Нора Робъртс
Завръщане към залеза (22)

21.

Бодин се успа — нещо, което много отдавна не беше й се случвало. Може би половин час да не беше толкова много, но разстрои плътния й сутрешен график.

Изскочи така бързо от леглото, че Калън не успя да я хване.

— Защо бързаш толкова?

— Закъснявам, още преди да съм започнала. Мога да съкратя упражненията си и да се заема с имейлите. — Докато се обличаше, пресметна времето. — Вземи пикапа вместо Лео.

— Мога да го нахраня и да ти го оседлая. Надявах се днес да го използвам.

Тя погледна към леглото, към сенчестия силует на мъжа, с който беше спала.

— Така и ти ще загубиш от времето си.

— Мисля, че и без това вече е станало.

Не се оплакваше, помисли си тя развеселена, по-скоро беше примирен.

— Искаш ли да дойдеш да закусиш?

— Ще съм по-добре след пържено яйце и препечена филия.

— Тогава ще се видим след час. — Тя се поколеба, но после отиде при него, наведе се и го целуна. — Ако знаех, че ще стане така, щях да се погрижа да имаш по-голямо легло.

— И това свърши работа.

— Така е. Трябва да тръгвам.

Излезе бързо. Няколко секунди по-късно той чу как вратата се затръшва след нея.

Тази жена наистина беше бърза, помисли си, след което стана, за да сложи кафето.

 

 

За по-малко от час Бодин приключи със съкратената си сутрешна гимнастика, взе си душ, облече се и отговори на няколко имейла. Останалото можеше да почака. Кафето обаче — не.

Закъсняваше с десет минути, затова се налагаше да пожертва първата си чаша. Клементайн трябваше вече да е в кухнята.

Както и очакваше, докато тичаше надолу по задните стъпала, ароматът на кафе вече се носеше във въздуха. Клементайн беше приготвила в една купа тесто за бисквити и стържеше картофи. Не беше съвсем неочаквано да види и Морийн да си говори с нея, докато пържи бекон и наденички.

Но това, че видя и Алис да седи на кухненската маса, навела глава над плетивото си, я накара да спре.

— Изглежда, че закъсняваш. — Морийн сложи парче цвъртящ бекон върху кухненска хартия и прати мълчалив знак на дъщеря си.

— Само малко. Добро утро, Клем. Добро утро, Алис.

— Плета шал.

— Много хубав се получава.

— Също като теб, и Алис е ранно пиле. Бабчето още спи, но маминка си взима душ. Казах на Кати — нощната сестра — да си почине малко. Алис може да си изпие чая тук, докато приготвяме закуската.

— Кати е сестрата. Тя дойде от болницата. Клементайн прави бисквити. Обичам бисквити.

— Сложих малко кайенски пипер в тях — спокойно каза Клементайн. — Винаги си ги харесвала, когато сложа пипер. Кафето е току-що направено.

— Да. — Бодин си сипа чаша.

— Кафето не е позволено за жени, които ще раждат деца. Може да попречи на семето да прихване.

— Никога не съм чувала подобно нещо. — Бодин се облегна и отпи. — Това го превръща в най-общодостъпното противозачатъчно въобще.

— Бодин… — предупредително прошепна майка й, но тя продължи да се усмихва и седна по-близо до Алис.

— Не мисля, че кафето с нещо ще попречи, но все още не съм готова да имам деца.

— Ти си в детеродна възраст.

— Така е.

— Да ражда синове е дълг на жената към съпруга й. Трябва да имаш съпруг, който да се грижи за теб.

— Аз се грижа за себе си. Може и да си харесам някого за съпруг, но той ще трябва да отговаря на стандартите ми. Те са доста високи, тъй като първата ми мярка е баща ми. Така че потенциалният съпруг ще трябва да е красив, силен, умен, мил и забавен. Ще трябва да ме уважава заради това, което съм, както татко уважава мама. Освен това, предвид личните ми предпочитания, ще трябва да е и добър коняр. И ще трябва да ме обича все едно съм кралица, воин, гений и най-сексапилната жена на света.

— Мъжът избира.

— Не, Алис, хората се избират един друг. Толкова съжалявам, Алис, че някой е отнел правото ти на избор.

