Ема Клайн
Момичетата (11)

8.

Полицейските снимки от къщата на Мич я правят да изглежда тясна и призрачна, сякаш е била предопределена за съдбата си. Дебелите напукани греди по тавана, каменната камина, многото й нива и коридори, като нещо от литографиите на Ешер, които Мич вземаше от една галерия в Саусалито. Когато за първи път се озовах пред къщата, си спомням, че си помислих, че е неизползвана и пуста като крайбрежна църква. Имаше много малко мебели, големите прозорци бяха във формата на обърнато V. Зигзагообразни плочки, широки и плитки стъпала. От входната врата вече се виждаше черната повърхност на залива, разпрострял се оттатък къщата, тъмният скалист бряг. Големите плаващи къщи, които се блъскаха кротко една в друга като кубчета лед.

Мич ни наливаше напитки, а Сюзън отвори хладилника му. Тананикаше си някаква песничка и надничаше по рафтовете. Издаваше одобрителни и неодобрителни звуци, повдигна станиола на една купа, за да помирише нещо. Изпитвах страхопочитание към нея в такива мигове. Колко дръзко се държеше тя в света, в нечия чужда къща. Наблюдавах отраженията ни, които трептяха върху черните прозорци, косите ни, спуснати по раменете. Ето ме тук, в кухнята на този известен мъж. Човекът, чиято музика слушах по радиото. Заливът от външната страна на вратата блестеше като лачена кожа. И колко доволна бях да съм там със Сюзън, която сякаш вдъхваше живот на тези неща.

 

 

Мич имаше среща с Ръсел по-рано същия следобед — спомням си, че обърнах внимание колко бе странно, че Мич закъсня за нея. Минаваше два часът, а ние все още го чакахме. Мълчах като всички останали, а тишината между нас нарастваше. Една конска муха ме ухапа по глезена. Не исках да я пропъдя, осъзнавах, че Ръсел беше на няколко метра разстояние, седнал на един стол със затворени очи. Чувах как хъмкаше под нос. Той бе решил, че ще е най-добре там Мич да се натъкне на него, заобиколен от своите момичета и с Гай до себе си, трубадура със своята публика. Беше готов за изпълнение, китарата лежеше на коленете му. Босите му ходила ритмично потрепваха.

Имаше нещо в начина, по който Ръсел опипваше с пръсти китарата, притискаше безмълвно струните — беше нервен по начин, който все още не знаех как да разчета. Той не вдигна очи, когато Хелън започна да шепне на Дона, съвсем тих шепот. Нещо за Мич вероятно или за някоя глупост, която бе казал Гай, но когато Хелън продължи да говори, Ръсел се изправи на крака. Без да бърза, остави китарата върху стола си, спря, за да се увери, че беше стабилна, след което бързо отиде при Хелън и я зашлеви през лицето.

Тя импулсивно изскимтя, странен шепнещ звук. Оскърблението в ококорените й очи бързо премина в извинение, примигваше бързо, за да не потекат сълзите.

За първи път виждах Ръсел да реагира по подобен начин, гневното му поведение да е насочено към някой от нас. Не бе възможно да я е ударил — глупавата помпозност на слънцето правеше това невъзможно, както и следобедният час. Тази представа беше твърде нелепа. Огледах се, за да потърся потвърждение за плашещия разрив, но всички се бяха вторачили многозначително встрани или бяха поставили на лицата си неодобрителни маски, сякаш Хелън сама си бе виновна. Гай се почеса зад ухото и въздъхна. Дори Сюзън изглеждаше отегчена от случилото се, сякаш не беше нещо по-различно от едно ръкостискане. Киселото усещане в гърлото ми, внезапно обзелият ме отчаян шок, всичко изглеждаше като провал.

Но съвсем скоро Ръсел вече милваше косата на Хелън, опъваше двете й несиметрично разположени опашки. Пошепна нещо в ухото й, което я накара да се усмихне и да кимне като кукла бебе с глуповати очи.

 

 

Когато Мич най-сетне се появи в ранчото, час по-късно, той носеше така необходимите ни провизии: кашон с наредени консерви боб, изсушени смокини и течен шоколад. Твърди като камък круши, всяка увита в розова книжна салфетка. Остави децата да се катерят по краката му, макар обикновено да ги отпъждаше.

