Ема Клайн
Момичетата (18)

14.

Пътуването с колата беше смътно и странно като дълго боледуване. Гай зад волана, Хелън и Дона до него. Сюзън седеше на задната седалка, втренчила поглед през прозореца, а аз бях в непосредствена близост до нея. Нощта се бе спуснала непрогледна и мрачна, колата минаваше под уличните лампи. Жълто-зеленото им сияние се плъзваше по лицето на Сюзън, останалите бяха изпаднали в унес. Понякога ми се струва, че в действителност никога не съм слизала от колата. Че една моя версия е винаги там.

Ръсел остана в ранчото през онази нощ. Което дори не ми се стори странно. Сюзън и останалите бяха неговите демони, пуснати сред света — винаги бе така. Гай като негов секундант на дуел, Сюзън, Хелън и Дона без никакво колебание. Руз също трябваше да дойде, но не го направи — по-късно щеше да твърди, че имала лошо предчувствие и останала, не зная обаче дали е вярно. Дали Ръсел не я бе задържал, усещайки непреклонната добродетел у нея, която можеше да я свърже с истинския свят? Руз с Нико, нейно собствено дете. Руз, която наистина се превърна в главния свидетел срещу останалите, изправяйки се на свидетелската скамейка, облечена в бяла рокля с разделена точно по средата коса.

Не зная дали Сюзън бе казала на Ръсел, че ще отида с тях — никой никога не отговори на този въпрос.

Радиото на колата беше пуснато, свиреше смехотворния чужд саундтрак към живота на другите хора. Другите хора, които се приготвяха за сън, майките, които изстъргваха остатъците от сготвеното за вечеря пилешко в боклука. Хелън разказваше надълго и нашироко за някакъв кит, излязъл върху плажа Пизмоу и дали сме смятали за вярно, че това било знак за предстоящо голямо земетресение? След което се изправи на колене, сякаш идеята я развълнува.

— Трябва да отидем в пустинята — възкликна тя. Никой не се хващаше на въдицата й, в колата тегнеше мълчание. Дона измърмори нещо, а Хелън стисна зъби.

— Може ли да отвориш прозореца? — помоли Сюзън.

— Студено ми е — изхленчи Хелън с нейния бебешки глас.

— Хайде де — ядоса се Сюзън и блъсна гърба на седалката. — Направо ще се разтопя.

Хелън свали прозореца и колата се изпълни с въздух и лек мирис на газове от ауспуха. На солта от близкия океан.

И ето ме и мен с тях. Ръсел се бе променил, нещата се бяха развили зле, но аз бях със Сюзън. Нейното присъствие обезсилваше всякакви неочаквани притеснения. Като детето, което вярва, че бдението на майка му край леглото ще отблъсне чудовищата. Детето, което не разбира, че майка му също може да е изплашена. Майката, която съзнава, че не е по силите й да стори нищо, за да осигури защита, освен да предложи своето собствено слабо тяло в замяна.

Може би някаква част от мен е знаела накъде отиваха нещата, проблясък, потънал в мрака: може би съм предусещала възможната траектория и въпреки това продължих. По-късно през онова лято и в различни моменти от живота ми щях да пресявам зрънцата на онази нощ, търсейки слепешката.

Единственото, което Сюзън каза, бе, че отиваме да посетим Мич. Думите й бяха пронизани от жестокост, каквато не бях чувала преди, но въпреки всичко това беше най-далечната точка, до която стигна умът ми: щяхме да постъпим, както в къщата на семейство Дътън. Щяхме да извършим психологическо нарушение на реда, така че Мич щеше да изпита страх само за минута и щеше да му се наложи отново да пренареди света. Добре — омразата на Сюзън към него подклаждаше и моята собствена. Мич със своите дебели, проникващи пръсти, неувереното, безсмислено дърдорене, което и за миг не спря, докато ни оглеждаше. Сякаш шаблонните му думи щяха да ни излъжат, щяха да ни попречат да забележим как от погледа му се процеждаше разврат. Исках той да се почувства слаб. Можехме да окупираме къщата на Мич като пакостливи духове от друг свят.

