Рене Ахдие
Гневът и зората (26)

Танц на балкон

Вечерята вече беше към края си и в ъгъла край подиума се събраха музиканти. Мъж с дълга брада прокара лъка по струните на своя каманче и започна да проверява дали е добре настроен, като от време на време затягаше ключовете от слонова кост, докато млада жена просвири флейтата си ней. Възрастен мъж опря основата на своя томбак на хълбока си и удари по опънатата кожа на инструмента. Ритъмът беше бавен, но ставаше все по-бърз, докато накрая установи темпото. Към него се присъедини приличният на цимбал сантур, а накрая и четиримата музиканти потънаха в изпълнението си. Сякаш живееха за ритъма.

Тогава от другата страна на подиума се появи младо момиче.

Около масите се надигна приглушено мърморене, прекъснато от невярващи въздишки.

Джалал изсумтя. Халид отмести поглед.

Това беше най-красивото момиче, което Шахризад някога беше виждала.

Носеше прилепнало горнище от огненочервена коприна, което оставяше много малка част от формите й на въображението, и в подходяща свободна пола със сложна бродерия по ръба. Косата й падаше чак под кръста в махагонови къдрици, а под светлината на факлите сякаш припламваха и кестеняви кичури. Лицето й можеше да накара и художник да коленичи от възхита — високи скули, безупречна кожа, извити като дъги вежди, а над неприлично големите й очи пърхаха черни мигли.

Разбира се, момичето започна да танцува.

Тя се движеше като змия, виеше се по черно-белите камъни в унисон с все по-силната музика. Извивките на тялото й сякаш бяха вдъхновени от самата луна. Ръцете и хълбоците й умоляваха… опиваха. Тя се поклащаше и се олюляваше сякаш не беше от този свят.

Съвсем не беше честно.

Момичето се придвижи хипнотично към средата на масите, Шахризад осъзна какво ще последва и се стегна.

Тя… танцува за Халид.

Беше съвсем явно. Момичето не отделяше поглед от халифа на Хорасан, а в черните й зеници личеше забранена лъст. С всяка бавна извивка гъстата й коса се увиваше около раменете, а скъпоценните камъни по стомаха й блестяха диво и невъздържано.

Когато тя се усмихна на Халид, сякаш двамата споделяха цял живот, изпълнен с тайни, през ума на Шахризад пробягаха няколко грозни сцени. Повече от тях включваха махагонови къдрици, оскубани от главата на момичето.

Как може да се държа толкова детински? Тя просто танцува.

Няма значение. Нищо от това няма значение.

Шахризад си пое дълбоко въздух и се загледа встрани. Когато Джалал се засмя, тя се обърна към него, а шията й пламна.

Наглото момиче завърши танца си на един хвърлей от подиума, като застана с вдигнати ръце, а водопадът от къдрици се стичаше изкусително по едното й рамо.

Чудесно. Сега си върви.

Вместо това момичето тръгна елегантно към тях, а слабите й хълбоци се поклащаха дори и без музика. Спря точно пред Шахризад.

И се усмихна.

— Здравей, Халид — каза тя с глас като копринен грях.

Халид издиша внимателно, преди да вдигне тигровите си очи към нея.

— Здравей, Ясмин.

 

 

Раздразнена не беше точната дума.

Измъчена? Не, и това не беше съвсем така.

Побесняла?

Шахризад поклати глава и се усмихна на бъбрещия благородник пред нея, като се стремеше да избистри главата си и да се концентрира върху разговора.

Ясмин ел Шариф. Дъщерята на този омразен човек.

Щом Шахризад узна кое е красивото момиче — Джалал побърза да й каже, — се усмихваше търпеливо, докато ги представят официално една на друга. Изтърпя с усмивка и болезнено очевидното и продължило откакто се помнят познанство между Халид и явилата се като от друг свят принцеса на партите. След това Шахризад се надигна от масата с каменно лице и започна да поздравява лично всички присъстващи благородници.

