Стефани Гарбър
Каравал (29)

28

Инстинктите й крещяха да си плюе на петите, но тялото й не помръдваше. Ярки цветове се завихриха в нея.

Чу го да изрича името си — граф Николас д’Арси, — усети и как ръката на Джулиан се стяга около рамото й.

— Грешиш — заяви самоуверено Джулиан. — Бъркаш годеницата ми с друга жена. Цяла седмица я бъркат с други хора. Нали така, любима? — Той стисна предупредително рамото й.

Но шокът й пречеше да реагира. Копчетата не са били никакви улики. Черната кутия със светлата, украсена с копчета рокля, не е била нито от Легендата, нито от сестра й. Д. е било за Д’Арси.

Изглежда, също като Легендата, и годеникът й обичаше игричките. Макар че колкото по-дълго Джулиан я прегръщаше през раменете, толкова по-раздразнен изглеждаше граф Николас д’Арси.

Трудно й бе да повярва, че това е мъжът, написал й онези прекрасни писъмца. Не изглеждаше зъл, далеч не беше грозен, но и не отговаряше ни най-малко на представата й за човека, написал писмата. Графът, с когото си беше писала, изглеждаше нетърпелив да се срещнат и нуждата от тайнственост най-после да отпадне. Сега започваше да се пита дали просто не е писал онова, което е смятал, че тя иска да прочете, защото мъжът, който стоеше пред нея сега, съвсем не изглеждаше прозрачен, тъкмо напротив. Приличаше на човек, който обича да пази тайни.

— Дано не си разочарована. — Графът нагласи шалчето си. В същия миг задната врата се отвори и двама мъже влязоха в магазинчето. Лавандула. Анасон. Гнили сливи.

— Скъпа, мисля, че трябва да си тръгнем веднага. — Джулиан отвори рязко предната врата в мига, в който Скарлет видя баща си да влиза през задната.

Всички оттенъци на лилавото се разляха пред очите й.

Но Джулиан не се поколеба и за миг. Веднага щом графът посегна към Скарлет, той бутна един пиедестал с купа стъклени очи и я дръпна в суматохата към изхода и пелената от сребърен дъжд. Скарлет сграбчи ръката му, застигната от гневните думи на баща си:

— Спрете я на всяка цена! — извика той.

— Скарлет, няма нужда да бягаш! — Гласът на графа беше доста по-мек от бащиния й, но това не му попречи да хукне след тях на мига, и то доста бързо, особено за един така елегантно облечен господин.

Скарлет повлече Джулиан към един покрит мост — надяваше се да е същият, като онзи отпреди две нощи, онзи, който се местеше. Но не се оказа той. Баща й и графът продължаваха да тичат след тях по лъкатушните улици между ярко осветени магазини, покрай хора, които ръкопляскаха, сякаш това бе част от представлението.

— Насам… внимавай. — Джулиан я повлече встрани от хлъзгавата централна улица, към каналите, през навалица от хора, които се опитваха да стигнат до някакъв подслон. — Скачай.

— Има светкавици! — извика Скарлет. — Опасно е с лодка.

— Да имаш по-добра идея? — Джулиан скочи в лодката и грабна веслата.

— Скарлет! — крещеше баща й през шума на дъжда. — Не го пра… — Гръмотевица заглуши думите му. Светкавица раздра небето и в светлината й Скарлет видя нещо, което не беше виждала преди.

Баща й изглеждаше уплашен. Дъждовни капки се стичаха по лицето му като сълзи. Сигурно беше трик на светлината, но за миг й се стори, че баща й наистина я обича, че дълбоко в себе си наистина й желае доброто. Изражението на графа се криеше в мрака, но по-рано, докато тичаха, Скарлет можеше да се закълне, че е прочела силно вълнение по лицето му, физиономия на човек, който харесва предизвикателството на гонитбата.

