Нора Робъртс
Завръщане към залеза (13)

12.

2012

Естер търкаше банята от горе до долу, както правеше всеки ден.

Чистотата беше път към божественото.

Ръцете й, червени, груби и напукани от години щавене с гореща вода и силен сапун, изгаряха, когато потапяше четката в кофата. Коленете я боляха, гърбът й щракаше и скърцаше.

Тя почти не забелязваше.

Толкова се гордееше с белия линолеум на пода, с блясъка на крановете на мивката и душа.

Запя, докато работеше, гласът й беше млад, силен и красив като нея самата навремето.

Когато приключи с банята, измете и изтърка останалата част от къщата. Когато сър се върнеше, щеше да е доволен от нея.

Беше я построил за нея, нали така, и дори казваше, че си я е заслужила. Освен това я беше предупредил, понеже тя бе слабоумна и мързелива, че може да й я вземе отново, ако не се отнася към него с нужното уважение.

Дори й беше позволил да закачи завеса на цветя, за да отдели банята от останалата част на къщата.

Останалата част беше пространство два и половина метра на три, в което имаше двойно легло, лампа на ръждясала метална стойка със скъсан абажур, стол, който беше донесъл от стаята й в мазето, а също лавица от брезово дърво и шперплат с релса за душ, която й служеше за гардероб.

Недовършен гипсокартон покриваше стените. На пода беше просната кафява черга, оръфана по краищата. Имаше и два шкафа, единият — за пластмасовите чинии, и другият — за храната, както и малък хладилник за бързоразвалящите се продукти.

Най-хубавото от всичко беше прозорецът. Беше малък и висок, но имаше светлина, когато слънцето грееше, и можеше да вижда небето и звездите през нощта.

Когато се качеше на леглото, можеше да вижда повече. Няколко дървета и планините, или поне мъничко от тях.

Помещението беше по-малко от стаята в мазето, но тя плака от благодарност, когато сър й каза, че вече ще живее тук.

Вече не носеше железните окови, макар сър да ги беше приковал към стената, за да й напомнят какво щеше да му се наложи да направи, ако го ядосаше.

Тя с всички сили се стараеше да не го ядосва.

Тук, на това място, което за нея беше като дворец, можеше да си топли вода на котлона и сама да си прави чай или да отвори консерва и да си стопли супа.

Когато навън ставаше топло, той дори я пускаше да работи в зеленчуковата градина. Разбира се, налагаше му се да я връзва, за да не се изгуби някъде и да не я нападне мечка.

Трябваше да работи още от зазоряване или през нощта, докато той я наблюдаваше, но тя ценеше тези часове, прекарани на въздух, заровила ръце в калта, където сееше или плевеше.

Веднъж или два пъти й се стори, че чува детски глас или плач, а друг път — може би повече от веднъж — беше сигурна, че някой вика за помощ. Обаче сър каза, че това са птиците, и й нареди да се връща на работа.

Сър се грижеше за себе си и за собствеността си, както обичаше да казва, с пилета в курника, с млечна крава в обора и с кон в конюшнята.

Градината играеше важна роля в осигуряването на грижите, а жената работеше земята и береше плодовете й. Точно каквото беше и предназначението на жената — да бъде заплождана и да ражда плодове.

Беше родила още три деца, все момичета, имаше две помятания и мъртвороден син.

Той отнесе момичетата и макар тя да плака за всяко от тях, се остави да забрави. После дойде момчето. Беше изпитала такава радост, такава надежда, а после шок и мъка.

Сър каза, че това е заради Божия гняв, наказание за злините й, проклятието на Ева.

Докато прегръщаше безжизненото телце на мъртвото дете като бледосиня кукла, тя знаеше, че сър говори истината.

Бог наказваше порочните. А тя беше порочна. Но всеки ден се разкайваше за греховете си и работеше за изкуплението си.

Изправи се на крака и се намръщи, когато коленете й изщракаха. Носеше дрехата си за чистене — памучна роба, която висеше до средата на прасците й, и чехли с тънки подметки. Косата й, която вече беше достигнала до под кръста, висеше на тънка сивееща плитка на гърба й.

