Стефани Гарбър
Каравал (7)

6

Скарлет се събуди с усещането, че е загубила нещо важно. Обикновено отваряше неохотно очи и бавно се протягаше, преди да се смъкне от леглото и да се огледа предпазливо, но днес се надигна моментално.

Светът под нея се люлееше.

— Хей, внимавай, моля те — каза Джулиан и се протегна да я спре, преди да се е изправила в лодката… ако миниатюрният съд, на който се намираха, можеше да се нарече така. Беше по-скоро сал и едва побираше двама им.

— Колко време съм спала? — Скарлет стисна силно ръбовете на плавателния съд, като се оглеждаше трескаво.

Срещу нея Джулиан гребеше с две весла, потапяше ги внимателно във водата, за да не я опръска. Водата беше странна, почти розова на цвят с малки тюркоазени въртопи, които се разширяваха под косите лъчи на медното слънце.

Беше сутрин, но едва ли първата, откакто Скарлет спеше. Когато бе видяла за последно Джулиан, лицето му беше гладко избръснато, а сега тъмна четина, поне на два дни, покриваше челюстта му. Изглеждаше дори по-неблагонадежден отпреди.

— Ах ти, негодник такъв! — писна Скарлет и го зашлеви през лицето.

— Ох! Това пък защо го направи? — Рубинен отпечатък разцъфна на бузата му. Цветът на гнева и наказанието.

Ужас изпълни Скарлет. Случвало се бе трудно да обуздава езика си, но никога не беше удряла човек.

— Съжалявам! Не знам защо те ударих! — Стисна ръбовете на пейката и се напрегна за ответния удар.

Но той така и не дойде.

Бузата на Джулиан червенееше гневно, мускули играеха по челюстите му, но той не понечи да я докосне.

— Няма нужда да се страхуваш от мен. Никога не съм удрял жена. — Спря да гребе и я погледна в очите. За разлика от прелъстителния поглед в избата или хищническия, който Скарлет помнеше от плажа, сега той не направи опит нито да я очарова, нито да я уплаши. Под коравата му външност се долавяше отглас от изражението, което бе изопнало лицето му, докато баща й биеше Тела. В онзи миг Джулиан бе изглеждал точно толкова ужасен, колкото се чувстваше Скарлет.

Следата от шамара избледняваше, а с нея се отля и част от страха на Скарлет. Не всички реагираха като баща й.

— Извинявай — успя да каже тя. — Но с Тела не биваше да… я чакай. — Ужасното чувство, че е изгубила нещо жизненоважно, отново я заля. Нещо с меденоруса коса и ангелско лице с дяволита усмивка. — Къде е Тела?

Джулиан потопи веслата във водата и този път изпръска Скарлет. Ледени капки се изляха в скута й.

— Ако си направил нещо на Тела, кълна се, че…

— Успокой се, Карлита…

— Скарлет.

— Все тая. Сестра ти е добре. Чака ни на острова. — И посочи с греблото.

Скарлет отвори уста да възрази, но когато видя накъде сочи морякът, възраженията й се стопиха като меко масло на върха на езика й.

Островът на хоризонта изобщо не приличаше на Трисда. Вместо черен пясък, скалисти заливчета и грозновати шубраци, това парче земя беше зелено и живо. Искряща мъглица се вихреше по склоновете на зелени, обрасли с дървета планини, които се издигаха към небето като гигантски изумруди. От билото на най-високия връх син водопад се лееше като разтопени паунови пера и се губеше в пръстена от изгревно обагрените облаци, които танцуваха около това приказно парче земя.

Островът на мечтите.

Островът на мечтите. Скарлет не беше чувала за този остров, преди да прочете името му в поканите за Каравала, ала въпреки това бе убедена отвъд всяко съмнение, че именно той се издига сега пред погледа й. Частният остров на Легендата.

— Извади късмет, че проспа пътуването дотук. Гледките не бяха толкова колоритни — каза Джулиан, все едно й е направил услуга. Ала колкото и примамлив да изглеждаше този остров, мисли за друг тежаха в съзнанието й.

