Рене Ахдие
Гневът и зората (28)

Летящо килимче и надигаща се вълна

Шахризад стоеше в малкия дрешник, където бяха всичките й дрехи. Гледаше как Деспина ги отделя една след друга, коя от коя по-разноцветни.

— В името на Зевс, защо просто не избереш някоя — изсумтя Шахризад и отметна водопада от черна коса на една страна.

— Имай търпение. Търся нещо конкретно.

— Тогава кажи конкретно какво е. И аз мога да помогна.

Деспина се изправи на крака и протегна ръце над главата си. Размачка лявото си рамо и потръпна.

Шахризад сбърчи загрижено чело.

— Как си?

— Добре съм. Просто снощи спах доста зле.

— Не за това те питам.

Деспина се разсмя звънко и махна с ръка.

— Има още много месеци, преди това да се превърне в проблем, Шахризад.

— Каза ли вече на Джалал?

— Не.

— Кога ще му кажеш?

— Когато събера кураж или когато вече няма да имам избор — което от двете се случи първо. И повече няма да обсъждам този въпрос — отсече Деспина, отиде в отдалечения ъгъл на стаята, приведе се и започна да рови из още копринени дрехи.

Шахризад се намръщи към прислужницата си, като се зачуди дали Деспина въобще успяваше да си почине както трябва през нощта с толкова много тревоги, които създаваха тих хаос.

Защо не иска да му каже?

Деспина се изправи и се обърна, очевидно раздразнена от нещо.

— Дрехата е може би в моята стая за закърпване. Ела с мен.

Двете момичета оставиха куповете коприна и отидоха в спалнята на Шахризад. Спряха се пред една врата от полирано дърво до входа. Деспина я бутна и тръгнаха по тесен коридор, който ги изведе до друга стая, затворена с врата със сребърна дръжка.

Шахризад никога не беше идвала в стаята на Деспина преди, въпреки че беше толкова близо до нейната. Стаята беше малка и спретната. В единия край бяха наредени възглавници, а в другия седеше ниска масичка. Гардеробът в ъгъла беше изработен от същото дърво с цвят на мед като масичката, а из цялото помещение се носеше леко цветно ухание на жасмин.

Деспина отиде до гардероба, отвори едното крило и започна да търси.

Погледът на Шахризад пробяга покрай някакъв дървен сандък и тя забеляза нещо окачено на стената, увито във вързоп, завързан с конопено въженце.

Това беше килимчето, подарено й от Муса Сарагоса.

— Това защо е тук? — кимна Шахризад към вързопа.

Деспина се озърна през рамо и въздъхна.

— Все щях да те питам дали мога да го изхвърля.

— То е подарък!

— Това е старо и протрито килимче и сигурно ще събере разни вредители. Не искам нещо такова сред облеклата ти.

Шахризад завъртя очи от досада.

— Дай ми го.

Деспина сви рамене и й подаде вързопа.

— Не мога да разбера защо някой ще дари съпругата на халифа на Хорасан с малко, опърпано килимче.

Шахризад пое вързопа с две ръце, като си спомни деня, в който Муса ефенди беше дошъл в двореца.

„Това е много специално килимче. Ако се загубиш, то ще ти помогне да намериш пътя“.

— Не мисля, че е просто парцал.

— А какво е тогава?

— Може да е карта или нещо такова — замисли се Шахризад.

— Ако е карта, значи е стара, вече не е вярна и следователно е безполезна.

Шахризад се обърна, излезе от стаята на Деспина и мина по тесния коридор до своите покои. Тя коленичи на пода и остави вързопа пред себе си. После започна да дърпа възела на конопеното въженце по средата. Когато опитите й не дадоха никакъв резултат, тя се сети защо любопитството й не получи отговор още при получаването на подаръка.

— Този възел е сякаш от ада — изсумтя Шахризад, докато Деспина надничаше през рамото й.

— Дай да опитам — предложи прислужницата й, приклекна край нея и започна да дърпа краищата на въженцето. Не успя да се справи с възела, затова вдигна вързопа и огледа въженцето. После извади една сребърна игла от сплетената си високо коса. По рамото й плисна водопад от златисто-орехови къдрици, а Деспина започна да ръчка с иглата във възела.

