Ема Клайн
Момичетата (4)

2.

Ча чинг, пропя ротативната машина в гаража на Кони, като в някаква анимация, лицето на Питър заляно от розовата й светлина. Той беше на осемнадесет, по-големият брат на Кони, и ръцете му бяха с цвят на препечени филийки. Приятелят му Хенри се въртеше около него. Кони реши, че си пада по Хенри, така че нашата петък вечер щеше да бъде посветена на киснене върху лежанката за вдигане на щанги, оранжевият мотоциклет на Хенри, паркиран до нас като конче за награда на добрите деца. Щяхме да наблюдаваме как момчетата играят на ротативката и пият неизвестната марка бира, която бащата на Кони държеше в хладилника на гаража. По-късно щяха да стрелят по празните бутилки с въздушен пистолет и да ликуват при всяко взривено шише.

Знаех, че ще видя Питър тази вечер, затова си бях облякла бродирана блуза, а косата ми бе обилно напръскана с лак за коса. Бях прикрила пъпка на брадичката си с бежов фон дьо тен „Мърл Норман“, но той се бе натрупал по ръба и сега тя лъщеше. Докато косата ми стоеше фиксирана, изглеждах добре, или поне така си мислех, и бях подпъхнала блузата си в сутиена така, че да се вижда горната част на малките ми гърди над изкуствено оформеното деколте. Чувството, че съм на показ, ми доставяше нервно удоволствие, което ме караше да стоя по-изправена и да държа главата си като яйце в чаша. Опитвах се да бъда като чернокосото момиче от парка — с онова спокойно изражение на лицето. Кони присви очи, когато ме видя, в крайчеца на устата й потрепна мускулче, но тя не каза нищо.

 

 

Питър бе говорил действително само с мен за първи път преди две седмици. Чаках Кони на долния етаж. Спалнята й беше много по-малка от моята, къщата й — по-скромна, но прекарвахме повечето време там. В подредбата на стаите преобладаваше морската тематика, което представляваше погрешният опит на баща й да изимитира, доколкото може, типично женско обзавеждане. Съчувствах на таткото на Кони: работата му на нощни смени в млекозавод, болните му от артрит ръце, които стискаше и отпускаше нервно. Майката на Кони живееше някъде в Ню Мексико, близо до някакъв топъл извор, имаше момчета близнаци и друг живот, за който никой никога не говореше. Веднъж беше изпратила на Кони за Коледа пуловер с шарка „Феър Айл“, който бе толкова малък, че нито една от нас двете не успя да промуши главата си през отвора.

— Цветовете са хубави — отбелязах добронамерено.

Кони просто сви рамене.

— Тя е кучка.

Питър влезе с трясък през входната врата и хвърли някаква книга върху кухненската маса. Кимна ми по своя кротък начин и започна да си прави сандвич — извади филии бял хляб и бурканче цвят електрик с горчица.

— Къде е принцесата? — попита той. Устните му бяха напукани и яркорозови. Леко покрити, представих си аз, с нагар от марихуана.

— Взема си якето.

— Аха. — Питър плесна филиите хляб една върху друга и отхапа. Наблюдаваше ме, докато дъвчеше.

— Изглеждаш добре в последно време, Бойд — заяви и преглътна шумно. Оценката му така ме извади от равновесие, че ми се стори като плод на моето въображение. Трябваше ли въобще да отвръщам? Вече бях запаметила изречението.

Тогава той се обърна заради някакъв шум, който дойде откъм входната врата — облечено в дънково яке момиче, чиито очертания бяха неясни заради мрежата. Памела, приятелката му. Те бяха неразделна двойка, слели се един с друг — носеха подобни дрехи, безгласно си подаваха напред-назад вестника, докато седяха на дивана и гледаха „Мъжът от U.N.C.L.E.“. Скубеха мъхчета от дрехите на другия, сякаш го правеха за самите себе си. Бях виждала Памела в гимназията, когато се бе случвало да минавам с колелото покрай сиво-кафявата сграда. Правоъгълниците с полуизсъхнала трева, ниските, широки стъпала, където по-големите момичета винаги седяха, облечени с впити плетени блузки, хванали се само за кутретата, и си подаваха от ръка на ръка кутии с цигари „Кент“. Полъхът на смъртта сред тях, приятелите им във влажната джунгла. Държаха се като възрастни, дори и в начина, по който тръскаха пепелта от цигарите си — с отегчена чупка на китката.

