейл отказваше да приеме друга възможност. Само трябваше да направи план.

Няколко часа по-късно тя все още не беше напреднала особено. Знаеше твърде малко, за да помогне. Пенелопе й донесе вечерята на поднос. Пусна я в стаята първо, защото беше гладна, и второ, за да говори със сестра си.

— Божичко, Аби! — Пенелопе се шмугна през вратата. — Докато те нямаше, имах чувството, че татко ще събори къщата от бяс! Но и сега, когато се върна, продължава да е в лошо настроение.

— Ако се беше държал спокойно и разумно, нямаше да има нужда от такива сцени — с хладен глас изкоментира тя. — Пен, имам нужда от помощ.

— Точно така. — Сестра й постави подноса и кимна развълнувано. — От каква помощ?

— Трябва да се докаже, че преди седем години Себастиан не е откраднал четирите хиляди гвинеи от лорд Стратфорд.

Пенелопе продължи да кима.

— Добре, но как?

— Нямам представа.

— Е, това не е много обещаващо начало.

Абигейл изстена и се хвърли на леглото.

— Знам.

— Какво всъщност знаем?

Абигейл посочи към писалището.

— Направих списък.

Пенелопе го прочетете мълчаливо.

— Както виждам, не е много.

— Не.

Настъпи дълга тишина.

— Налага се да помолим някого за помощ — разсъждаваше Пенелопе. — Някой, който е бил тук в онзи момент и има информация от първа ръка.

Абигейл сложи длани върху очите си.

— Вече мислих за това. Единствен лорд Атертън ми идва наум, а той няма да иска да ми помогне. Аз… Аз му отказах, Пен.

— И добре направи — тихо я подкрепи сестра й. — Но аз имах предвид лейди Саманта.

— Очакваш тя ще ни каже нещо? — Абигейл се съмняваше. — Според мен никой в Стратфорд Корт няма да иска да помогне особено. Видя как се отнесоха към Себастиан.

— Но лейди Саманта има по-добро мнение за него. Тя се държеше дружелюбно и любезно още преди брат й да пристигне. И живее в Стратфорд Корт, значи поне ще знае повече подробности за изчезналите пари.

— Но баща й може да не й позволи дори да говори с нас, след като лорд Атер…

Пенелопе изсумтя.

— Ти да не би да смяташ, че той ще разправя на всички как си се изсмяла в лицето му? Има твърде високо мнение за себе си, за да го направи. Най-вероятно ще побърза да замине за Лондон и да обяви, че изобщо не е бил влюбен в теб.

Тя примигна.

— Ти наистина го мразиш.

Сестра й махна с ръка.

— Хайде да отидем на гости на лейди Саманта. Миналата вечер тя ни покани, а и ако отидем заедно, има по-голяма надежда да ни каже.

На Абигейл й се струваше доста невероятно, но други предложения нямаше. Тя кимна.

— Да идем утре.

Дали защото родителите й решиха, че вероятно е премислила за предложението на Атертън или по друга причина, но им позволиха да отидат. Адам ги преведе през целия град и по моста — така пътят беше по-дълъг, отколкото с лодката. Докато дойде моментът да ги поканят в разкошната градина при лейди Саманта, нервите на Абигейл вече едва издържаха.

— Госпожице Абигейл, госпожице Пенелопе — поздрави ги тя с напрегната усмивка. — Не се изненадвам да ви видя.

Лицето на Абигейл пламна. Дали лорд Атертън й бе казал?

— Ние… Ние дойдохме днес с конкретна цел…

Саманта вдигна ръка.

— Да, знам.

Абигейл и сестра й се спогледаха учудено.

— Така ли?

Домакинята кимна рязко, някак нервно.

— Тази сутрин получих писмо. — Тя тръгна да се разхожда, навела глава, без да вдига очи от алеята. — Не знам как да постъпя.

Пенелопе подкани Абигейл с жест и тя също тръгна до лейди Саманта.

— Ако позволите да задам някои въпроси.

Саманта кимна.

— За липсващите пари. Знам.

Извади от джоба си смачкано писмо и й го подаде. Абигейл го поизглади и го отвори така, че и сестра й да го вижда. Ахна от изненада, когато разпозна почерка на Себастиан.

