Рене Ахдие
Гневът и зората (12)

Копринено въженце и изгрев

Шахрбанът на Рей подозира, че мога да нараня повелителя.

Шахризад слушаше неспирното бърборене на Деспина, докато двете прекараха остатъка от следобеда, като се излежаваха в топлата вода на най-новото допълнение към двореца, като коментираха какво е подходящо поведение и се шегуваха с неприличното.

Но умът й не можеше да намери и миг покой.

Ами ако той каже нещо на халифа?

Колко ли знае? Как е разбрал?

Сега, много часове по-късно, тя седеше върху леглото в притъмнялата стая…

Обратно в началото.

Не откъсваше поглед от вратите и отпъждаше демоните.

Беше облечена с широки копринени панталони и плътно прилепнало горнище в наситено виолетово, а по раменете й падаха дебели ленти. Огърлицата и тънката верижка около кръста й бяха с аметисти, обградени от дребни светлорозови диаманти. От ушите и челото й висяха тежки украшения като капки в златно и виолетово. Дългата й до кръста коса беше пусната на вълни по гърба й.

Шахризад искаше вратата да се отвори от силата на нетрепващия й поглед. Заобиколена от същата стоическа тишина както винаги, тя спусна крака от леглото и закрачи из стаята.

Той идваше обикновено по това време. Вече трябваше да е тук.

Шахризад не желаеше да остави съдбата си в чужди ръце, не можеше да го направи, затова отиде до вратата, дръпна и я отвори.

Раджпутът се обърна на място, ръката му беше отпусната върху ефеса на неговия талвар.

Шахризад почувства как страхът се прокрадва като пиявица към сърцето й… усети как се впива в ъгълчетата на очите и устата й.

— Знаеш ли… знаеш ли дали… — понечи да го заговори тя.

Шахризад стисна зъби.

— Той ще дойде ли? — попита тя.

Раджпутът просто я гледаше от горе на долу, същинска смъртоносна статуя от мускули и злоба.

— Можеш ли да ми кажеш къде е той? — настоя тя, но си личеше, че трепетът в гласа й се мъчи да компенсира чезнещата й смелост.

При тези думи Шахризад забеляза как в черните като нощ очи на охранителя се мерна беглото пламъче на отговор.

Съжаление?

Той… той ме съжалява?

Тя затръшна вратата и се облегна на нея, а гърдите й се надигаха тежко.

Не.

Тя потисна едно ридание.

Стига. Стига толкова.

Шахризад опъна гръб и тръгна с високо вдигната глава към леглото. Отпусна се по гръб върху копринените възглавници, без да отлепя очи от вратата.

— Той ще дойде — каза тя на мрака.

Знам, че ще дойде.

Тя се вкопчи във висящата на косъм надежда, а две думи продължиха да отекват из съзнанието й, да я дразнят… да я тровят със значението си, което не биваше да вижда.

Две думи от едно момче, което беше по-незначително от нищо.

Тези две думи й даваха волята да отблъсва демоните.

Владетелко моя.

 

 

Вратите се отвориха с ръмжене и измъкнаха Шахризад от неспокойния полусън.

През дървените паравани струеше светлината на чистата зора и краката на Шахризад се подкосиха.

На прага стояха четирима войници.

Шахризад поприглади омачканите си дрехи с длани и прочисти гърло.

— Не е ли обичайно първо да се почука?

Всичките гледаха сякаш през нея, без да отговарят.

В погледите им се четеше сурово безпристрастие.

Шахризад стисна ръце зад гърба си, като се насили да се изправи.

— Какво правите тук?

Без да каже и дума, първият войник прекрачи прага и тръгна към Шахризад, като продължаваше да гледа в някаква точка зад нея…

Все едно беше престанала да съществува.

Сърцето й. Сърцето й.

— Зададох ти въпрос.

Войникът я хвана за рамото. Шахризад посегна да отблъсне ръката му, но той хвана китката й и я стисна силно.

— Не ме… Не ме докосвай!

Войникът кимна на подчинените си и един безжалостен страж я сграбчи за другата ръка.

Кръвта нахлу в тялото й, кипяща от ярост и ужас.

— Спрете!

Двамата започнаха да я влачат към вратата.

Тя се опита да се отскубне и да ги изрита, но те просто я вдигнаха, сякаш беше овързан дивеч, уловен за удоволствие.

— Къде е халифът? — проплака тя.

Спри! Не се моли.

— Искам да говоря с халифа.

Никой от войниците не спря дори да я погледне.

— Чуйте ме! — изпищя тя. — Моля ви.