— Здрасти, Иви — поздрави Памела.

На някои момичета им бе лесно да се държат любезно. Да запомнят името ти. Памела беше красива, това бе истина, и аз изпитвах към нея онова спотаено привличане, което всеки изпитва към красивото. Ръкавите на дънковото й яке бяха навити до лактите, очите й изглеждаха пленителни от молива за очи. Краката й бяха голи и имаха тен. Моите бяха нашарени с белези от ухапванията на комари, които бях разчоплила в отворени рани, прасците ми бяха покрити с бледи косми.

— Скъпа — възкликна Питър с пълна уста и изтича, за да я прегърне, заравяйки лицето си във врата й. Памела изписка и го отблъсна. Когато се засмя, щръкналото й зъбче проблесна.

— Повече от отвратително — прошепна Кони с влизането си в стаята. Но аз стоях притихнала и се опитвах да си представя какво би било усещането да бъдеш толкова близък с някого, че да си се превърнал в почти същия човек.

 

 

По-късно бяхме на горния етаж и пушехме тревата, която Кони бе откраднала от Питър. Бяхме затъкнали процепа под вратата с дебело усукана кърпа. Кони непрекъснато трябваше да притиска навитата цигарена хартия с пръсти да не се отвие и двете пушехме сред нашата церемониална, парникова тишина. Виждах колата на Питър през прозореца, паркирана накриво, сякаш му се бе наложило да я изостави поради някаква ужасна принуда. Винаги бях усещала присъствието на Питър по начина, по който харесвах всяко по-голямо момче на онази възраст — самото им съществуване изискваше внимание. Но чувствата ми внезапно бяха станали разпалени и настойчиви, преувеличени и неизбежни, както ти се струват събитията в сънищата. Бях си натъпкала в главата баналности за него — тениските, които носеше и редуваше, нежната кожа по задната част на врата му, която изчезваше под яката му. Гърмящата от спалнята му музика на „Пол Ривиър енд дъ Рейдърс“, как понякога гордо залиташе насам-натам с откровена потайност, за да разбера, че е взимал ЛСД. Как пълнеше по няколко пъти чаша с вода в кухнята с прекомерно внимание.

Докато Кони се къпеше, бях влязла в стаята на Питър. Вътре вонеше на нещо, което по-късно идентифицирах като мастурбация, влажен натрапчив мирис. Всичките му вещи бяха пропити с мистериозно значение: ниският му матрак футон, найлоновото пликче, пълно с пепеляви на цвят сушени пъпки канабис до възглавницата. Ръководствата как да станеш помощник-монтьор. Чашата на пода, омазана с отпечатъци, бе наполовина пълна със застояла на вид вода, а върху скрина му бяха наредени гладки речни камъчета. Евтината медна гривна, която го бях виждала да носи понякога. Поглъщах с очи всичко, сякаш можех да разкодирам тайния смисъл на всеки предмет, да наредя като пъзел вътрешната архитектура на живота му.

На тази възраст събуждането на такъв огромен копнеж беше умишлено действие. Толкова упорито се опитвахме да слеем грубите, разочароващи черти на момчетата във формата на някой, когото можем да обичаме. Говорехме за отчаяната ни нужда от тях с наизустени и познати думи, сякаш четяхме реплики от пиеса. По-късно щях да го осъзная: колко всеобща и ненаситна е била нашата любов, как се е лутала из Вселената с надеждата да намери приемник, който да даде форма на желанията ни.

 

 

Когато бях малка, намерих едни списания в чекмедже в тоалетната, списания на баща ми с издути от влагата страници. Вътрешните бяха пълни с жени. Изпънатите мрежести чорапогащници с отвори на чатала, меката светлина, на която кожата им изглеждаше озарена и бледа. Любимото ми момиче носеше памучна лента на райета, завързана около врата му на панделка. Беше толкова странно и вълнуващо, че някой може да е гол, но също така да носи панделка около врата си. Това караше голотата на момичето да изглежда несъществена.