Скъпа лейди Саманта,

Вероятно съм последният, от когото желаете да получите писмо точно в този момент, но ви моля да не го хвърляте в огъня непрочетено. Принуден съм да ви помоля за помощ. От години се старая да не се забърквам в неприятности с вашето семейство по добре известни ви причини. Сега обаче съм изправен пред опасност да загубя всичко, което ми е скъпо на този свят, ако не успея да докажа моята несъпричастност към кражбата във вашия дом. Вие и аз добре знаем, че е изключено да съм я извършил, точно както знаете защо и по какъв начин изобщо тръгна подобен слух. Последната бележка от вас съдържа някакви намеци: бихте ли споделили всичко, което знаете, което евентуално да помогне за изчистване на името ми? Аз ще ви разбера, ако откажете, но ще бъда вечно задължен, ако съумеете да погледнете отвъд отчуждението към спомените за детската ни привързаност един към друг.

Покорно ваш, С. Вейн

Последната бележка от вас. Озадачена, Абигейл прошепна въпросително тези думи към сестра си, но тя само сви рамене. Сгъна писмото и го върна.

— Да, става дума за господин Вейн. Изглежда на двама ни е хрумнала една и съща мисъл.

В усмивката й прозираше печал.

— Вие сте влюбена в него, нали? А той — във вас.

Абигейл кимна.

Саманта въздъхна.

— От брат си научих, че ви е направил предложение за женитба, а вие сте отказали.

Тя отново кимна.

— Каза още, че според него сте му отказали заради господин Вейн. — Тя внимателно погледна Абигейл. — Вярно ли е?

— Отказах на много ласкателното предложение на брат ви, защото аз не го обичам, както заслужава да бъде обичан — подхвана Абигейл, но лейди Саманта вдигна ръка.

— Знам. — Усмивката й беше малко тъжна. — Сама го забелязах. Аз… се натъжих от тази вест, трябва да призная. Щях да се радвам да ми станете снаха.

— Аз също — импулсивно изрече Абигейл и прехапа устни.

— Били сте съвсем права. Бенедикт мразеше да губи съревнования точно от него, но ако обичате Себастиан… — Тя разпери ръце.

За първи път чу друг човек да го нарича с малкото му име. Абигейл долови тихия стон на Пенелопе до себе си. Това я успокои донякъде.

— Обичам го — простичко призна тя.

Саманта отпусна тъжно рамене. Затвори очи.

— Той заслужава да бъде обичан.

На тези думи никой не успя да намери подходящ отговор. Саманта отново вдигна поглед и се взря в далечината.

— Това улеснява моето решение. Ще ви кажа, каквото знам, но едва ли е достатъчно, за да помогне…

— Саманта!

При този рязък вик всички подскочиха. Лорд Атертън крачеше към тях с мрачно лице. Спря до сестра си. Изражението му бе каменно.

— Госпожице Абигейл, госпожице Пенелопе. Извинете ме, но трябва да говоря насаме със сестра си.

— Не, Бен, не сега — възпротиви се тя на опита му да я хване под ръка. — Съвсем добре съм.

— Ела с мен само за момент, моля те. Саманта…

— В момента разговарям с госпожици Уестън!

Ядосан, Атертън ги погледна и сниши глас.

— Чух за писмото. Изобщо не биваше да ти го дават.

— А аз се радвам — неочаквано твърде развълнувано отвърна тя. — Това писмо трябваше да бъде изпратено и получено още преди години! — Тя го хвана за ръката. — Разходи се с нас, Бен. Тъкмо щях да разказвам на гостенките ни една история.

Той отново погледна Абигейл и Пенелопе.

— Не е нужно да ги намесваме в семейните си дела. Тези думи съм чувал от самата госпожица Уестън.

— Това е съвсем различно — дръзко се намеси Пенелопе. — От какво се страхувате?

— Какво ви дава право да ме питате? — тросна се в отговор той. — Какво ви кара да мислите, че Саманта изобщо знае нещо?