Те продължиха да носят и да влачат съпротивляващото й се тяло по мраморните коридори на палата.

Подминаваха слуги, но те просто отвръщаха погледи.

Всички знаеха. Войниците също знаеха.

Тогава Шахризад осъзна неизбежната истина.

Тя беше нищо. Тя не значеше нищо.

За войниците. За слугите.

Спря да се бори и повдигна глава.

Стисна устни още по-здраво.

Баба̀ и Ирса.

Шива… и Тарик.

Тя значеше нещо за тях. И нямаше да опетни спомена им за нея, като прави сцени.

Провалът й беше достатъчно безчестие.

Войниците бутнаха вратите, те се разтвориха към зората и Шахризад видя смъртта пред себе си. Това беше последната мисъл, която стовари тежестта си върху нея и отприщи бента.

Шива.

Беззвучни сълзи се стичаха по лицето й, без да забелязва.

— Пуснете ме — каза прегракнало тя. — Няма да бягам.

Тримата войници погледнаха към първия. Сякаш проведоха безмълвен разговор помежду си и пуснаха Шахризад да стъпи на босите си крака.

Сивите гранитни павета бяха хладни, топлите слънчеви лъчи още не бяха помилвали грапавата им повърхност. Тревата от двете страни на паважа й се струваше синя под сребристата светлина на ранното утринно слънце.

Да я погледне за последен път.

Шахризад и обградилите я войници стигнаха до покрита беседка, където ги чакаха още един страж и някаква възрастна жена. В ръцете си тя държеше дълго ленено платно, полюшващо се едва-едва под едва потрепващия ветрец.

Покров.

А в ръцете на войника…

Той стискаше тънко копринено въженце.

Сълзите не спираха да се стичат по лицето й, но Шахризад упорито отказваше да пророни и звук. Пристъпи към войника. Ръцете му бяха дебели и яки.

Дано се свърши бързо.

Тя се обърна, без да каже и дума.

— Съжалявам — прошепна той толкова меко, все едно вятърът прошушна.

Това мило отношение я порази дотолкова, че тя за малко да се обърне и да погледне убиеца си.

— Благодаря — изрече тя, сякаш му даваше опрощение.

Той повдигна нежно косата й и спусна тъмните вълни над главата й. Като було, което я скриваше от безименните свидетели.

Онези, които отказваха да я видят.

Първото докосване на коприната върху гърлото й беше съвсем меко. Толкова елегантен начин да умреш.

Шива е умряла така.

Мисълта, че Шива е била убита по този начин, заобиколена от хора, които не са видели нищо, накара сълзите й да рукнат още по-силно. Шахризад се задъха, а въженцето се стегна.

— Баба̀ — едва си пое дъх тя.

Коприната се впи… и ръцете й литнаха към гърлото против волята й.

Ирса. Толкова съжалявам. Прости ми, моля те…

Пръстите й се бореха против повелята на волята й, а войникът опъна коприненото въже още по-силно и отлепи тялото й от земята, като я теглеше за врата.

— Тарик — изхъхри тя, като се задушаваше.

Гърдите й не смогваха да поемат въздух и пред очите й заиграха сребърни звездици.

Болката в гърдите й нарасна, а сребърните звездици се обрамчиха в черно.

Гърлото й сякаш гореше.

Шива.

Сълзите и болката я заслепяваха, но тя се насили да отвори очи още веднъж. Видя завеса от черна коса, мастилено черен водопад, леещ се върху последната страница от живота й.

Не.

Аз не съм нищо.

Аз бях обичана.

Почти губеше съзнание, когато долови някакъв смут…

Въжето се отпусна.

Тя падна на земята, а тялото й се удари силно в гранита.

Безусловната воля да живее вля въздух в гърлото й въпреки изгарящата агония при всяко вдишване.

Някой я хвана за раменете и я вдигна в прегръдките си.

Зрението й беше все още замътено и единственото, което успя да види, бяха светлите като кехлибар очи на врага си, втренчени съвсем отблизо в нейните.

С последните си останали сили, почти конвулсивно, тя…

Тя замахна и го удари през лицето.

Нечия друга ръка я улови за предмишницата и я изви толкова силно назад, че нещо изпука.

Шахризад изпищя рязко от болка.

За пръв път тя чу халифът да повишава тон.

И беше последвано от звука на юмрук, който се стоварва върху плът.

— Шахризад — викна Джалал, подхвана я и я обгърна в прегръдката си. Тя се срина върху гърдите му с подпухнали от сълзи очи, а пламтящата болка в гърлото и ръката й беше почти непоносима.

— Джалал — едва си пое дъх тя.