Посещавах страниците на списанието с редовността на каещ се грешник, като всеки път го връщах старателно на мястото му. Заключвах вратата на тоалетната със задъхано, нездраво удоволствие, което бързо се видоизмени в триене на слабините ми по шевовете на килимите, по шевовете на дюшека ми. По гърба на дивана. Как въобще се получи? Докато задържах в ума си реещия се образ на момичето, можех да изградя усещането — тънък пласт от удоволствие, който нарастваше, докато не се превърна в натрапчив, жаждата да се почувствам по този начин отново и отново. Странно, че си представях момиче, а не момче. И че чувството се възпламеняваше също и от други странности: илюстрацията на цветен кръг с момиче, хванато в мрежата на паяк в книгата ми с приказки. Фасетъчните очи на злите създания, които го наблюдаваха. Споменът как баща ми улавя с две ръце задника на една съседка през мокрия й бански.

Бях правила някои неща и преди — не точно секс, но нещо подобно. Непохватните опипвания в коридорите след танците в училище. Спарващото задушаване върху нечий родителски диван с изпотени сгъвки на коленете. Алекс Поснър, който бавно промъква ръката си надолу в шортите ми с неговия проучвателски, сякаш незаинтересуван маниер, а после рязко и грубо я отдръпва, когато чуваме стъпки. Никое от тези неща — целувките, пълзящата под бельото ми ръка, влажната нервност на член в ръката ми — не изглеждаше по никакъв начин подобно на онова, което вършех сама, разпространяването на напрежението, подобно на изкачваща се нагоре стълба. Представях си Питър почти като коректив на моите собствени желания, чиято натрапчивост понякога ме плашеше.

 

 

Лежах по гръб върху тънката бродирана завивка, която покриваше леглото на Кони. Тя имаше лошо слънчево изгаряне — наблюдавах я, докато търкаше мътна, ронлива кожа от рамото си и я свиваше на мънички сиви топчета. Лекото ми отвращение се смекчаваше от мисълта за Питър, който живееше в същата къща като Кони, който дишаше от същия въздух. Който се хранеше от същите съдове. Те се съчетаваха по някакъв първичен начин, като два различни вида, отгледани в една и съща лаборатория.

От долния етаж дочух невъздържания смях на Памела.

— Когато си хвана приятел, ще го карам да ме извежда на вечеря — заяви авторитетно Кони. — Тя дори няма нищо против, че Питър я води тук просто за да се чукат.

Питър никога не носел бельо, беше се оплакала Кони, и този факт се насади в ума ми, от което ми призляваше по един не неприятен начин. Сънливите гънки на очите му от това, че бе постоянно напушен. В сравнение с него Кони бледнееше: не вярвах, че приятелството би могло да бъде край само по себе си, а не просто неясен заден фон на голямата драма дали момчетата те обичат или не.

Кони стоеше пред огледалото и се опитваше да пее в хармония с един от сладките, тъжни сингли, които слушахме фанатично, до безкрай. Песни, нажежаващи още повече моята собствена праведна тъга, моето въображаемо сливане с трагичната същност на света. Как обичах да се изтезавам по този начин, да подклаждам чувствата си, докато те станеха непоносими. Исках да усещам всичко в живота толкова обезумяло и изпълнено със знамения, че дори цветовете, времето и вкусът да бъдеха по-наситени. Това обещаваха песните, това извличаха те от сърцето ми.

Една песен отекваше със собствено ехо, сякаш бе създадена за мен. Простичките стихове за жена, за формата на гърба й, когато го обърне на мъжа за последен път. За пепелта от цигарите й, която оставя в леглото. Песента свърши и Кони скочи, за да обърне плочата.

— Пусни я отново — помолих. Опитах се да си се представя по същия начин, по който певецът виждаше жената: поклащането на сребърната й гривна, обагрена в зелено, падащите й коси. Но само се почувствах глупаво, когато отворих очи и видях в огледалото Кони да разделя миглите си с безопасна игла, шортите й, впити в задника й. Не беше същото като да забелязваш неща за себе си. Само определени момичета успяваха да предизвикат подобно внимание. Като онова, което бях видяла в парка. Или Памела и приятелките й на стълбите пред гимназията, които чакаха бездействащите коли на гаджетата им лениво да се размърдат, сигнала да скочат на крака. Да изчеткат мястото, където са седели, и да излязат на слънце, махвайки за довиждане на другите, които оставаха.