— Ти няма да ме победиш, адско възелче такова — прошепна тя, като присвиваше сините си очи срещу въжето.

Секунди по-късно възелът поддаде и двете момичета се развикаха тържествуващо.

Шахризад разви килимчето и го опъна на пода.

Наистина беше много износено и протрито, както и изглеждаше. Цветът му беше ръждив, с тъмносиня ивица по края, а в средата като медальон се виждаше черно-бяла спирала. Почти всички пискюлчета се бяха изпокъсали. Малкото останали бяха мръсни и пожълтели от старост, но все още се държаха с някаква незнайна надежда. В два от ъглите имаше дупки, които приличаха на белези от изгаряне.

Шахризад прокара длани по килимчето и усети странно трептене в гърдите си. Веднага се дръпна разтревожена.

— Какво има? — попита Деспина.

Усещането изчезна.

Шахризад огледа ръцете си и потри връхчетата на пръстите си с палец.

— Всичко е наред.

Двете момичета се изправиха, за да огледат килимчето.

— Ами… доста е грозно — рече Деспина.

Шахризад се засмя.

— Мога ли да го изхвърля, моля? — настоя Деспина.

— Помислих си, че може да е карта. Муса ефенди ми каза, че ще ми помогне да открия пътя — отвърна Шахризад и сбърчи чело.

— Имаш предвид мага от Огнения храм?

— Такъв ли е Муса ефенди?

Деспина сви устни и се загледа настрани.

— А, това не биваше да ми го казваш — усмихна се самодоволно Шахризад. — Така ли?

Деспина я загледа мълчаливо.

— Интересно — продължи Шахризад. — Макар че не съм изненадана. Джалал ми прилича на разговорлив тип. Чудя се какво ли казва в моменти на…

— Шахризад!

Шахризад се засмя и избегна заплашителното замахване на Деспина. Босите й пети докоснаха килимчето и странното чувство се появи отново. Силно притеснена, тя коленичи пред килимчето и сложи длан върху него.

Около сърцето си усети топло боцкане, сякаш кръвта се раздвижваше в изтръпнал крак. Топлината скоро се разпростря към раменете й и по ръката. Тя прокара пръсти към ръба на килимчето…

То се сви в ръката й сякаш беше живо Шахризад ахна шокирана, залитна настрани и се сви на кълбо.

— Какво стана? — Стресна се Деспина, като коленичи край нея.

— Килимчето… то мръдна!

— Какво?

Шахризад се надигна на колене, а сърцето й биеше учестено.

— Гледай! — каза тя и отново сложи ръка върху старата тъкан. Задържа я, докато боцкащото усещане изпълни дланта й… а едно от крайчетата на килимчето се издигна от земята.

Деспина изпищя някаква ругатня и отскочи назад.

— Какво му има?

— Откъде да знам? — викна Шахризад.

— Направи го… я го направи пак.

Шахризад повтори действията си и друго ъгълче на килимчето се отдели от пода с лекотата на надигащ се облак.

Деспина я изгледа внимателно и дори предпазливо.

— Някога преди правила ли си нещо такова?

— Не! Това е от килимчето, не съм аз.

Деспина коленичи и сложи длани върху износената тъкан с цвят на ръжда. Изчака малко, но нищо не се случи.

— Не е просто от килимчето, Шахризад. И ти го правиш.

Шахризад захапа бузата си отвътре.

Значи не знаеш. Тя все още спи в кръвта ти.

Деспина изпуфтя раздразнено и притисна ръката на Шахризад върху килимчето. Когато краищата му затрептяха и се надигнаха от пода, Шахризад се опита да се измъкне, но Деспина не я пусна.

Скоро цялото килимче се издигна във въздуха на височината на раменете им — безтегловно, сякаш изтъкано от мечти. Момичетата дръпнаха ръцете си и то се зарея към мраморния под с грацията на падащо листенце от цвят.

— Леле — прошепна със страхопочитание Деспина, — това определено е хубав малък номер.