— Колко далече сме от Трисда? — попита тя.

— Намираме се някъде между Завладените острови и Южната империя — отговори лениво Джулиан, сякаш се разхождаха по плажа до имението на баща й.

Всъщност Скарлет никога не се беше отдалечавала толкова от дома си. Солени пръски ужилиха лицето й и очите й засмъдяха.

— От колко дни ни няма?

— Днес е тринайсети. Но преди да си ме ударила пак, нека ти кажа, че сестра ти ви спечели малко време — нагласи нещата да изглеждат така, все едно са ви отвлекли.

Скарлет си спомни в какво състояние беше намерила стаята си — обърната надолу с главата.

— Затова ли в стаята ми цареше хаос?

— Освен това е оставила и бележка за откуп — добави Джулиан. — Така че, когато се върнеш, ще можеш да се омъжиш за своя граф и да си живеете дълго и щастливо.

Скарлет трябваше да признае, че сестра й е постъпила умно. Но ако въпреки това баща им откриеше истината, щеше да побеснее… особено сега, когато до сватбата й оставаше само седмица. В главата й се роди образ на лилав огнедишащ дракон и прибули зрението й с пепелявите оттенъци на тревогата.

Но може би идването на този остров си заслужаваше риска. Сякаш самият вятър й нашепна тези думи, напомняйки й, че тринайсети е датата, спомената в писмото на Легендата. „Пристигналите по-късно не ще участват в играта и губят шанса си да спечелят тазгодишната награда от едно желание.“

Скарлет се опита да обуздае вълнението си, но детето в нея отпиваше жадно от този нов свят. Цветовете тук бяха по-ярки, по-плътни, по-остри. В сравнение с тях, всички предишни багри изглеждаха промити и недохранени.

С приближаването им към острова облаците придобиваха лъскавината на кован бронз, сякаш щяха всеки миг да се подпалят, вместо да се излеят в дъжд. Това я подсети за писмото на Легендата, чиито позлатени ръбове сякаш припламваха при досега си със светлина. Знаеше, че трябва незабавно да потегли назад към Трисда, но мисълта за нещата, които би могла да открие тук, на частния остров на Легендата, я изкушаваше като онези безценни мигове рано сутрин, когато можеше или да се събуди и да се изправи лице в лице с безмилостната реалност на деня, или да полежи още със затворени очи и да си мечтае за прекрасни неща.

Но красотата можеше да бъде измамна и доказателство за това беше младежът, който седеше срещу нея и гребеше преспокойно, сякаш всеки ден отвличаше девойки.

— Защо Тела вече е на острова? — попита Скарлет.

— Защото лодката побира само двама наведнъж — обясни Джулиан и отново я опръска с вода. — Бъди благодарна, че се върнах за теб.

— Изобщо не съм те молила да ме вземаш.

— Да, но седем години си писала на Легендата, нали така?

Горещина се надигна към страните на Скарлет. Онези писма бяха нещо лично, което бе споделила единствено с Тела, а и подигравателният тон, с който Джулиан изрече името на Легендата, я накара да се почувства като глупачка. Което си беше самата истина, всъщност. В продължение на години се беше държала като дете, което още не е осъзнало, че повечето приказки нямат щастлив край.

— Няма нищо срамно — каза Джулиан. — Сигурен съм, че много млади жени му пишат писма. Навярно си чувала, че той не остарява. Аз пък съм чувал, че умее да вдъхва любов в женските сърца.

— Грешиш — възрази Скарлет. — В писмата ми нямаше нищо романтично. Просто исках да опитам от магията.

Джулиан примижа, сякаш не й вярваше.

— Ако е така, защо вече не я искаш?

— Не знам какво ти е казала сестра ми, но ти сам видя за какво става въпрос. В избата. Когато бях по-малка, исках да отида на Каравала. Сега просто искам със сестра ми да сме на сигурно място.