 

 

Скоро след този ден влязох в стаята на Питър, докато Кони спеше. Усещах коментара му за мен в кухнята като покана с фиксирано време, която трябваше да използвам, преди неусетно да е изтекла. Двете с Кони бяхме пили бира преди лягане, облегнали се на плетените крака на мебелите й и гребящи с пръсти извара от голяма кутия. Изпих много повече бира от нея. Копнеех да ме завладее някакъв друг импулс и да ме принуди да предприема действия. Не исках да съм като Кони, която никога не се променяше, изчакваше нещо да се случи, ядеше цяла кутия със сусамени крекери, след което правеше десет подскока с разтваряне на ръцете и краката в стаята си. Останах будна, след като тя потъна в своя дълбок, неспокоен сън. Ослушвах се за стъпките на Питър по стълбите.

Най-накрая той шумно се прибра в стаята си, а аз изчаках, докато ми се стори, че мина дълго време, преди да го последвам. Промъквах се по коридора като призрак в къса лятна пижама, чийто хлъзгав полиестер бе нещо средно, по особен мрачен начин, между премяна на принцеса и бельо. Тишината в къщата беше като живо същество, тягостна и присъстваща, но също така оцветяваше всичко с несвойствена свобода, изпълваше стаите като сгъстен въздух.

Очертанията на Питър под одеялата бяха неподвижни, възлестите му мъжки крака стърчаха отвити. Чух дишането му, което бе хрипкаво от вторичните ефекти на взетите наркотици. Стаята му сякаш го прегръщаше. Това можеше да е достатъчно — да го наблюдавам как спи, като някой родител, който се задоволява с привилегията да си представя сладки сънища. Ритмичното му дишане сякаш отброяваше зърна на броеница, всяко поемане на въздух носеше спокойствие. Но аз не исках това да е достатъчно.

Когато се приближих, лицето му се изясни, чертите му се допълниха, след като привикнах с тъмнината. Позволих си да го наблюдавам без срам. Питър отвори очи, внезапно, и поради някаква причина не изглеждаше стреснат от присъствието ми до леглото си. Изгледа ме с поглед, благ като чаша с мляко.

— Бойд — изрече той, гласът му все още бе унесен от съня, но в премигването му и в начина, по който произнесе името ми, имаше примирение, което ме накара да усетя, че ме е очаквал. Че е знаел, че ще дойда.

Почувствах се неудобно да стоя по този начин.

— Можеш да седнеш — покани ме той. Приклекнах до дюшека, надвиснала глуповато. Мускулите на краката ми вече започваха да горят от усилието. Питър протегна ръка, за да ме издърпа изцяло върху леглото и се усмихна, макар да не бях сигурна, че дори можеше да види лицето ми. Мълчеше и аз направих същото. Стаята му имаше странен вид, гледана откъм пода — огромният гардероб, слабата светлина под вратата. Не бях в състояние да си представя Кони в стаите от другата страна. Кони, бълнуваща в съня си, както ставаше често, понякога обявяваше число, като играч на бинго с размътен ум.

— Мушни се под одеялата, ако ти е студено — предложи Питър и отметна завивките, така че видях голите му гърди, голотата му. Настаних се до него с ритуално безмълвие. Беше толкова лесно — избрах възможност, която винаги е била на разположение.

Той не проговори след това, а също и аз. Придърпа ме близо, гърбът ми се опря в гърдите му и усетих как членът му се надига до бедрата ми. Не желаех да дишам, долавях, че това би било бреме за него, дори фактът, че ребрата ми се надигаха и отпускаха, бе твърде обезпокояващ. Поемах си малки глътки въздух през носа, обзе ме замаяност. Острата му миризма в тъмнината, одеялата му, чаршафите му — Памела получаваше всичко това през цялото време, лесното завладяване на присъствието му. Ръката му ме беше обгърнала, тежест, която продължавах да идентифицирам като тежест от ръката на момче. Питър се държеше така, сякаш ще спи, небрежните въздишки и помръдвания, но те само допълваха нещата. Трябваше да се преструваш, че нищо странно не се случва. Когато леко бръсна зърното на гърдата ми с пръст, аз останах напълно неподвижна. Усещах равномерното му дишане във врата си. Ръката му направи безпристрастно претегляне. После изви зърното и аз звучно си поех дъх, а той се поколеба за миг, но продължи. Членът му се триеше в голите ми бедра. Разбрах, че каквото и да станеше, щях да бъда направлявана през цялото време. Както той контролираше нощта. И не изпитвах страх, само някакво близко до вълнение усещане, като при гледка от крилата на самолет. Какво щеше да се случи с Иви?

