Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (5)

5

Вината не беше нейна.

Е, беше, но стана погрешка. Всеки допуска грешки. Мария беше прекалено кисела. Вярно, уморена беше, но кой не е? А и не е като да ги е прекарала по заобиколен път нарочно.

Беше грешка.

А допреди няколко часа всичко вървеше толкова добре. Въпреки дъжда.

През юли Мария навърши петдесет. Карин й подари екскурзия в планината. Йемтландският триъгълник.

Стурулвон — Блохамарен — Сюларна.

Струваше й се, че самите имена правят пътуването по-луксозно, отколкото всъщност е. Звучаха като екзотични места. Хем планини, хем лесни за ходене — това беше идеята. Никакви изпитания и лишения. Умерено дълги преходи и после душ, сауна, храна, вино и топло легло във всяка хижа. Карин беше ходила там на екскурзия с Фредрик преди много години и й се беше сторило точно каквото трябва да бъде. Тонизиращо преживяване сред природата, но и малко лукс.

Предостатъчно време за сладки приказки.

Беше хубав подарък. Скъп подарък. С пътуването дотам, четирите нощувки и вечери за двама сумата беше станала петцифрена, но Мария го заслужаваше. Тя беше най-добрата приятелка на Карин. И то от много години. Беше останала до нея, когато други се бяха отдръпнали. Ракът на гърдата, разводът, смъртта на майка й. Бяха минали през всичко заедно. Разбира се, имаха и много весели преживелици, но никога не бяха ходили на планински преход. Мария изобщо не беше пътувала по на север от Карлстад. Крайно време беше.

Карин бе избрала последния уикенд, в който планинските хижи бяха отворени. Краят на септември. Отчасти за да пропуснат навалицата от летните месеци и Мария да има време да планира пътуването и да вземе отпуск от работа, отчасти защото Карин се надяваше есента да е достатъчно напреднала, за да бъде въздухът бистър и чист и природата да им предложи цветния си спектакъл. За да може планините да се явят в най-прелестния си вид пред скъпата й приятелка.

Дори не й беше хрумнало, че е възможно да се лее безспирен дъжд още от слизането от влака в Енафорш.

Точно така стана.

— Казват, че в началото на другата седмица ще се оправи — отговори на въпроса дали знае нещо за времето шофьорът на автобуса, който щеше да ги отведе до хижата „Стурулвон“.

— Целия уикенд ли ще вали?

Известно отчаяние в гласа на Мария.

— Да, така казват — кимна шофьорът в потвърждение.

— В планината времето бързо се обръща — подхвърли Карин окуражително, щом се качиха в автобуса. — Може пък да се оправи.

И започна наистина добре. Стигнаха до хижата, настаниха се в стаята си — простичка, но приятна, разходиха се из околността, следобед дремнаха, постояха в сауната и после се топнаха в студения извор, а вечерта си прекараха весело в ресторанта на хижата. Позволиха си и вино към храната, и ликьор към кафето след това.

Днес бяха станали още в седем часа. След закуска си приготвиха провизии за обяд и напълниха термос кафе. Малко преди осем и половина вече бяха на път. Чакаше ги ден, пълен с възможности. Макар да нямаше кой знае каква полза, и двете носеха дъждобрани, гумени ботуши и топли дрехи за смяна.

Прекосиха Стурулвон и поеха по протежение на тучната долина, която според картата в хотела се наричаше Паркен. Не си даваха зор. Бъбреха си, спираха да правят снимки или просто да се наслаждават на гледката. Нямаше закъде да бързат. Между „Стурулвон“ и „Блохамарен“, следващата спирка, имаше само дванайсет километра. След три километра излязоха от брезовата гора и продължиха през едно плато нагоре към заслона „Улвошерн“. Докато стигнат до него, почти бяха забравили, че вали. Видяха, че ги чака дълго изкачване след почивката, така че не бързаха много-много с обяда и кафето. Съгласиха се, че отвратителното време е нещо, което ще си спомнят след време и ще се смеят. Вероятно след дълго време, но все някога… След като хапнаха, продължиха, ту мълчаливи, ту дърдорещи развълнувано.

След някой и друг час зърнаха хижа „Блохамарен“, кацнала на върха на планината. И за двете в момента душът и сауната бяха основен приоритет. Продължиха с нови сили по доста безплодните и извънредно мокри чукари.

Оставаха им няколко километра, но решиха да поспрат, отвързаха канчетата и загребаха вода от един лудо препускащ по склона ручей. По-късно Карин не можеше да си спомни защо измъкна найлоновия джоб с потвърждението за резервациите. Беше отворила раницата, за да извади пакетчето ядки и стафиди, и по някаква причина хвърли един поглед и на документите.

Видяното й се стори нелогично. Изобщо нямаше смисъл. Погледна отново, видя какво е станало и пусна джоба обратно в раницата, докато се чудеше как най-деликатно да съобщи на Мария за откритието си. Осъзна, че няма добър начин да го каже, нямаше дори и по-малко лош. Можеше единствено да признае истината.

— По дяволите — смънка под нос, за да покаже ясно, че и тя е засегната от прочетеното.

— Какво има? — попита Мария с пълна с кашу уста. — Ако си забравила нещо, ще се връщаш сама. Мислено вече съм в сауната с бира в ръка.

— Не, погледнах резервацията…

— И?