— Не ти ли е хрумвало, че и сестра ти иска същото? — Джулиан спря да гребе и лодката се понесе по леките вълни. — Може и да не я познавам много добре, но не мисля, че я тласка стремеж към самоунищожение.

Скарлет поклати глава.

— Според мен ти си забравила как да живееш и сестра ти се опитва да ти го припомни — продължи Джулиан. — Но ако искаш единствено безопасност, готов съм да те върна.

Той кимна към петънце на хоризонта, което приличаше на малък рибарски кораб. Вероятно именно с него бяха дошли дотук, защото салът, на който се намираха в момента, категорично не беше конструиран да плава в открито море.

— Дори ако не знаеш нищичко за корабоплаването, до ден-два някой ще те открие и ще те върне на безценната ти Трисда. — Или… — Джулиан замълча и кимна към забуления в мъгла остров, — ако наистина си толкова смела, колкото твърди неуморно сестра ти, ще ме оставиш да греба, ще прекараш една седмица с нея на острова и сама ще прецениш дали е права, че има неща, които са по-важни от безопасността.

Вълна разклати лодката и плисна тюркоазена вода през ниските бордове. Течението ги влачеше бавно към островния пръстен от студени облаци. Косата на Скарлет залепна за тила й, а тъмните кичури на Джулиан се навиха на едри къдрици.

— Ти не разбираш — каза тя. — Ако не се върна навреме, баща ми ще ме убие. Сватбата ми с графа е след седмица, сватба, която е единственият ни шанс за нов живот. Много бих искала да участвам в Каравала, но не толкова, че да рискувам едничкия си шанс за щастие.

— Много драматично гледаш на нещата. — Устните му помръднаха, сякаш се опитваше да прикрие самодоволна усмивка. — Може и да греша, но повечето бракове не протичат в безоблачно блаженство.

— Не това казах. — Джулиан постоянно изкривяваше думите й по най-безобразния начин.

Той потопи леко греблото във водата, колкото да я изпръска отново.

— Престани!

— Ще престана, когато ми кажеш къде искаш да отидеш. — Изпръска я още веднъж. Лодката се приближаваше към брега и бронзовите облаци започнаха да се покриват с патина в оттенъци на зелено и мразовито синьо.

Въздухът миришеше по непознат за Скарлет начин. Трисда винаги вонеше на риба, ала тук ухаеше на сладост с лек привкус на цитруси. Зачуди се дали няма някакви упойващи вещества във въздуха, защото, макар да знаеше какво трябва да направи — да стигне до острова, да намери Тела и после да се приберат у дома по най-бързия начин, — не намираше сили да го каже на Джулиан. Изведнъж пак стана на девет години, достатъчно наивна да вярва, че едно писмо може да сбъдне желанията й.

Първото беше написала, след като майка им ги напусна. Искала бе да направи нещо специално за рождения ден на Тела. Сестра й беше направо съсипана. Скарлет се стараеше да замести майка им, но беше твърде малка, а и страдаше на свой ред.

Сигурно щяха да го преживеят по-лесно, ако поне се беше сбогувала, ако беше оставила бележка или беше намекнала къде отива и защо. Ала Палома просто беше изчезнала, без дори да си вземе багаж. Изчезнала бе като счупена звезда, без да остави следа в света, освен парченцата липсваща светлина, които никой повече нямаше да види.

Скарлет сигурно щеше да обвини баща си, че я е прогонил, но когато Палома го остави, той полудя. Обърна имението нагоре с краката да я търси. Накара стражите си да прекарат градчетата през ситен гребен, уж търсят престъпник, защото не искаше да се разбере, че жена му го е напуснала. Не е била отвлечена, защото нямаше никакви следи от борба, а така и не пристигна искане за откуп. По всичко личеше, че просто е решила да си тръгне, което още повече влоши нещата.

Ала въпреки всичко Скарлет все още мислеше за майка си като за вълшебство, пълно със сияйни усмивки, мелодичен смях и нежни думи. Докато тя беше на Трисда, в живота на Скарлет имаше радост, а баща й не беше толкова зъл. Губернатор Драгна не беше вдигал ръка на семейството си, преди Палома да го напусне.