Нямаше огледало, понеже суетата беше грях, залегнал дълбоко в сърцето на всяка жена, но пръстите й можеха да напипат бръчките, които покриваха лицето й.

Каза си, че трябва да е благодарна, задето сър все още искаше от нея да изпълнява брачните си задължения, и че я награждава, като изпълнява своите.

Притисна ръка към корема си, където знаеше, че расте още едно дете. Молеше се да е момче. Всяка нощ коленичеше и се молеше за син, който съпругът й да й позволи да задържи при себе си. Син, когото да обича и да храни от гръдта си, за когото да се грижи и когото да възпитава.

Изля мръсната вода от кофата и отново я напълни. Беше време да изтърка шкафовете, лавицата, хладилника и мъничката кухненска мивка. Време да си свърши работата.

Когато отнесе кофата в кухнята, й се наложи да се облегне на стената. Разбира се, това беше бебето. Растеше в нея, хранеше се от нея, заради което тя се чувстваше толкова изтощена.

Щеше да си направи чай и да поседне, докато не се почувстваше по-силна. По-силна заради бебето, помисли си тя, докато се пресягаше за буркана с листата от глухарче, които сър толкова любезно я беше научил, нея, невежата жена, как да суши.

Сипа в кастрона чаша вода, за да заври, и докато чакаше, използва горещата сапунена вода, за да търка.

Нямаше да я остави да изстине. Спестеното беше спечелено.

Докато водата заври, й стана горещо и й премаля. Чаят щеше да я оправи, чаят и малко почивка.

Сипа във врящата вода една лъжичка от листата и я отнесе със себе си до стола.

Седна и затвори очи.

— Ще си починем само за минутка — каза тя на бебето. — Само ще си починем. Довечера имаме да берем боб и домати. А може би и летни тикви. Имаме да…

Млъкна и изстена при внезапния яростен спазъм.

— Не! Не, моля те!

Следващият я накара да се превие на стола, да се свлече на колене, а чашата падна от ръката й и чаят от глухарчета се разсипа на старата черга.

Усети как онзи малък живот я напуска, почувства как изтича от нея сред кръв и болка.

Бог наказваше порочните, помисли си тя, докато лежеше на чергата и желаеше смъртта си.

 

 

Наши дни

Бодин успя да се прибере точно преди да се мръкне и изпревари поредния февруарски сняг. Докато събличаше зимните си дрехи, долови миризмата на готвено от кухнята.

— Боже, това мирише прекрасно! Казват, че ще натрупа още, Клементайн. Може да искаш да… — Млъкна, като я видя припряно да бърше сълзите си, и бързо отиде при нея. — Какво има? Какво е станало? Някой да не е пострадал? Мама…

Като подсмърчаше и опитваше да избута Бодин настрани, Клементайн поклати глава.

— Тя и баща ти са на някаква среща. Нищо няма. Нещо ми влезе в окото.

— Не ме баламосвай. Дори да имаш треска с размерите на палеца ми в окото си, ще го извадиш, без да пролееш и сълза. Я сядай.

— Не виждаш ли, че трябва да довърша пилето?

Бодин рязко изключи котлона.

— Нищо няма да му стане. Казах ти да седнеш. Веднага.

— Искам да знам откога започна да раздаваш заповеди…

— И все пак ти нареждам. Или искаш да се обадя на мама?

— Да не си посмяла!

Със сериозно изражение и все още мокри бузи, Клементайн седна.

— Ето. Доволна ли си?

Макар да й се прииска да й отговори, Бодин успя да сдържи езика си. Помисли си дали да не направи чай, но реши, че ще отнеме много време и може да изгуби предимството си. Така че вместо това извади бутилка уиски и сипа два пръста.

Тръсна чашата пред Клементайн и седна срещу нея.

— Сега ми кажи какъв е проблемът. Колко пъти съм ти споделяла, когато съм била наранена, разстроена или просто достатъчно вбесена, за да се разплача?