Мария загреба вода с пластмасовото си канче, отпи една глътка и изсипа останалото.

— Малко… малко сме се заблудили.

— Как, ей я там горе. Да не би да сме пропуснали нещо по пътя?

Мария закачи канчето на раницата и се приготви да продължи. Карин прехапа устни.

— Горе е „Блохамарен“. А днес трябва да нощуваме в „Сюларна“.

Мария застина на място и се вторачи неразбиращо в нея.

— Ама ти през цялото време говореше за „Блохамарен“. От „Стурулвон“ до „Блохамарен“ и оттам до „Сюларна“. Все това повтаряше.

— Да, знам, така си мислех, но имаме резервация за „Сюларна“ довечера, а за „Блохамарен“ за утре вечер, така пише в документите.

Мария продължи да я гледа слисано. Не сега. Не когато бяха толкова близо. Карин се шегуваше. Трябваше да се шегува.

— Съжалявам.

Мария срещна очите на Карин и осъзна истината — това не беше шега. Но може би не беше толкова лошо. Малко се бяха объркали. Сигурно трябваше да се върнат само няколко километра назад.

— А колко остава до „Сюларна“?

Карин се поколеба. Долавяше по гласа на Мария, че лошо й се пише. Но нямаше как да й отговори „още малко“ или „не е далеч“. Отново й оставаше единствено истината.

— Деветнайсет километра.

— Деветнайсет километра! Шегуваш ли се?!

— Между „Блохамарен“ и „Сюларна“ има деветнайсет километра. Е, не сме съвсем до „Блохамарен“, така че осемнайсет. Може и седемнайсет.

— Да му се не види, това са поне още четири часа!

— Извинявай.

— До колко часа е светло?

— Не знам.

— Дявол да го вземе! Тая няма да я бъде. Ще преспим горе, а утре ще идем в „Сюларна“. Ще сменим резервациите. Би трябвало да се съгласят.

За момент Карин изпита дълбоко облекчение. Разбира се. Това беше изходът. Колко е умна Мария. Убедена, че решението на проблема е близо, тя извади потвърждението за резервацията и мобилния си телефон от раницата.

Оказа се, че не могат да разменят нощувките. Нямало свободни места. В последния уикенд за сезона било пълно. Ако си носели спален чувал или надуваем дюшек, можели да легнат в бараката. След 21:30 щели да се намерят две места в ресторанта. „Съжаляваме.“ Карин и Мария обсъдиха предложението, но Мария даде ясно да се разбере, че няма да спи в някаква проклета барака, метна раницата на рамо и пое на път.

Отначало тя не искаше да говори, а после вероятно не можеше — така предполагаше Карин. Макар да валеше и насрещният вятър да ги щипеше по бузите, лицето на Мария бе добило леко сивкав оттенък и кожата й беше така увиснала, все едно нямаше лицеви мускули.

Изглеждаше капнала от умора. Отговаряше едносрично на въпросите. Карин се мъчеше да поддържа духа висок, но й ставаше все по-трудно.

Вината не беше нейна.

Е, беше, но стана погрешка.

— Хайде да си починем малко — предложи Карин, след като вървяха без спиране около час и половина.

— Глупости. По-добре да вървим, та все някога да стигнем.

— Хапни малко ядки да посъбереш сили. Трябва да напълня манерката.

Тя кимна към бликащата вода няколко метра надолу от платото, по което се движеха.

— Не можеш да слезеш дотам.

— Хайде бе!

Карин звучеше по-самоуверена, отколкото се чувстваше, правеше всичко по силите си да остане позитивна и да не изпада в униние и в отвратителното настроение на Мария. Надяваше се вечерята и нощният сън да поуспокоят приятелката й, за да не бъде съсипана цялата екскурзия. Докато вървеше към ръба, осъзна, че Мария е права — нямаше да бъде лесно да се спусне, наклона си го биваше. Трудно, но не и невъзможно.

Карин направи още една крачка към ръба и земята под краката й изчезна. Тя политна, изпищя и размаха ръце в опит да се задържи. Лявата й ръка се залови за нещо, докато падаше, но то се откачи и Карин се търкулна по ската заедно с пръст, кал и камъни. Удари дясното си коляно и през главата й прелетя мисълта, че това едва ли ще й попречи да стигне „Сюларна“, след което се просна по гръб на няколко метра от ромолящия поток. Отделни камъчета продължаваха да падат покрай нея и засядаха в тинята.

— Мили боже! Добре ли си? Какво стана?

Уплашеният глас на Мария отгоре.

Карин с мъка се надигна до седнало положение. Огледа се. Светлият й дъждобран изглеждаше, все едно е изиграла десет рунда бой в кал, но изглежда тялото не беше пострадало. Коляното я понаболяваше, но нищо повече.

— Добре съм, нищо ми няма.

— Какви са тези клечки в ръката ти?

Нещо в ръка ли държеше? Карин погледна и го захвърли с ужасен писък.

Беше ръка.

Скелет.

„Клечките“ представляваха лъчева и лакътна кост. Тя погледна към склона, по който беше паднала. Няколко метра под мястото, където стоеше Мария, стърчеше останалата част от ръката, а до нея лежеше череп, потънал донякъде в калта.

Този път Карин вече можеше да бъде сигурна, че екскурзията е провалена.