— Защото тя е била в Монтроуз Хил Хаус в нощта, когато Майкъл Вейн е изчезнал — тихо се обади Абигейл и видя как Саманта пребледня при тези думи. Лорд Атертън направи рязък жест с ръка, но после замръзна. — Както и вие, милорд. Подозирам, че и двамата знаете повече, отколкото сте споделили, и сте оставили един невинен човек да страда заради тайните ви.

— Искам да им кажа, Бен. — Саманта докосна ръката му. — Не ме спирай.

Той стисна устни. Погледна последователно трите и сви рамене.

— Както искаш. Говори, Саманта.

— Редно е да започна с признанието, че като момиче бях лудо влюбена в Себастиан. — Саманта не обърна никакво внимание на гримасата на брат си. — Това беше преди много години, преди войната. Той беше… — На лицето й грейна такава усмивка, че Абигейл усети как стомахът й се свива. — Той беше чудесен — каза тъжно Саманта. — Храбър, силен, умен, но по един тих начин, без да се натрапва. Двамата с Бенедикт бяха по-близки от братя. Като малка не си спомням ден, в който да не са си правили знаци с фенери или да не са преплували реката, за да споделят някоя лудория. А тъжното е… че по моя вина днес те не са вече приятели.

— Не е вярно — измърмори брат й.

— Плаках толкова горчиво, когато той отиде на война, но бях сигурна, че ще се върне, за да се ожени за мен. Бях само на дванайсет или тринайсет. Той беше на деветнайсет и без съмнение за него съм била само дете. Но моето убеждение остава непоклатимо, а когато той наистина се прибра, аз вече бях успяла съвсем да си повярвам, че той отчаяно ще се влюби в мен, като ме види колко съм пораснала. — Тя замълча. — За съжаление, нещата за него се бяха променили. Той беше тежко ранен. Разсъдъкът на баща му съвсем бе разстроен и господин Вейн бе направил някои ужасни неща. Той… Той продаде голямо парче земя на баща ми. Други земи продаде на други хора, но баща ми купи най-хубавия парцел, този покрай реката. Без тази земя Монтроуз Хил Хаус вече нямаше излаз на реката. А най-лошото бе, че баща ми купи земята почти за нищо.

Тя отново спря и прехапа устни. В гласа й бе прозвучала извинителна нотка.

— Баща ми е взискателен човек. Самият той си налага строга дисциплина и очаква същото и от другите. Според мен той смяташе, че господин Вейн заслужава да загуби земята си, след като е загубил разсъдъка си. Те двамата никога не са били близки — побърза да добави тя. — Само Бен и Себастиан. Себастиан обаче явно смяташе, че това приятелство би трябвало поне малко да е натежало в полза на баща му. С ранения си крак той едва успа да стигне до Стратфорд Корт, подпирайки се с патерици, за да помоли баща ми да развали сделката. Не знам какво точно се е случило…

Лицето на Атертън бе каменно. Абигейл добре помнеше разказа на Себастиан: разменени крясъци, ругатни и ядно затръшната врата. Графът му се подиграл, попитал го дали и неговият ум е изфирясал, предложил да му продаде обратно земята — включително парцелът с гроба на Еленор Вейн, но няколкократно по-скъпо.

— Всички видяхме, че Себастиан беше побеснял от яд, когато си тръгваше. Даже се скара с Бен. Баща ми също бе в лошо настроение и същата нощ потегли за Лондон. А аз бях глупачка — продължи Саманта, вече с по-тих глас. — Продължавах да си въобразявам, че иска да се ожени за мен, даже когато той ми каза — той ми каза, — че от него няма да излезе добър съпруг за мен. Ако не бях толкова твърдоглава, щях да разбера какво значи: че не ме обича. Вместо това аз виждах единствено, че баща му е провалил бъдещето му, като е оставил Себастиан без пукната пара, а сега той обвинява моя баща. Всъщност… Всъщност аз също обвинявах баща си. Той никога нямаше да ми позволи да се омъжа за разорен благородник, а това проваляше плановете ми да се омъжа за Себастиан.

