Каролайн Линдън
Цената на един скандал (10)

Глава 9

По пътя към къщи Пенелопе настоя да чуе в най-големи подробности всичко пропуснато. Абигейл пресече желанията й — какво толкова може да се е случило през няколкото минути, в които беше вървяла само със Себастиан, — но все пак беше принудена да признае, че той е предложил да й покаже пещерата.

— Чудесно — обяви сестра й. — Не искам да ходя пак в гората.

— И няма да кажеш на никого! — настоя Абигейл.

Пенелопе се намръщи.

— И да ти разваля любовното увлечение? Поне на една от нас да се случи нещо вълнуващо. Разочароващо е, че не съм аз, но ще го преживея… някак.

Абигейл направи физиономия и плесна сестра си по ръката.

— Моля ти се, опитай се да страдаш мълчаливо.

— Безсърдечно същество — не й остана длъжна Пенелопе. — Пожертвах си роклята, за да ти дам няколко минути насаме с него! Ето, виж я — от нея вече нищо не става!

— Тъкмо ще кажеш на мама, че ти трябва нова рокля, тъй че нямам намерение да плача заради нея.

Пенелопе се цупи и въздиша по целия път до дома, което даде на Абигейл възможност да обмисли нещата. Когато стигнаха до къщата, тя вече беше взела решение как да действа.

Тя харесваше Себастиан Вейн. Нищо в поведението му не я настройваше да го смята за опасен или побъркан, грубиян или престъпник. Слуховете по негов адрес наистина бяха неприятни, но дълбините на покварата, които те описваха, я караха силно да се съмнява в истинността им. Щом хората са толкова глупави да вярват, че едно куче може да е слуга на дявола, те биха повярвали на всичко. Едва ли това бе цялата истина за изчезването на стария господин Вейн, а и крадецът можеше да е всеки. Досега знаеше със сигурност, само че Себастиан Вейн е син на човек, загубил ума си — а това не й се струваше събитие, върху което той би могъл да има власт или сам да го желае. Бе ранен по време на сражение, изпълнявайки военния си дълг. Що се отнася до финансовото му състояние, той все още притежаваше прекрасния си имот в Ричмънд, а това не беше малко.

И я желаеше. Споменът за жаркия поглед в очите му я вълнуваше и едновременно я тревожеше. Не беше готова да се държи покварено като лейди Констанс, но въпреки това гореше от желание господин Вейн да й покаже някои неща. Би могъл да започне поне с целувка.

На следващия ден Абигейл се постара да се придвижи така, че да не срещне никого по пътя към уговорената среща. Пенелопе нямаше да я последва — сестра й продължаваше да се преструва, че глезенът я боли, — но бе решила този път да не рискува. Среща с баща й или Джеймс би била още по-пагубна, затова наблюдаваше и дебнеше подходящия момент да избяга — само с прислужницата си сподели, че отива на разходка и ще се върне за вечеря.

Наближаваше Уханната алея, но наоколо нямаше и помен от господин Вейн. Ускори крачка — очакваше да види очертанията на високата му мъжествена фигура зад всеки храст. Докато стигна до края на покритата с чакъл пътека, където тя се раздвояваше към моравата и към по-тясна пътечка, която изчезваше в гората, сърцето й вече биеше учестено.

Той не беше там.

Навярно бе дошла твърде рано. Или той закъсняваше? Ами ако бе решил все пак да не идва? Тя придърпа шала около раменете си и тръгна вече с малко по-предпазлива походка надолу по пътеката, която се виеше измежду дърветата.

Скоро след отклонението от добре поддържаната алея гората ставаше все по-гъста. След десетина метра почти не виждаше зад себе си огряната от слънцето морава. След двадесетина метра започна сериозно да се притеснява: щеше да се почувства истинска глупачка, ако се загуби в гората! Той съвсем ясно определи срещата на Уханната алея. Ако пристигне там след десет минути и не я завари, ще си помисли, че не е дошла. А ако не е имал намерение днес изобщо да идва, скитането й сред гъсталака няма да помогне с нищо.

Тъкмо се канеше да се върне, когато познатото й вече куче се затича към нея през храстите. Кучето на господин Вейн сега изглеждаше още по-голямо и по-страшно, отколкото предишната вечер. Тя спря на място, когато то се приближи съвсем до нея и подуши подгъва на роклята й. При цялата си добронамереност, тя доста се стресна при появата му. Борис обаче се държеше спокойно и кротко, затова тя предпазливо протегна ръка към него.

— Да не би отново да сте донесли сирене? — Господин Вейн се появи иззад дърветата. Абигейл бързо си дръпна ръката. — Казах ви, Борис обожава сирене.

— Наистина ли?

Тя погледна с известно съмнение към огромния пес, който й се струваше способен да изяде цял свински бут наведнъж. Борис веднага седна на земята, тупайки с дебелата си опашка, а умните му черни очи не се откъсваха от лицето й.

— Нищо на света не обича, колкото сирене. Само една хапчица и ще ви бъде роб цял живот.

— Струва ми се твърде свирепо животно, за да го укроти човек само със сирене.

Господин Вейн сви рамене.

— Всеки мъж си има слабо място.

— На това се и надявам — промърмори тя, имайки предвид повече собственика, отколкото кучето.

Отново протегна ръка към Борис. С изненадващо внимателни движения той подуши пръстите й, а след това мушна глава под дланта й. Абигейл го погали, кучето щастливо изплези език и затвори очи от удоволствие.

— Намерихте си нов приятел — със сериозен тон обяви господин Вейн.

Тя се усмихна и почеса ушите на кучето. Борис изскимтя като пале и се притисна още по-близо до нея, протегнал врат. Главата му почти стигаше до гърдите й и тя продължи да го гали, макар все още малко боязливо. Езикът му увисна от устата, от което кучето доби вид, все едно широко й се усмихва.