Без Халид.

Беше твърдо решила известно време да се оправи без халифа на Хорасан да стои до нея.

Без така наречения повелител на повелителите и многото му тайни.

Така и направи. Но сега й се струваше, че… пропада.

Той трябваше да ми каже за Ясмин. Изглеждах като глупачка.

— Здравей, Шахризад. Мога ли да те наричам така?

— Моля? — сепна се тя, разтърсена от транса си.

Ясмин й се усмихна с толкова идеален жест, че на Шахризад й се дощя да размаже сажди по зъбите й.

— Разбира се — отвърна тя, като вътрешно проклинаше дребнавостта си.

Благородникът, чието име тя вече беше забравила, грейна срещу Ясмин, а очите му едва не изскочиха.

— Ще имате ли нещо против, ако ви отнема съпругата на халифа за момент? — помоли тя вежливо и премигна толкова изящно, че Шахризад дори не можеше и да се надява някога да овладее това умение.

Ясмин хвана Шахризад за ръката и я дръпна в сенките зад една огромна каменна колона.

— Изглеждаше като човек, който има нужда да бъде спасен.

— Благодаря — кимна Шахризад, като скри подозрителността си зад топла усмивка.

Ясмин огледа Шахризад изучаващо под светлината на факлите в устата на ревящия двуглав лъв наблизо.

— Ти си смущаващо хубава — обяви тя.

— Какво? — учуди се Шахризад на този коментар и повдигна вежди.

— Не очаквах да си толкова красива.

— Е, аз пък не те очаквах въобще — продължи да се усмихва Шахризад.

Ясмин се изсмя лековато и се облегна на полирания мрамор, прибрала ръце зад гърба си.

— Честен отговор. Сега всичко ми изглежда смислено. Той обожава честността.

— Прощавай, но ми е малко трудно да следя мисълта ти. Трябва да си по-точна.

— Сега разбирам защо е избрал теб — поясни Ясмин, а очите под дългите й мигли не се отделяха от Шахризад.

Тя да не се опитва да се шегува?

— Сигурна съм, че знаеш, че не той ме е избрал.

— Грешиш. Избрал те е. А той не взима лесно такива решения — рече Ясмин, като се отблъсна от колоната и пристъпи към Шахризад. — Особено когато можеше да избере момиче, което не иска нищо повече от това просто да го обича.

Първичните инстинкти на Шахризад я подтикнаха да отвърне язвително на Ясмин заради обидата, но реши да не спори с красивото момиче за едно непостоянно момче.

Особено за момче, което пазеше тайните си по-строго, отколкото доверието си.

— Оценявам, че ме спаси от един доста досаден разговор, но мисля, че е време да се върна при гостите си — извини се Шахризад и понечи да се обърне.

— Обичаш ли го?

Въпросът накара Шахризад да се закове на място.

— Смятам, че това не е твоя работа.

— Не съм съгласна. Виждаш ли, аз обичам Халид още откакто бяхме деца. Той заслужава да бъде обичан от човек, който го разбира — продължи настойчиво Ясмин и спря, за да си поеме дъх. — Дори и това да не съм аз.

Шахризад очакваше Ясмин да каже всичко друго, но не и това. Беше очаквала момичето да я заплашва или да я въвлече в дребнави заяждания, но подобно признание доказваше, че тя не е просто разглезена принцеса, на която бяха отказали онова, което сърцето й желае.

Тя всъщност е загрижена за него.

Дори и при положение че той я беше посрещнал със същата ледена студенина, както посрещна и баща й.

Странно чувство на съжаление започна да измества раздразнението на Шахризад.

— Ти разбираш Халид? — разсмя се Шахризад в опит да прикрие нарастващото си безпокойство. — Просвети ме, моля те, ако е така. Ще съм ти много благодарна.

Ясмин се усмихна с почти превзето съчувствие.

— Това вече зависи. Зависи колко искаш да помогнеш на врага си, Шахризад.