* * *

Тарик скочи от коня си в пустинята пред голямата, покрита с кръпки шатра на Омар ал Садик. Хвана юздите на жребеца си и го поведе към близкото корито с вода. Конят започна да пие, а огледалната повърхност се накъдри в концентрични кръгове около муцуната му. Тарик прокара длан по шията на великолепното животно.

Пътуването на връщане не беше никак леко.

Въпреки уверенията й, че е в безопасност, му беше почти невъзможно да напусне Рей и да остави Шахризад. Беше се съгласил неохотно с желанието й, но го направи с натежало и огорчено сърце. През последните пет дни Тарик беше яздил през надигнати от вятъра облаци от пясък и под палещото слънце, като водеше непрекъсната война с мислите си.

Как беше станало така?

Всичко му изглеждаше безсмислено. Момичето, което той познаваше, не беше способно на такова непостоянство. Момичето, което обичаше, беше твърде умно, твърде находчиво… твърде лоялно, за да бъде спечелено от едно чудовище. Особено от такова, убило най-добрата й приятелка.

Тази буря от мисли се вихреше из ума му и Тарик откри, че се връща отново и отново към най-очевидното нещо — всичко беше напълно безсмислено.

И затова се налагаше да бъде обяснено.

Тарик си спомни историите, които беше чувал за пленници, които губели волята си и се подчинявали доброволно на похитителите си. За затворници, които обиквали веригите. Преди никога не беше вярвал в подобна възможност, но това беше единственото смислено обяснение на поведението на Шахризад.

Тя не беше на себе си. Този дворец и този свят… онова чудовище беше отнело момичето, което Тарик обичаше, и я беше накарал да забрави всичко мило и свидно за нея.

Трябваше да я измъкне оттам. Скоро.

Пронизителният крясък на Зорая го откъсна от мислите му. Тарик й свирна и тя кацна на протегнатата манкала, нетърпелива да получи вечерната си порция храна. Беше потънал в грижи, но успя да се усмихне на сокола, като му подаде ивица изсушено месо.

— Нашият безименен сахиб се завърна! — обади се познат дрезгав глас зад него. — Макар че, ако слуховете са верни, той вече не е безименен.

Тарик се обърна и видя почернялото от слънцето лице на Омар ал Садик.

— Слухове?

Омар се усмихна широко и пролуката между зъбите му зейна.

— Така се получава при слуховете. Често пъти последни узнаваме кои са хората, дошли при нас.

Тарик затвори очи за миг. Този ексцентричен шейх си играеше с последните остатъци от търпението му.

— Носят се слухове за мен?

— За Белия сокол. Спасителят на Хорасан.

— За какво говориш? — въздъхна предпазливо Тарик.

— Не си ли чувал за него? Казват, че язди под знаме, украсено с герб бял сокол. Че иска да нападне град Рей и да свали злия халиф от престола — продължи Омар, а очите му проблясваха. — Излиза, че ти доста добре познаваш Белия сокол. Приятелите му го наричат Тарик.

— Съжалявам — отвърна рязко Тарик, като отметна назад качулката на прашната си бяла рида. — Не съм в настроение за твоите игрички.

— Игрички? Войната не е игра, приятелю. Игрите са за малки деца и за старци като мен. Войната е пагубната наслада на младите мъже.

— Престани с тези игри на думи, Омар. Не издържам да…

— Искаш ли вместо това да видиш знамето си? — намигна му Омар. — Много е…

— Моля те! — викна Тарик, думите сякаш отекнаха в пустинното небе и го изпълниха с разочарование и неспирна болка.

Зорките очи на Омар се взряха в натъженото лице на Тарик.

— Какво се е случило, докато си бил в Рей, приятелю?

Тарик пусна Зорая към облаците и се облегна на коритото за водопой.

— Кажи ми какво те притеснява толкова? — настоя Омар внимателно.

— Аз… аз трябва да измъкна Шази оттам. Да я отведа далеч от онова място. Далеч от чудовището.

— Притеснен си за безопасността й — кимна бавно Омар. — Защо се върна тогава?

Загрижеността му си личеше в прямите му въпроси.

Тарик се присви, неспособен да отговори.