— Няма нищо общо с теб.

— Ти имаш общо с мен.

Победена, Клементайн надигна чашата и я преполови.

— Не знам какво ми стана. Просто чух… Една приятелка, от клуба ми по шев, знаеш я, Сара Хауърд.

— Разбира се. Бях съученичка с по-малкия й син, Хари. Аз… О, Клем, да не би нещо да е станало с госпожа Хауърд?

— Не, не, тя си е добре. Просто аз… — Клементайн вдигна ръка и се успокои. — Сара е приятелка с Денис Макний, майката на горкичката Карин Алисън. Върна си моминското име веднага след развода преди няколко години. Братовчедката на Сара, Марджийн, се омъжи за брата на Денис, а Сара и Денис се сближиха с годините.

— Така.

— Тази вечер трябваше да има сбирка на клуба по шев вкъщи. От осем до десет. Сара просто се обади и каза, че не може да дойде. Щеше да носи от нейния кейк с кафе.

Не беше трудно да се проследи виещата се пътека.

— Какво е станало с Денис Макний, Клем?

— Взела шепа хапчета, Бодин. Просто изгълтала шепа от хапчетата, които лекарят й дал, за да й помогне в тези тежки времена. Не знам какви точно са били проклетите хапчета.

— О, Клем.

— Сара я намерила, отбила се, за да си вземе тенджерата и да й направи малко компания. Сара я намерила и се обадила на Бърза помощ.

— Самоубила се е…

— Опитала. Може и вече да е успяла. В болницата е и Сара казва, че още нищо не се знае. Плачеше на телефона. Не беше на себе си. И просто се замислих как горката жена е пожелала да умре, как е изгубила детето си по такъв ужасен начин и как това е все едно като да изгуби сърцето си.

— Толкова съжалявам, Клем. Съжалявам.

— Никога няма да бъде същата тази майка. — С трепереща брадичка Клементайн използва подгъва на престилката си, за да избърше зачервените си очи. — Ако оживее, никога няма да е същата като преди. Хората ме гледат и си мислят, че никога не съм имала деца, но това не е истина.

— Не, не е — съгласи се меко Бодин и стисна здраво ръката на Клементайн. — Имаш мен, Чейс и Рори. И предполагам, че също и Калън.

— Просто ми дойде много. — По-спокойна, Клементайн избърса сълзите си със свободната ръка. — Моя добра приятелка плаче на телефона за своя приятелка. Онова нещастно момиче умира по причини, които не знаем. А Кора след всичките тези години не знае дали дъщеря й е жива, или мъртва. Просто ми дойде много и ме накара да мисля как ще го понеса, как ще живея, ако нещо се случи с някое от децата ми. — Залюля се, отпи от уискито. — Просто няма друга любов като майчината, без значение как се появява в живота ти детето, нито пък има загуба или мъка, която да може да се сравни.

— Ще се грижим за себе си и едни за други, обещавам ти. Нали оставям Калън през половината време да идва с мен на работа, а също и Рори? За да мога да ги наглеждам.

Клементайн се усмихна.

— През повечето време си добро момиче, Бодин.

— Да. А сега искам да направиш онова, което знам, че желаеш, и което щеше да ми кажеш да направя, ако бях на твое място. Върви при приятелката си в болницата. Тя има нужда от теб.

— Не съм довършила вечерята.

— Аз ще я оправя. А ти тръгвай. Ще вали сняг, така че карай внимателно, и искам да ми пратиш съобщение, като се прибереш довечера. За да не се тревожа — побърза да добави Бодин.

— Шофирала съм през снеговете на Монтана още преди да си се родила. Ще се почувствам по-добре, ако ида при Сара.

— Ами иди тогава.

— Ще ида. — Изправи се. — А ти сложи пилето на умерен котлон и го остави да къкри още двайсет минути. Не го оставяй да изгори.

— Няма, госпожо.

— Във фурната пека моркови и картофи.

Бодин слушаше подробно и повтаряше наставленията, докато Клементайн се обличаше.

