Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (57)

57

Бяха оставили Ейер пред телевизора с обяснението, че се налага да излязат за малко. Ейер първо поиска да знае къде ще ходят, после настоя да го вземат с тях, но Мехран погледна строго малкото си братче и му нареди да остане вкъщи. Двамата с мама трябвало да свършат нещо.

Сами.

Решителният тон на Мехран изненада Шибека не по-малко от Ейер — беше непреклонен по напълно непознат за тях начин. Но определено имаше ефект; Ейер се просна на дивана без повече въпроси. Мехран се обърна към слисаната си майка.

— Да вървим. — И я поведе към пътната врата.

Тя не можа да продума и просто го последва. Всъщност й се искаше да отиде при Мелика, съпругата на Саид, сама; чакаше я тежък разговор. Но когато каза на Мехран, че трябва да говори с Мелика и че Ленарт иска да се срещнат, той се държа с нея също толкова решително колкото и с Ейер преди малко. От тук нататък двамата щяха да се занимават с този въпрос заедно. Той щеше да участва във всяко нейно начинание. Поне що се отнася до Хамид и онзи журналист. Нямаше какво да обсъждат повече. Сега бяха заедно, тя и Мехран. Шибека се гордееше с начина, по който той изведнъж започна да поема отговорност, но същевременно не можеше да се отърси от страха, че вече й няма доверие. Ужасно чувство. Единственото й желание беше да поправи нещата, да научи какво е сполетяло Хамид. В името на децата, не толкова за себе си.

Вървяха в мълчание през мразовитата есенна вечер. След залез-слънце застудя здравата. Оставаха няколко месеца до зимата, но изглежда тази година студовете щяха да започнат отрано. Свиха наляво и тръгнаха напряко през хълмовете между грамадните здания. Мелика живееше със сина си в другия край на големия квартал Ринкебю и щеше да им отнеме около четвърт час да стигнат дотам. Двете с Мелика не се виждаха кой знае колко често. В началото, след като съпрузите им изчезнаха, се събираха постоянно, но сега сякаш си напомняха взаимно за загубата; подкрепата, която си оказваха една на друга през първите месеци, се бе превърнала в безкрайни дискусии за правилно и грешно. С изключение на униформения полицай никакъв швед не бе посещавал Мелика след изчезването и когато Шибека започна борбата си, отношенията им се развалиха. Струваше й се, че Шибека вижда взаимовръзки и конспирации навсякъде. Шибека пък смяташе, че Мелика отказва да види различните възможности, които бяха длъжни да проучат.

Бяха реагирали толкова различно на нещастието. За Мелика като че ли новата страна, в която живееха, бе виновна и тя се отдръпна от нея, вкопчи се в ценностите на родината си. При Шибека беше обратното. Тя искаше отговори, беше активна. Научи добре шведски, започна работа, пишеше писма и звънеше на властите. Искаше отговори, не се криеше. В действителност обаче не бяха толкова различни. И двете бяха упорити жени, вероятно именно това обтягаше отношенията им; бяха избрали различни пътища и защитаваха избора си яростно. Твърде яростно, мислеше си тя понякога.

Когато приближиха синьо-сивия блок на Мелика, стомахът на Шибека се сви. Дали наистина можеше да се получи? Дали да не помоли Мехран да почака отвън? Щеше да бъде по-лесно. Спряха се пред входа. Мехран се обърна към нея и я погледна. Посочи няколко самотни люлки на малката детска площадка вляво от блока.

— Татко ме доведе тук няколко дни преди да изчезне.

— Знам.

— Сигурно затова почти никога не идвам насам.

Шибека кимна. После пак вдигна поглед към блока. Повечето прозорци светеха.

— Няма да й хареса — рече той, сякаш прочел мислите й.

— Знам.

— Тя иска да забрави. Като всички нас — добави Мехран внимателно и изведнъж доби изключително тъжен вид.

— Мехран. Тя не иска да забрави. Иска да се чувства както едно време. Аз също. Просто използваме различни начини да го постигнем.

Мехран я хвана за ръка и я погледна. В красивите му тъмни очи имаше някаква мъка, която не бе виждала досега.

— Само че никога няма да стане като едно време, мамо.

Тя кимна.

— Ти си умно момче, Мехран. Винаги ще те слушам. Обещавам. Изведнъж Мехран я прегърна. Беше толкова хубаво. Цялата вечер й се искаше да го прегърне и от начина, по който се притисна в нея, почувства, че и с него е било така.

Сега бяха заедно.

Тя и първородният й син.

Хамид живееше в него.