Долови движение и видя една жена да стои на кухненската врата. Горе-долу на възрастта на майка й, с къса русопепелява коса.

Сестрата, каза си Бодин и се притесни, че може да е прекрачила някакви граници. Жената й кимна.

— Мисля, че си наистина смела — довърши думите си Бодин и видя как Алис присвива очи.

— Жените са слаби.

— Хората са слаби. Ти не си. Мисля, че може би си най-смелият човек, когото познавам.

Алис наведе глава и се прегърби, но Бодин успя да види леката усмивка.

— Плета шал. Клементайн прави бисквитки за закуска. Сестрата…

Млъкна и приглушено извика, когато Калън се появи в преддверието.

Мамка му, изруга наум Бодин. Трябваше да иде при него и да му каже да изчака.

— Добро утро. — Калън остана на мястото си. — Тук съм, за да си изпрося закуска. Това дали не са маслени бисквити, Клементайн?

— Да. Чисти ли са ти ръцете?

— Ще бъдат. А ти трябва да си мис Алис. — Говореше спокойно. Бодин безброй пъти го беше чувала да разговаря така с плашливи коне. — Радвам се да се запознаем, госпожо.

— Един от синовете, един от синовете на сестрата.

— Почетен син. — Усмивката на Морийн може и да беше малко пресилена, но все пак успокои треперещите ръце на Алис. — Това е Калън. Кал е част от семейството. Той е добро момче, Алис.

— Мъж. Не е момче. — Алис потупа бузите си.

Калън също потърка своите.

— Тази сутрин пропуснах да се обръсна. Спеше ми се. Ръкоделието ти е хубаво. Сестра ми също плете. Няма да се изненадам, ако следващия път изплете цяла къща.

— Не можеш да изплетеш къща. А аз плета на една кука. Правя шал.

— Ако искаш нещо от тази кухня, първо иди и измий конете от ръцете си — нареди Клементайн, докато режеше тестото. — Закуската скоро ще е готова.

— Да, госпожо.

— Тя казва на мъжа какво да прави — прошепна Алис на Бодин.

— Тя на всички ни казва какво да правим.

— Аз си измих ръцете.

Макар очите й да бяха навлажнени, Клементайн кимна на Алис.

— Тогава ще получиш закуска.

Разнесе се топуркане по стълбището и Алис отново подскочи. Бодин сложи ръката си върху нейната.

Появи се Рори, весел като кученце, с все още влажна коса и току-що избръснато лице.

— Успах се. Дяволски добре мирише тук. Мога да…

Забеляза жената на масата до Бодин. Също както останалите от семейството, и той беше инструктиран. Освен това, разбира се, беше и търговец. Показа мегаватовата си усмивка.

— Добро утро, Алис. Все още не съм имал възможността да се запозная с теб. Аз съм Рори.

Лицето на Алис се отпусна. Бодин чу две бързи вдишвания, преди изражението й да стане радостно.

— Рори. Рори. — Сълзите й потекоха, докато се смееше. Стана от масата и се втурна към него. Притисна го в прегръдката си. — Моето момченце. Моят Рори.

Рори неловко я потупа по гърба и объркано погледна майка си.

— Това е най-малкият ми син, Алис — внимателно каза Морийн. — Това е синът ми Рори.

— Моят Рори. — Алис се отдръпна, за да огледа лицето му и да прокара ръце по скулите му. — Виж го колко е хубав. Беше толкова хубаво бебе, толкова хубаво момченце. Сега си красив. И толкова голям! Толкова висок! Мама вече няма да може да те люлее, детето ми.

— А…

— Алис. — Сестрата заговори с равен и делови глас. — Това е синът на сестра ти. Твоят племенник.

— Не. Не. — Алис отново го прегърна. — Моето дете. Това е Рори. Не можете да ми го вземете. Няма да позволя на никой да го вземе.

— Никъде няма да ходя — каза й Рори. — Всичко е наред.

— Молех се за децата си. За Кора, Фанси, Лили, Рори, Морийн и Сара, и за Бенджамин, макар той да отиде направо на небето. Знаеш ли ги къде са, Рори, другите ми бебета? Момиченцата ми?

— Не, съжалявам. Нека седнем, може ли?

— Плета ти шал. Зелен е. Моят Рори е със зелени очи.

— Красив е. Наистина е хубав. — Рори отново погледна майка си и Бодин се изправи.