— Уви, най-големият ти пропуск за вечерта е, че аз не виждам враг в тази зала, принцесо на партите — измъкна се Шахризад и сведе чело в отсечен поклон. — А сега, ако ме извиниш…

— А какво виждаш тогава? — продължи Ясмин, като препречи пътя на Шахризад, а в тъмните й очи проблясваше веселие.

— Виждам един красив манипулатор, който умело оплита думите.

Ясмин кимна, а полуусмивката й се стопи в мързелива гримаса.

— Сигурно е все едно да стоиш пред огледало.

Бърза е. И безстрашна.

— Какво щастие — усмихна се в отговор Шахризад. — Всички трябва да имаме голям късмет, за да имаме отражение като твоето.

Ясмин се засмя, като за пръв път това звучеше искрено.

— Що за срамота, Шахризад ал Хайзуран. Част от мен си мисли, че бих могла да те харесам, ако двете се срещнем под различно небе и по друго време.

— Изненадващо, но съм склонна да се съглася, Ясмин ел Шариф.

Шахризад се поклони дълбоко и докосна чело с пръсти в изящен жест. После се обърна на пети да заобиколи колоната…

И направо се блъсна в широките гърди на някакъв мъж.

Тя се препъна и едва не падна на пода, но една стабилна ръка я улови и й спести унижението.

Шахризад вдигна глава, за да види спасителя си, и се озова срещу познати очи с цвета на сребро и пепел, които я гледаха неотклонно и светеха.

Нямаше такава любов.

Тарик. Не. Не можеш…

Тя се опита да освободи ръката си, но той притисна нещо в дланта й.

Късче пергамент.

Шахризад го стисна в шепа и се дръпна.

— Благодаря — каза тя.

— За вас винаги, господарке — усмихна се той учтиво.

Притеснена, че другите биха могли да видят странната сцена, Шахризад отстъпи и приглади тъканта на наметалото си, като стисна парченцето пергамент под палеца си.

— Мисля, че не сме се срещали — каза тя небрежно, макар че сърцето й направо щеше да изскочи от гърдите от притеснение.

Той поклати глава и се включи в театъра.

— Аз съм Тарик Имран ал Зияд от Талекан, господарке — представи се той, като се поклони и докосна чело.

Раджпутът изникна от сенките зад Тарик, като се мръщеше на внушителната височина на младия благородник.

— За пръв път ли сте в Рей? — продължи тя, твърдо решена да изглежда спокойна.

— Не, господарке. Преди време имах роднини в града.

— Имали сте?

Тарик се усмихна с непринуден чар, макар че очите му продължаваха да издават дълбочината на чувствата му.

— Да. Но се надявам, че това скоро ще се промени — каза той и снижи глас. — Когато се оженя.

Намекът зад думите му беше ясен. Тя усети топлината в очите му и за момент си позволи да го погледне истински. Да се взре в перфектните черти на безразсъдното момче, в което се влюби, и да си спомни…

Слабичкото момиче, чиито очи следяха всяко негово движение.

И високото момче, което я следваше с всичките си сетива.

— Шахризад.

При звука на гласа на Халид Тарик направи крачка напред, сякаш да я защити. Лешниковите очи на Шахризад проблеснаха предупредително, като потисна внезапен остър пристъп на страх.

Халид ще види всичко. Защото Тарик не може да крие такива неща.

Халид отиде до нея, като едва погледна Тарик.

— Шахризад — повтори той.

— Да?

— Търсих те — каза Халид с равен тон.

Шахризад се обърна към него, като дори не си направи труда да прикрие гнева си.

— Хиляди извинения, сайиди. Говорех с Ясмин и съм забравила кое е наистина важно.

Това не беше извинение, а внимателно прицелен удар.

Халид го понесе, без да трепне, а кехлибарените му очи останаха студени.

— Разбирам.

Така ли?

Шахризад удържа на погледа му, а в главата й цареше пълна бъркотия от мисли и емоции.