Когато дъските на пода изскърцаха откъм коридора, магията се развали. Питър отдръпна ръката си и рязко се обърна по гръб. Втренчи се в тавана, така че виждах очите му.

— Трябва да поспя — заяви той със старателно лишен от емоции глас. Глас, който заличаваше, настойчивата му притъпеност трябваше да ме накара да се запитам дали нещо се беше случило. И аз бавно се изправих на крака, леко зашеметена, но също и щастливо екзалтирана, сякаш дори тази мъничка случка ми бе дала заряд.

 

 

Момчетата играеха на ротативната машина сякаш от часове. Двете с Кони седяхме на пейката и потръпвахме от насилено безразличие. Продължавах да очаквам някакво потвърждение от Питър за онова, което се бе случило. Да улови очите ми със своите, да ми хвърли остър поглед, назъбен от нашата история. Но той не ме погледна. Влажният гараж миришеше на хладен бетон и силната воня на лагерни палатки, сгънати, докато са били още мокри. На стената имаше календар от бензиностанция: жена в гореща вана със стъкления поглед и оголените зъби на препарирано животно. Бях благодарна за отсъствието на Памела онази вечер. Кони ми бе казала, че имало някаква кавга между нея и Питър. Исках да измъкна от нея повече подробности, но на лицето й беше изписано предупреждение — не биваше да проявявам твърде силен интерес.

— Вие, деца, нямате ли си по-добро занимание? — попита Хенри. — Някаква среща за сладолед някъде?

Кони тръсна коса и отиде да вземе още бира. Той развеселено наблюдаваше приближаването й.

— Дай ми ги — изхленчи тя, когато Хенри вдигна бутилките така, че да не може да ги стигне. Спомням си, че за първи път забелязах колко бе шумна — гласът й беше изпълнен с глуповата агресивност. Кони с нейните мрънкания и преструвки, скърцащия смях, който звучеше, сякаш го бе репетирала — а тя действително го правеше. Между нас зейна разстояние веднага щом започнах да забелязвам тези неща, да съставям списък на недостатъците й по начина, по който би го направило едно момче. Сега съжалявам, че бях толкова невеликодушна. Сякаш като се дистанцирах от нея, можех да излекувам себе си от същата болест.

— Какво ще ми дадеш за тях? — попита Хенри. — Нищо не е безплатно на този свят, Кони.

Тя сви рамене, след което се хвърли към бирите. Хенри притисна солидната маса на тялото си към нейното и ухилено я загледа как се бори. Питър извъртя очи. На него също не му харесваше подобно нещо, водевилно дрънкане на празни приказки. Имаше по-големи приятели, които бяха изчезнали сред лениви джунгли, реки, затлачени от наноси. Които се връщаха у дома, бръщолевещи и пристрастени към мънички черни цигари, а приятелките им от родния град се криеха зад тях като нервни, малки сенки. Опитах се да седна по-изправено, да придам на лицето си отегчението на възрастен. Подмамвах Питър да погледне към мен. Исках частици от него, които бях сигурна, че Памела не забелязваше — леките нотки на тъга, които понякога улавях в погледа му, или тайната доброта, показал към Кони, когато ни заведе на езерото Ероухед в годината, в която майка им напълно беше забравила за рождения й ден. Памела не знаеше за тези неща и аз се вкопчвах убедено във всяка дреболия, която можеше да принадлежи само на мен.

Хенри ощипа меката кожа над шортите на Кони.

— Гладна ли си в последно време, а?

— Не ме докосвай, перверзнико — отвърна тя и плесна ръката му, за да я отдръпне. После леко се изкиска. — Да ти го начукам.

— Добре — откликна той и улови ръцете на Кони за китките. — Начукай ми го. — Тя вяло се задърпа, хленчейки, докато Хенри най-накрая не я пусна. Кони разтри китките си.

— Задник — измрънка тя, но не беше ядосана наистина. Това бе част от съдбата ти на момиче — да се държиш според очакванията за теб. Ако се разгневиш, си луда, а ако не реагираш, си кучка. Единственото, което можеш да направиш, е да се усмихваш от ъгъла, в който са те притиснали. Да участваш в шегата, макар тя винаги да е за твоя сметка.