— Не си толкова страшен, колкото изглеждаш — констатира тя, вече по-спокойна.

— Не е страшен, когато усети, че има и най-малък шанс да му дадат сирене.

— Ами… — Тя косо погледна към господаря на кучето. — Нося малко в джоба си.

В последния момент наистина беше взела едно парче.

Той повдигна вежда.

— Винаги ли си носите храна, когато тръгвате на експедиция за пещери?

Тя махна с ръка.

— Досега не съм виждала пещера, но ми се стори добра идея да съм подготвена. И, както виждате, идеята даже се отплаща.

Борис вече почти лежеше пред краката й, просейки още внимание.

— Борис — изрече само господин Вейн и за миг голямото куче се изправи на крака и се затича обратно към господаря си. — Да тръгваме — подкани той със сериозен тон.

Абигейл вирна брадичка.

— Не и ако не искате да ми я покажете. Нямам намерение да ви досаждам.

Той й хвърли изгарящ поглед, толкова напрегнат, че за миг въздухът между тях заискри.

— Не ми досаждате. — Поколеба се. Лицето му доби по-меко изражение. — Простете ми грубите обноски. Напоследък рядко се събирам с хора и явно съвсем съм забравил как се разговаря с дама. — Подаде й ръка. — Готова ли сте все пак да ме последвате?

Сърцето й заби силно. Повдигайки полите на роклята си, тя отпусна длан в ръката му и пристъпи от пътеката, нагазвайки в папратите заедно с него.

— Винаги ли сте знаели за съществуването на пещерата? — попита тя, докато вървяха.

Той разгърна с бастуна си едно високо стебло и й направи път.

— Още от малък. Навремето построили Харт Хаус за някаква кралска любовница — мисля, че на Чарлз II — и заради това е пълна с всякакви интересни кътчета. Тази пещера е само едно от тях и единственото, оцеляло през годините.

— Казаха ми, че лейди Бъртън наредила да я затрупат още преди време.

— Не, гората я погълна. — Той се огледа наоколо, мръщейки се на дърветата. — Натам, мисля. Доста време мина, откакто не съм ходил в пещерата.

Минаха край няколко букови дървета и заобиколиха кално езерце като това, в което Пенелопе падна предния ден. Примижавайки от време на време към небето и дърветата, господин Вейн я преведе покрай обрасло с трънаци място и надолу по лек склон. Абигейл не виждаше нищо, което даже далечно да напомня „грото“. Тя си представяше горска поляна с арка или врата и каменни стъпала към отвор в земята, а защо не и дори поточе в средата: нещо драматично и заслужаващо такова мистично име. Вместо това се озоваха в твърде гъста част на гората, засенчени от балдахина на дърветата и заобиколени от храсталак, който покриваше малко възвишение. Навсякъде наоколо растяха диви камбанки. Беше тихо и сенчесто; нямаше и помен от пещера. Най-сетне господин Вейн спря. Сякаш прочел мислите й, той въпросително вдигна вежда.

— Разочарована ли сте?

— Ни най-малко! — Тя се огледа наоколо, търсейки с очи пещерата. — Аз просто… още не виждам…

— А всъщност сме на по-малко от два-три метра от пещерата.

Абигейл се взря в земята, сякаш очакваше тя да се отвори под краката й, а той поклати глава.

— Отне ми близо десет години да я открия.

— Не се и съмнявам — промърмори тя. — Но защо я оставихте отново да изчезне в гората?

С иронично изражение той измъкна голям нож от ножницата, препасана около здравия му крак.

— След като я открих, любопитството ми изчезна. Точно неуловимостта я правеше интересна, а когато вече знаех къде е, реших да я оставя в същото състояние.

Той мина напред и започна да сече увитите лиани и растения, които покриваха огромен камък.

Абигейл седна на близкото паднало дърво и започна да го наблюдава как работи.

— Може толкова да ми хареса, че да искам да идвам често тук. Ако се окаже приятно убежище, ще възстановя пещерата.

— Така ли? — Той свали шапката си и я метна върху един храст наблизо. — И защо ще ви е нужно убежище?

Косата му беше въздълга, кестенява и леко чуплива. Докато той се навеждаше, за да скубе растителността Абигейл наблюдаваше главата и раменете му, огрени от процедилите се през дърветата слънчеви лъчи. В един момент последва примера му, свали си шапката и я остави върху ствола на падналото дърво до себе си.

— А защо да нямам нужда от убежище? — отговори тя с въпрос. — Кой твърди, че никой никога няма нужда от тихо и усамотено местенце?

— Кой наистина? — измърмори той, вдигна изтръгнатото малко дръвче и го хвърли настрана. — Из парковете на Харт Хаус няма ли такива местенца?

— Не са достатъчно тихи. Щом си харесам местенце, сестра ми веднага идва и започва да ми досажда с лудите си идеи за забавления. Тя наистина умира от скука в Ричмънд.

Докато той стоеше с гръб към нея, тя извади от джоба си увито в кърпа парче сирене и отчупи малко за Борис, който радостно и много внимателно похапна направо от ръката й.

— Сестра ви беше с вас в книжарницата онзи ден. Там, предполагам, й харесва повече, отколкото в гората.

Абигейл стисна устни, като си спомни какво я накара да купи в книжарницата Пенелопе.

— Да.

— Убежище от нея ли търсите?

— Понякога. — Стана й неприятно, че така злослови по адрес на сестра си, и даде още едно парченце сирене на Борис, сякаш да изкупи вината си. — Не често. Пенелопе е най-добрата сестра на света. Но когато й стане скучно, понякога става малко…

— Досадна? — предложи той, когато тя се поколеба.

— Настоятелна.

Той изсумтя, опитвайки се да отсече увисналата над пътеката дива лоза.

— Толкова настоятелна, че успява да ви накара да изкопаете отдавна заровена пещера.