Но сега не беше нито времето, нито мястото да ги споделя.

В крайна сметка Халид имаше своите тайни.

Той не заслужаваше да знае нейните.

Баба̀ и Ирса.

Тарик.

Тя трябваше да опази хората, които обичаше, в безопасност. В безопасност от това момче с жестоко минало и несъстоятелно бъдеще.

В безопасност от влиянието, което той имаше над сърцето й.

— Срещал ли си вече Тарик Имран ал Зияд, сайиди? — попита тя Халид, твърдо решена да удържи контрола върху ситуацията.

Халид премигна. Накрая се обърна, за да признае присъствието на Тарик.

Цялата стойка на Тарик се стегна, а устните му се превърнаха в тънка права линия.

О, боже. Моля те, можеш да се справиш и по-добре.

После Тарик се отпусна и се усмихна на Халид.

— Сайиди — поклони се ниско той с ръка на челото. — Аз съм Тарик Имран ал Зияд, син на Насир ал Зияд, емир на Талекан.

Халид отвърна с отчетливо кимване.

— Надявам се, че престоят ви в града ще ви достави удоволствие.

Тарик се усмихна още по-широко.

— С такова гостоприемство, сайиди, съм сигурен, че ще е точно така.

 

 

Той луд ли е?

Шахризад крачеше в сенките на балкона си, а сърцето й биеше в унисон със стъпките.

Късчето пергамент в шепата й беше омекнало от потта й. По кожата й беше избило малко мастило и всичко се беше превърнало в мацаница в черно и виолетово. Тя отново разгърна съсипания пергамент, за да прочете посланието, изписано по него със смелия почерк на Тарик:

На твоя балкон. Когато луната е в най-високата си точка за нощта. Ако трябва, ще чакам до зори. Не ме карай да го доказвам.

Поне беше проявил достатъчно разум да не се подпише.

Напълно луд!

Тя смачка пергамента в юмрука си за пети път.

Той рискуваше всичко с глупавата си упоритост. С арогантността си. Със…

— Шази? — някаква сянка се материализира в мрака по ръба на балкона.

— Ела тук — просъска тя.

Тарик се плъзна по-близо, като се привеждаше ковкото се може по-ниско. Шахризад го сграбчи за качулката на ридата му и го издърпа в най-тъмната сянка до стената.

— Ти съвсем ли си изгуби ума? — процеди тя. — Осъзнаваш ли колко е опасно…

Тарик привлече Шахризад в прегръдката си.

— Боже, колко ми липсваше.

Шахризад се опита да каже нещо отново, но той притисна лицето й до себе си, като се смееше на опитите й да протестира.

— Просто престани. Нека те подържа поне за малко.

— Ти си луд, Тарик Имран ал Зияд. Напълно луд — прошепна тя, като го стискаше за раменете. — Как въобще успя да се сдобиеш с покана?

Той сви рамене.

— Взех тази, която беше изпратена до баща ми в Талекан. Ако трябва да съм по-точен, Рахим я взе.

— Идиот такъв! Да дойдеш тук беше отвъд всякаква глупост, но…

— Може и да е глупаво, но съм тук да довърша онова, което ти започна — каза Тарик и прокара пръсти през косата й. — Кажи ми как планираш да убиеш момчето халиф.

Шахризад потъна в странно мълчание.

— Аз… — понечи да се измъкне тя от отговора.

— Още не си ли намислила нещо?

Шахризад се отблъсна от гърдите му, като не искаше да даде гласен израз на несигурността си.

— Добре. Какво научи досега? — продължи той.

Тя се намръщи и се вгледа от сенките към каменния парапет около тях.

— Шахризад. Ти си тук от седмици. Какво си научила? Какви са навиците на момчето халиф? Какви са слабостите му?

Кажи му какво знаеш.

— Аз… не знам. Много е труден за разбиране.

Защо не мога да му кажа?