После включи отново котлона, провери фурната, надигна кърпата от питката, за която Клементайн каза, че й трябват още петнайсет минути, за да втаса.

Наля си традиционната чаша вино и се замисли за майчиното отчаяние, за майчината сила. Едното пречеше да преодолееш загубата. Другото те караше да продължиш напред.

Но и в двата случая ти трябваше рамо, на което да се облегнеш, а също и приятели. Семейство, което да запълни празнините, приятели, които да са ти като семейство.

Погледна през прозореца и видя, че хижата свети.

Импулсивно прати съобщение на Калън.

Вечерял ли си?

Отговорът му закъсня с минута.

Не.

Ела да вечеряш с нас. Дори ще те черпя бира.

Този път отговорът дойде след секунди.

Отваряй кутията и ми сложи чиния.

Готово.

Върна се до печката, провери пилето и си помисли, че тази вечер всички пиленца на Клементайн ще вечерят в курника.

 

 

Мина ден, после и друг, а Бодин все не можеше да забрави разговора с Клементайн. Това, че Клементайн се завърна отново към нормалното си стабилно състояние, не помогна.

Може би й се беше забило в ума, защото Денис Макний изпадна в кома и изглежда се луташе в онова мрачно място между живота и смъртта. Дали беше въпрос на избор по кой път щеше да поеме? И дали винаги се стигаше до избор?

Не беше сигурна дали ще получи отговорите, но реши да зададе въпросите.

Язди към конната база, копитата на Лео тракаха ясно като църковни камбани върху твърдия път. Заснежените полета се простираха около нея, зимата продължаваше да държи всичко в здравата си ледена прегръдка.

Небето обаче беше синьо и в него кръжаха ястреби. Може би когато февруари тръгнеше да преваля към март, щяха да се появят следи от пролетта.

Видя пикапа на баба си и джипа на Джесика и подкара Лео около тях. Слезе, отвори вратата и го вкара в конюшнята.

Гласът на Кора проехтя.

— Смени юздите и я подкарай в другата посока. Не се налага да се държиш така за седлото, Джеси.

— Струва ми се, че трябва.

— Изправи гърба. Ето така. Защо не я подкараш в тръс…

— Добре, боже. Утре пак ще трябва да седя на възглавница.

Развеселена, понеже на Джесика вече й се беше налагало да го прави два пъти, Бодин завърза Лео за парапета и разхлаби ремъците му.

Когато отиде до манежа, видя, че Джесика беше успяла да подкара кобилата в хубав стабилен тръс.

— Изправи гърба. — Кора, яхнала любимия си Ранглър, зорко я наблюдаваше. — Сега се движи с нея, остави я да почувства, че е с теб.

Според Бодин баба й никога не изглеждаше толкова добре, колкото когато беше на кон. Карираната й риза беше затъкната в дънките, а те — в червените ботуши. Красивата й коса се криеше под черна шапка с извита периферия.

— Продължавай и смени юздите. Не му мисли много, просто го направи.

— Направих го!

— Разбира се. Сега забави, остави я малко да походи. Дръж тези лакти надолу. — Кора обърна коня си и улови погледа на Бодин.

Бодин сложи пръст на устните си и в отговор получи усмивка.

— Усещаш ли как ти отговаря?

— Да. — Джесика вдигна ръка, за да нагласи шлема си. — Честно казано, първите няколко пъти не разбирах какво имаше предвид. Но сега ми е ясно. Не мога да повярвам, че правя това. Че мога да я подкарам и да я спра, да минавам от ход в тръс, да я водя в едната посока, после в другата.

— Забавляваш ли се?

— Забавно е. Нищо, че после задникът ми и краката ми страдат. Усещането е невероятно.

— Все по-добра ще ставаш. Ще можеш да я подкарваш от ходом в тръс, а после и в лек галоп.

Дори от разстояние Бодин видя как очите на Джесика стават огромни.

— О, Кора, не мисля, че съм готова. Честно, добре ми е така.