Отиде до стълбището, за да прегърне Кора, която плачеше.

 

 

Цяла седмица беше болен като куче. Едва успяваше да изпълзи от леглото, за да иде по нужда, нямаше сили дори да вземе лекарство или да си отвори консерва.

Треската го изгаряше, ледените тръпки го измъчваха, но най-лоша беше сухата раздираща кашлица. Оставяше го слаб, бездиханен, със стегнати гърди, с разранено гърло от дебелите жълти храчки, които извираха от дробовете му.

Обвиняваше и проклинаше Естер, докато лежеше на мръсните потни чаршафи.

Щеше да я проследи, щом отново се вдигнеше на крака. Щеше да я намери и да я пребие, да я пребие до смърт. Не си заслужаваше куршума.

Дори когато успееше да се задържи прав за повече от няколко минути, кашлицата го караше да се свлече на колене.

Когато най-сетне успя да излезе навън, видя, че кучето беше полумъртво. Хвърли му малко храна в купата. Докато сипваше вода в другата купа, отново го налегна пристъп на кашлица. Изплю кървава храчка и си пое дъх с хриптене, след което отиде да види кравата.

От няколко дни не беше доена и също като коня беше оцеляла благодарение на снега и отъпканата трева под него. Пилетата бяха малко по-добре. Беше съвсем ясно, че момчето почти не беше идвало. А когато е било тук, беше свършило работата си наполовина.

Момчето беше безполезно, също като прокълнатата си майка.

Когато отново си върне силите, ще го порицае както трябва. А той щеше да излезе, да си намери млада съпруга, която да му ражда синове, дето щяха да почитат баща си, вместо онзи, който идваше и си отиваше, когато му дойде на ума.

С Естер беше допуснал грешка и можеше да си го признае. Твърде много години беше изхабил с нея. Направи още някоя и друга грешка в опит да си вземе втора съпруга, но следваща грешка нямаше да допусне.

Само трябваше да върне силите си, достатъчно, за да си вземе лекарства и провизии.

Замаян от усилието да обгрижва животните, се прибра със залитане. Искаше да провери в интернет, да извлече малко утеха от думите на мъжете, които знаеха каквото и той знаеше, които вярваха в онова, в което и той вярваше.

Беше платил добри пари за безжична антена и оборудване. Беше се научил как да ги използва, без да се налага да плаща за тия услуги на държавата.

Проклетото правителство. Шпионираше всички, крадеше земя, даваше права на гейове, черни и мексиканци, за сметка на истинските американци.

Той беше независим гражданин, подготвен мъж, копнеещ да пролее кръв, за да защити правата си.

Ще пролее кръвта на Естер, помисли си. И ще набие малко уважение в копелето, което му беше пръкнала. И после ще си намери жена, която да му даде синовете, които заслужаваше.

Но всичко, което успя да направи, беше да допълзи отново до леглото и да трепери от треската, докато дробовете му, пълни с храчки, се раздираха от кашлица.

 

 

Гърлото на Калън се сви, когато видя шериф Тейт да паркира.

— Кажи ми, ако ти трябва нещо — каза той на ветеринаря и отиде да посрещне шерифа.

— Да няма друг случай?

— Не, слава богу. Имаме си малко майско време през март.

— Ще ни се върне, но все пак съм доволен.

Тейт огледа загражденията и конюшнята.

— Сам ли си?

— В момента има две ездитни разходки, следобед има още две, както и два урока долу в центъра. Майското време означава и майски резервации.

Тейт кимна.

— Спайк тук ли е?

— Да. Ама че име за ветеринар.

— Човек не вижда често ветеринар, който ходи с кучешки нашийник с шипове и с половин дузина татуировки, но си разбира от работата. Можеш ли за малко да прекъснеш?

— Май вече го правя.

— Да идем натам. — Тейт посочи голямата заградена ливада. — Имате доста хубави коне.

— Днес доведохме още. Утре ще ги изведем на паша, ако времето се задържи такова. От доста време не съм водил коне на паша на зазоряване и после да ги връщам за през нощта.

— Звучиш все едно нямаш търпение.

— Май е така. Харесва ми работата тук, макар да включва доста компютър и бумащина. — Протегна се и потърка по носа един любопитен дорест кон. — Знам, че не си дошъл дотук, за да ме питаш дали си харесвам работата.

