Ема Клайн
Момичетата (16)

12.

Веднага щом си стегнах сака, стаята за гости вече изглеждаше така, сякаш никой никога не бе отсядал там — отсъствието ми бързо бе абсорбирано, което може би беше и смисълът на подобни стаи. Според моите изчисления Тамар и баща ми вече трябваше да са отишли на работа, но когато влязох във всекидневната, баща ми изсумтя от канапето.

— Тамар излезе да купи портокалов сок или някаква друга глупост — каза той.

Седяхме заедно и гледахме телевизия. Отсъствието на Тамар продължи доста дълго време. Баща ми непрекъснато потъркваше съвсем прясно обръснатата си брадичка, лицето му имаше недопечен вид. Рекламите ме накараха да се почувствам засрамена от пронизителния им звук, как с него сякаш се подиграваха на нашето неловко мълчание. Как баща ми нервно измерваше тишината. Как само преди месец щях да бъда изпълнена с напрегнато очакване. Как щях да намеря някое свое скъпоценно преживяване, което да споделя с него като подарък. Но вече не бях способна да положа това усилие. Баща ми ми беше едновременно по-познат от всякога и още по-непознат — просто мъж, чувствителен към лютиви храни, който се опитваше да предвиди чуждите си пазари. И упорстваше да научи френски.

Изправи се в мига, в който чу как Тамар се суети с ключовете си на вратата.

— Трябваше да сме тръгнали преди тридесет минути — заяви той.

Тамар ми хвърли един поглед и намести на рамо дамската си чанта.

— Съжалявам — извини се с пестелива усмивка.

— Знаеше кога трябва да тръгнем — продължи баща ми.

— Казах, че съжалявам. — За миг тя изглеждаше, сякаш искрено се разкайваше. Но тогава очите й безпомощно се преместиха върху телевизора, който все още беше включен, и макар да се опита мигновено да върне вниманието си на баща ми, знаех, че той бе забелязал.

— Дори не носиш портокалов сок — отбеляза, а в гласа му потрепваше болка.

Първите, които ме взеха, бяха млада двойка. Косата на момичето беше с цвят на масло, бе завързала блузата си на кръста и непрекъснато се обръщаше да ми се усмихне и да ми предложи шамфъстък от едно пликче. Целуваше момчето така, че можех да видя бързо стрелкащия й се език.

Никога преди не бях пътувала на автостоп, не и наистина. Чувствах се нервна от това, че трябваше да бъда всичко, което непознатите очакваха от едно момиче с дълга коса — не знаех каква степен на възмущение да демонстрирам към войната, как да коментирам студентите, които хвърляха тухли по полицията или отвличаха пътнически самолети с искане да бъдат отведени до Куба. Винаги се бях чувствала извън тези неща, сякаш гледах филм какъв трябваше да бъде собственият ми живот. Но сега, когато се бях запътила към ранчото, беше различно.

Непрекъснато си представях мига, в който Тамар и баща ми, прибрали се вкъщи от офиса, щяха да осъзнаят, че всъщност съм изчезнала. Щяха да го разберат бавно, Тамар вероятно щеше да стигне до заключението по-бързо от баща ми. Апартаментът щеше да е пуст, нямаше да има следа от вещите ми. И вероятно баща ми щеше да се обади на майка ми, но какво можеше да направи някой от тях? Какво наказание биха могли да наложат? Не знаеха къде бях отишла. Бях излязла извън обсега им. Дори тяхната загриженост бе вълнуваща по някакъв начин: щеше да има миг, когато щяха да се запитат защо съм си тръгнала, някаква мрачна вина щеше да се издигне на повърхността и щеше да им се наложи да изпитат пълната и сила дори и само за секунда.

Двойката ме откара до Удсайд. Изчаках на паркинга на „Кал-Март“, докато не си осигурих превоз в раздрънкания шевролет на един мъж на път за Бъркли, където трябвало да остави някаква част за мотоциклет. Всеки път, когато минаваше през някоя дупка на пътя, облепената с тиксо жабка в колата му тракаше. Буйно разлистените дървета бързо прелитаха край прозорците, целите облени в слънчева светлина, от другата страна се виждаше пурпурното продължение на залива. Държах дамската си чантичка в скута си. Името му беше Клод и изглеждаше засрамен от това колко несъвместимо бе то с външния му вид.

— Майка ми харесваше един френски актьор — смотолеви той.

Клод сметна за необходимо да извади портфейла си и дами покаже снимки на собствената си дъщеря. Тя бе пълничко момиче, а основата на носа й розовееше. Излезлите йот мода къдрици бяха като наденички. Клод явно усети съжалението ми и внезапно си взе портфейла обратно.

— Никое от вас, момичета, не бива да прави това — каза той. Поклати глава и видях как лицето му се изпълни с лека загриженост за мен, с признание, мислех си, колко съм смела. А всъщност трябваше да се досетя, че когато мъжете те предупреждават да внимаваш, често те ти сигнализират за мрачния филм, който се прожектира в собственото им съзнание. Някакъв блян за насилие, който ги подтикваше гузно да ти проповядват „да се прибереш у дома невредима“.

