Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (23)

23

Яхния с дивеч, картофи, салата и сладко от червени боровинки. След това бял шоколадов мус.

Тъкмо бяха започнали десерта, когато Хедвиг Хедман се качи по стълбите към тази част от трапезарията, на която викаха Тавана. След като ги поздрави набързо, тя постави папката, която носеше, на масата пред тях.

— Мисля, че успяхме да идентифицираме двама от тях. Онези с дрехите — поясни тя.

Торкел впи очи в материалите, поставени пред него. Ваня, която беше до него, се наведе напред. Били и Йенифер — те седяха отсреща — се изправиха, заобиколиха масата и занадничаха иззад рамото на Торкел. Себастиан не помръдна. Реши, че началничката на местната полиция ще изнесе и устен доклад. Оказа се прав.

— Двама холандци бяха обявени за издирване през ноември 2003 година. Ян и Фрамке Бакер от Ротердам. Според човека, който подаде сигнала, трябвало да тръгнат от Осен в Норвегия на 27 октомври и следващата седмица да пристигнат във Володален. И двамата много опитни планинари. Издирвахме ги, докато падна сняг на 18 ноември онази година.

— Защо смятате, че са те? — попита Торкел и вдигна поглед. — Те единствените изчезнали в района ли са?

— Не, но са единствената двойка. Освен това според информацията носели сиви дрехи с жълти елементи.

Хедвиг се наведе и прелисти до един найлонов джоб зад последния лист в папката. В него беше поставена снимка на мъж и жена, и двамата около трийсетгодишни, снимани на покрит със сняг планински връх. Може би в Алпите. Носеха слънчеви очила и лицата им бяха загорели и обветрени. Жената имаше гъста червена коса, вързана на конска опашка. Мъжът беше почти плешив. И двамата се усмихваха и вдигаха два пръста във формата на V. Носеха сиви туристически дрехи с жълти елементи.

— Приличат на дрипите в гроба — кимна Ваня, като видя снимката.

Торкел беше съгласен. Нямаше съмнение. Урсула трябваше да види това, като се прибере.

Два часа по-късно стояха в една от конферентните зали на планинската станция. Ако навън не беше тъмно, през прозорците щеше да се открива приказна гледка към смълчаната есенна планина. Сега обаче виждаха единствено собствените си отражения, осветени от четири ярки флуоресцентни лампи, от които всички изглеждаха по-бледи и светли, отколкото в действителност. Чашите кафе и термосът на масата заедно с бутилките минерална вода правеха ситуацията изключително позната. Всички те — с изключение на Йенифер — бяха стояли в подобни стаи безброй пъти. Като махнем красивата гледка, това беше работна среща като всички останали.

Били принтира снимките на гроба и ги закрепи с магнити върху бялата дъска в стаята.

— Ако приемем, че сме открили холандците — започна Торкел, — разполагаме с предполагаема дата на убийството. Но трябва да бъдем сигурни. Ваня, свържи се с холандската полиция и виждали можем да получим отливки от зъбите им, рентгенови снимки, нещо, с което да ги идентифицираме.

Ваня кимна и пое папката, която Торкел й подаде през масата.

— Откъде са дошли?

Всички обърнаха поглед към Себастиан, който се изправи и тръгна тежко-тежко към дъската със снимките.

— Холандия… Ротердам.

Себастиан изгледа Били ядно.

— Аха, значи холандците идват от Холандия. Благодаря, не се бях сетил.

Били отвори уста, но се въздържа и леко се сви на стола си.

— Говоря за тези тук — продължи Себастиан и почука с показалец по една от снимките. — Шест души. Да ги съблечеш и да избиеш зъбите на четирима. Отнема време. И после да изкопаеш ров, дълбок цял метър, докато шест трупа се търкалят съвсем открито около теб.

— Може първо да е изкопал гроба.

Били поизправи рамене, жаден за отмъщение. Себастиан му хвърли — ако това е възможно — още по-раздразнен поглед:

— И през това време шестимата са стояли и са чакали да приключи?

— Не…

— Точно така: не. Няма никакво значение в какъв ред го е направил. Едва ли ги е убил на това място. Така че откъде са дошли?

Цялата група закима в знак на съгласие. Дълбоко в себе си всички го знаеха, но никой не го беше изразил гласно. Естествено, мястото, където ги намериха, не беше задължително местопрестъплението. Откриеха ли него, шансовете да изровят и някакви улики нарастваха. Били бутна стола си назад.

— Отивам да взема карта от рецепцията.