— Не. Тръгнал съм към ранчото „Бодин“, за да говоря с Алис. В момента тя има психиатричен сеанс. Надявам се да си спомни още нещо.

— Мога да ти кажа, че тя има какво да сподели. Сам я чух, когато отидох там за закуска. Помисли, че Рори й е син. Назова седем деца. Всичките — момичета, с изключение на Рори и още едно. Както го спомена, или е починало при раждане, или веднага след това.

— Ох, боже.

— Не мисля, че ти казвам нещо, което не трябва, като ти кажа, че се метна върху Рори. Говори му как го била люляла, как му пяла, как играели на криеница, как се научил да ходи. Направо да ти се скъса сърцето. Знаете ли вече нещо за тоя кучи син, шерифе?

— Ще ми се да кажа, че знаем. Работим с щатската полиция. Дали сме снимката й на медиите, в случай че някой я е виждал. Имаме кучета, с които се опитваме да хванем следата й, но с тоя дъжд и без да имаме никаква представа колко дълго е вървяла и от коя посока е дошла, преди да припадне, нямаме кой знае какво като начална точка.

— Трябва тя да си каже, но не можете да я насилвате.

— И за двете си прав. — Любопитното конче надникна над рамото на шерифа и той разсеяно го потупа. — Но всяко едно незначително нещо, което казва, е още нещо, по което да работим. Не за това обаче съм дошъл. Чух, че Гарет е идвал тук със служебната кола, със служебната униформа и отново ти е налетял.

— Клинтък не ме притеснява.

— Отстраних го.

Калън се обърна и бутна шапката си.

— Няма защо да правиш това заради мен.

— Не е заради теб. — Тейт се зачерви от гняв. — Той не се подчини на пряка заповед. Заплашвал е и е тормозил гражданин. Отстраних го, вместо да уволня арогантния му задник, защото си има и някои добри качества под цялата тая глупост, и… Организирал съм две полицейски хайки. Има две мъртви жени и никаква следа кой може да го е направил. Някакъв изрод е държал затворена незнайно колко години друга жена, към която съм привързан. И точно сега нямаме никаква следа и за това. Но ако Гарет отново премине границата, ще си изгуби работата, само това имам да кажа.

Тейт потупа с пръст Калън по гърдите.

— Ти ли отговаряш тук?

— Предполагам, че да.

— Би ли толерирал някой от подчинените си, дето извежда хората на езда, дава уроци и се грижи за конете, ако прави обратното на това, което си му казал? Да се нахвърля на някой от гостите? Да не уважава авторитета ти?

Притиснат здраво в ъгъла, Калън тежко въздъхна.

— Ясно, разбрах те.

— И още нещо. В момента той е бесен. Ако дойде при теб, Кал, ще чуя за това. Не ща никакви глупости как си се справил с него и как той не те притеснявал. Той е един от хората ми и ако отново се появи, трябва да знам. Не мога да търпя такъв човек да развява значка и оръжие и да работи за мен. Ясен ли съм?

— Да, да, напълно.

— Не се налага да ти харесва.

— Е, не ми харесва. Обаче разбирам.

— Имам ли думата ти? — Тейт протегна ръка.

— По дяволите. — Отново в капан, Калън стисна дланта му. — Имаш думата ми.

— Тогава всичко е наред. Ще ида да говоря с Алис. — Тейт се загледа в конете. — Седем деца…

— Назова ги по име.

— Милостиви боже… — промърмори шерифът и тръгна.

 

 

Когато паркира пред ранчото, се надяваше, че е улучил момента. Позна колата на доктор Миноу, което беше добре. Искаше да я чуе какво ще му каже.

Когато похлопа, му отвори Кора.

— Надявам се, че не се натрапвам, госпожо Бодин.

— Разбира се, че не. В болницата ме наричаше Кора, Боб. Нека остане така. А Алис разговаря с лекарката. С доктор Миноу. Мисля, че вече почти приключват. Дойде точно навреме.

Шерифът свали шапката си и влезе.

— Как се справя Алис, госпожо, откакто е тук?

— Наистина мисля, че е по-добре. Наистина. Мамо, виж кой е тук.