— Делам — позова я нежно той, като отметна косата от очите й, успокояваше я и я връщаше от бездната на нищото.

Суматохата зад гърба му не стихваше и той се озърна през рамо.

Посрещнаха го сподавени съчувствени възклицания и викове на ярост.

— Спри се, Халид — ревна той. — Всичко свърши. Трябва да я вкараме вътре.

— Халид? — отрони Шахризад.

Джалал й се усмихна тъжно.

— Не го мрази прекалено, делам…

Джалал я вдигна на ръце от земята, а тя зарови лице в ризата му.

— В крайна сметка зад всяка история се крие история.

 

 

Часове по-късно Шахризад седеше на ръба на леглото си с Деспина.

По шията й личеше пръстен от тъмноморави синини. Ръката й беше наместена, но от изпукването, което се чу отново, направо й прилоша. Разтреперваше се само при мисълта за него. След това тя се изкъпа внимателно с помощта на Деспина и се преоблече в удобни дрехи.

През цялото време Шахризад не каза и една дума.

Деспина измъкна един гребен от слонова кост, за да пусне все още влажната коса на Шахризад.

— Кажи нещо, моля те.

Шахризад затвори очи.

— Съжалявам, че не бях в стаята си — продължи Деспина и стрелна поглед към малката врата до входа, която водеше към нейните помещения. — Съжалявам, че не знаех, че… идват за теб. Имаш пълно право да не ми вярваш, но, моля те, поне ми говори.

— Няма какво да кажа.

— Има очевидно. Може да се почувстваш по-добре, ако говориш за това.

— Няма да се почувствам по-добре.

— Не знаеш дали е така.

Напротив, знам.

Шахризад не искаше да разговаря с Деспина. Искаше да чуе успокоителния глас на сестра си и томчето с поезия на баща си. Искаше широката усмивка на Шива и заразителния й смях.

Искаше собственото си легло и една нощ, в която да може да спи, без да се бои от пукването на зората.

Искаше и Тарик. Искаше да се хвърли в обятията му, да усети как смехът клокочи в гърдите му, когато тя кажеше нещо много глупаво, което звучеше съвсем правилно. Това може и да беше слабо, но тя се нуждаеше от човек, който поне за миг да поеме тежестта от раменете й. Да облекчи бремето, както Тарик беше направил в деня след смъртта на майка й, когато я беше открил как седи в розовата градина зад къщата и плаче.

Онзи ден той беше държал ръцете й в своите и не беше казал нищо. Просто беше отнел болката й с простата сила на докосването си.

Тарик би могъл да го направи отново. Би го направил с радост.

За нея.

Деспина беше непозната. Непознат човек, на когото не може да има доверие в свят, който току-що се беше опитал да я убие.

— Не искам да говоря за това, Деспина.

Гъркинята кимна бавно и прокара гребена през косата на Шахризад. Това напрегна врата й и тя усети болка, но не каза нищо.

На вратата се почука.

— Да отворя ли? — Попита Деспина.

Шахризад сви рамене с безразличие и Деспина остави гребена в скута й, преди да отиде до двойната врата.

Какво ли могат да ми направят сега?

Тя погледна към прага и сърцето й сякаш пропадна в стомаха.

Фигурата на халифа на Хорасан хвърляше сянка към стаята.

Деспина излезе, без да каже и дума, и затвори вратата зад себе си.

Шахризад остана на ръба на леглото, като си играеше с гребена в скута си и гледаше повелителя си.

Той се приближи и тя видя белега по лицето му, където го беше ударила. Кожата му изглеждаше още по-тъмна, а на челюстта личеше и петно с виолетов оттенък. Очите му бяха изпити и уморени, сякаш не беше спал от доста време. Кокалчетата на десния му юмрук бяха червени и разранени.

Той също я огледа изучаващо, като видя синините по врата й, тъмните сенки под очите й и предпазливо изправения й гръб.

— Как е ръката ти? — попита той с характерния си равен и полутих глас.

— Боли ме.

— Много ли?

— Сигурна съм, че няма да умра от болката в ръката.

Това беше умишлена язвителна забележка и Шахризад видя, че той го е усетил и внимателно поддържаното му самообладание за миг се пропука. Халифът отиде до леглото и седна до нея. Тя се размърда, обезпокоена от близостта му.

— Шахризад…

— Какво искаш?

— Да поправя това, което сторих.

Тя въздъхна саркастично и го погледна в очите.

— Никога няма да можеш да поправиш това, което си сторил.

Той я огледа изучаващо.

— Това е може би първото наистина искрено нещо, което ми казваш.