— Здрасти, Ръсел — поздрави Мич. По лицето му бяха избили капчици пот.

— Отдавна не сме се виждали, братко — отвърна Ръсел. Усмихваше се спокойно, макар да не стана от стола си. — Как върви Голямата американска мечта?

— Нещата са добре, човече — заяви Мич. — Съжалявам, че закъснях.

— Не съм те чувал от известно време — каза Ръсел. — Късаш ми сърцето, Мич.

— Бях зает — оправда се мъжът. — Много неща се случват.

— Винаги се случват много неща — контрира Ръсел. Той ни огледа, спря за дълго погледа си върху очите на Гай. — Не мислиш ли? Изглежда, сякаш много неща се случват и точно това е животът. Мисля, че спира едва когато умреш.

Мич се засмя, сякаш всичко беше наред. Раздаваше цигарите, които бе донесъл, храната като един потящ се Дядо Коледа. Книгите щяха да идентифицират този ден като момента, в който нещата между Ръсел и Мич се бяха преобърнали, макар че по онова време не знаех нищо за това. Не успях да уловя никакъв смисъл в напрежението между тях, гневът на Ръсел изглеждаше приглушен заради спокойния му, снизходителен външен вид. Мич бе дошъл да съобщи на Ръсел лошата новина, че в крайна сметка нямаше да има сделка за записване на албум: цигарите, храната, всичко останало трябваше да послужи за утеха. Ръсел бе преследвал Мич от седмици за предполагаемата звукозаписна сделка. Беше го притискал непрекъснато, докато накрая го бе сломил. Изпращал бе Гай да предава загадъчни съобщения на Мич, които варирали от заплахи до любезности. Ръсел се бе опитвал да получи това, което вярваше, че заслужава.

Пушихме малко трева. Дона направи сандвичи с фъстъчено масло. Седях в кръглата сянка, хвърляна от един дъб. Нико тичаше наоколо с едно от другите хлапета, по брадичките им имаше засъхнали остатъци от закуската. Той разкъса с една пръчка торбата за боклук, която се разпиля навсякъде — никой друг, освен мен, не обърна внимание. Кучето на Гай беше на поляната, ламите стъпваха неспокойно, като повдигаха високо крака. Хвърлях крадешком погледи към Хелън, която изглеждаше така или иначе искрено щастлива, сякаш спречкването с Ръсел бе част от някакъв ритуал за внасяне на спокойствие.

Плесницата трябваше да бъде по-обезпокоителна. Исках Ръсел да е мил и той бе такъв. Исках да съм близо до Сюзън и затова вярвах в нещата, които ми позволяваха да остана там. Казах си, че има и такива, които не разбирах. Повторих думите, които чух Ръсел да изрича преди това, оформих ги в обяснение. Понякога му се налагаше да ни наказва, за да демонстрира любовта си. Не бе искал да го стори, но трябваше да ни кара да вървим напред за доброто на групата. Това бе наранило и него.

Нико и другото хлапе бяха изоставили купчината с боклуци, клечаха в тревата, а пълните им пелени бяха провиснали. Говореха бързо едно на друго със сериозни, сякаш азиатски гласове и със спокойна, рационална интонация, като споделяне между двама малки мъдреци. Внезапно избухнаха в истеричен смях.

 

 

Денят преваляше. Пиехме от мръсното наливно вино, което продаваха на галони в града, утайката оставяше петна по езиците ни, жегата беше отвратителна. Мич се бе изправил на крака, готов да си тръгва.

— Защо не отидеш с Мич? — предложи Ръсел. Стисна ръката ми, давайки ми таен сигнал.

Дали двамата с Мич си размениха погледи? Или може би си въобразявах, че съм станала свидетел на техния мълчалив диалог. Движенията и всички действия през деня бяха забулени в неяснота, по някакъв начин се оказа, че беше привечер и двете със Сюзън возехме Мич обратно към дома му, като профучавахме по задните пътища на Марин с неговата кола.