— Я, Боби Тейт. — Мис Фанси остави настрани някаква плетка и потупа възглавницата на дивана до себе си. — Ела да седнеш и да ми кажеш всички местни новини и клюки.

— Де да можех, мис Фанси.

— Е, ще ти донеса чаша кафе.

— Моля, не си правете труда, мис Фанси.

— Денят, в който няма да мога да донеса чаша кафе на добре изглеждащ мъж, който ни е дошъл на посещение, е денят, в който ще се срещна със Създателя.

На блузата й пишеше:

МЯСТОТО НА ЖЕНИТЕ Е У ДОМА

И В СЕНАТА

Мис Фанси вярваше еднакво ревностно и в двете твърдения.

— Така или иначе ще трябва да изчакаш няколко минути — добави тя. — Алис говори с докторката горе. Ти седни, а аз ще ти донеса кафето.

— Все гледаме да правим нещо — обясни Кора, когато майка й излезе от стаята. — Опитваме се да сме заети. Предполагам, че ще ми кажеш, ако имаш нещо за мен.

— Съжалявам, госпожо Бодин… Кора. Правим всичко по силите си.

— Не се съмнявам. О, доктор Миноу. Приключихте ли?

— Добре си поговорихме. Шерифе…

— Доктор Миноу, може ли да поговоря с нея?

— Дайте й няколко минути. Много добре се справя, госпожо Бодин. Мисля, че инстинктите ви, вашите и на Бодин, за довеждането й тук бяха правилни. Това е само началото, но тя е спокойна.

— Можете ли да ми кажете дали си спомня нещо за човека, който я е отвлякъл, за затворничеството си?

— Избягва темата, но това е нормално, шерифе. Разкъсва се между онова, което той й е втълпил, и действителността. Спомня си отчасти тази реалност, чувства се в безопасност и дори щастлива. Говори ми за къщата си и когато я запитах дали е била по-голяма от спалнята й, тя каза, че била почти същата, само че сега си имала прозорци и хубави стени. — Силия се усмихна на Кора. — Това, че сте ги боядисали както са били, я кара да се чувства удобно и й дава усещане за принадлежност, макар да не го разпознава като такова.

След това се обърна към Тейт.

— Онзи изрод не е живял в къщата с нея. Бих казала, че е било по-скоро барака, отколкото къща. Не е готова да говори за онова, което е виждала, когато е излизала навън. Споменава куче, зло куче, но мълчи по отношение на други подробности.

— Барака и куче е повече от онова, с което разполагам.

— Заповядай, Боб. О, доктор Миноу. — Мис Фанси донесе кафето на Тейт. — Искате ли кафе?

— Благодаря, но трябва да се връщам. Ще дойда отново утре по същото време. Засега не я разпитвайте за Рори. Нека й дадем малко време.

— Ще ви донеса палтото и ще ви изпратя.

Тейт стоеше с шапка в едната ръка и с кафето си в другата.

— Мис Фанси, ако е удобно, ще се кача горе, за да я видя.

— Сестрата горе е… — Мис Фанси потърка слепоочието си. — По дяволите, забравих й името.

— Не се тревожете за това. Ще ви видя преди да си тръгна.

Предположи, че е в старата й стая, така че знаеше къде да я намери. Преди много време в продължение на няколко месеца се беше промъквал през прозореца й. А понякога тя се измъкваше през него, за да се срещат.

Сега, след толкова години, тя седеше до прозореца и плетеше на една кука.

Жената на другия стол четеше книга, но се изправи при появата му.

— Имаш си компания, Алис.

Алис вдигна поглед и свенливо се усмихна.

— Познавам те. Ти дойде в болницата. Беше много мил и дойде да ме посетиш. Ти… — Тя премигна. — Ти можеш да ходиш на ръце.

— Можех някога. — Сърцето му подскочи, когато си спомни как я беше разсмивал, когато вървеше на ръце по тревата. Бяха на шестнайсет тогава и той беше лудо влюбен в нея.

— Не съм толкова сигурен, че още мога.

— Ще ви оставя да поговорите. Ще бъда в другата стая — каза спокойно сестрата на Тейт.

— Ти пиеш кафе. Аз не трябва да пия кафе, обаче Бодин пие. Тя е дъщеря на сестрата. И тя също е мила.

