Стефани Гарбър
Каравал (22)

21

Смъртта беше лилава на цвят. Лилав тапет и лилави температури. Лилавата рокля на баба й… само дето меденорусата жена, която носеше роклята и седеше на лилавия стол, приличаше на Донатела.

Страните й бяха пълни с цвят, усмивката й — пълна с пакостливост, а синината, загрозяваща лицето й преди няколко дни, беше изчезнала без следа. Ако сърцето на Скарлет биеше, сега би спряло.

— Тела, наистина ли си ти?

— Знам, че си мъртва в момента — каза Тела, — но все пак се опитай да измислиш по-добър въпрос. Нямаме много време.

Преди Скарлет да е отговорила, сестра й отвори старата книга в скута си. Много по-голяма от тетрадчицата, която Айко разнасяше в реалния живот, тази книга беше с размерите на надгробна плоча и с цветовете на приказки за тъмни вълшебства — патиниран златен шрифт на фон от черен лед. Книгата погълна Скарлет в подвързаната си с кожа уста и я изплю на един студен тротоар.

Донатела се появи до нея, но сега изглеждаше по-нереална отпреди, леко размазана по краищата.

Самата Скарлет не се усещаше особено солидна, главата й се въртеше от сънуването, умирането и от всичко, което вървеше с тях, но все пак успя да попита:

— Къде да те намеря?

— Да ти кажа, би било измама — пропя Тела. — Гледай.

Пред тях лилаво слънце залезе зад великолепна къща, която приличаше на къщата с куличките, дома на Каравала, но по-малка и боядисана в тъмносливов цвят с виолетови орнаменти.

Момичето в къщата също беше облечено в лилаво. И неговата рокля приличаше на бабината. Всъщност беше същата рокля, а девойката беше баба й, но много по-млада, отколкото я помнеше Скарлет, и почти толкова хубава, колкото твърдеше по-късно, със златисторуси къдрици, които напомниха на Скарлет за Тела.

Прегръщаше тъмнокос млад мъж, който явно смяташе, че девойката би изглеждала по-добре без лилавата си рокля. Освен това доста приличаше на дядо й, преди да натрупа килограми и червени капиляри да избият по носа му. Пръстите на младия мъж подръпваха връзките на лилавата рокля.

— Отврат — каза Тела. — Тази част не искам да я гледам. — И изчезна отново, докато Скарлет се чудеше накъде да гледа. Уви, накъдето и да се обърнеше, виждаше все същия прозорец.

— О — промълви младият й дядо. — Аналиса.

Скарлет никога не беше чувала да наричат баба й така. Винаги й казваха просто Ана. Ала името Аналиса й беше някак познато.

А после отвсякъде забиха камбани. Погребални камбани в свят, потънал в гъсти мъгли и черни рози.

Лилавата къща изчезна, а Скарлет се озова на друга улица, заобиколена от хора с черни шапки и скръбни лица.

— Знаех, че са зли — каза един мъж. — Роза нямаше да умре, ако те не се бяха появили.

Листенца от черни рози заваляха върху погребална процесия. Незнайно как Скарлет знаеше, че мъжът говори за участниците в Каравала. Жена беше загинала в дългата история на играта. В годината, когато Каравалът бе спрял да пътува, след като плъзнаха слухове, че я е убил лично Легендата.

„Онази жена явно се е казвала Роза“ — помисли си Скарлет.

— Този сън е отвратителен, нали? — Тела се бе появила отново, този път полупрозрачна като привидение. — Не обичам черното. Когато умра, би ли казала на всички да дойдат на погребението ми с ярки дрехи, моля?

— Тела, ти няма да умреш — смъмри я Скарлет.

Образът на Тела потрепна като пламъка на неуверена свещ.

— Може и да умра, ако не спечелиш играта. Легендата обича да…

Тела изчезна.

— Донатела! — извика Скарлет. — Тела!

Но този път сестра й май беше изчезнала окончателно. Нямаше и следа от лилавата й рокля или русите къдрици. Само пропито от скръб погребение.

Скарлет долавяше сивата тежест на скърбящите, наострила уши с надежда да чуе онова, което Тела не беше успяла да й каже, когато траурните думи преминеха в клюки.

— Много тъжна история — прошепна една жена на съседката си. — Когато годеникът на Роза спечелил играта, наградата му била да я завари в леглото с Легендата.

— Аз пък чух, че именно тя отменила сватбата — каза другата жена.

— Никой не може да го види повече от веднъж. Казват, че при всяка игра носи ново лице. Красиво, но жестоко. Чух, че бил там, когато Роза се хвърлила от прозореца, но не направил нищо да я спре.

— Чудовище.

— Аз пък мислех, че именно той я е бутнал — обади се трета жена.

— Не буквално — каза първата. — Легендата обича да си играе с хората, а един от любимите му методи е да завърти главата на някое момиче. Роза скочила в деня, след като той я зарязал, а родителите й разбрали какво е станало и отказали да я приемат у дома. Но годеникът й обвинява себе си. Слугите му твърдят, че всяка нощ мълви насън името й.

Трите жени обърнаха глави към млад мъж, който се влачеше в самия край на процесията. Тъмната му коса не беше толкова дълга, а по ръцете му нямаше татуировки — нямаше роза за Роза, — но Скарлет въпреки това го позна моментално. Данте.

Сигурно затова искаше така отчаяно да спечели тазгодишната награда, да върне към живот годеницата си.

И точно тогава Данте обърна глава към Скарлет. Но пълните му с болка очи не се спряха на нея, а се плъзнаха по множеството, сякаш търсеха нещо. Търсеха в сгъстяващата се завеса от черни листенца, които се сбираха в мека локва край краката на Скарлет, а няколко покриха очите на Данте миг преди той да мине покрай нея. Заслепиха го за единствения човек, когото най-вероятно търсеше, млад мъж с цилиндър, който стоеше само няколко крачки от нея.

Скарлет забрави да диша. В досегашните й сънища лицето на Легендата винаги оставаше неясно, но ето че сега най-после го видя. Красиво, но студено лице, светлокафяви очи без топлина в тях, без следа от усмивка по устните. Сянка на младия мъж, когото Скарлет познаваше. Джулиан.