Мич седеше на задната седалка, Сюзън шофираше. Аз бях до нея. Постоянно хвърлях погледи в огледалото към Мич, който бе потънал в безцелен унес. После се сепваше и се връщаше към реалността и себе си, гледайки ни с почуда. Не разбирах напълно защо бяхме избрани да го закараме до дома му. Информацията се разпространяваше селективно, така че единственото, което знаех, беше, че трябваше да съм със Сюзън. Всички прозорци бяха отворени за миризмата на лятна пръст и тайнственото проблясване на други шосета и друг живот по този тесен път в сянката на връх Там^[1]. Навитите градински маркучи, красивата магнолия. От време на време Сюзън караше в погрешната лента и ние пищяхме от щастлив и объркан ужас, макар че в моите викове имаше еднообразие: не вярвах, че някога изобщо би могло да се случи нещо лошо в действителност.

 

 

Мич се преоблече в бяла, подобна на костюм пижама, сувенир от триседмично пребиваване във Варанаси. Подаде и на двете ни чаши — долових медицинския мирис на джин и нещо друго с горчив дъх. Пиеше се лесно. Бях почти патологично надрусана и продължавах да поглъщам, а носът ми започна да се запушва. Засмях се леко на себе си. Изглеждаше толкова странно да съм в къщата на Мич Луис. Отрупана със светилища и мебели, които изглеждаха нови.

— „Джеферсън Еърплейн“ живяха тук няколко месеца — обясни той. Премигна тежко. — С едно от онези кучета — продължи и се огледа из къщата. — Голямо и бяло. Как ги наричат? Нюфаундленд? Разора цялата морава.

Не му пукаше, че не му обръщахме внимание. Беше дезориентиран, гледаше изцъклено. Рязко се изправи и пусна една плоча. Увеличи звука толкова много, че се стреснах, но Сюзън се засмя и го помоли да усили още. Това бе неговата собствена музика, което ме накара да се засрамя. Големият му корем издуваше дългата му риза, падаща свободно като рокля.

— Вие сте момичета за забавление — разсеяно изрече Мич. Гледаше как Сюзън започна да танцува. Мръсните й крака върху белия килим. Беше намерила пиле в хладилника и си бе откъснала с пръсти голямо парче, което дъвчеше, докато движеше бедрата си.

— Пиле по хавайски — коментира Мич. — От ресторанта „Трейдър Викс“.

Какъв банален коментар — двете със Сюзън се спогледахме.

— Какво? — попита Мич. Когато продължихме да се смеем, той също се разсмя. — Забавно е — и пусна музиката отново. Непрекъснато повтаряше как някакъв актьор, когото познавал, харесал песента. — Наистина я разбра — обясняваше Мич. — Не можеше да спре да я пуска. Действително музикален тип.

За мен бе нещо ново, че можеш да се държиш с известен човек по такъв начин, все едно не е нищо специално, че можеш да забележиш колко е разочароващ във всяко отношение, колко е обикновен, да обърнеш внимание как кухнята му мирише на неизхвърлен боклук. Призрачните квадрати по стената, където някога бе имало окачени картини, златните плочи, опрени върху перваза, все още опаковани в найлон. Сюзън се държеше така, сякаш само двете с нея имахме значение и всичко това бе просто малка игра, която играехме с Мич. Той бе фонът на по-голямата история — нашата, и ние го съжалявахме, и му бяхме признателни за жертвоприношението в името на нашето удоволствие.

Мич имаше малко кока и бе почти болезнено да го гледам как я изсипва внимателно върху една книга за трансцендентална медитация, втренчен в собствените си ръце със странно отчуждение, сякаш не му принадлежаха. Оформи три линии, след което се вторачи в тях. Засуети се, докато не оформи едната значително по-голяма и не я изсмърка бързо, дишайки тежко.

— Аххх — възкликна той и се облегна назад, шията му бе оголена и настръхнала, със златиста набола брада. Подаде книгата на Сюзън, която се доближи с танцова стъпка и изсмърка една линия, а аз се справих с последната.

От коката ми се прииска да танцувам, така че го направих. Сюзън ме сграбчи за ръцете и ми се усмихна. Беше странен миг: танцувахме за Мич, но бях погълната от очите й, от начина, по който тя ме предизвикваше. Наблюдаваше движенията ми с удоволствие.