— Никога не съм настоявала за това. Вие предложихте — напомни Абигейл.

Тъмните му очи се обърнаха към нея. Тя очакваше той да отвърне нещо, но той само пъхна ножа обратно в ножницата.

— Така е. — Поклони се театрално и махна с ръка. — Вашата пещера, милейди.

Тя скочи на крака и се огледа отново.

— Къде?

— Елате. — Той си взе бастуна и тя отново отчете, че го бе оставил настрана, без тя да забележи. Направи й знак да се приближи. — Стъпалата се виждат само секунда, преди да паднете по тях с главата надолу.

Тя се приближи и най-сетне видя грубо издяланите в камъка стъпала, които изчезваха под земята. Около отвора все още имаше много увивни растения, но той бе разчистил достатъчно, за да се виждат горните няколко стъпала. Те сигурно са били напълно покрити от зеленина.

— Как изобщо сте я открили?

— Като паднах в нея с главата надолу. Преди много време. Увивните растения ви се струват съвсем стабилни, но ако стъпите върху тях… — Той направи гримаса.

Тя предпазливо пристъпи надолу. Една крачка, после още една.

— Имам чувството, че земята ще ни погълне.

Той тръгна по стълбите след нея и сложи ръка на гърба й.

— Не се притеснявайте. Докато съм тук, няма да ви погълне.

И така двамата заслизаха надолу бавно и внимателно. Господин Вейн избута настрани надвисналите лози само толкова, колкото да се мушнат под тях, а когато слязоха до последното стъпало, вече имаше достатъчно място, та човек да застане спокойно прав.

Беше хладно и тъмно, но забележително сухо. Когато очите й привикнаха с тъмнината, Абигейл успя да различи каменните стени, които се врязваха в почвата под краката им. Под стъпалата й хрущяха сухи листа, докато бавно напредваше стъпка по стъпка. Пред нея се разстилаше само гъста и непроницаема тъмнина.

— Трябваше да донеса фенер — каза тя и веднага чу ехото на собствения си глас. — Как ще разглеждаме нещо без светлина?

— Не донесохте ли свещ?

Тя го погледна, но както обикновено се случваше, от изражението му не можеше да се разбере нищо.

— Не се сетих — призна тя.

Не добави, че главно бе очаквала да види него, а и предполагаше, че ако изобщо открият пещерата, това ще стане след дълго търсене. Господин Вейн поклати глава, докато ровеше из джобовете си.

— Трябва да мислите повече за последствията от всяко свое действие, госпожице Уестън. — Той извади една късичка свещ и кремък. — Пещерите обикновено са тъмни.

— Знам.

Той запали свещта и й я подаде. Светлинката от пламъчето не осветяваше много надалеч, но на фона на пълния мрак в пещерата изглеждаше изключително ярко. — Вървете напред.

— Колко навътре се влиза? — Тя внимателно пое свещта, като се стараеше да не се опари от стичащия се восък. — Край реката ли ще излезем, ако продължим само нататък?

— Не знам. Никога не съм го правил.

— Но защо? Нали е било момчешката ви мечта да откриете пещерата? Как така не сте проучили всеки сантиметър от нея, след като сте я открили? — подкачи го тя.

Той прокара длан през косата си.

— Намерих я едва вечерта, преди да замина за фронта. Стягах се за път. Нямах време да изследвам всеки сантиметър, а по-късно… — Той сви рамене.

Абигейл бързо се извърна. По-късно е бил ранен, зает с болния си баща, след това преследван от слуховете за лудост, убийство и кражба.

— Тогава ще я изследваме сега, заедно — твърдо заяви тя, повдигна нагоре свещта и тръгна напред. — А ако намерим заровено съкровище, ще си го поделим по равно.

— Аз ще бъда предоволен, ако вътре не открием диви животни.

Тя се засмя и звънливият й смях отекна из цялата пещера.

— Борис няма ли да ни защити?

— Борис не иска да влиза тук. Предпочита да си остане над земята. — Той се обърна и погледна нагоре. — Виждате ли го?

Абигейл надникна покрай него и наистина видя Борис, който ги наблюдаваше от най-горното стъпало. Не показваше никакви признаци, че ще ги последва. Просто седеше с леко наклонена настрани глава, сякаш се чудеше какво ли ги кара да вършат такива глупости и да се заравят сами под земята.

— Надявам се да нямаме нужда от него.

Тя си представи, че господин Вейн се усмихва при тези думи.

— И аз се надявам.

Продължиха бавно по галерията. След около три метра тя рязко зави наляво, а зад завоя слабата светлина от отвора на пещерата изчезна напълно. Заедно със светлината си отиде и последната следа от топлина. Абигейл потрепери и плътно уви шала около раменете си.

— Студено ли ви е? — тихо попита господин Вейн, застанал съвсем близо до нея.

— Не много. Почувствах се така, защото слънчевата светлина се скри.

Пламъкът на свещта се отразяваше в очите му. В трепкащата светлина лицето му изглеждаше сериозно и недостъпно. Абигейл усети как стомахът й се сви. Тя всъщност не го познаваше изобщо, а бе тръгнала с него — тайно — да изследва пещера.

— Не се притеснявайте — тихо каза той, сякаш прочел мислите й. — Добър съм в ориентацията. Няма да позволя да се загубим.

— Мисля си дали не беше добре да развиваме канап след нас, та да го проследим обратно.

Ъгълчетата на устните му се извиха весело.

— А донесли ли сте канап?

— Не.

— И аз не съм. — Той я погледна. — Да се връщаме ли?

Тя пое дълбоко въздух, тръсна глава и продължи напред. Двамата бавно напредваха по галерията, която се спускаше все по-надолу в земята — или поне така й се струваше на Абигейл. Страховете й да не се загубят постепенно избледняха, защото никакви други коридори не се отклоняваха от основния. Въздухът стана още по-хладен; миришеше на влажна земя и мъх. От време навреме край тях преминаваше струя въздух и пламъчето на свещта започваше да танцува. Веднъж на Абигейл й се стори, че чува край тях да тича нещо, но не успя да съзре животно.