Погледна настрани и обви с ръце коленете си. Греблата на Джулиан пореха водата. Дори ако баща й все още бе способен на нежност и обич, дори ако графът отговаряше на романтичните й представи, пак не би събрала кураж да се върне при някого от двама им.

Вече бе взела своето решение и това се бе случило, преди да избяга с Джулиан от шапкарницата. Не би могла да посочи точния момент на прелома, но вече знаеше, че уреден брак с мъж, когото почти не познава, не е решение на проблемите й. Най-после разбираше какво е имала предвид Тела, когато каза, че в живота има и по-важни неща от безопасността.

Гледаше как Джулиан напряга мишци за поредното загребване под насечената светлина на поредната светкавица. Преди да го срещне, вярваше, че ще е доволна просто да се омъжи за някого, който ще се грижи за нея, но Джулиан й беше отворил очите и за други желания.

Преди си беше помислила, че да се влюби в него би било да се влюби в мрака, ала сега представата й търпеше промени — би било да се влюби по-скоро в звездното небе. Съзвездията винаги са там, неизменни и великолепни пътеводни светлинки на черния фон.

— Карлита, чу ли какво казах?

Скарлет откъсна поглед от небето и го сведе към подгизналия млад мъж пред себе си.

— Какво?

— Трябва да слезем от лодката! — повиши глас Джулиан да надвика дъжда миг преди лодката им да се удари в някакъв тъмен кей.

— Къде сме?

— При Прокълнатия замък.

— Не… — Нишки на виолетова паника грейнаха пред взора й. Найджъл й беше казал, че Тела не е в замъка. — Трябва да намерим сестра ми. Сгреших за копчетата, но все трябва да има…

— Не можем да останем във водата — прекъсна я Джулиан.

— Светкавиците ще ни убият. — И сякаш в потвърждение на думите му нови сребристи паяжини разсякоха небето.

— Но ако баща ми я открие преди…

— Имаш ли изобщо представа къде да я търсим?

Когато Скарлет не отговори, Джулиан я грабна за ръката и я изтегли на мътно осветения паянтов кей. Единствената светлина идваше от гигантските пясъчни часовници на замъка и неспокойните червени мъниста в тях. Айко явно беше права, че дъждът отмива магията, защото замъкът вече не грееше. Не беше златен, а като от стар, позеленял бронз. Платнищата на изоставени шатри плющяха в двора му и монотонният им ритъм заместваше живата песен на птиците от предните нощи.

— Трябва да се скрием от дъжда — каза Джулиан.

— Предпочитам да не губя лодката от поглед. — Скарлет притича под една арка наблизо, откъдето виждаше кейовете и канала. — Спре ли дъждът, трябва да подновим търсенето.

Джулиан не отговори веднага.

— Мисля, че играта, или поне твоето участие в нея — каза накрая, — трябва да приключи. Изобщо не трябваше да те водя тук. Мога да те заведа на безопасно място, да те махна от остро…

— Не! — прекъсна го Скарлет. — Не тръгвам без сестра си. След случилото се преди малко баща ми буквално ще откачи и щом намери Тела, ще си го изкара на нея.

— Ами ти? Все така ли ще се жертваш? Ще се омъжиш ли за Николас д’Арси?

Искаше й се да не беше задавал този въпрос. Ако останеше в играта и баща й я намереше, нямаше да я убие, а щеше да я омъжи за графа, което по някакъв начин също вещаеше смърт. Но ако не се омъжеше за Д’Арси, как щеше да защити сестра си?

— Не знам какво да правя.

Джулиан изръмжа.

— Значи все още не си се отказала от годежа, така ли?

— Не знам! Но какъв друг избор имам? — попита тя.

Сребърният дъжд се усили.

Скарлет чакаше Джулиан да каже нещо. Да я ободри някак. Да й каже, че той би могъл да е другият й избор. Само че това беше нелепо, разбира се. Наистина ли си беше помислила, че той ей така ще й предложи нов живот, ще се ожени за нея?

