Стефани Гарбър
Каравал (19)

18

В първия миг Скарлет не забеляза розите.

Бели, с рубиненочервени връхчета, точно като розите по тапетите на стаята. Сигурно тъкмо затова не ги беше забелязала предната вечер. Каза си, че цветята се сливат със стените. Затова не ги бе видяла, а не защото някой ги е донесъл през нощта, докато е спяла.

Не защото Легендата е идвал, докато е спяла.

В началото бе възприемала бележките му като малки съкровища, ала нещо в този последен подарък й приличаше на предупреждение. Не беше сигурна, че цветята са от Легендата. До кристалната ваза нямаше бележка, но от кого другиго да са? Четири рози, по една за всяка следваща нощ на Каравала.

Днес беше петнайсети. Играта приключваше официално на деветнайсети, а нейната сватба беше на двайсети. Скарлет разполагаше само с тази нощ и следващата да открие Тела или най-късно до изгрев-слънце на осемнайсети, ако искаше да си тръгне от острова навреме за сватбата си.

Баща й сигурно би могъл да запази в тайна „отвличането“ й, в случай че графът пристигне по-рано на Трисда — с помощта на старите суеверия, че женихът не бива да вижда булката преди сватбата. Но ако Скарлет не се появеше, нищо не би могло да спаси венчавката.

Бръкна в джоба си и извади бележката с указанията.

Това е първата ти улика по пътя към нея.

Другите не ще получиш толкова лесно.

Някои ще те накара да се усъмниш в здравия си разум.

Картичка на Прокълнатия замък

Втората улика ще намериш сред отломките от нейното изчезване.

Да последвам момчето с черно сърце?

Третата ще трябва да заслужиш.

Четвъртата ще ти струва нещо ценно.

За петата ще трябва да скочиш в тъмното.

Мнозина ще се провалят, но един непременно ще успее.

Имаш пет нощи две нощи да откриеш четирите останали улики и момичето, а след това Легендата ще ти изпълни обещаното желание.

Скарлет вече не мислеше, че Джулиан е третата улика — момчето с черното сърце. Но не можеше да се отърве от чувството, че той крие нещо от нея. Постоянно се питаше как е пострадал, къде е намерил обиците й и за онази почти целувка. Макар че сега не биваше да мисли за целувката. Сватбата й с графа беше само след пет дни.

И защото единственото важно нещо беше да намери Тела.

Скарлет побърза да се облече, но за разлика от нея роклята й очевидно не бързаше. Накрая все пак се промени в прекрасна кремаворозова дреха. Млечнобелият корсаж на малки черни точки беше обточен с розова дантела, турнюрът със стилни панделки беше в същия десен, а елегантната пола — от розова коприна. Незнайно как тоалетът се беше сдобил и с ръкавици.

Скарлет остана с впечатлението, че роклята е положила допълнително усилие да се хареса на Джулиан. Или просто самата Скарлет се надяваше роклята да му хареса. Внезапното му изчезване я беше изпълнило с противоречиви чувства и много въпроси без отговор.

Реши, че трябва да го притисне за информация. Но когато влезе в таверната, тя се оказа почти празна. Меката нефритена светлина показваше само един клиент — тъмнокосо момиче, изгърбено над тетрадка, което седеше близо до стъклената камина и дори не вдигна поглед при влизането й. Но други го направиха, когато таверната започна да се пълни.

От Джулиан обаче нямаше и следа.

Възможно ли бе да я е зарязал тук и да е отишъл сам да провери тунелите за улики, възползвайки се от информацията, която Скарлет му беше дала?

Или тя по навик реагираше с недоверие на всичко?

Джулиан си имаше своите недостатъци и макар да я бе изоставял няколко пъти, винаги отсъстваше за кратко и винаги се връщаше. Дали не му се е случило нещо? Дали не трябва да го потърси? Но ако тръгне да го търси, а точно тогава той дойде в таверната?

С всяка следваща мисъл ръкавиците й потъмняваха от бяло към черно, деколтето й също се променяше — от сърцевидно пълзеше нагоре към висока яка. Роклята поне не ставаше прозрачна, но коприната се променяше в неудобен креп, а малките точици по корсажа й се уголемяваха и се разливаха като петна по цялата рокля. Като отражение на тревогите й.

Положи усилия да се успокои, повтаряше си, че Джулиан скоро ще влезе през вратата, а роклята й ще се върне към първоначалния си вид. Погледна отражението си в стъкления плот на масата — роклята й приличаше на траурна одежда, но това не спираше хората да я заговарят.

— Ти не си ли сестрата на онова изчезнало момиче? — попита я един от клиентите и други моментално се стекоха към нея.

— Съжалявам, нищо не знам — повтаряше Скарлет, докато и последният не си тръгна.

— Не знам защо не си правиш майтапи с тях — обади се момичето, което допреди миг бе седяло кротко на масата си до камината, а сега бе застанало до нейната маса. Беше хубаво като акварел и облечено почти неприлично в смела златиста рокля без ръкави, с воланчета до шията и яркорезедав турнюр. Седна на стъкления стол срещу Скарлет. — На твое място бих ги нахранила с лъжи. Че си видяла сестра си под ръка с мъж с наметало, да речем, или че на една от ръкавиците й си намерила козина от слон.

„Слоновете имат ли изобщо козина?“

Гледаше безмълвно любопитното момиче. Явно изобщо не му хрумваше, че Скарлет може и да не иска да разговаря за сестра си по този начин или че чака някого. Момичето беше като горещ слънчев ден в средата на Студения сезон — или не си даваше сметка, че й досажда, или не му пукаше.