След това баба им бе започнала да обръща повече внимание на момичетата. Тя беше по-скоро студен човек. Скарлет винаги бе смятала, че баба им всъщност не обича малките деца, но пък историите, които им разказваше, бяха великолепни. Омагьосваше Скарлет и Тела с разказите си за Каравала. Казваше, че на онова място живее магията, и Скарлет бързо се влюби в тази идея, дръзна да повярва, че ако Легендата и неговите актьори дойдат на Трисда, това ще върне отчасти радостта в живота й, пък макар и само за няколко дни.

Мисълта да изпита не просто малко щастие, а и да опита от магията внезапно я завладя. Зачуди се какво ли би било да участва в Каравала за ден, да обиколи частния остров на Легендата, преди окончателно да затвори вратата пред фантазиите.

До сватбата й оставаше една седмица. Не беше сега момент да се впуска в глупашко приключение. Тела беше обърнала стаята на Скарлет, Джулиан твърдеше, че е оставила и бележка за откуп, ала баща им рано или късно щеше да разбере, че всичко е било измама. Да останат тук беше лоша идея, много лоша.

Но ако останеха само за първия ден на Каравала, можеха да се върнат навреме за сватбата на Скарлет. Баща й едва ли щеше да се досети толкова бързо, че са избягали по своя воля. Всичко щеше да е наред, стига да останеха само за първите двайсет и четири часа и баща й никога да не разбереше къде са били.

— Времето ти почти изтече, Карлита.

Облакът около тях изтъня и ръбът на острова се появи пред очите им. Отдалече пясъкът беше толкова бял и пухкав, че приличаше на глазура за торта. Скарлет си представи как Тела прокарва пръсти през него — и предизвиква Скарлет да направи същото, — за да провери дали и на вкус е толкова сладък, колкото на вид.

— Ако тръгна с теб сега, а утре се опитам да върна Тела на Трисда, обещаваш ли да няма повече опити за отвличане?

Джулиан сложи ръка на сърцето си.

— Честна дума.

На Скарлет не й се вярваше Джулиан да е човек на честта. Но след като се включеха в Каравала, той най-вероятно щеше да ги зареже, така че…

— Тогава продължавай да гребеш. Само внимавай да не ме окъпеш пак.

Джулиан се подсмихна, потопи греблата и заля стъпалата на Скарлет със студена вода.

— Казах ти да престанеш.

— Не бях аз. — Джулиан загреба отново, по-внимателно, но стъпалата й отново се озоваха във вода. Водата наистина беше студена, по-студена дори от тази по крайбрежието на Трисда.

— Мисля, че дъното е пробито.

Водата се качи до глезените им и Джулиан изруга.

— Можеш ли да плуваш?

— Живея на остров. Естествено, че мога да плувам.

Джулиан съблече палтото си и го метна през борда.

— Ако се съблечеш, ще ти е по-лесно. Носиш някакви долни дрехи, нали?

— Сигурен ли си, че няма да стигнем до брега с гребане? — настоя Скарлет. Краката й бяха ледени, но дланите й се потяха. Островът на мечтите беше на стотина метра от тях. На толкова голямо разстояние не беше плувала никога.

— Можем да опитаме, но според мен лодката няма да издържи — каза Джулиан и си събу ботушите. — По-добре да използваме оставащото ни време, за да се съблечем. Водата е студена, няма начин да стигнем с плуване до брега, ако не махнем излишната тежест.

Скарлет оглеждаше трескаво затиснатата от облаци вода за друга лодка или сал.

— Но какво ще облечем, като стигнем до острова?

— Първата ни грижа е да стигнем до острова. И като казвам „ние“, имам предвид теб. — Разкопча ризата си и разкри релефни мускули под смуглата кожа. Очевидно той щеше да преплува разстоянието с лекота.

После, без да каже нищо повече, Джулиан се гмурна в океана.