— Защо според вас така и не сте открили пещерата като малък? — попита тя.

Неговите стъпки отекваха по-силно от нейните, а заедно със звука на подметките му се чуваше и тихото потропване на бастуна.

— Не съм бил достатъчно настоятелен. Веднъж влезехме ли в гората, намирахме какви ли не развлечения.

— Намирахме?

Той се поколеба.

— Не бях единственото момче в Ричмънд, което мечтаеше да открие гротото. Какви ли не планове крояхме, след като го открием.

— Например?

Любопитно й беше какъв ли е бил като момче, преди да му се случат всички тези ужасни неща.

— Обикновените момчешки занимания — неопределено отвърна той. — Да се крием от учителите, да избягаме от наказание и така нататък. Както сестра ви спомена вчера, струваше ни се идеалното убежище: скрито в гората и отдавна изчезнало, според възрастните.

— Но цели десет години? Сигурно ви се е сторило много смешно, че сте го открили случайно, след като толкова години сте го търсили.

— Повечето време прекарвахме близо до реката — каза той. — Там дърветата бяха по-удобни за катерене.

— Разбира се.

Тя се засмя, а пламъкът на свещта започна застрашително да трепти. Абигейл замръзна на място.

— Какво има? — Той сложи длан на гърба й и пристъпи пред нея, като че ли можеше да види по-добре какво има пред тях.

— Уплаших се да не би свещта да угасне — прошепна тя, докато се взираше в треперещия пламък и се молеше той да устои на течението.

За момент и двамата застинаха, хипнотизирани от огъня.

— Трябва да се връщаме — каза господин Вейн.

Пламъкът се успокои, както и Абигейл. Вдигна очи към него.

— Още не. Виждате ли? Вече гори нормално.

Пламъкът наистина беше много по-ярък отпреди. Отразяваше се в тъмните му очи, когато погледна надолу към нея, все още сложил длан на гърба й, а ръката му беше все така около талията й.

— Както желаете. — Пусна я и с жест я покани да тръгне напред. — Да продължаваме тогава.

Сякаш вървяха от цяла вечност, макар Абигейл да си даваше сметка, че ако крачеха по осветен път на открито едва ли бяха изминали по-голямо разстояние от единия до другия край на трапезарията в Харт Хаус. Тъмнината около тях бе непрогледна и краят й не се виждаше. Тя никога не би го признала гласно, но пещерата я разочарова малко. Засега не бе нищо повече от тесен коридор под земята, тъмен като ада и студен като зимна нощ. Наистина не бе очаквала разкошно езеро с мозайки и статуи наоколо, каквито бе виждала по илюстрациите, но все пак се бе надявала да е нещо по-интересно. Кой би изкопал тунел насред гората? Най-накрая, когато вече започна да се чуди колко ли навътре още отвежда галерията и дали не е време да се връщат, пред тях се откри самата зала на пещерата. Таванът се издигаше високо над главите им, стените се разшириха и тя осъзна, че са стигнали основното помещение. А над стените имаше нещо…

— Вижте! — ахна тя. — Стените блестят!

Господин Вейн протегна ръка.

— Стъкло, вградено в хоросана.

— Ех, защо не донесохме свещи! — Абигейл вдигна едничката им светлина и проследи как пламъкът танцува и трепти сред хилядите парченца стъкло, покриващи стените. — Какво чудо! Кой би се досетил, че под краката му има такава красота!

— Някой е положил доста усилия навремето — съгласи се той.

— Ами… — Тя се усмихна широко. — Предполагам, че бихме могли да го наречем съкровище.

Той се извърна и я погледна. Светлината на свещта отново оживи очите му.

— Стъклото не е съкровище.

— Но красотата му е!

Тя описа дъга със свещта и се усмихна на отблясъците, които оживиха стените. Би било още по-красиво, ако го осветяха десетина свещи.

— Да — призна и той след малко.

— Наистина е най-интересното нещо, което съм виждала! — Тя се разхождаше из залата, като държеше свещта близо до стените, за да вижда парченцата стъкло. — Боже господи! Колко ли труд е трябвало, за да се създаде тази зала!

— Съгласен съм.

Той не я бе последвал и когато тя се обърна, едва го видя в полумрака. Извън малкото осветено от свещта кръгче той бе потънал в сянката, а шалът и лицето му изглеждаха почти призрачни в тъмнината.

Тя продължаваше да се диви на искрящото стъкло. Всяко парче бе поставено като диамант в стените, създавайки истинска цветна мозайка.

— Чудя се защо ли пещерата е била изоставена. Впрочем, предполагам — не е много удобно разположена. Далеч е от къщата.

— Забелязал съм, че когато човек наистина иска нещо, удобството не е от най-голямо значение — каза той след малко.

Тя се усмихна.

— Вярно е. Аз определено искам да дойда отново тук.

Тя продължи да върви покрай стената и да се наслаждава на танца на пламъка от едно искрящо парченце към друго. От време на време забелязваше късчета посребрено стъкло, което отразяваше светлината на свещта по-добре от останалите.

— И така, видяхте тайнственото грото, готова ли сте да си прибирате? — попита той, когато тя обиколи цялата зала.

Беше толкова тихо, че тя чуваше собственото си дишане. Не беше готова да си тръгва.

— Толкова бързо?

Той не помръдна.

— Какво друго да правим?

Тя искаше да поседи и да погледа още стените. Искаше да постеле одеяло на пода и да прекара тук цял час, надявайки се да зърне още няколко пъти тъй редките му усмивки. Но нямаше одеяло; разполагаха само с една свещ и Абигейл изведнъж се почувства несигурна.