Защото наистина това чувствах, вярно е. Усещане, че нещо обединяваше всички ни в колата, хладният полъх на чужди светове по кожите и косите ни. Но никога не си помислих, нито веднъж, че другият свят може да бъде смъртта. Нямаше наистина да го повярвам, докато новините не набраха пълна сила. След което, разбира се, присъствието на смъртта сякаш оцвети всичко, като мъгла без мирис, която изпълваше колата и се притискаше в прозорците, мъгла, която вдишвахме и издишвахме и която оформяше всяка дума, която изговаряхме.

Не бяхме стигнали много далече, може би на двадесет минути от ранчото, Гай намаляваше по тесните тъмни завои сред хълмовете, след което излизаше на дълги пусти участъци равна земя и ускоряваше. Евкалиптовите горички, покрай които преминахме, студената мъгла от външната страна на прозореца.

Изостреното ми внимание ме караше да виждам всичко като затворено в кехлибар. Радиото, местенето на телата, лицето на Сюзън в профил. Те го имаха през цялото време, мислех си, това взаимносвързано присъствие, като нещо, разположено твърде близко, за да може да бъде идентифицирано. Просто усещане, че те подкрепя някаква братска сила, че те свързва обща принадлежност.

Сюзън бе отпуснала ръката си върху седалката между двете ни. Познатата гледка ме развълнува, спомних си как бе посегнала да ме сграбчи в леглото на Мич. Петната по повърхността на ноктите й, те самите чупливи заради лошата хранителна диета.

Бях изпълнена до болка с глуповата надежда, вярвах, че някога ще остана в благословеното пространство на нейното внимание. Опитах да се пресегна към ръката й. Потупах я по дланта, сякаш имах някаква бележка, която да й предам. Сюзън се стресна леко и рязко излезе от унесеността, в която се намираше и на която не бях обърнала внимание, преди да изчезне.

— Какво? — сопна ми се тя.

Лицето ми загуби цялата си способност да прикрива изражението си. Сюзън навярно бе видяла изписаната на него нужда от любов. Сигурно се беше досетила за дълбочината й, сякаш я бе измерила с камък, пуснат в кладенец — но нямаше никакъв звук, който да отбележи края. Очите й се замъглиха.

— Спри колата — нареди тя.

Гай продължи да кара.

— Отбий — повтори Сюзън. Гай ни хвърли поглед, след което спря вдясно от пътя.

— Какво има… — понечих да попитам, но Сюзън ме прекъсна.

— Излизай — заповяда ми тя и отвори вратата. Движеше се твърде бързо, за да я спра, лентата вървеше напред, а звукът изоставаше.

— Хайде де — запротестирах, опитвах се да говоря весело, сякаш всичко беше на майтап.

Сюзън вече бе слязла от колата и чакаше аз да направя същото. Не се шегуваше.

— Но тук няма нищо — измрънках и отчаяно огледах магистралата. Сюзън неспокойно пристъпваше от крак на крак. Хвърлих поглед към останалите, търсейки помощ. Лицата им бяха осветени от крушката на тавана на колата, която филтрираше чертите им така, че те изглеждаха студени и нечовешки като на статуи от бронз. Дона извърна очи, но Хелън ме наблюдаваше с нездраво любопитство. Гай се помръдна на шофьорската седалка и нагласи огледалото за обратно виждане. Хелън каза нещо под носа си. Дона й изшътка.

— Сюзън — обърнах се към нея, — моля те. — Гласът ми потрепна от безсилие.

Тя не отвърна нищо. Когато най-накрая се плъзнах по седалката и слязох, Сюзън дори не се поколеба. Наведе се, качи се пак в колата и затвори вратата, крушката на тавана изгасна и те отново потънаха в мрак. А след това потеглиха. Разбрах, че съм сама и макар да хранех някаква наивна надежда — че ще се върнат, че това е просто шега, че Сюзън никога не би ме оставила по подобен начин, не и наистина, знаех, че съм изхвърлена. Можех само да отдръпна обектива и да погледна някъде откъм върховете на дърветата надолу към едно момиче, което стоеше само в мрака. Не го познавах.