— Труден? Той е с характера на стара камила. Също толкова нацупен и също толкова безполезен.

Необичайна болка преряза Шахризад при тази оценка.

— Какво имаш предвид?

— Едва си докосна храната, чопли придирчиво из нея, потъна в мрачно мълчание и остави съпругата му да води битките вместо него.

— Какво? Не. Разбрал си ситуацията погрешно.

— Моля те, кажи ми, че не го защитаваш. През цялата вечер той едва забеляза присъствието ти, освен да се перчи с теб пред всички, сякаш си някаква награда, която е спечелил… а после и онзи дразнещ момент, когато си играеше с бижутата ти. Бих могъл да мина и без това.

— Не го защитавам. Просто казвам, че е… сложно.

Дори и в плътния мрак Шахризад видя как гъстите вежди на Тарик се свъсиха към основата на носа му.

— Сложно? Нищо сложно няма. Мен ако питаш, ми трябва само безпрепятствен достъп до оръжие и чиста позиция за изстрел.

Не!

Шахризад чу някакъв звук от стаята си.

Сърцето й замря. Тя притисна длан до устните на Тарик и го бутна в сенките. После закрачи към стаята и въздъхна от облекчение, когато не видя никой вътре.

Когато Шахризад се върна, Тарик се облягаше на стената.

— Очакваш ли някого? — попита той хладно.

— Трябва да си вървиш.

— Защо? — този път в тона му се долови предупредителна нотка.

— Тарик, моля те.

Очите му се присвиха до сребристи цепки.

— Той ще дойде ли да те види тази вечер?

— Трябва да си вървиш. Веднага — настоя Шахризад и го дръпна за китката, но той не се помръдна от стената.

— Хубаво. Нека дойде. Това ще реши проблема веднъж завинаги.

— Да не би да искаш да умреш? — проплака тя от отчаяние.

Тарик се изсмя с безумна арогантност.

— Момчето халиф ли ще ме убие? Тази стара камила?

— Ти си глупак! Той ще те разкъса!

— Сигурна ли си? Не смяташ ли, че ще отиде при майка си и ще ревне, та тя да го направи вместо него?

Шахризад едва си пое въздух. Преди да успее да се спре, вече беше подхванала яростна шепнеща тирада.

— Ти не знаеш нищо за него и твоето невежество ще бъде и твой провал. Изчезвай от тук, Тарик, защото, ако Халид влезе през вратата, ще те накълца на парцали, преди да си успял да си отвориш устата, а това ще ме съсипе. Неизразимо много. И вечност няма да ми стигне да се възстановя. Ако ме обичаш, не ме принуждавай да ставам свидетел на подобно нещо.

Думите се лееха от устата й, а Шахризад стискаше ридата на Тарик. Лицето й излъчваше огромно притеснение.

Първият шок на Тарик се стопи при вида на болката й.

— Шази… съжалявам.

— Не съжалявай… просто си върви.

Тарик се отдели бавно от стената. После се обърна рязко, сграбчи Шахризад за кръста, притисна я до камъните и прокара длани по ръцете й.

— Обичам те, Шахризад ал Хайзуран. Няма нещо, което не бих направил за теб. Няма нещо, което не бих обмислил, за да си в безопасност. И светът трябва да се страхува от мен, ако застане между нас.

— Аз… и аз те обичам, Тарик.

Той се усмихна. После без предупреждение притисна устните си в нейните. Шахризад буквално зяпна от изненада, а Тарик я целуна още по-дълбоко и повдигна брадичката й, като я галеше нежно с палец.

Шахризад отвърна, без да мисли. Устните й се впиха в неговите, както толкова пъти преди. Но защо сега това й се струваше нередно? Къде беше онази тръпка, която я оставяше без дъх и сякаш я караше да лети? Къде остана страстта, която замъгляваше съзнанието й?

Къде беше усещането за пропадане?

Тук е. Знам, че е тук. Мога да го върна.

Трябва да го върна.