Мич се опитваше да говори, да ни разкаже някаква история за приятелката си. Колко самотен бил, откакто тя заминала за Маракеш, зарязала го с обяснението, че имала нужда от повече пространство.

— Глупости — непрекъснато повтаряше той. — Ах, че глупости.

Ние му угаждахме: последвах примера на Сюзън, която кимаше, когато той говореше, но ме поглеждаше и извърташе очи или шумно го подтикваше да ни разкаже още. Той говореше за Линда през онази нощ, макар че името й не значеше нищо за мен. Слушах с едно ухо: бях взела една дървена кутийка, която тракаше, пълна с малки сребристи топчета, и я накланях, опитвайки се да ги вкарам в дупките, нарисувани така, че да приличат на устите на дракони.

Линда щеше да бъде бившата му приятелка по времето на убийствата, едва на двадесет и шест, макар това да ми се струваше нереална възраст по онова време, като почукване на далечна врата. Синът й Кристофър беше на пет години, но вече бе посещавал десет страни, увит във вързоп по време на пътуванията на майка си, също като кесията, в която носеше бижутата си във форма на скарабеи. Каубойските ботуши от щраусова кожа, които тя тъпчеше със списания, за да запазят формата си. Линда бе красива, макар да съм сигурна, че лицето й с възрастта е започнало да изглежда цинично или долнопробно. Спеше в леглото със своето малко момче със златиста коса вместо с плюшено мече.

 

 

Бях толкова унесена в усещането, че светът пляска с крила около мен и Сюзън, че Мич бе просто едно забавно допълнение — дори не обмислях други възможности. Отидох до тоалетната, използвах странния черен сапун на Мич и надникнах в шкафчето му, пълно с шишенца делаудид^[2]. Емайлираният блясък на ваната, леката миризма на белина във въздуха, досетих се, че той има чистачка.

Тъкмо се бях изпишкала, когато някой отвори вратата на тоалетната, без да почука. Стреснах се, инстинктивно опитах да се прикрия. Видях как някакъв мъж хвърли поглед през отвора към голите ми крака, преди бързо да се върне в коридора.

— Извинете — чух го да казва от другата страна на вратата. Една верижка с препарирани птици леко се разклати на мястото си до мивката. — Искрени извинения — повтори мъжът. — Търсех Мич. Съжалявам, че ви притесних.

Усетих как се поколеба от другата страна на вратата, след което тихо тропна по дървото и се отдалечи. Вдигнах късите си панталони. Адреналинът, който се бе натрупал в мен, намаля, но не изчезна. Сигурно бе просто приятел на Мич. Бях нервна от коката, но не изпитвах страх. В което имаше логика: хората винаги със закъснение се сещаха, че непознатите можеха да бъдат всичко друго, но не и приятели. Любовта ни един към друг беше безгранична, цялата Вселена представляваше едно огромно спасително одеяло.

 

 

Няколко месеца по-късно щях да осъзная, че това трябва да е бил Скоти Уешлър. Пазачът, който живееше в задната къща, малка, облицована с бяла ламперия колиба с котлон и печка духалка. Човекът, който чистеше филтрите на джакузито, поливаше ливадата и проверяваше дали Мич няма да предозира през нощта. Преждевременно оплешивяващ, с очила с телени рамки, Скоти бил кадет във военна академия в Пенсилвания, преди да отпадне и да се премести на запад. Никога не се отърсил от кадетския си идеализъм: пишел писма на майка си за секвоите, за Тихия океан, използвайки думи като „величествен“ и „великолепен“.

Той щеше да е първият. Който щеше да опита да се съпротивлява, да избяга.

Иска ми се да мога да изстискам от паметта си нещо повече от кратката ни среща. Да вярвам, че когато отвори вратата, съм почувствала лека тръпка от предстоящото. Но нямаше нищо такова, просто зърнах за миг един непознат и почти не се замислих за това. Дори не попитах Сюзън кой бе този мъж.