Нова светкавица раздра небето и Скарлет получи своя отговор. Джулиан стоеше близо до нея, но изражението му беше студено, затворено. Спомни си как беше бръснал боклуче от рамото си през първата нощ. Да, може би не искаше Скарлет да се омъжи за графа, но това още не значеше, че планира той да заеме мястото му.

— Толкова съм глупава. — Гласът й танцуваше на границата между истерията и писъка. — Всичко това е без значение за теб. Видя годеника ми, изревнува, реагира необмислено и сега съжаляваш.

— Така ли мислиш? — Думите му прозвучаха дълбоко и грубо. — Мислиш, че бих рискувал да ядосам баща ти и да те поставя в опасност, защото ревнувам? — И се засмя, сякаш намираше идеята за абсурдна.

— Такъв лъжец си — тросна се Скарлет.

Джулиан сви устни.

— Това вече ти го казах.

— Не, себе си лъжеш. Решиш ли, че ме губиш, бързаш да ме вземеш в прегръдките си, но приближа ли се твърде много, ме отблъскваш.

— Отблъснах те само веднъж — отбеляза дрезгаво Джулиан и пристъпи към нея. — Определено ревнувах тогава, но това не е единствената причина да те отблъсна с надеждата да се махнеш оттук.

— Тогава какви са другите причини, кажи ми — настоя тя.

Джулиан направи още крачка напред, докато помежду им не остана празно място. Скарлет усещаше допира на влажните му дрехи по своите. Той обви бавно ръка около кръста й, сякаш й даваше възможност да се отдръпне. Но тя вече беше взела решение. Сърцето й препусна още по-бързо, когато другата му ръка се озова на гърба й. Той я придърпа нежно към себе си и устните им… После изведнъж спря.

— Това достатъчно близо ли е по твоите стандарти? — прошепна той, устните му бяха на сантиметри от нейните. На милиметри от целувка. — Сигурна ли си, че го искаш?

Скарлет кимна. От Джулиан не искаше защита, просто желаеше да бъде с него. С мъжа, който я беше спасил от удавяне, и то не само в буквалния смисъл.

Ръката му се плъзна надолу, нежно и решително, и отново я притисна към тялото му, а другата обхвана врата й под косата, погали я и тръгна в нова посока.

— Не искам да съжаляваш за избора, който си направила. — Думите му прозвучаха сериозно, почти сякаш искаше от нея да се отдръпне, но начинът, по който я докосваше, говореше за друго. Ръката му се беше преместила и пръстите му се плъзгаха нежно по очертанията на долната й устна. Имаха вкус на дърво и дъжд, мокри от допира с косата й. — Има неща, които не знаеш за мен, Карлита.

— Тогава ми кажи какви са — подкани го тя. Вече й беше разказал за сестра си и Легендата, но явно в живота му имаше и други сенки.

Пръстите му още бяха върху устата й. Тя ги целуна бавно, един по един. Съвсем леки целувки, по-скоро допир, но с несъразмерен ефект, ако се съдеше по това как се впиха пръстите на другата му ръка в кръста й. Полагайки усилия да овладее гласа си, Скарлет вдигна очи към лицето му, потънало наполовина в мрак, и каза:

— Не се страхувам от тайните ти.

— Ще ми се да кажа, че така и трябва. — Джулиан погали за последно устните й, после ги покри със своите. Бяха посолени от пръстите му и по-напрегнати от ръката, която се плъзгаше надолу по гръбнака й, и другата, която се стягаше около кръста. Държеше я, сякаш се боеше да не я изпусне, а тя се притисна в него и плъзна ръце по силния му гръб.

Той промълви нещо недоловимо за слуха, но устните й усетиха съвсем ясно посланието на нечутите думи. Скарлет разтвори послушно устни, усети хладния вкус на езика му и върховете на зъбите, които се впиха леко в долната й устна. Всяко докосване пораждаше цветове, каквито не беше виждала преди. Цветове меки като кадифе и остри като искрици, които се превръщат в звезди.