Той излезе от стаята с бърза стъпка. Себастиан се върна на мястото си и седна. Точно срещу Урсула. Той се облегна назад и се вторачи в нея. Тя явно усети погледа му и вдигна очи към него:

— Какво има?

— Сърдиш ли се?

— Не.

— Изглеждаш сърдита.

— Не съм. Още.

Тя хвърли на Себастиан многозначителен поглед, който той се престори, че не разбира.

— Сърдита и уморена, така изглеждаш — продължи той. — Скапана.

— Себастиан…

Нямаше как да се направи, че не разбира тона на Торкел. „Престани“, това означаваше. Себастиан се обърна към него с разперени ръце:

— Какво? Наистина изглежда скапана. От един ден сме тук и вече се смачка. Просто се интересувам как се чувства.

— Защо не попита тогава? — изсъска Урсула. — „Как се чувстваш?“, вместо да разправяш, че съм грохнала.

— Извини ме. Как се чувстваш?

— Благодаря, добре. Ти как се чувстваш?

Себастиан не можа да отговори, тъй като вратата се отвори и Били се върна с планинската карта в ръка. Разгъна я на масата. Всички се надвесиха над нея. Без Себастиан. И сега разчиташе, че те ще опишат на глас видяното.

— Телата са открити тук — посочи Били малък кръст на картата.

Всички я разглеждаха в мълчание. Търсеха едно и също нещо.

Не го намираха.

— Никакви сгради. Никакви заслони. Никакви гори. Никакви навеси където и да било в близост — обобщи Ваня с известно разочарование в гласа.

Всички се облегнаха. Били взе картата от масата и я закачи на стената.

— Ако се съди по снимката от раните, изглежда си имаме работа с доста хладнокръвен убиец — обади се Урсула. — Ефикасен. Дали наистина би поел риска да бъде разкрит?

— Било е през октомври — поклати глава Били. — Планинските станции са били затворени. Почти не е имало хора. Рискът е бил оправдан.

— Или пък не — вметна Йенифер тихичко.

Досега си мълчеше и слушаше, но през това време не преставаше да размишлява. Мислеше го още от вечеря, когато Хедвиг дойде с новината за холандците, но не посмя да каже нищо. Очакваше някой в групата да стигне до същия извод, затова се въздържаше. Но до този момент никой не беше изказал нейната теория. Премисли я бързо още веднъж. Не беше съвсем идиотска. Реши да я сподели, пък да става каквото ще.

— Може и да са го разкрили — продължи Йенифер и се наведе напред; в гласа й се вляха нови сили. — Двамата с дрехите. Тези, които, изглежда, сме идентифицирали. Холандците. Може би са минавали случайно и са станали свидетели.

Никой не отговори, но Торкел забеляза как Урсула и Ваня кимнаха. Обърна се към Йенифер. Не беше лоша теория. Никак даже. Торкел беше доволен. От нея, но и от себе си. Каквато и да се окажеше истината, това показваше, че Йенифер умее да мисли. Това на свой ред сочеше, че той е направил добър избор.

— Ако тръгнем в тази посока — наруши тишината Торкел, — значи четиримата без дрехи са първоначалните жертви, върху които трябва да се съсредоточим. Знаем ли нещо повече за тях?

Той се обърна към Урсула, която поклати глава:

— Двама възрастни, мъж и жена. Две деца, невъзможно е да определя пола. Ако са били с нормален ръст, бих предположила пет до осемгодишни.

Себастиан уморено потърка очи. Изправи се, заобиколи масата и отвори един от прозорците. Надвеси се навън и вдиша студения чист планински въздух. Как всъщност се чувстваше? Не особено добре, ако трябваше да бъде честен. Във всеки случай не толкова добре, колкото беше предполагал. Беше очаквал това с голямо нетърпение.

Беше копнял за него.

Нещо повече.

Нуждаеше се от него.

Да прекара време с Ваня. Да работи отново. С нея. Да се сближи с нея. Да я опознае. Само че тя щеше да замине. Да го изостави. Да прекъсне единствената му връзка с нещо подобно на приличен живот.

И на всичкото отгоре две мъртви деца.

Дотук пътуването беше отвратително.

— Има видими наранявания по ребрата на две от жертвите, което може би сочи, че първо са били простреляни в гърдите и после в главата — продължи Урсула. — Това подкрепя тезата, че убиецът е умел с оръжието. Първо по-голямата мишена…

Себастиан погледна Йенифер крадешком. Вярно, беше твърде млада за него, поне с петнайсет години, но несъмнено би могла да направи престоя тук малко по-приятен. Макар че Торкел би го изритал, само да я доближи. Един разговор и почерпка в бара щяха да са достатъчни да привлекат всички погледи върху него. Ако познаваше Торкел добре, можеше да си го представи как стои на пост в коридора, все едно са на училищна екскурзия.