— Познавам Бодин. Тя е хубава млада жена. Мога ли да седна до теб?

— Мъжът не трябва да пита. Той го прави.

— Учтивите мъже питат. Мога ли да седна до теб, Алис?

Тя леко се изчерви.

— Можеш да седнеш. А аз плета шал. За Рори е. За моя син. Той има зелени очи. Толкова е хубав. И е пораснал толкова висок.

— Откога не си го виждала?

— Закусвахме заедно. Клементайн направи бисквити. Аз… аз харесвам бисквитите й.

— Имах предвид преди днес на закуска. Откога не го беше виждала?

— О, той беше само на годинка. Само на годинка. Толкова сладко бебче. Можех да го държа, да го кърмя, да го къпя и да го уча да пляска с ръчички. Научих го да ходи и да казва „мама“. Защото той е синът.

— Имала си дъщери.

— Бебенца. Кора, Фанси, Лили, Сара и Морийн.

— Тях учеше ли ги да пляскат с ръчички?

— Не можах. Сър трябваше да ги вземе. Не му трябват дъщери, а за тях може да се вземат добри пари. Може би ще можеш да ги намериш.

— Мога да опитам.

— Но не и Бенджамин. Бог го прибра на небето, още преди да е излязъл от мен. Но не и Рори. Намерих Рори тук. Радвам се, че дойдох тук.

— Децата ти в къщата ти ли бяха? Тоест, ти в къщата си ли ги роди?

— Само Лили, Сара, Морийн и Бенджамин. Сър ми даде къщата, защото му дадох син, както се изисква от жената.

— А къде роди Кора, Фанси и Рори?

— В стаята долу по стълбите. — Тя сви устни. — Не харесвах стаята долу. Не я харесвах. Повече харесвам къщата.

— Ясно. — Той докосна треперещата й ръка. — Никога повече няма да се върнеш в онази стая.

— Мога да остана тук с Рори. С майката, сестрата и бабчето… Бабчето. Дядо има бонбони „Ем енд Емс“. Мирише на череши и има брада.

— Добре. — На Тейт му хрумна, че тя може да не знае, че дядо й е починал, така че подходи внимателно. — А сър има ли брада?

— Навсякъде, навсякъде. — Тя потърка с ръка бузите и брадичката си.

— Мирише ли на череши?

— Не, не. Той предпочита сапуна, който смъди. А понякога не. Понякога обича уиски. Понякога предпочита уиски и пот. Не ми харесва. Харесва ми да плета шала, харесва ми да плета шала, харесва ми да го плета, както и прозореца и бисквитите. Харесват ми розовите стени.

— Да, толкова са лъчезарни. Какъв цвят бяха стените в къщата ти?

— Сиви с бели петна и линии. Тези повече ми харесват. Аз съм неблагодарна. Неблагодарна съм за това, което ми дава сър.

— Не, не си. Благодарна си, че си у дома със семейството си. Можеш ли да ми кажеш нещо, Алис?

— Не знам.

— Можеш ли да ми кажеш къде за първи път срещна сър?

— Не знам. Трябва да довърша шала, да го довърша за Рори.

— Добре. Сега трябва да си вървя, но пак ще се върна, ако нямаш нищо против.

— Нямам. Исках да се прибера вкъщи — каза тя, когато той се изправи.

— Вече си вкъщи.

— Трябваше да се обадя на дядо от Мисула, когато стигнах там. Щеше да дойде да ме вземе. Нямаше да ми се сърди.

— Тръгнала си насам от Мисула?

— От… някъде. Не знам. Сега съм ужасно изморена.

— Ще извикам сестрата, а ти си почини.

— За Деня на благодарността те пекат пуйка, но аз най-много обичам шунката на бабчето. Бабчето прави шунка за Деня на благодарността, а всички правим пайове. Ще си легна да спя.

— Добре, Алис. Ето, ще ти помогна. — Помогна й да иде до леглото и я зави.

— Меко е. Всичко е меко тук. Майката тук ли е?

— Ще ида да я извикам. А ти си почини.

Шерифът излезе и даде знак на сестрата, преди да слезе и да повика Кора.

Барака, куче, някъде по пътя от Мисула до ранчото, някъде около Деня на благодарността и един господ знаеше преди колко време.

Беше повече от онова, с което бе разполагал досега.