— Госпожице Уестън — каза той, когато тя не отговори на въпроса му — трябва да тръгваме. Преди да се случи нещо, за което да съжаляваме.

Тя прехапа устни.

— Какво смятате да сторите, за което после да съжалявате, господин Вейн?

Въпросът сякаш го отрезви. Той се извърна и вдигна глава, за да огледа и тавана, украсен също като стените.

— Никога не правя планове, свързани с вас, и въпреки това при всяка наша среща се случва нещо.

— Не ми казвайте, че съжалявате. — Тя отново вдигна свещта. — Ако знаехте, че долу е такава красота, нямаше ли по-рано да влезете в пещерата?

Той бавно се обърна отново с лице към нея.

— Не.

— Не? — учудено възкликна тя.

— Нямаше да е същото.

— Напротив — запротестира тя. — Според мен никой не е влизал тук десетки години и…

— Нямаше да е същото — повтори той — без вас.

Абигейл усети как се задушава от вълнение. Едва си пое дъх, а пламъкът лудо затрептя, когато пръстите й трескаво стиснаха свещта.

— Не е безопасно човек да влиза сам в пещера — продължи той все със същия тих глас. — Обещайте ми да не идвате тук сама.

— Бих искала да видя тази зала отново, с повече светлина… Той се поколеба и сякаш отново вътрешно се отдръпна от нея.

— Аз само ви помолих да не идвате сама. Доведете сестра си, ако желаете, донесете и фенери.

Думите му прозвучаха като ехо, докато той потегли по обратния път. Абигейл усети болката на разочарованието, но го последва. Даже и със свещта тя не искаше да остава сама в пещерата.

— Господин Вейн, изчакайте — извика тя, но точно в този момент неочаквано въздушно течение подхвана пламъка и го угаси, преди тя да успее да го предпази с длан. Замръзна, ужасена от пълната тъмнина наоколо. — Господин Вейн? — повтори тя по-силно.

— Тук съм. — Този път тя чу бастуна му, който потракваше по пода. — Не спирайте да говорите, но не се движете.

— Не се страхувам много от тъмното, но стана тъй внезапно. — Имаше чувството, че напълно ослепява, така усилено се взираше в пълната тъмнина. — Струва ми се, че вървяхме твърде дълго, за да стигнем до тази зала, а сега как ще намерим пътя обратно без свещ?

— Ще намерим пътя обратно.

Гласът му прозвуча равен и спокоен както винаги, което й помогна да си възвърне самообладанието. Продължаваше да чува стъпките му, но заради ехото не разбираше дали се приближава, или отдалечава от нея. Самата тя не смееше да помръдне от мястото си, сякаш дори крачка встрани щеше да означава да се загуби напълно.

— Носите ли още кремък и прахан? Надявам се да запалим отново свещта. Следващия път ще донеса фенер, обещавам — засмя се тя притеснено.

— Да, кремъкът е у мен, в джоба ми.

— Слава богу! — Тя отново опита да се засмее, но прозвуча повече като ужасено възклицание. — Трябваше да доведем Борис. Той щеше да ни изведе…

Той тихо цъкна с език.

— Борис нямаше да ни помогне. Щеше да изяде сиренето и да хукне по някоя интересна следа.

— Наистина ли?

Имаше чувството, че по гърба й лазят мравки. Представи си как сводът на залата рухва и погребва и двамата. Родителите й така и нямаше да разберат какво се е случило с нея.

— Наистина. И той малко се страхува от тъмното. — Тихото потрепване на бастуна му сякаш се приближаваше или поне така се струваше на Абигейл.

— Така ли? — сподавено възкликна тя. — Не бих го винила, че се страхува от тъмнината.

— Всичко е съвсем същото, както когато го виждахте — каза той. — Затворете очи и даже няма да знаете, че е тъмно.

— Няма как да забравя.

Гласът й трепереше.

— Затворете очи — тихо заповяда той. — Повярвайте ми.

Тя затвори очи.

— Къде сте?

— Приближавам се.

— Но откъде знаете?

— Чувам дишането ви. Протегнете напред ръце. Абигейл с неохота протегна ръце пред себе си, като продължаваше да държи очите си плътно затворени. Почувства се замаяна, а когато усети нещо да докосва лакътя й, се олюля и щеше да падне, ако той не бе хванал ръката й и не я бе дръпнал бързо към себе си. Задъхана от облекчение, тя се вкопчи в реверите му и се притисна към него толкова щастлива, че не е сама, макар двамата все още да бяха погребани в пещерата насред непрогледен мрак.

Себастиан я обгърна с ръце и се опита да не мисли колко съвършено извивките на тялото й пасват по неговото. Тя трепереше като лист в зимна буря и в продължение на цяла минута той просто я държа до себе си, изчаквайки и неговият пулс да се успокои. При угасването на светлината той изруга гласно, а когато чу страха в гласа й, изруга отново — този път себе си — наум. Какъв идиот беше да доведе в пещерата млада дама, без да се подготви, без да осигури поне фенер, който да не угасне по средата на пътя. Ако имаше поне капка разум и наоколо бе все така светло, двамата щяха да вървят един до друг, както допреди малко — въздухът между тях щеше да е наелектризиран от магнетичното привличане помежду им, но все пак щеше да е някаква тънка преграда.

Сега обаче нищо не ги разделяше. Напрежението се бе превърнало в искри на остро желание, поне от негова страна. Вдигна ръка да докосне косата й и дълбоко вдъхна нежния аромат на рози — същият аромат на рози, който се носеше през прозорците му цяло лято от пълзящите растения, засадени преди десетилетия от майка му. Абигейл Уестън опасно ухаеше на неговия дом.