Не харесвах вкуса на бирата, зърнестата горчивина, която нямаше нищо общо с приятната хигиенична хладина на мартинитата на баща ми, но изпих една, а после и втора. Момчетата захранваха ротативната от една пазарска чанта, пълна с монети от пет цента, докато не им останаха почти никакви.

— Трябва да вземем ключовете за машината — подхвърли Питър и запали един тънък джойнт, който извади от джоба си. — За да я отворим.

— Аз ще ги донеса — обади се Кони. — Да не ти стане много мъчно за мен — изтананика тихо тя на Хенри и леко му помаха с ръка, преди да излезе. Към мен само вдигна вежди. Разбрах, че това бе част от някакъв план, който бе измътила, за да прикове вниманието на Хенри. Да си тръгне и после да се завърне. Вероятно беше чела за този подход в някое списание.

Там бе грешката ни, мисля. Една от многото. Да вярваме, че момчетата действаха според някаква логика, която някой ден щяхме да разберем. Да вярваме, че тяхното поведение имаше някакво значение извън прибързания импулс. Бяхме като теоретици на конспирацията — виждахме поличба и намерение във всяка подробност, отчаяно желаехме да бъдем достатъчно важни, за да сме обектът на планиране и теоретизиране. Но те бяха просто момчета. Глупави, млади и откровени — не прикриваха нищо.

Питър остави ръчката да се върне на стартова позиция и се дръпна назад, за да отстъпи ред на Хенри — подаваха си цигарата с марихуана един на друг. И двамата носеха бели износени тениски. Питър се усмихна на шумната карнавална музика, когато ротативната машина изхвърли с дрънчене цяла купчина монети, но изглеждаше разсеян — привърши още една бира и пуши от джойнта, докато не стана омачкан и мазен. Разговаряха тихо. Дочувах части от разменените думи.

Обсъждаха Уили Потърейк: всички го познавахме — първото момче от Петалума, което се записа в армията. Баща му го беше накарал да се регистрира. След това го бях видяла в ресторант „Хамбургер Хамлет“ с една дребничка брюнетка, от чиито ноздри течаха сополи. Тя упорито го наричаше с цялото му име, Уил_-ям_ все едно допълнителната сричка бе тайната парола, която щеше да го трансформира в пораснал и отговорен мъж. Беше се лепнала за него като гербова марка.

— Винаги е на алеята за коли пред къщата — каза Питър. — Мие си колата, сякаш нищо не е станало. Вече дори не може да я кара, поне така мисля.

Това бяха новини от другия свят. Като гледах лицето на Питър, усетих срам за това как театралничех, как разигравах истински чувства и се пресягах към света чрез песни. Питър можеше действително да бъде взет на военна служба, можеше действително да умре. Нямаше нужда да се насилва, за да се почувства по този начин, емоционалните упражнения, с които двете с Кони си запълвахме времето: „Какво ще правиш, ако баща ти умре? Какво ще правиш, ако забременееш? Какво ще правиш, ако някой учител иска да спи с теб, като господин Гарисън и Патриша Бел?“

— Кожата по чукана на ампутирания му крак беше цялата сбръчкана — обясни Питър. — Розова.

— Отвратително — обади се Хенри от ротативката. Не извърна очи от движещите се картинки на черешки, които се въртяха пред него. — Като искаш да убиваш хора, най-добре да нямаш нищо против онези от тях, които ти откъсват с взрив краката.

— И се гордее с това — продължи Питър, а гласът му се извиси, когато метна угарката на цигарата с марихуана по вратата на гаража. Загледа я как гасне. — Иска хората да го видят. Ето кое е ненормалното.

Драматизмът на техния разговор накара и мен да се почувствам драматично. Бях развълнувана от алкохола, чието парене в гърдите ми преувеличавах, докато не ме разчувства външен източник. Изправих се. Момчетата не забелязаха. Говореха си за филм, който бяха гледали в Сан Франциско. Разпознах заглавието — не го бяха прожектирали в града, защото се смяташе, че е перверзен, макар да не си спомням защо.