— Тук хората не очакват да им казваш истината — продължи преспокойно момичето. — Не държат да я чуят дори. Повечето не са дошли да спечелят желанието, а просто търсят приключение. Защо не им го осигуриш? Знам, че ти е по силите, иначе нямаше да те поканят на Каравала. — Момичето искреше, от металическата си пола до металическия грим около ъгловатите си очи.

Не приличаше на крадла, но след сблъсъка си с уж бременната блондинка от предната нощ Скарлет не беше готова да се доверява никому.

— Коя си ти? — попита тя. — И какво искаш?

— Можеш да ми викаш Айко. И не искам нищо.

— Всички участници в играта искат нещо.

— Значи е добре, че не съм точно участник… — Айко млъкна, прекъсната от появата на една двойка.

Година-две по-големи от Скарлет и очевидно младоженци. Мъжът държеше ръката на младата си невяста с предпазливостта на човек, който не е свикнал да държи нещо толкова ценно.

— Простете, госпожице. — Говореше с чуждестранен акцент и му се разбираше трудно. — Чудим се вие ли наистина сестра на Донатела?

Айко кимна насърчително.

— Наистина е тя и ще се радва да отговори на въпросите ви.

Двамата грейнаха.

— О, благодаря, госпожице. Вчера отишли в нейна стая, но всичко било обрано. Надявахме се да ни подскажете нещо.

При спомена за претърсената стая на Тела в гърдите на Скарлет припламна гняв, но младоженците изглеждаха толкова искрени и вежливи. Не приличаха на наемници, които биха продали находките си на онзи, който предложи най-високата цена. Вехтите им дрехи изглеждаха по-зле и от почернялата рокля на Скарлет, но хванатите им ръце и изпълнените с надежда очи й напомниха каква би трябвало да бъде играта на Каравала. Или каква Скарлет си я беше представяла. Игра на радостта. На вълшебствата. На чудесата.

— Ще ми се да ви кажа къде е сестра ми, но не съм я виждала, откакто… — Униние изопна лицата им и Скарлет се поколеба. Спомни си какво беше казала Айко — че хората на Каравала не очакват, нито държат да чуят истината. „Идват заради приключението. Защо не им го осигуриш?“ — Всъщност сестра ми ме помоли да се срещнем при… при един фонтан с русалка. — Лъжата прозвуча нелепо в собствените й уши, но младоженците я преглътнаха като паничка с подсладена сметана и лицата им грейнаха отново.

— О, май зная таз статуя — каза младата жена. — Онази, дето долу цялата е с перли?

Скарлет не беше съвсем сигурна какво се опитва да й каже младоженката, но отпрати двамата с кимване и пожелания за късмет.

— Видя ли? — каза Айко. — Колко лесно ги направи щастливи?

— Но аз ги излъгах — възрази Скарлет.

— Явно не си наясно с целта на играта. Те не са дошли тук заради истината, а заради приключението и ти току-що ги изпрати по следите на загадка. Може да не открият нищо, но може и да открият следа. Понякога играта намира начин да възнагради участниците заради усилията им. Така или иначе, онези двамцата са по-щастливи от теб. Наблюдавах те. Вече цял час седиш тук вкисната като развалено мляко.

— И ти би се вкиснала, ако сестра ти изчезне.

— О, бедничката. Намираш се на вълшебен остров, а мислиш само за онова, което ти липсва.

— Но става въпрос за…

— За сестра ти, знам — прекъсна я Айко. — Знам също, че ще я намериш в края на играта, когато всичко това приключи, и тогава ще съжаляваш, че си прекарала толкова време увесила нос в тази смърдяща таверна.

Съвсем същото би казала и Тела. Една мазохистична част от Скарлет й нашепна, че дължи на сестра си десятък от нещастие, а може да беше и обратното. Тела вероятно би била по-разочарована от Скарлет, задето не се е насладила на острова на Легендата.

— Няма да стоя тук цялата нощ — каза Скарлет. — Просто чакам някого.

— Този някой или закъснява, или ти си подранила прекалено? — Айко вдигна двете си почернени вежди. — Неприятно ми е да го кажа, но когото и да чакаш, едва ли ще се появи.

Скарлет стрелна с очи вратата за стотен път тази вечер, с надеждата Джулиан да се появи на прага. А доскоро бе толкова сигурна, че ще дойде. Нямаше смисъл да го чака повече.

Надигна се, избутвайки стола си назад.

— Значи ли това, че си решила да не се мотаеш повече тук? — Айко стана изящно от стола си точно когато задната врата на таверната се отвори отново.

Две кикотещи се млади жени влязоха, придружени от последния човек, когото Скарлет би искала да види в момента. Той нахлу като гаден вятър от раздърпани черни дрехи и кални ботуши. По-рошав от предната нощ, с омачкани черни панталони, сякаш е спал с тях, а фрака му го нямаше.

Спомни си какво беше казал Джулиан за Данте — че искал непременно да спечели желанието на Легендата, за да оправи нещо, случило се на предишен Каравал. В момента Данте изглеждаше отчаяно решен да спечели играта.

Скарлет се молеше да не я види. Не беше готова за нов сблъсък с него след последната им среща, а безплодното чакане Джулиан да се появи вече беше изопнало нервите и съсипало роклята й. Но макар да се надяваше, че Данте няма да я забележи, самата тя продължи да го наблюдава. Погледът й се спря върху навитите ръкави и татуировките по ръцете му.

И по-точно върху една черна татуировка с формата на сърце.