— Готова си. Трябва да ми повярваш, да повярваш на нея и на себе си. Сега малко тръс. Коленете да са навътре, петите надолу, лактите също. Кажи й какво искаш. Точно така. Тя иска ти да си доволна. Сега леко я смушкай, дай й сигнал и тя ще поеме оттам.

— Ами ако падна?

— Няма да паднеш, но ако стане, пак ще се качиш. Смушкай я леко, Джеси.

Искреният страх върху лицето на Джесика накара Бодин да се зачуди дали баба й не иска за твърде кратко време да стигне прекалено далеч. Но Джесика стисна здраво устни, залюля се в седлото, смушка кобилата с пети и плавно я подкара в хубав лек галоп.

Страхът се смеси с изумление.

— О, боже мой!

— Движи се с нея, това е всичко. Лактите долу! Браво на теб. Води я. Това е прекрасно, миличка. Просто прекрасно. Сега я накарай да спре, внимателно.

Джесика накара Мейбъл да спре и притисна ръка към сърцето си.

— Това наистина ли се случи?

— Имам го на запис. — Бодин пристъпи напред и вдигна телефона си. — Или поне последните няколко секунди. Справяш се чудесно.

— Тя се учи по-бързо, отколкото й се вярва — каза Кора. — Разведи я още веднъж. Ходом, тръс, лек галоп.

— Защо се плаша толкова, след като току-що успях?

— Направи го отново и следващия път ще е по-лесно.

— Още веднъж — измърмори Джесика.

Бодин се завъртя на място и проследи с телефона си по манежа начинаещата ездачка и кобилката ветеранка.

— Ще ти изпратя видеото — обеща Бодин, когато Джесика върна Мейбъл в средата на манежа.

Задъхана и със зачервено лице, Джесика се намръщи на телефона в ръката на Бодин.

— Щастлива ли ще съм, или ще ме е срам?

— Мисля, че ще си впечатлена.

Когато Бодин тръгна, за да вземе блока за качване, Джесика поклати глава.

— Не ми трябва. Слизането е едно от най-добрите ми ездачески умения. Обаче как ме боли задникът…

— Когато започнеш да яздиш по-често, няма да те боли. — Кора плавно слезе от коня. — Да видим дали помниш как се разседлава.

— Всъщност аз ще го направя. — Бодин взе юздите на Мейбъл. — Трябва да поговоря с маминка за нещо.

— Тогава аз ще се прибирам и ще си взема гореща вана. — Джесика погали кобилата. — Благодаря, Мейбъл. Благодаря, Кора.

— Няма защо. Припомни ми колко е забавно да преподаваш на абсолютно начинаещ.

Заедно с Бодин, Кора поведе конете към огражденията.

— Мислех да ги разседлая тук, за да може Джесика да се упражнява, а после да ги почистя в развлекателния център. Но можем да го направим и тук, ако искаш да говорим. Искаш ли кока-кола?

— Аз ще взема. — Бодин отнесе седлото, сложи го на мястото му и взе бутилките. Кора беше оставила второто седло на мястото му и вече беше започнала да почиства Ранглър.

— Какво има, миличка?

— Никога не съм те питала, защото не исках да се разстройваш. — Бодин взе чиста кърпа и се захвана за работа. — Ако това те натъжи прекалено и не искаш да говориш, ще спра.

— Звучи сериозно.

— Става въпрос за Алис. Мисля, че разбирам защо бабчето се ядосва, а също и мама. Бабчето — ти си й дъщеря и тя се ядосва, че някой толкова много те е наранил. Същото е и с мама. Мисля, че и те са наранени.

— Знам, че това е вярно и не говорим много по темата, защото така само викаме болката.

— Не искам да правя това. — Докато четкаше кобилата Бодин погледна баба си. — Не искам да усилвам болката.

— Обаче се чудиш. Имаш незададени въпроси и си човек, който иска отговори. — Срещна очите на Бодин. — Давай, питай.