— Нима не можеш да ми кажеш какво се е случило, приятелю?

Тарик се взря в линия на залеза на хоризонта. Топлата следа на слънцето мержелееше по края и потъваше в сини сенки, които на свой ред преминаваха в черно.

— Подозирах, че сигурно го е грижа за нея. В крайна сметка той я остави да живее, докато толкова много други… — започна Тарик, а сребристите му очи охладняха при мисълта за съдбата на другите съпруги на халифа. — Но не очаквах това.

— Разбирам — кимна Омар и се почеса по брадата.

— Какво? Какво разбираш? — обърна се Тарик към шейха на бедуините.

— Ти смяташ, че младият халиф… — рече Омар и вдигна сбръчканата си ръка към рамото на Тарик. — Мислиш, че е влюбен в твоята Шахризад.

Тарик се вторачи в грубия лен на ръкава на Омар.

— Какво те кара да мислиш така? — продължи Омар със същия внимателен тон.

— Начинът… начинът, по който я гледа — прошепна Тарик. — Това е единственият момент, в който започвам да го разбирам.

Омар го стисна за рамото.

— Може би така е по-добре. Чувал съм, че младият халиф е живял живот с огромна загуба. Ако Шахризад може да…

— Няма да оставя Шази в ръцете на безумен убиец!

Омар премигна бавно. Тежките му набръчкани клепачи се надигнаха и се спуснаха отсечено.

— Тарик, защо правиш това? Защо водиш тази битка?

— Защото я обичам — отвърна Тарик, без да се колебае.

— Но… защо я обичаш?

— Що за смешен въпрос е това.

— Не е смешен въпрос. Много прост въпрос е. Трудността се крие в отговора му. Защо я обичаш?

— Защото… — понечи да отвърне Тарик и потри врата си. — Защото всичките ми най-хубави спомени са свързани с нея. Страдах заедно с нея. И… заедно се смеехме и без причина.

Омар свали ръката си от рамото на Тарик.

— Споделената история не ти дава право на бъдещето, приятелю.

— Как мога да очаквам да разбереш? — въздъхна Тарик. — Никой дори не се е и опитвал да ти отнеме Айша. Никой…

— Не се налага да загубя жена си, за да разбера какво означава загубата, Тарик. И детето със счупена играчка разбира какво е това.

В гърдите на Тарик се натрупа гняв, сякаш се сви като готова да нападне змия.

— Оприличаваш страданията ми с тези на едно дете?

Омар поклати глава с развеселена усмивка.

— Загубата си е загуба. А урокът е винаги един и същ.

— Не съм в настроение да слушам уроци.

— Нито пък аз — засмя се Омар. — Затова ще ти разкажа една история.

— Моля те, недей да…

— В една ясна нощ преди много години гледах как хиляди звезди паднаха от небето. Бях само малко момче, но имах много любопитно сърце, затова реших да ги проследя в пустинята, далеч отвъд хоризонта. Разбираш ли, искаш да узная къде отиват звездите, когато паднат. Бягах и бягах, докато вече не можех да тичам. И пак не можех да видя къде отиват звездите.

— Твоята история е урок, Омар — прекъсна го Тарик с равен тон. — Не съм чак толкова глупав.

Омар се усмихна.

— Казвал ли съм ти някога, че и до ден-днешен все още се боря с желанието да преследвам падащите звезди?

— Много добре го разбирам, тъй като и аз в момента се боря с желанието си да побягна оттук.

Омар отметна глава назад и се разсмя.

— Не и преди да завършим урока си, мой млади приятелю! Не можеш да лишиш един старец от заслуженото му право.

— Не. Не мога — кимна Тарик и не успя да сдържи усмивката си въпреки тежестта в сърцето си. — Довършете урока си, мой почитаеми ефенди.

— Някои неща съществуват в живота ни само за един кратък миг. И трябва да ги оставим, за да осветят и друго небе.

Тарик се взря в мрака отвъд наредените в кръг шатри.

— Искаш да оставя нещата, както са. Но не мога. Няма да го направя.