— Ех, как ми се иска и аз да бях такъв като по-млад — въздъхна Клод. — Свободен и непринуден. Просто да пътувам. Винаги съм имал работа.

Плъзна очи по мен, преди пак да се съсредоточи върху пътя. Първото предупреждение за тревога — бях се научила да разпознавам определени мъжки изрази на желание. Прокашляне, остър преценяващ поглед.

— Никой от вас никога не работи, а? — подхвърли той.

Вероятно се закачаше, но не можех да съм сигурна. В тона му имаше раздразнение и се долавяше истински яд. Може би трябваше да се чувствам изплашена. Този по-възрастен мъж, който бе видял, че съм сама, който се чувстваше, сякаш му дължа нещо, а това бе най-лошото, което един мъж може да почувства. Но аз не се страхувах. Имах си защита, бях завладяна от някакво лекомислие, от оживеност, чувствах се недосегаема. Връщах се в ранчото. Щях да видя Сюзън. Клод ми изглеждаше почти нереален: като хартиен клоун, безвреден и забавен.

— Тук добре ли е? — попита той.

Беше отбил близо до района на университета в Бъркли, часовниковата кула и стъпаловидно наредените постройки, нагъсто сгушени по височините отзад. Клод изключи двигателя. Усетих жегата отвън, преминаващия близо до мен трафик.

— Благодаря — кимнах и събрах дамската си чанта и сака.

— Не бързай — помоли той, когато тръгнах да отварям вратата. — Просто постой до мен за секунда, а?

Въздъхнах, но се отпуснах обратно на седалката. Виждах изсъхналите хълмове над Бъркли и внезапно си спомних за онзи кратък период от време през зимата, когато хълмовете бяха зелени, тучни и влажни. По онова време дори не познавах Сюзън. Усещах как Клод ме оглежда с периферното си зрение.

— Слушай. — Той се почеса по врата. — Ако имаш нужда от пари…

— Нямам нужда от пари. — Не се страхувах, свих рязко рамене за сбогом и отворих вратата. — Благодаря отново — казах. — За превоза.

— Почакай — извика той и ме хвана за китката.

— Разкарай се — креснах му аз и издърпах ръката си от хватката му, в гласа ми имаше непозната жар. Преди да тръшна вратата, видях раздразненото и ломотещо лице на Клод. Отдалечавах се, останала без дъх. Почти се смеех.

Тротоарът излъчваше равномерна жега, пулса на безцеремонното слънце. Почувствах се насърчена от спречкването, сякаш внезапно ми бе отпуснато повече пространство в света.

— Кучка — извика Клод, но аз не се обърнах назад да погледна.

Телеграф Авеню бе претъпкано: хора продаваха купища благовония или имитации на индиански бижута, кожени дамски чанти, провесени на една улична ограда. Град Бъркли ремонтираше всички пътища през онова лято, затова по тротоара имаше купища чакъл, а в асфалта бяха зейнали дупки като във филм за някое бедствие. Няколко души, облечени в роби до земята, размахваха брошури към мен. Момчета без ризи, чиито ръце бяха целите в леки синини, ме оглеждаха от горе до долу. Момичета на моята възраст с платнени торби, които се блъскаха в коленете им, носеха кадифени сюртуци в августовската жега.

Дори след случилото се с Клод не се страхувах да пътувам на автостоп. Той бе просто безобиден скитник в периферията на зрителното ми поле, който кротко изчезваше в нищото. Том беше шестият човек, към когото се обърнах, потупвайки го по рамото, докато се качваше в колата си. Той изглеждаше поласкан от моята молба, сякаш бе някакво извинение, което си измислях, за да съм близо до него. Изчетка седалката до шофьора, от която върху стелката се изсипа безумно количество трохи.

— Можеше и да е по-чисто — заяви той. Извинително, сякаш имах право да бъда придирчива.

Том караше своята малка японска кола, точно спазвайки ограниченията на скоростта, и хвърляше поглед през рамо, преди да смени лентата. Карираната му риза беше изтъркана на лактите, но бе чиста и загащена, имаше нещо момчешко в тънките му китки, което ме развълнува. Закара ме чак до ранчото, макар че беше на час от Бъркли. Твърдеше, че гостува на приятели от двугодишния колеж в Санта Роза, но бе лош лъжец: видях как вратът му порозовя. Беше учтив, студент в Бъркли. Подготвителен курс по медицина, макар че също така харесваше социология и история.

— ЛБД^[1] — поклати глава той. — Това се казваше президент.

Научих, че имал голямо семейство, куче на име Систър и твърде много домашни: посещавал лятната школа, опитвал се да вземе изпитите от подготвителния курс. Попита ме каква бе моята специалност. Грешката му ме развълнува — сигурно си мислеше, че съм поне на осемнадесет.

— Не уча в колеж — отвърнах. Тъкмо щях да обясня, че съм още в гимназията, но Том незабавно започна да се оправдава.