Не погледна назад. Силните му ръце загребваха плавно ледената вода, чието ниво в лодката продължаваше да се покачва — долната половина от полите на Скарлет вече се издуваше около прасците й. Тя се опита да загребе с веслата, но от усилието лодката потъна още повече.

Нямаше друг избор, освен да скочи.

Въздухът напусна стремително дробовете й, заместен от нещо студено, което не ставаше за дишане. Виждаше единствено бял цвят. Всичко беше бяло. Дори розовотюркоазните вихри на водата избледняха до плашещи оттенъци на леденобяло. Главата й изскочи над повърхността и Скарлет си пое жадно дъх, дъх, който я опари болезнено.

Опита се да заплува срещу течението като Джулиан, но веднага разбра, че той е бил прав. Корсетът около гърдите й беше твърде стегнат, а натежалите метри плат около краката й я спъваха. Риташе трескаво, но без полза. Колкото повече се бореше Скарлет, толкова по-голяма съпротива оказваше океанът. С мъка се държеше на повърхността. Студена вълна се разля над главата й и я повлече надолу. Чувстваше се толкова студена и толкова тежка. Дробовете й горяха, напразно риташе с крака да се издигне нагоре. Сигурно така се е чувствал Фелипе, когато баща й го давеше. „Заслужаваш такава смърт“ — каза част от нея. Водата я натискаше като ръце, надолу, надолу, надолу… надолу…

— Нали уж можеше да плуваш. — Джулиан я издърпа нагоре, докато главата й не проби повърхността. — Дишай. Бавно — предупреди я той. — На малки глътки.

Въздухът все така изгаряше дробовете й, но Скарлет успя да избълва:

— Ти ме остави.

— Защото каза, че можеш да плуваш.

— Роклята ме дър… — Скарлет млъкна, усетила как тежката одежда я повлича отново към дъното.

Джулиан си пое рязко въздух.

— Ще можеш ли да се задържиш за малко на повърхността без моя помощ?

Размаха нож в свободната си ръка и преди Скарлет да е отговорила, се гмурна под водата.

Сякаш минаха векове, преди Скарлет да усети ръката му около кръста си. После върхът на ножа опря в гърдите й. Тя затаи дъх, докато морякът срязваше корсета по дължина. Ръката около кръста й се стегна, стегна се нещо и в гърдите на Скарлет. Такава физическа близост с мъж беше нещо ново за нея. Опита се да не мисли какво вижда или усеща Джулиан, докато се бори с роклята й. Накрая успя да я измъкне през краката й. Скарлет остана по тънка долна риза, прилепнала към мокрото й тяло.

Джулиан изплува задъхан на повърхността и оплиска лицето й с вода.

— Сега ще можеш ли да плуваш? — попита с усилие той.

— А ти? — попита дрезгаво Скарлет. Дори да говори й беше трудно. Имаше чувството, че току-що се е случило нещо много интимно, но може би само от нейна гледна точка беше такова. Подозираше, че морякът неведнъж е виждал момичета по бельо.

— Да не губим сили в приказки. — Джулиан заплува отново, но не избърза напред, а поддържаше нейното темпо, било защото се тревожеше за нея, било защото подводното упражнение с роклята й го беше уморило.

Течението все така я дърпаше надолу, но без тежката рокля Скарлет имаше сили да се бори с него. Наближи блестящия бял бряг на острова едновременно с Джулиан. Отблизо пясъкът изглеждаше дори по-пухкав. Всъщност беше толкова пухкав, че приличаше на сняг. Много повече сняг, отколкото беше виждала на Трисда. Неподвижни облаци от вълшебно бяло, студен килим, проснат от край до край върху брега.

И зловещо недокоснат.

— Не се предавай точно сега. — Джулиан я стисна за ръката и я задърпа към съвършената белота. — Хайде, не трябва да спираме.

— Чакай… — Скарлет обходи отново с поглед хрупкавия сняг. И той отново й напомни за глазурата на торта. От онези глазури, които бе виждала във витрините на пекарните, съвършени и гладки, без никаква следа от стъпките на Тела.

— Къде е сестра ми?