 

 

Всекидневната беше празна, когато се върнах. Музиката гърмеше, от една цигара в пепелника се виеше дим. Стъклената врата, която водеше към залива, бе отворена. Останах изненадана от внезапната близост с водата, когато излязох на верандата, от стената замайващи светлини: Сан Франциско в мъглата.

На брега нямаше никого. Тогава чух изкривено ехо откъм водата. И те бяха там, и двамата, плискаха се сред вълните, които образуваха пяна около краката им. Мич шляпаше в своята бяла премяна, заприличала сега на подгизнал чаршаф, Сюзън с роклята, която наричаше своята премяна на хитрия Зайо Байо. Сърцето ми прескочи — исках да се присъединя към тях. Но нещо ме накара да остана на място. Продължавах да стоя на стълбите, които водеха към пясъка, усещах мириса на омекнало от морската вода дърво. Знаех ли какво щеше да се случи? Видях как Сюзън свали роклята си, отърси се от нея с пиянско затруднение, а после той бе върху нея. Главата му се наведе, за да оближе голите й гърди. И двамата бяха нестабилни във водата.

Гледах по-дълго, отколкото изглеждаше редно. Чувствах се развълнувана и отнесена, когато се обърнах и с олюляване влязох обратно в къщата.

 

 

Намалих музиката. Затворих вратата на хладилника, която Сюзън бе оставила отворена. Оглозганият труп на пилето. Пилето по хавайски, както бе настоял Мич: от гледката леко ми се догади. Прекалено розовата плът, която излъчваше хлад. Винаги щях да съм такава, помислих си, човекът, който затваряше хладилника. Човекът, който наблюдаваше от стълбите като призрак, докато Сюзън позволяваше на Мич да прави каквото поиска. В мен започнала се надига ревност. Почувствах странно терзание, когато си представих пръстите му вътре в нея, как тя щеше да има вкус на солена вода. Също и объркване — колко бързо се променяха нещата и как аз отново бях тази, която бе от външната страна.

Химическото удоволствие в главата ми вече бе избледняло, затова единственото, което разпознах, беше липсата му. Не бях изморена, но не исках да седя на дивана и да ги чакам да влязат. Открих една незаключена спалня, която приличаше на стая за гости: легло с леко разбъркани чаршафи, а в шкафа нямаше дрехи. Носеха нечия миризма, а на нощното шкафче бе оставена самотна златна обеца. Замислих се за собствения си дом, за тежестта и усещането на собствените ми завивки — след това изпитах внезапно желание да спя в къщата на Кони. Свита до гърба й в нашата позната ритуална поза, чаршафите й щамповани със закръглени изрисувани дъги.

Лежах в леглото и се ослушвах за някакъв звук от Сюзън и Мич в другата стая. Сякаш аз бях дебеловратият приятел на Сюзън, изпълнена със същия праведен гняв. Не бе насочен към нея, не точно — мразех Мич с ярост, която ме държеше напълно будна. Исках той да знае как тя по-рано му се бе присмивала, да знае точната степен на съжаление, което изпитвах към него. Колко безсилен беше моят гняв, изблик, който нямаше къде да се приземи, и колко познато ми бе това: чувствата ми задушени вътре в мен, като малки полуоформени деца, злобни и настръхнали.

 

 

По-късно бях почти сигурна, че това беше същата спалня, в която спяха Линда и малкото й момченце. Макар да знаех, че има и други спални, други възможности. Линда и Мич бяха разделени, когато настъпи нощта на убийството, но поддържаха приятелски отношения, предишната седмица Мич бе донесъл огромен плюшен жираф за рождения ден на Кристофър. Линда беше отседнала при Мич, защото апартаментът й на „Сънсет“ бил целият покрит с мухъл — бе възнамерявала да остане в къщата му две вечери. След това тя и Кристофър щяха да останат в Удсайд заедно с приятеля й, мъж, който държеше верига от ресторанти за морска храна.

След убийствата го бях видяла в едно токшоу: със зачервено лице, притискаше кърпичка до очите си. Чудех се дали имаше маникюр. Разказа на водещия, че се готвел да предложи брак на Линда. Макар че кой знае дали беше вярно.

 

 

Около три сутринта на вратата ми се почука. Беше Сюзън, която влезе със залитане, без да изчака отговор. Тя бе гола, внесе със себе си силна миризма на солена вода и цигарен дим.