— Мисля, че майката на Карин Алисън ме подтикна да го направя, маминке. Как искаше просто да умре… Аз самата пък говорих с майката на Били Джийн и знам, че макар да не бяха близки по начина, по който Карин и майка й са били, мъката й беше неизмерима. И се зачудих какво ли ти е на теб през всичките тези години да не знаеш със сигурност дали Алис е…

— Жива. Дали е жива — довърши Кора. — В сърцето си чувствам, че е жива. Трябва да вярвам в това.

— Но защо не си ядосана? Виждам бабчето и мама как се ядосват и ги разбирам. Виждам те как вярваш, че е жива, и го разбирам. Но защо не си ядосана?

Ето това беше сърцевината, осъзна Бодин. Никога не беше познавала Алис Бодин, но само името й разпалваше гнева в нея.

— Алис просто си е тръгнала, отрязала ви е от живота си. Що за човек трябва да си, за да не дадеш знак поне дали си жив и си добре някъде? Какъв трябва да си, за да не разбираш болката, тревогата и притесненията?

— Бях ядосана. О, ядосана е слаба дума. Нямам достатъчно силна дума. — Продължи да разчесва гривата на Ранглър със спокойни и сигурни ръце. — Избяга в деня на сватбата на сестра си. Най-щастливия ден на сестра й. Всъщност е избягала през нощта, както разбрахме после. Беше написала бележка как няма да се остави като Рийни да й сложат брачните окови, да се предаде на скучния живот в ранчото. Беше написала и как никога не съм я разбирала, не съм я обичала по същия начин като Рийни. Беше болезнено. Преднамерено болезнено. Алис знаеше как да забие пръст в сърцето.

Макар да го запази за себе си, Бодин се зачуди дали с бягството си не беше направила услуга на останалите от семейството.

— Не исках да казвам на Морийн и Сам, да им развалям медения месец, но те останаха през нощта и се върнаха, за да си вземат довиждане с всички преди да тръгнат, така че се наложи. Трябваше да ги накарам да тръгнат, наложи се да им кажа — а и честно казано тогава го вярвах, че Алис просто дразни всички, както обичаше да прави, и след няколко дни ще се върне.

— Но не се е върнала.

— Не се върна — тихо се съгласи Кора. — Известно време получавахме пощенски картички оттук и оттам. Наех детектив. Нямаше да я принуждавам да се връща. Беше на осемнайсет, така че и без това не бих могла, но не е добра идея да опиташ да заключиш някой, който иска да си тръгне. Исках само да знам, че е добре, че е в безопасност… Но не можахме да я открием.

Кора въздъхна и прокара ръка през шията на Ранглър.

— Спрях да се гневя, Бодин, защото ядът нищо не променя. Питах се дали не съм била твърде сурова с нея, дали не съм я глезила прекалено. Грижех се за ранчото, за ранчото за гости и за ваканционното селище. Дали това не ми беше попречило да й бъда майка?

Самообвиняването нямаше да помогне, помисли си Бодин. Не, тя нямаше да го позволи.

— Маминке, виждам как ти и мама се държите една с друга. Виждам го и знам каква майка си била и все още си. Не ми е приятно да гледам как се съмняваш в себе си.

— Майките го правят всеки ден. Забавно е, Бо, как една жена може да роди две деца, да ги отгледа по един и същи начин — с едни и същи правила и ценности, с едно и също глезене и дисциплина. И как въпреки това израстват съвсем различни хора.

За момент Кора опря брадичка върху шията на Ранглър.

— Моята Алис, тя от малка беше остър камък. Можеше да е забавна и сладка, и бога ми, очарователна. Но докато Морийн разцъфтяваше в ранчото, Алис се чувстваше ограничена от него. Знам, Алис смяташе, че предпочитам Рийни, но когато едното ти дете работи здравата, за да се справя добре в училище, а другото бяга от часове, е, тогава едното дете ще получава похвали, а другото ще бъде наказвано.

Кора въздъхна и леко се засмя.