— А аз винаги ще уважавам избора ти, Тарик-джан. Макар и да не сме винаги съгласни един с друг, аз ще се опитам да ти окажа каквато подкрепа мога. Ела с мен. Чичо ти те чака.

— Чичо Реза е тук? — надзърна Тарик през рамото на Омар.

— Пристигна преди два дни с приятеля ти Рахим и оттогава с нетърпение очаква завръщането ти — каза Омар и поведе Тарик към входа на най-голямата шатра в пустинния лагер. Той отмести платнището и двамата влязоха вътре.

— Нашият чутовен герой се завърна! — обяви Омар, отиде до далечния ъгъл и седна край Реза, като ръкомахаше шеговито.

Тарик събу обувките си и свали наметалото, преди да пристъпи в полумрака. Съшитият от различни парчета килим беше мек и износен. Имитираше тъмния колаж от различни тъкани, които оформяха стените на шатрата около тях. Около главата му се въртеше мъглица от дим, миришеше на тютюн и меласа.

— Ела, сипи си малко чай — покани го Омар с усмивка. — През последните няколко дни си прекарах чудесно с чичо ти, защото и той е голям поклонник на любовните истории.

Тарик седна на вълнените възглавници край дървена масичка с извити крака. Върху нея имаше сребърен чайник, няколко гравирани стъклени чаши и високо наргиле галян. То беше изработено от тъмнозелено стъкло, с дълга тръба, обшита с медночервена коприна, виеща се като змия по плота към протегнатата ръка на Реза бин Латиф. Въгленчето в чашката просветваше в яркооранжево, докато той дърпаше дима от гравирания мундщук, а водата в стъкления съд бълбукаше бавно. Сладкият дим се издигаше във въздуха и се къдреше в сиво-сини букли, разтварящи се в облака над тях.

— Чичо — поздрави Тарик и протегна ръка към Реза. Той я пое.

— Доста зает си бил, Тарик-джан — каза тихо Реза.

— Знам, че ми каза да те изчакам в Талекан, докато ме повикаш — отвърна Тарик, като си пое дъх през носа.

Реза продължи да пуфка мълчаливо от наргилето.

— Но не можех да позволя ти да свършиш цялата работа — завърши Тарик.

— Нали? Казах ти. Той вече е герой. Голям герой при това — изкиска се Омар.

— Част от това да си герой означава и да знаеш кога да спреш и да се притаиш — отвърна Реза.

Тарик не каза нищо и Омар се изсмя сърдечно.

— И какво узна от тази глупашка екскурзия до Рей? — попита Реза.

— Научих, че имам още много да уча.

— Нещо друго? — продължи Реза, като подаде мундщука на Омар.

— Узнах, че халифът на Хорасан е опасен, освен че е безумец.

— Как така?

— Той е умен. Много умен като за луд човек. Доста… изненадващ.

— Такива са безумците — проблеснаха очите на Омар, докато издишаше дим от ноздрите си.

— Нещо друго? — попита Реза.

Тарик се облегна на възглавниците.

— Арогантен е и се разгневява бързо.

— А какви са слабостите му? — натърти Реза.

Тарик се поколеба.

— Тарик?

Преди той да може да отговори, чергилото на тентата се отвори още веднъж и Рахим се появи на входа, следван по петите от Джахандар ал Хайзуран. Тримата мъже, настанили се около наргилето, отместиха очи. Рахим погледна Тарик извинително, а Джахандар се прокашля, за да прочисти гърлото си.

— Бих ли… бих ли могъл да се присъединя към вас? — попита Джахандар.

— Разбира се! — грейна в усмивка Омар. — Бъди добре дошъл!

Тарик се надигна от масата, като се стараеше да потисне раздразнението си, докато Джахандар минаваше по килимите. Сведе глава, опрял пръсти до челото си.

— Джахандар ефенди.

— Тарик-джан — поздрави го Джахандар и се взря жадно и с надежда в сребристите му очи. В тях видя единствено стоманена присъда и лицето му безмълвно посърна от срам.

Щом всички се настаниха, Реза продължи с разпита си.

— Беше започнал да говориш за слабостите на момчето халиф.

— Да, чичо — въздъхна продължително Тарик.