Когато най-накрая гледах филма, като възрастна, явната невинност на секссцените ме изненада. Непретенциозното дундесто коремче над срамните косми на актрисата. Как се смееше тя, когато придърпа лицето на капитана на яхтата към прекрасните си увиснали гърди. В неприличната сцена имаше нещо добродушно, сякаш самото развлечение съдържаше еротична идея. За разлика от филмите, които се появиха по-късно, в които момичетата потръпваха от отвращение, докато краката им се размятаха във въздуха като крайниците на мъртвец.

Хенри пърхаше с клепачи, а езикът му бе изплезен неприлично. Имитираше някаква сцена от филма.

Питър се разсмя.

— Страхотно.

Чудеха се на висок глас дали актрисата наистина е правела секс. Изглежда, не им пукаше, че аз стоях съвсем близо до тях.

— Виждаше се, че й харесва — заяви Хенри. — Ооо — изгука с тънък женствен глас. — Ооо, да, ммм. — Той заблъска ротативната машина с бедрата си.

— Аз също го гледах — обадих се, преди да се замисля. Исках да намеря място, където да се включа в разговора, дори и като излъжа. И двамата ме погледнаха.

— Е — възкликна Хенри, — призракът най-сетне проговори.

Изчервих се.

— Гледала си го? — попита с явно недоверие Питър. Помислих си, че се държи покровителствено.

— Да — потвърдих. — Щура работа.

Те си размениха погледи. Наистина ли си въобразявах, че биха повярвали, че по някакъв начин съм стигнала до града? Че съм отишла да гледам нещо, което по същество беше порно?

— Така значи. — Очите на Хенри проблеснаха. — Коя ти е любимата част?

— Частта, за която си говорехте — отвърнах. — С момичето.

— Но коя част от това ти хареса най-много? — настоя Хенри.

— Остави я на мира — кротко каза Питър. Вече бе отегчен.

— Хареса ли ти коледната сцена? — продължи Хенри. Усмивката му ме успокои и ме накара да си помисля, че водехме истински разговор, че имах напредък. — Голямото дърво? Целият този сняг?

Кимнах. Почти бях повярвала на собствената си лъжа.

Той се разсмя.

— Действието на филма се развива на Фиджи. Цялото нещо е заснето на остров. — Хенри пак прихна, неспособен да въздържи смеха си, и хвърли поглед на Питър, който, изглежда, се чувстваше неловко заради мен, както на човек му става неудобно за някой спънал се на улицата непознат, сякаш никога нищо не се бе случвало помежду ни.

Бутнах мотоциклета на Хенри. Изобщо не очаквах да се прекатури: може би само да се разклати достатъчно, за да прекъсне Хенри, той да се изплаши за секунда, да направи някое шеговито изненадано възклицание и да забрави лъжата ми. Но бях блъснала мотора доста силно. Той падна и шумно издрънча върху циментовия под.

Хенри впери поглед в мен.

— Малка кучка такава. — Бързо отиде до падналия мотоциклет, сякаш бе застрелян домашен любимец. И буквално го прегърна.

— Не е счупен — глупаво се оправдах аз.

— Ти си шибана откачалка — измърмори той. Прокара ръце по корпуса на мотора и вдигна счупено парче оранжев метал към Питър. — Можеш ли да повярваш на тая гадост?

Когато Питър ме погледна, лицето му бе застинало от съжаление, което по някакъв начин беше по-лошо от гняв. Бях като дете, което предизвиква само омекотени емоции.

Кони се появи на вратата.

— Чук-чук — извика тя, ключовете висяха на извития й пръст. После огледа обстановката: Хенри приклекнал до мотоциклета, ръцете на Питър скръстени.

Хенри се изсмя сурово.

— Приятелката ти е истинска кучка — заяви той и ме стрелна с поглед.

— Иви събори мотора — обясни Питър.

— Проклети деца — изръмжа Хенри. — Следващия път си вземете бавачка, недейте да висите покрай нас. По дяволите.

— Съжалявам — извиних се с тих глас, но никой не ме слушаше.

Едва след като Питър помогна на Хенри да изправи мотоциклета, огледа отблизо счупеното и го успокои: „Не е нещо сериозно, лесно ще го оправим“, ми стана ясно, че други неща бяха пострадали. Кони ме оглеждаше със студена почуда, сякаш я бях предала и може би наистина беше така. Бях направила онова, което не биваше да правим. Осветих парченце лична слабост, разкрих нервно туптящото заешко сърце.