— Май Алис така и не разбра как стоят нещата. Когато беше доволна, беше истинско очарование. Дръзка, търсеща, любопитна. Докато Рийни можеше да е прекалено сериозна, да се тревожи твърде много за подробностите, да иска да угоди на всички наведнъж, Алис можеше да я разсее, да я увлече в някоя пакост. Почти като Чейс и Калън… Само дето Калън не е такъв остър камък и никога през живота си не е завиждал на Чейс за това, което е, и онова, което има. Ето я разликата.

— И нищо от това не е имало значение, нито има и сега — внимателно каза Бодин. — Остри ръбове, ревност, дръзка или любопитна, била е ваша. Вие сте я обичали. Ти я обичаш.

— Така е. Загубата й? Да знам, че е избрала да ме забрави, да забрави всички ни. Това не спира да е жестоко.

— Как издържаш? Как успяваш да се справиш?

— Трябва да гледам цялата картина, а не само тъмното празно място.

Кора извади ментови бонбони от джоба си и ги даде на конете.

— Когато дядо ти загина, онзи, когото ти така и не познаваш, целият ми свят се срина. Обичах го, Бодин, толкова много, че не знаех как ще направя и една крачка в свят, в който него го няма. Но имах майка ти, а тя имаше нужда от мен. А в мен растеше Алис. Трябваше да направя следващата крачка.

След като прокара ръка през плитката на Бодин, Кора взе куката за копита.

— Прабаба ти и дядо ти… Познаваш мама, и с нея все се караме. Две жени, които живеят в една и съща къща, са задължени да го правят. Но нищо на света никога няма да заличи обичта и благодарността ми към нея и баща ми. Продадоха собствения си имот, за да дойдат тук, защото имах нужда от тях. Нямаше да успея да се справя без тях. Можеше да изгубя ранчото, въпреки помощта на чичовците ти.

— Можеше да го оставиш, да го продадеш. Никой не би те обвинил.

Кора я погледна изпод периферията на шапката си, докато почистваше задното дясно копито на Ранглър.

— Моят Рори обичаше ранчото. Рискува всичко, което имаше, за да го построи. Никога не бих го оставила, но без тяхната помощ можеше да го изгубя. Вместо това то процъфтя и знам, че моят Рори би се гордял с онова, което сме постигнали.

Усмихна се и се наведе към предното копито на коня да го провери, когато той го вдигна.

— Имам дъщеря, която е светлината в моя живот, зет, който е най-добрият мъж, когото познавам. И трима прекрасни внуци, които ме карат да се гордея всеки един ден. Животът ми е пълен, Бодин, защото избрах да го живея. Имам си своите скърби. Ничий живот не е пълен без тях. Липсва ми съпругът ми. Няма значение колко години са минали, откакто за последно съм видяла лицето му и съм чула гласа му. Все още го виждам, все още го чувам и това ми носи утеха. Липсва ми дъщеря ми — с цялата си сладост и горчивина. Мога да си пожелая друга възможност да й бъда майка, без да правя всичко, което съм правила, и всичко, с което съм благословена, не компенсира това ми желание.

— Животът ти е пълен, защото си избрала да го живееш, и работиш, за да го постигнеш.

— Така е, но недей да кориш майката на онова нещастно момиче, Бодин, защото мъката й е смазваща. Отчаянието е могъщо и живо.

— Не я коря. Но още повече ти се възхищавам, задето си била по-силна от отчаянието и по-смела от мъката.

— Сладкото ми момиченце — прошепна Кора.

— Виждам колко си силна, маминке. Силна и умна, и любяща. Виждам това и у бабчето, и у мама. Без да омаловажавам мъжете в семейството, за мен е гордост да бъда следващата, която ще продължи Райли, Бато, Бодин и Лонгбоу. Освен това заради теб се надявам, че където и да е Алис, си е изградила добър живот.

— Ти си моето съкровище, Бодин. Ярко, блестящо, богато съкровище.

Когато Кора заобиколи конете, за да я прегърне, Бодин я притисна силно.

Но макар да таеше надежда заради баба си, не можеше да не си помисли, че не вярва някой да успее да си изгради добър живот, загърбвайки собствената си кръв и всички, които са го обичали.