Реза забеляза очевидното неудобство на племенника си и се намръщи още повече.

— Тарик-джан, какви са…

— Шахризад — изръмжа Тарик. — Той е загрижен за Шахризад.

— Много ли? — уточни Реза с безизразно лице.

— Не знам. Знам само, че е загрижен. И че искам да я измъкна оттам. Веднага.

— Нещо да не се е случило, докато си бил там? — изненада се Реза, а веждите му литнаха в почуда.

— Тя е изложена на риск всеки ден, който прекарва в онзи дворец. Не мога да го търпя повече.

— Ех, че герой — засмя се меко Омар.

Реза надигна чашата с чай до устните си и отпи.

— Разбирам загрижеността ти, но…

— Моля те, чичо. Нека го направя. Помогни ми.

Реза се вгледа в племенника си, спокоен в преценката си.

— Съжалявам, Тарик-джан, но ние едва започваме да сбираме силите си. Не можем дори да си помислим да подложим град като Рей на обсада. Емирът на Карадж обеща седемстотин войници, както и много оръжия. Трябва да пристигнат скоро. Негов приятел от север праща още двеста души, а аз поддържам връзка с много мои другари — мъже от търговията, вещи в стоките, — които вече се притесняват, че ги управлява жесток тиранин. Управлява ги едно момче халиф, което убива без причина. Те желаят да се обединят под знамето на Белия сокол. Искат да се бият за теб.

— Тогава, ако ми дадеш няколко души…

— Не. Ако всички тези хора искат да се бият, трябва да е за нещо повече от любовта ти, Тарик. Не можеш да навлезеш с марш в най-големия град на Хорасан с новоизлюпена армия само и само да спасиш едно момиче. Бъди истински водач. Бъди уравновесен. Трябва да изчакаш. Когато дойде времето, търпението ти ще бъде явно възнаградено. Имай ми вяра.

Тарик затвори очи и стисна юмруци, като се мъчеше да овладее надигащата се вълна от емоции.

— Омар…

— Ех, приятелю — въздъхна Омар. — Толкова много се надяваш на моята страст към любовните истории. Уви, аз съм стар човек без братя или синове — последен съм от рода ми. Аз няма да се бия. Твърде трудно е да измиеш кръв от стара сабя. Знаеш, че с радост бих рискувал незначителния си живот за любовта. Но как да рискувам живота на народа си и на онези, които яздят под моето знаме? Не мога да рискувам такова богатство. Много съжалявам, приятелю.

Тарик мълчеше и пиеше чая си, докато Омар и чичо му изместиха разговора към други теми. Думите им се носеха около него, отекваха в ушите му, просмукваха се в дима… без да носят никакво значение. Щом чаят му изстина, Тарик се надигна да си върви. Гневът продължаваше да бушува в него като водата в наргилето, а при всяка мисъл за момчето халиф виждаше очи, които пламтяха като въглена върху галяна.

Безумец с гневлив характер и склонност към смърт…

А лицето на Шахризад се успокояваше в прегръдката му.

— Тарик-джан? — повика го мек глас зад него.

— Какво? — обърна се яростно Тарик.

Джахандар отстъпи с отворена уста, а крайчетата на стърчащата му на кичури брада се полюшваха от тихия нощен ветрец.

Тарик изпусна внимателно дъх.

— Съжалявам, Джахандар ефенди. Прости ми.

— Не, не — поклати глава Джахандар. — Аз се извинявам, че обезпокоих мислите ти.

— Всичко е наред — скръцна със зъби Тарик. — Трябва да се науча по-добре да ги владея.

Джахандар кимна и сплете ръце пред себе си, като си играеше с пояса си.

— Има ли нещо, което би искал да обсъдиш с мен? — попита Тарик.

— Да — преглътна Джахандар. — Да, има — продължи той, като изправи рамене и стисна ръцете си. — Ти… имаш ли желание да направиш каквото и да е нужно, за да спасиш дъщеря ми?

Очите на Тарик се разшириха от учудване и той пристъпи напред.

— Знаеш, че е така.

Очите на Джахандар светеха под пламъците на факлите наоколо.

— Тогава нека ти помогна.