— Здрасти — поздрави и издърпа одеялата ми.

Бях полузаспала, приспана от еднообразието на тъмния таван, а Сюзън бе като създание от някой сън, което нахлу в стаята, цялото вмирисано. Чаршафите се навлажниха, когато тя пропълзя под тях. Повярвах, че бе дошла за мен.

Да бъде с мен, жест на извинение. Но колко бързо се изпари тази мисъл, когато осъзнах настойчивостта й, надрусания й, безжизнен поглед — разбрах, че идваше заради него.

— Хайде — подкани ме Сюзън и се засмя. Лицето й бе различно на странната синя светлина. — Красиво е — каза, — ще видиш. Той е нежен.

Сякаш това бе най-многото, на което можеше да се надяваш. Облегнах се назад и сграбчих завивките.

— Мич е отвратителен — заявих. Беше ми ясно, че се намирахме в къщата на непознат. Гигантската празна стая за гости с нейната противна разнасяща се миризма на чужди тела.

— Иви — примоли се Сюзън. — Не бъди такава.

Близостта й, стрелкащите й се напред-назад очи в тъмното. Колко лесно тя опря устата си до моята, след това провря език през устните ми. Прокара върха му по ръба на зъбите ми, усмихна се до устата ми и каза нещо, което не успях да чуя.

Усетих кокаина в устата й, соленото море. Опитах се да я целуна отново, но тя вече се бе отдръпнала, усмихваше се, сякаш това бе шега, сякаш бяхме направили нещо забавно и нереално. Играеше си леко с косата ми.

С радост изкривих значенията, с готовност изтълкувах погрешно символите. Да направя това, което искаше Сюзън, изглеждаше като най-хубавия подарък, който можех да й дам, начин да отключа нейните чувства към мен. А тя бе хваната в капан по неин собствен начин, точно като мен, но изобщо не забелязвах това, с лекота се плъзгах в посоките, които тя ми подсказваше. Като дървената играчка с тракащите сребристи топчета, които се опитвах да вкарам в изрисуваните дупки, налучквайки правилния наклон.

 

 

Стаята на Мич беше голяма, а керамичният под — студен. Леглото бе повдигнато на платформа, резбовано с балинезийски орнаменти. Той се ухили, когато ме видя зад Сюзън, бързо блесна със зъби и разтвори ръце към нас, голите му гърди, покрити плътно с косми. Сюзън отиде право при него, но аз седнах на ръба на леглото с ръце, свити в скута. Мич се надигна на лакти.

— Не — каза той и потупа чаршафа. — Тук. Ела тук.

Преместих се, за да легна до него. Усещах нетърпението на Сюзън, как се промъкваше предпазливо като куче.

— Не те желая още — обърна се към нея Мич. Не виждах лицето на Сюзън, но си представих внезапната обида. — Можеш ли да ги свалиш? — плъзна ръка по гащите ми той.

Засрамих се: те покриваха цялото ми дупе, бяха детски и увиснали. Свалих ги надолу по бедрата си, докато не се озоваха около коленете ми.

— О, Боже — възкликна Мич и се поизправи. — Можеш ли леко да си разтвориш краката?

Направих го. Той се наведе над мен. Усещах лицето му близо до детинския ми венерин хълм. От муцуната му лъхаше влажна животинска разгоненост.

— Няма да те докосна — обеща Мич и разбрах, че лъже. — Божичко — изпъшка той. Даде знак на Сюзън да се приближи. Мърмореше тихо, местеше ни като кукли. Произнасяше превзети думи, без те да са отправени конкретно към някого. Сюзън ме гледаше като странник в тази странна стая, сякаш познатата ми част от нея се бе оттеглила.

Той засмука езика ми в устата си. През по-голямата част от времето, докато Мич ме целуваше и приемах провиращия му се език с празна дистанцираност, можех да остана неподвижна, дори пръстите му вътре в мен бяха като нещо любопитно и без значение. Той се надигна да влезе в мен и кратко изстена, като се затрудни. Наплюнчи ръката си и ме разтърка, след това се опита отново, и колко внезапно бе, движението му напред-назад между краката ми, и как непрекъснато си мислех с известна доза изненада и неверие, че се случваше в действителност, а после почувствах как ръката на Сюзън се прокрадна и сграбчи моята.