— Саманта — отчаяно се намеси брат й, — спри! Нищо от това няма значение. Ти си била само момиче… Станало е преди толкова време…

— Исках всичко да поправя — продължи тя, без да откъсва укорителен поглед от брат си. — Баща ми току-що беше продал някаква ценна картина и купувачът му бе платил в гвинеи. Не си спомням как точно бях разбрала, но знаех, че раклата с парите е в кабинета на баща ми. Реших да възвърна справедливостта и да дам тези пари на семейство Вейн.

Брат й изруга тихо и се отдръпна от нея. Саманта продължи неумолимо, а Абигейл и Пенелопе слушаха захласнати и ужасени.

— Баща ми замина за Лондон и аз взех парите. Аз… Сложих ги в една кожена чанта и ги пренесох през реката. Още преди години Бен ме научи как да я прекосявам с лодка. Така и отидох в Монтроуз Хил Хаус. Първоначалният ми план беше да дам парите на Себастиан, но премислих. Той нямаше да ги вземе. Затова реших да ги дам на господин Вейн, като му обясня непременно да ги предаде на Себастиан и да му каже, че това са негови тайни спестявания. Тогава Вейн вече нямаше да са разорени и всичко щеше да се нареди.

— Не се ли притеснявахте от реакцията на баща ви? — попита Пенелопе. Стресната от гласа на сестра си, Абигейл подскочи; дотолкова се бе прехласнала в разказа на Саманта. С нарастваща тревога и въодушевление слушаше как загадките се изясняват една по една.

Саманта се изчерви.

— Притеснявах се, но не много. Съвсем наскоро преди това беше уволнил своя камериер и очаквах да обвини него. Не си и помислях…

Атертън изруга отново и ядосано притисна пръсти към челото си. Абигейл не каза нищо. Доста ясно виждаше как се бяха развили събитията. Саманта вече призна участието си в тях, независимо че е била млада и вироглава.

— Значи вие сте взели парите? — промълви тя.

— Точно така. Занесох ги в Монтроуз Хил Хаус и успях да вляза в къщата. Беше късно и всички бяха заспали. Намерих стаята на господин Вейн… Тя се сви сякаш от болка. — Беше заключена. Сигурно си мислите, че това е трябвало да ми послужи за предупреждение. Така е. Но аз си бях навила на пръста да следвам плана си, а ключът висеше непосредствено до вратата. Отключих и влязох. Старият господин Вейн… Винаги е бил мил. Когато влязох в стаята, ме нарече „Еленор“ и ми целуна ръка. Поправих го и си спомням как той докосна челото си и каза: „Разбира се, Саманта, малката ми хубавица. Сега се сетих коя си.“ — Тя умолително огледа всички наоколо. — Стори ми се съвсем разумен, изглежда ме позна. Обясних му защо съм дошла, а той кимна. Разбра ме! Взе парите и обеща да направи всичко както трябва. Дори ме целуна по челото и ми се скара, задето съм тръгнала посред нощ. Даже лично ме изпрати на излизане от къщата и ме предупреди да внимавам. Аз… Помислих си, че сигурно е оздравял от болестта си… Гласът й затрепери и стихна.

Абигейл затвори очи, напълно разстроена. Това обясняваше как Майкъл Вейн беше избягал. Онази нощ Себастиан не е забравил да заключи вратата. Но тогава…

— Кога си дадохте сметка, че нещата са се объркали? — попита тя.

— След доста време. Брат ми се погрижи до мен да не стигне нищо. Изпратих на Себастиан бележка, че съм намерила решение на неговите проблеми и го молех да ми се обади, но той така и не го направи. Накрая попитах Бен и той ми каза, че господин Вейн е изчезнал. Едва няколко дни по-късно разбрах и за слуховете, че Себастиан го е убил, но тогава баща ми вече се бе върнал у дома. Откри липсата на парите и… — Тя спря. За миг лицето й се сгърчи от мъка. — И ти обвини Себастиан — каза тя на брат си. — Знаех истината, но бях твърде голяма страхливка, за да си призная. Сега… Сега мисля, че ти сигурно през цялото време си ме подозирал. Мисля, че си се опитвал да прикриеш вината ми. Аз не признах, но ти винаги си познавал, когато лъжа. Не биваше да го правиш, Бен.

Обвинението напълно съкруши Атертън.