Постепенно тя спря да трепери. Себастиан не направи никакво движение, за да я освободи от обятията си, а тя също не помръдна. Пряко волята му образите от „50 начина да съгрешиш“ изпълниха съзнанието му. Лейди Констанс бе нарекла тъмнината „много освобождаваща“ — и се оказа права: наистина тъмнината освобождаваше въображението му от всякаква сдържаност и разум. Представи си как целува Абигейл Уестън, докато тя съвсем забрави за тъмнината. Представи си как дланите му милват всеки сантиметър от копринено нежната й кожа, а тя го моли да не спира. Представи си как я полага на земята и я люби, докарва я до лудост със своята страст, така че той да не е единственият, който изгаря от желание…

— Господин Вейн — прошепна тя, притисната към гърдите му.

Тръпка премина през него; усещаше цялото си тяло по-напрегнато от струна.

— Себастиан — поправи я той, преди да е имал време по-добре да обмисли думите си. — Никой не ме нарича по име — допълни той, сякаш се оправдаваше. Как да й каже, че иска да чуе как тя произнася името му.

Усети как тя поема въздух. От това гърдите й още повече се притиснаха към него.

— Себастиан — тихо, като придихание, изрече тя и той стисна зъби, за да се овладее. Не само омайни очи и хубави крака, но и мек, съблазнителен глас. Нямаше да иде в ада, задето я желаеше; той вече беше в ада. — Какво ще правим сега?

Почти несъзнателно стегна ръка около нея. Тя не се възпротиви — всъщност сама се приведе така, че още по-силно се облегна на него. Държеше я с дясната си ръка, заради което повечето тежест падаше върху нараненото коляно, но той дори не го забелязваше. Обърна глава така, че устните му докоснаха слепоочието й.

— Какво искаш да направим, Абигейл?

Ако кажеше, че иска да намерят изхода възможно най-бързо, той щеше да го направи. Щеше да я пусне и да намери пътя за измъкване от тъмната пещера, а после да се прибере у дома и да изгори проклетата брошура, подстрекаваща го да мисли за толкова много други неща, които биха могли да направят в тъмнината. Всъщност той се надяваше тя да каже именно това и да го спаси от изкушението.

— Онзи ден — прошепна тя, — в гората, когато ме прегърна и ми каза да прочета книжката отново… Аз се зачудих… Помислих си за момент, че може би се каниш да…

— … да те целуна? — завърши той вместо нея. Усети как лека тръпка премина по тялото й. — Облекчение ли изпита, или съжаление, че не го направих?

Един дълъг миг тя остана напълно неподвижна и безмълвна. Той бавно издиша, казвайки си наум, че се радва, задето е изпитала облекчение — въпреки че тялото му не бе съгласно.

— Съжаление — каза тя накрая, толкова тихо, че той едва я чу.

Повече не му трябваше. Повдигна брадичката й, прокарвайки палец по устните й, за да знае къде да постави своите.

— Аз също — и той я целуна.

Макар да живееше като отшелник в Ричмънд, той не бе съвсем монах, а и преди войната момичетата го харесваха. Въпреки това бе минало много време, откакто за последен път бе целувал истински жена. А Абигейл… изведнъж му се стори, че цял живот е чакал, за да целуне точно нея.

Тя издаде уплашен звук, когато наклони главата й, но разтвори устни и му позволи да я вкуси — толкова сладка и топла, че той се опита да си заповяда веднага да спре. Ала неговата сдържаност и самообладание, веднъж нарушени, започнаха да се разпадат като прах. Бастунът му издрънча на пода, когато той я обгърна и с другата си ръка. Тя се повдигна на пръсти, здраво хванала жакета му, и плъзна език по неговия. Той потръпна при тази невинна, но дръзка покана. Ръцете му се спуснаха до талията й, притискайки я още повече, но вместо да се възпротиви, тя въздъхна и изви гръб, за да му помогне. И продължаваше да го целува, издавайки най-възбуждащите нежни стонове, на които една жена е способна. Пръстите й се вплетоха в косата му. Почти загубил разсъдък, Себастиан най-сетне се отдаде на неустоимите пориви на тялото си. Обхвана ханша й с длани и я притегли рязко към себе си, към еректиралия си член.

Тя пое смаяно въздух, все така обгърнала врата му. Мозъкът му гореше трескаво; някакъв дявол му нашепваше за всички начини, по които може да достави удоволствие и на двамата, без да отнема девствеността й. Кожата му бе пламнала. Ръцете му пареха там, където я докосваше. Той също изви гръб, притискайки се към нея.

— Божичко… — едва изрече тя. Гласът й звучеше дрезгав и толкова близо до гърлото му. — Това… Това е, за което пише лейди Констанс, нали?

Магията се развали. Той се отдръпна рязко назад, като продължи да я държи за лактите, но вече на разстояние от нея. Тялото му болезнено пулсираше заради очакваното, но неполучено удовлетворение. Себастиан затвори очи и се опита да си възвърне самообладанието.

— Себастиан?

Той трепна, чувайки името си изречено толкова съблазнително. Сигурно щеше да остави синини по ръката й, но самият той едва се владееше от вълнение.

— Донякъде — успя да каже през стиснати зъби.

— Не — прошепна тя. — Има и още, нали?

Себастиан не отговори. Струваше му се очевидно.

— Същото ли е? — попита го тя с тих, колеблив тон. — На светло?

Боже милостиви… Той си представяше как я люби под ярка слънчева светлина, а тъмната й коса се спуска на кичури по голите й гърди. Представяше си как целува краката й — започва от глезена и стига догоре, за да се наслади на всяка частица от нея. Представяше си потъмнелите й от страст очи, когато стигне до върха, а самият той е потънал дълбоко в нея, както лейди Констанс описваше любовниците си. Как е възможно мъж да завърже очите й и да пропусне всички тези гледки?

— Не — успя да отговори той. — По-хубаво е, когато мъжът вижда любовницата си и усеща погледа й върху себе си. — Усети спазъм да свива тялото му даже при самата мисъл. — При жените, предполагам, е същото.