Може би Мич я бе побутнал към мен, макар да не видях. Когато тя ме целуна отново, успокоително си помислих, че го прави заради мен, че това бе нашият начин да сме заедно. Че Мич бе просто шум на заден план, необходимото извинение, което даваше позволение на жадната й уста, на шарещите й пръсти. Усещах миризмата си, нейната също. Дълбок гърлен звук, който вярвах, че е предназначен за мен, сякаш удоволствието й бе в такава тоналност, че Мич не можеше да го чуе. Дръпна ръката ми върху гърдите си. Потрепери, когато докоснах зърното й. Затвори очи, сякаш бях направила нещо хубаво.

Мич се претърколи от мен, за да наблюдава. Разтри мократа глава на члена си, дюшекът се наклони към тежестта му.

Продължавах да целувам Сюзън, беше толкова различно от това да целуваш мъж. На заместващото целувката мъжко натискане на устните му липсваше тази отчетливост. Представих си, че Мич не беше там, макар да усещах погледа му. Устата му отворена като багажник на кола. Малко се стреснах, когато Сюзън се опита да разтвори краката ми, но тя ми се усмихна, затова й позволих. Езикът й отначало бе несигурен, след това започна да използва и пръстите си, а аз се засрамих от подмокрянето си, от звуците, които издавах. Умът ми се вцепени от удоволствие, което бе толкова чуждо, че не знаех как да го нарека.

След това Мич ни чука и двете, сякаш можеше да коригира нашето очевидно предпочитание една към друга. Потеше се силно, очите му присвити от усилие. Леглото се отместваше от стената.

Когато се събудих на сутринта и видях усуканото си и изцапано бельо върху пода на Мич, у мен се надигна такова безпомощно неудобство, че почти се разплаках.

 

 

Мич ни закара обратно в ранчото. Бях мълчалива и гледах през прозореца. Къщите, покрай които минавахме, изглеждаха дълбоко заспали, луксозните коли покрити със своите платнища с цвят на маджун. Сюзън седеше на предната седалка. От време на време се обръщаше, за да ми се усмихне. Явно бе извинение, но лицето ми беше безизразно, а сърцето ми свито. Мъка, на която не дадох пълна воля.

Като че ли отблъсквах опасенията си, сякаш можех да заместя болката си с перчене, с равнодушието, с което мислех за Сюзън. Да, бях правила секс: и какво от това? Не беше голяма работа, още една функция на човешкото тяло. Като храненето, нещо рутинно и достъпно за всеки.

Тези благочестиви и пастелни препоръки да чакаш, да се съхраниш като подарък за бъдещия си съпруг: в баналността на реалния акт имаше облекчение. Наблюдавах Сюзън от задната седалка, гледах я как се смее на нещо, което Мич каза, и как сваля прозореца. Косата й развята от струята въздух.

 

 

Мич спря пред ранчото.

— До скоро, момичета — каза той и вдигна розова длан. Сякаш ни беше водил на сладолед, на някаква невинна разходка, и ни връщаше в родния ни дом, при родителите ни.

Сюзън незабавно тръгна да търси Ръсел, отделяйки се от мен, без да пророни и дума. По-късно осъзнах, че сигурно му е докладвала. Уведомявала го е какви са впечатленията й от Мич, дали сме го направили достатъчно щастлив, за да си промени мнението. Тогава обърнах внимание само на това, че ме заряза.

Опитах да се намирам на работа, белейки чесън в кухнята с Дона. Смачквах скилидките между плоското острие на нож и плота, както ми показа тя. Дона въртеше копчето на радиото от единия край на скалата до другия и обратно, но се чуваше само статичен шум в най-различни варианти и тревожни мелодии на Хърб Албърт. Тя най-накрая се предаде и продължи да меси купчината черно тесто.

— Руз ми намаза косата с вазелин — похвали се Дона. Разтърси глава и косата й почти не се помръдна. — Ще бъде много мека, когато я измия.