— Мислех си да направя същото — заяви той, — да зарежа ученето, но преди това ще взема летните курсове. Вече съм платил таксите. Искам да кажа, ще ми се да не го бях правил, но… — Том замълча. Не откъсваше поглед от мен и осъзнах, че иска прошка.

— Много неприятно — съгласих се и това сякаш бе достатъчно.

Той се прокашля.

— А работиш ли или нещо подобно? След като не си студентка? — попита ме. — Божичко, дано не е нетактичен въпрос. Няма нужда да отговаряш.

Свих рамене, преструвах се на спокойна. Макар че всъщност май наистина се чувствах спокойна по време на пътуването в колата, сякаш моето пребиваване в света можеше да е безпроблемно. Със съвсем простички начини, с които да посрещам нуждите си. Като разговарям с непознати и се справям със ситуации.

— Там, където отивам сега… бях там и преди — обясних. — Ние сме една голяма група. Грижим се един за друг.

Очите му бяха съсредоточени върху пътя, но слушаше внимателно, докато обяснявах за ранчото. За странната стара къща, за децата. За водопроводната система, която кран бе монтирал в двора, сложна плетеница от тръби.

— Прилича ми на общежитието в Бъркли, „Международния дом“ — обади се той. — Там, където живея аз. Ние сме петдесет души. В коридора има дъска с домакинските задължения, всички се редуваме за гадните неща.

— Да, може би — отвърнах, макар да знаех, че ранчото нямаше нищо общо с „Международния дом“, където кривогледи студенти по философия спореха за това кой е оставил съдовете от вечерята неизмити, а някакво момиче от Полша хрупаше черен хляб и плачеше за далечен приятел.

— Кой е собственик на къщата? — попита Том. — Да не би да е нещо като център?

Беше странно да описваш Ръсел на някого, да помниш, че имаше доста области, в които Ръсел и Сюзън не фигурираха.

— Албумът му вероятно ще излезе около Коледа — спомням си, че обясних.

Продължавах да говоря за ранчото, за Ръсел. Начинът, по който уж неволно подхвърлих името на Мич, както Дона бе направила онзи ден в автобуса — преднамерено, внимателно и постепенно. Колкото повече се приближавахме, толкова по-силно се вълнувах. Като коне, които побягват от конюшнята и забравят ездача си.

— Звучи чудесно — усмихна се Том. Виждах, че историите ми го бяха развълнували, по лицето му бе изписано замечтано оживление. Беше омаян от приспивните приказки за други светове.

— Можеш да поостанеш — предложих. — Ако искаш.

Том засия, като чу предложението ми, от благодарност стана срамежлив.

— Само ако не се натрапвам — каза той, а бузите му се покриха с руменина.

Представях си, че Сюзън и останалите ще ми се радват, задето съм довела нов човек. Увеличавах редиците, всички стари трикове. Кръглолик поклонник, който щеше да надигне глас ведно с нашите и да даде своя принос за попълване на запасите от храна. Но това беше също и нещо друго, което желаех да продължа: напрегнатата и приятна тишина в колата, спарената жега, вдигаща изпарения от кожената тапицерия. Изкривеният ми образ в страничните огледала, от който можех да уловя само част от косата си, луничавата кожа на рамото ми. Започвах да приличам на момиче. Колата прекоси моста, преминавайки през завесата от воня на отпадъците в бунището. Виждах продължението на далечна магистрала, обградена от вода, както и блатистите низини преди внезапното спускане към долината и ранчото, скрито сред хълмовете.

Ранчото, което познавах, вече не съществуваше. Краят бе дошъл: всяко взаимодействие представляваше елегия на самото себе си. Но аз бях изпълнена с прекалено много импулсивна надежда, за да забележа всичко това. Нещо в мен се преобърна, когато колата на Том зави за първи път надолу по алеята: бяха изминали само две седмици, не беше много време, но завръщането бе невероятно. И едва когато видях, че всичко все още беше там, все още живо, странно и някак призрачно, както винаги, разбрах, че съм се тревожила да не би да е изчезнало. Нещата, които обичах, чудната къща — приличаше на онази от „Отнесени от вихъра“, осъзнах го, щом я съзрях отново. Тинестият правоъгълен басейн, наполовина пълен, с неговото изобилие от водорасли и оголен бетон: всичко това можеше пак да ми принадлежи.

Когато двамата с Том се отдалечихме от колата, се поколебах за миг, забелязвайки, че дънките му бяха твърде чисти. Може би момичетата щяха да го дразнят, може би беше лоша идея да го поканя. Казах си, че всичко ще бъде наред. Наблюдавах как той попива пейзажа — изтълкувах по изражението на лицето му, че беше впечатлен, макар навярно да бе забелязал занемареното състояние, изхвърлените отвън скелети на коли. Мъртвата жаба — като смачкан пакет, който се носеше по повърхността на басейна. Но това бяха детайли, които вече не ми изглеждаха забележителни, като раните по краката на Нико със залепнали парченца чакъл. Очите ми вече бяха свикнали с материалната разруха, така че си помислих как отново съм влязла в кръга на светлината.