Тя се изсмя горчиво.

— Казах ти, не си толкова надарен в разгадаването какви са хората. Може би съм излъгала веднъж или два пъти през живота си, но теб никога не съм те лъгала.

Това беше самата истина.

Гърдите му се издигаха и спускаха равномерно, докато той мислеше. После посегна, отмести косата й настрана и много внимателно докосна тънката й шия.

Шахризад се отдръпна, разстроена от явната загриженост, изписана на лицето му.

— И така ме боли — каза тя и бутна ръцете му.

Объркана, тя взе гребена от скута си, за да може да доразплете косата си…

И се намръщи от болка.

Ръката й.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита я той.

— Не. Нямам.

Той въздъхна.

— Аз…

— Ако имам нужда от помощ, ще изчакам Деспина. Във всеки случай нямам нужда от твоята помощ.

Тя понечи да стане, но халифът я хвана за кръста и отново я накара да седне срещу него.

— Моля те, Шахризад — прошепна той във все още влажната й коса. — Нека поправя стореното.

Той я прегърна и с другата си ръка, като я държеше до тялото си. Сърцето й биеше лудо.

Недей.

— Няма никакви извинения за това, което се случи тази сутрин. Искам да…

— Къде беше? — попита го Шахризад, като се постара да овладее треперенето в гласа си.

— Не бях там, където трябваше да бъда.

— Тази сутрин и снощи.

Той се приведе към ухото й и тя усети дъха му по кожата си.

— Тази сутрин не бях там, където трябваше да бъда. А снощи не бях там, където исках да бъда.

Шахризад извърна лице нагоре и очите й се разшириха от почуда от онова, което видя.

Ръцете му се стегнаха около кръста й. Той сведе глава и притисна челото си в нейното с докосване, меко като шепот.

— Моя Планина от адамант.

Тя усети, че се отпуска в прегръдката му, покорена от милувката му. Той ухаеше на сандалово дърво и на слънце. Странно, че никога преди не го беше забелязала — че в желанието си да стои далеч от него не беше обърнала внимание на нещо толкова просто, но и толкова отличително като мириса му.

Тя пое дъх и остави чистият аромат да проясни мислите й.

Когато той сложи длан на бузата й, Шахризад осъзна нещо ужасяващо.

Искаше да го целуне.

Не.

Едно беше да отвърне на неговата целувка, беше се подготвила за това. Но друго беше да иска неговата целувка… а това да желае обичта му беше нещо съвсем различно. Да се разтопи в ръцете на убиеца на Шива при първия знак за беда.

Слабост.

Тя се дръпна, изправи гръб с отвращение, като унищожи мига с едно-единствено движение.

— Ако искаш да поправиш стореното, ще измисля как да стане.

И това няма да включва докосванията ти.

Той дръпна ръцете си.

— Добре.

— Има ли някакви правила?

— Всичко ли трябва да бъде игра? — запита я той с почти нечута въздишка.

— Има ли някакви правила, сайиди!

— Единственото правило е да мога да изпълня молбата ти.

— Ти си халифът на Хорасан. Владетелят на владетелите. Има ли молба, която да не можеш да изпълниш?

Лицето му помръкна.

— Аз съм просто човек, Шахризад.

Тя стана от леглото и се обърна към него.

— Тогава бъди човек, който поправя стореното. Тази сутрин се опита да ме убиеш. Считай се за щастливец, че не съм се опитала да върна жеста.

Все още.

Той се изправи на крака, беше по-висок от нея с повече от една глава. Чертите му отново се бяха вдълбали по лицето му, сковани зад булото на безпристрастието.

— Съжалявам.

— Доста жалко. Но все пак е някакво начало.

Светлите му като на тигър очи омекнаха почти недоловимо. Той сведе чело и тръгна към вратата.

— Шахризад?

— Да, сайиди.

— Този следобед потеглям за Амарда.

Шахризад чакаше.

— Няма да ме има седмица. Никой няма да те притеснява. Джалал ще отговаря за безопасността ти. Ако се нуждаеш от нещо, обърни се към него.

Тя кимна.

Той отново се спря.

— Наистина имах предвид това, което казах, когато те представих на генерал Ал Хури.

Денят, в който ме нарече „моята владетелка“.

— Доста странен начин да го покажеш.

Той помълча.

— Няма да се случи отново.

— Ще видим дали няма.

— Владетелко моя — каза той и й се поклони отново с пръсти до челото си.

Шахризад стисна очи и се строполи на леглото в мига, в който халифът затвори вратата зад гърба си.

Шива, какво да правя сега?