Не отговорих. Дона видя, че съм разсеяна и спря очи върху мен като котка.

— Той показа ли ти фонтана в задния двор? — попита тя. — Взел го е от Рим. Мястото на Мич има яки вибрации — продължи, — всичките тези йони, заради океана.

Почервенях и се опитах да се концентрирам върху беленето на твърдите като дървесина люспи на чесъна. Внезапно жуженето на радиото звучеше гадно, замърсено, говорителят приказваше твърде бързо. Разбрах, че всички те са били там, в странната къща на Мич до океана. Бях взела участие в някаква схема, бях изпълнявала съвсем точно ролята на момиче, което предлага дадена стойност. Имаше нещо почти успокояващо в това, яснотата на целта, макар и да ме караше да се чувствам засрамена. Не разбирах, че човек може да се надява на повече.

Не бях видяла фонтана. Не го казах.

Очите на Дона сияеха.

— Знаеш ли — разприказва се тя, — родителите на Сюзън всъщност са много богати. Произвеждат пропан или нещо от тоя сорт. Нито някога е била бездомна, нито нещо подобно. — Месеше тестото, докато говореше. — Не се е озовавала в никаква болница. Всичките тези измишльотини, които разказва. Само се одраска с кламер по време на едно щуро наркоманско преживяване.

Чувствах се разколебана от вонята на остатъци от храна, омекнали в мивката. Свих рамене, сякаш ми беше все тая какво се е случило.

Дона продължи.

— Не ми вярваш — заяви тя. — Но е истина. Бяхме горе, в Мендосино. Отседнахме при един фермер, собственик на ябълкови градини. Тя взе твърде много ЛСД и просто започна да се мушка нещо с този кламер, докато не я накарахме да престане. Но дори не й потече кръв.

Когато не отвърнах, Дона блъсна тестото в една купа. Натика го вътре с юмруци.

— Мисли си каквото искаш — сви рамене тя.

 

 

Сюзън дойде в спалнята си по-късно, докато се преобличах. Свих се, за да прикрия голотата си: тя забеляза и бе готова да ми се присмее, обаче се въздържа. Видях белезите по китката й, но не дадох воля на неловките въпроси — Дона просто ревнуваше. Не ме интересуваха Дона и нейната втвърдена от вазелина коса, гнусна и миризлива като на воден плъх.

— Снощи беше голямо приключение — подхвърли Сюзън.

Отдръпнах се, когато се опита да ме прегърне.

— О, хайде де, хареса ти — засмя се тя. — Нали те видях.

Направих отвратена гримаса — Сюзън се изсмя. Заех се да оправям чаршафите, сякаш леглото можеше да бъде нещо друго, освен едно усойно гнездо.

— Е, всичко е наред — каза Сюзън. — Имам нещо, което ще те развесели.

Мислех си, че ще се извини. Но тогава ми хрумна — тя отново щеше да ме целуне. Мрачната стая стана задушна. Почти почувствах как се случва, неуловимо навеждане… само че Сюзън просто сложи чантата си на леглото, пискюлите се разстлаха върху дюшека. Изглежда, съдържаше нещо особено и тежко. Тя ме погледна триумфално.

— Хайде — подкани ме Сюзън. — Погледни какво има вътре.

Тя ми се намуси, че упорствам и я отвори сама. Не разбирах с какво е пълна, странен метален проблясък. Остри ръбове.

— Извади я — нетърпеливо нареди Сюзън.

Беше златна плоча в стъклена рамка, много по-тежка, отколкото очаквах.

Тя ме сръчна.

— Измамихме го, какво ще кажеш?

Погледът й пълен с очакване — трябваше ли това да обясни нещо? Вгледах се в името, гравирано върху малка плочка: Мич Луис. Албумът „Слънчевият крал“.

Сюзън започна да се смее.

— Майчице, трябва да си видиш лицето в момента. Не знаеш ли, че съм на твоя страна?

Албумът слабо просветваше в тъмната стая, но дори красивият му египетски блясък не успя да ме развълнува — това бе просто артефакт от онази странна къща, нищо чак толкова ценно. От тежестта му ръцете ми вече се бяха изморили.