— Не знаех, че си взела парите. Мислех, че просто си опитала да избягаш с него.

— А какво се е случило със стария господин Вейн? — осмели се да попита Пенелопе.

Саманта поклати глава.

— Нямам ни най-малка представа. Когато се разделихме през онази нощ, той бе здрав и съвсем с разсъдъка си, кълна се.

Абигейл се зарадва, но само наполовина. Изповедта на Саманта оневиняваше Себастиан единствено за кражбата на парите. Ако ги бе намерил и запазил за себе си, престъплението си оставаше почти същото. А убийството усложняваше още повече нещата. Сега, когато се бе заловила да изчисти името му, искаше да стигне до края, не само да отстрани причината, която баща й бе споменал.

— Благодаря ви за това откровение — каза тя. — Разбирате, че трябва да кажа на Себастиан.

Саманта кимна.

— Искам да го направите. Виждате ли? Нямам дори смелостта сама да се изправя пред него. Но вие наистина го обичате — тъжно добави тя. — А аз отдавна разбрах, че моята любов е била просто момичешко увлечение. Никога не съм имала силата да се застъпя за него така, както го правите вие. А и той никога не ме е обичал… както обича вас. Дойде отново в Стратфорд Корт заради вас и танцува с вас. От години не е сядал на вечеря с никого в Ричмънд, а в танци не е участвал още отпреди войната. Искам да намери щастие, а понеже имам пръст за сегашното му положение, чувствам се длъжна да направя нещо, за да му помогна.

— Ще кажете ли на баща си?

Лицето й бе пребледняло като платно, но Саманта едва забележимо кимна.

— Все някак ще му кажа. — Тя отклони поглед. — А когато разкажете на Себастиан, предайте му колко много съжалявам.

— Благодаря ви, лейди Саманта — каза Абигейл пламенно. — От все сърце.

Саманта се помъчи да се усмихне.

— Приятен ден, госпожице Уестън. И всичко хубаво.

— Аз ще ви изпратя — промърмори брат й.

Абигейл го последва. Само веднъж погледна назад и видя как Саманта бавно върви през градината с наведена глава.

— Баща ви много ли ще й се ядоса? — попита Пенелопе.

Устните на Атертън бяха строго стиснати, а погледът — мрачен.

— Да.

— Положително се радвате, че истината излезе наяве — настоя Пенелопе. — Няма как да търпите един човек да поеме вината за престъплението на друг, даже ако този друг е вашата сестра.

— И представа нямате за какво говорите.

Цялото лице на Пенелопе пламна от гняв. Абигейл й направи рязък жест да мълчи — нямаше никаква полза да се карат с лорд Атертън. Сестра й обаче не се подчини.

— А не е ли редно и вие да помогнете да изчистим името на Себастиан, след като сте помогнали за окалянето му?

— Не съм направил нищо повече от това да повярвам на баща си — опита се да се оправдае той. — Вейн така и никога не отрече. Саманта може наистина да е изнесла парите, но те не бяха намерени. Любопитно, не смятате ли? Откъде да знаем дали Вейн не ги е открил и скрил някъде, след като е разбрал, че никой няма да може да докаже, че е идвал в Стратфорд Корт? Цяла торба гвинеи си е сериозно изкушение.

Пенелопе кимна.

— Е, разбира се. Само защото той спечели сърцето на момичето, което вие искахте, това значи, че е лъжец.

— Пенелопе! — Абигейл сграбчи ръката на сестра си, пребледняла от гняв. — Млъкни веднага!

— Няма нищо, госпожице Уестън. — Никога не бе чувала гласа на Атертън толкова хладен и дистанциран. — Той е подвеждал и други, не само сестра ви.

Абигейл си пое дълбоко дъх, опитвайки се да запази приличие.

— Благодарим ви за помощта, милорд. Знам, че я дадохте с неохота, но аз дълбоко я оценявам.

За миг погледът му омекна, когато очите му се спряха върху нея. Абигейл смело отвърна на този поглед. Накрая той кимна и отвори вратата в градинския зид. Отпред Адам разхождаше конете в очакване на появата им.

— Довиждане, госпожице Уестън.