Последвалата тишина се чуваше по-силно от думите му.

— Значи — гласът й бе пресипнал от желание, — по-хубаво от това…

Сто пъти по-хубаво, наум й отговори той. И хиляда пъти по-зле за него, ако не успее да овладее желанието си. Потърси с крак бастуна си и се наведе да го вдигне.

— Хайде да намерим пътя обратно — подкани я той, хвана здраво ръката й и започна бавно и методично да търси отвора на галерията, която да ги изведе към каменните стъпала.

— Ядосан ли си? — попита тя.

Въпросът й издаваше леко смайване.

— Само на себе си.

— Но защо? — Той не отговори и тя стисна ръката му. — Аз… Аз исках да ме целунеш — промълви тя, като че ли той не го знаеше.

— Това не беше само целувка.

— Знам.

Този път той долови леката усмивка, сладкото задоволство на жена, която знае, че мъжът я желае. Вместо да плисне ледена вода върху желанието, то само го накара да копнее за нея още повече.

— Навярно не бива да го казвам, но съм чела разказите на лейди Констанс и винаги съм се чудила дали е възможно да са истина… — Тя замълча за миг. — Смяташ ли ме за развратна, задето ги чета?

Мили боже, не.

— Защо да смятам така?

— Защото… Защото… Защото са безсрамни и нечестиви.

— Страст? Удоволствие? — Той се спря и се обърна към нея, независимо от все така непрогледната тъмнина около тях. — Повярвай ми, в тях няма нищо срамно или нечестиво, стига и двете страни да го искат.

Тя дишаше на пресекулки.

— Дори ако любовниците не са женени?

Себастиан затвори очи. Той, разбира се, не можеше да й каже, че бракът няма никакво значение, че е възможно да има и страст, и удоволствие, без изобщо да се мине под венчило. Та тя беше богата наследница, предопределена да се омъжи за някой късметлия, и той се надяваше тя да намери щастие в брака си.

— Няма как да знам. Никога не съм се женил.

— Нито пък аз — добави тя, сякаш някой би си помислил нещо друго. — Но дали пък точно безсрамното и нечестивото не прави всичко още по-приятно?

Той се спъна и едва не падна върху бастуна си.

— Сигурно може да е също толкова приятно и в брака.

— Но как човек да се увери?

Нямаше как да отговори. Вероятно се въртяха в кръг в залата със стъклените стени, хванати в капан от неспособността му да спре да мисли за удоволствие и нечестивост, както и за твърде голямата й готовност да ги търси. Вероятно не чак толкова готова, колкото лейди Констанс, която наистина изглеждаше безсрамна в забежките си, но все пак твърде готова за неговата ненадеждна сдържаност. Той си каза, че ако някой ден наистина прави любов с Абигейл Уестън, би желал да е на по-добро място, а не в студена тъмна пещера, защото искаше да види всеки трепет на екстаза, отразен на хубавото й лице. Само ако не беше прочел проклетата книжка…

Той, естествено, никога нямаше да прави любов с Абигейл Уестън.

— Да, разбирам, това е само едно от приключенията на лейди Констанс — каза той, за да отклони темата. — „50 начина да съгрешиш“ значи, че има петдесет разказа.

— Ами… Така предполагам. Не съм мислила по въпроса. Първата книжка се появи тази пролет. Но ти… Ти няма да кажеш на никого, че съм я купила, нали?

Той почти се усмихна.

— В никакъв случай.

— Много се изненадах, че и ти я купи. Не мислех, че джентълмените се вълнуват особено от такива истории.

— Когато я купих, не знаех за какво се разказва.

— Разбирам — бързо отвърна тя и се прокашля. — Мъжете в Лондон намират поредицата за ужасна. Всички любовници на Констанс поразително приличат на един или друг от по-известните благородници в града. И всеки мъж, чието име се свърже с разказите, веднага подема битка и публично отрича.

Разказът, който бе прочел, щедро хвалеше надареността и физическите качества на мъжа. Себастиан прецени, че повечето мъже биха харесали да ги описват като такива талантливи любовници.

— Каква чудесна реклама е това, нали?

Тя се засмя изненадано.

— Сигурно е така!

Сърцето му подскочи от радост. Той я бе накарал да се засмее и това го изпълни с неочаквана жизнерадост. Почти се обърна да я целуне отново — този път не от плътско желание, а просто да сподели колко го радва нейната веселост. Успя обаче да се спре навреме; въздействието от първата целувка още напомняше за себе си. Ако я целуне отново, няма гаранция, че целувката ще е кратка и целомъдрена. Стисна дланта й в своята и започна да прави по-широки кръгове с бастуна, опитвайки да намери изхода. Трябваше да излязат по-бързо оттук; за доброто и на двамата.

Бастунът достигна ръб. Той потърси опипом и разбра, че това е стената. Още няколко стъпки и стената зави под ъгъл. Въздъхна облекчено.

— Добра новина, госпожице Уестън. Намерих пътя. — Дръпна я за ръката и тръгна вече уверено напред. — Внимавай, праг.

Усмивката на Абигейл се стопи. Колкото и да й се искаше да излезе от черната пещера, същевременно я мъчеше и някакво извратено желание да остане тук. Сега знаеше какво описва Констанс в последния си разказ. В тъмнината имаше интимност и свобода, каквито не бяха възможни на светло. Съмняваше се, че Себастиан щеше да я целуне, ако свещта не беше угаснала, а и знаеше, че самата тя не би била в състояние да го попита какво мисли за страстта и удоволствието, ако в същото време виждаше лицето му и той — нейното. Тя призна, че й харесва да чете „50 начина да съгрешиш“, че жадува за страст, че изпитва любопитство какво е да си имаш любовник, дори и извън брака — а той не бе нито шокиран, нито ужасен. И освен това, докато я държеше в обятията си, тя не се боеше от тъмното. Страхът й се стопи почти веднага, след като попадна в прегръдката му, толкова уютна и сигурна.

А и как само я бе целунал! Макар неопитна, Абигейл усети, че това е страст — не екстравагантните пресилени сцени, описвани от лейди Констанс, а истинска, неподправена страст.

Макар да й се струваше, че бяха вървели цяла вечност, за да стигнат до залата, на връщане галерията се оказа съвсем къса и права. Мракът около тях започна да се разсейва. С настъпването на светлината Абигейл вече се притесняваше какво ще се случи, когато излязат над земята. Той не бе отронил и дума, откакто обяви, че е намерил пътя за излизане от пещерата, а тя не знаеше как да продължи интимността на тъмнината сега, на ярка дневна светлина, макар наистина да й се искаше да го направи.

Щом видяха стъпалата, той пусна ръката й. Дори не я погледна, докато разгръщаше дивите лози и ги държеше настрани, та тя да излезе от пещерата. Борис вдигна глава, когато ги видя, и стана от мястото, където беше се свил да подреме, за да оближе ръката на Абигейл. Тя галеше голямото куче и тайно наблюдаваше как господарят му почиства мъха и паяжините от бастуна си.

— Благодаря — тихо каза тя.

Той заби бастуна си в земята и посегна да прибере шапката си от храста, където я бе хвърлил. Обърна се към нея и премина отново на „вие“ — навярно съвсем неволно.

— Не идвайте в пещерата сама, госпожице Уестън. Надявам се, убедихте се, че не е напълно безопасно.

Нежната страна на неговия нрав, изглежда, отново бе изчезнала. Гласът му пак бе равен и хладен, а шапката скриваше израза на лицето му.

— Мисля, че сама бих била в по-голяма безопасност — промълви тя. Взе си шапката, после подаде на Борис още едно парче сирене от джоба си. Той замаха с опашка и игриво излая, след което хукна по пътеката. — Бихте ли ми казали истината, ако ви попитам?

— Да.

— Искате ли да ви оставя на мира?

Той се извърна, наблюдавайки как кучето се отдалечава.

— Не знам как би могло да стане.

— Повече няма да се разхождам в гората, ако не искате да ме виждате.

Стори й се, че долови лека усмивка на устните му, но когато заговори, гласът му бе все така овладян и равен.

— Това не би ми дало мира. Знаете, че искам пак да ви видя.

— Но тогава защо… — започна тя, но той не бе свършил.

— Вече признах, че ви желая. Вече казах, че искам да ви покажа всички пътища към греха, за които лейди Констанс пише, че и още отгоре. — Най-сетне я погледна в очите, а тъмната страст в погледа му я накара да се изчерви. — Но се опитвам да се държа така, че да запазя честта ви. Моля ви, не го правете още по-трудно, отколкото е в момента.

Тя обаче не бе в състояние да мисли за нищо друго, освен за устните му върху своите и как я държи в обятията си, за блаженото усещане от близостта на тялото му, силно и изпънато като струна, стегнато и нетърпеливо до нея. Явно бе също толкова развратна, колкото и Констанс!

— Но тогава защо не ме ухажвате? Защо не идвате у дома?

— И какво да кажа, ако дойда? — Той я погледна с повдигнати вежди. — Да седим в гостната на майка ви и да обсъждаме последните приключения на прочутата Констанс?

Тя се изчерви.

— Очевидно не можем…

— Или да продължим оттам, където спряхме в пещерата? Очите му се спуснаха надолу и Абигейл усети погледа му така, сякаш се бе пресегнал да погали гърдите й. Едновременно изпита и желание да се хвърли в обятията му, и силен гняв.

Тя тръсна глава, сложи си шапката и започна да завързва корделата с резки движения.

— Разбирам. Нямате нищо против да ме целувате в пещерата, но не и да ме ухажвате като джентълмен. Не искате да се ожените за мен, а само да се позабавлявате.

— Баща ви никога не би се съгласил.

— Да не би вече да сте го питали? — с театрална изненада попита тя. — А той и думичка не ми е казал!

Един мускул на лицето му заигра.

— Не говорете абсурдни неща.

— Защо да са абсурдни?

За миг й се стори, че този път той ще отговори също така развълнувано и ядосано. Очите му блеснаха, пръстите му стиснаха дръжката на бастуна. След това обаче, сякаш някой бе загасил светлината в очите му, разгорещената страст изчезна от лицето му.

— Защото не сте за мен — тихо каза той. — Няма значение колко ви искам, аз знам, че не мога да ви имам. Както не мога да си върна здравото коляно или земите. Заслужавате нещо повече. Затова и не биваше да ви целувам, нито да казвам каквото и да било.

— Значи съжалявате за целувката?

От смайване тя едва успяваше да изговори думите.

Той се поколеба.

— Не.

Тя кимна, колкото покрусена, толкова и яростна. Част от нея искаше да му се помоли да я целуне отново и да става каквото ще, но друга част искаше повече, не само кратък, забранен епизод на страст: искаше истинска и трайна любов.

— Благодаря ви, господин Вейн. Сега разбирам. Вие искахте всички тези други неща и се опитахте да си ги върнете, макар да знаехте, че може и да не успеете. Това би трябвало да ми каже достатъчно.

— Не е същото — възрази той.

— Да, съвсем не е същото. — Изгледа го вбесена. — Не вие решавате какво заслужавам! Бих искала да ми покажете какво е страст и знам, че можете. Но само това не ми е достатъчно.

Извърна се и тръгна с бързи крачки, очаквайки — надявайки се — той да извика след нея, да я спре, да се извини, да я грабне в прегръдките си за още една изгаряща целувка. Но зад себе си остави само тишина.

Когато най-накрая се обърна, пламнала от яд и готова да го убие в гнева си, него вече го нямаше.