— Дали е семейство? — промълви Били.

— Близо е до ума — кимна Урсула, — но не знаем. ДНК тестовете ще дадат отговора.

От друга страна, какво ако го отпратят? Щом Ваня няма да я има, защо му е да остава? Случаят беше потискащ и засега сравнително безинтересен.

— Приемаме, че всички са се озовали в гроба по едно и също време. Хедвиг е проверила. През цялата 2003 година няма други изчезнали наоколо. — Торкел вдигна поглед от книжата. — Никога не е имало изчезнали деца тук.

— Би ли затворил прозореца? Студено е.

Себастиан се разбуди от размислите. Ваня го гледаше настоятелно. Той кимна, затвори прозореца и се върна на мястото си. Ваня не беше заминала. Още не. Беше тук, в същата стая. Щеше да бъде тук още три месеца. Три месеца можеше да бъде с нея. Това бяха безценни дни, в които не можеше да си позволи да играе игрички, като преследва жена, която така или иначе надали би легнала с него. Реши да се преструва на заинтригуван от разговора, който се водеше около него.

— Били, провери за докладвани случаи някой да е напуснал хотела си, без да плати сметката, по времето около изчезването на холандците — заръча Торкел. — Виж дали изоставени автомобили са били издърпани на буксир или докладвани в полицията, дали в планината е намерено някакво къмпинг оборудване и тям подобни. Това, че няма обявени за издирване лица, може да се дължи на факта, че са ги мислели за доброволно заминали.

Били кимна.

— Мога да ти помогна, ако искаш — предложи Йенифер.

— Добре — усмихна се Били. — Благодаря.

Ваня ги гледаше. Мамка му, колко бързо те заменят. Същевременно беше съвсем разбираемо. Това разследване можеше да продължи месеци и дори да се окаже последно за нея. Изведнъж тя дойде на себе си и се сети колко по-хубаво ще й бъде.

Стаята, кафето, бялата дъска, снимките, теориите.

Точно сега й беше дошло до гуша от всичко това.

Време беше да продължи напред.

Да предприеме следващата стъпка.

Да се развива.

Но засега я чакаше важна работа.

— Не е сигурно, че изобщо се е знаело за присъствието им тук — възрази тя и почака малко, за да се увери, че е привлякла вниманието на всички. — Не е задължително да са оставили някакви следи, искам да кажа. Може да са хванали влак дотук и да са разпънали палатка в планината. Никакви хотели, никакви автомобили.

— Да му се не види, в такъв случай би трябвало да ги обявят за изчезнали — възпротиви се Урсула. — Все някой трябва да е разбрал, че ги няма.

— Ваня, провери за изчезнали семейства с две деца през есента на 2003 в цялата страна. Също и в Норвегия.

— Добре. Само дето не сме сигурни и че са семейство. Може да са двама възрастни, всеки с дете. Или пък майка, втори баща, доведени деца. И биологичният баща може да е от ревнивия тип, притежаващ оръжие…

Себастиан видя как Ваня хвърля почти незабележим поглед по посока на Йенифер. Той се подсмихна. Йенифер беше предложила теорията, че холандците са случайни свидетели. Добра теория. Но щом Йенифер беше добра, Ваня трябваше да бъде още по-добра. Най-добрата.

Типично за Ваня.

Типично за неговата дъщеря.

— Добре, ще разширим търсенето до изчезнали деца или изчезнали възрастни с деца — съгласи се Торкел. — Едва ли са много. Като за начало есента на 2003. Приемаме, че всички са били заровени едновременно.

Нямаха какво повече да свършат тази вечер. Сякаш бяха напуснали Стокхолм ужасно отдавна. Бяха уморени и имаха нужда да поспят. Торкел събра книжата си.

— Да кажем, че четиримата, независимо дали са били семейство или не, са къмпингували в планината. Някой е минал оттам и ги е застрелял. Докато ги е заравял, са се появили холандците и се е наложило да убие и тях. Съгласни ли сме, че това е теория, по която можем да работим?

Всички кимнаха и се заприготвяха да напуснат стаята. Не беше задължително това да е истината, но беше добро начало. Както винаги, щеше да се наложи да се приспособяват към уликите, на които се натъкнат в хода на разследването.

— Няма логика — обади се Били.

Те прекъснаха заниманията си и пак се отпуснаха на столовете.

— В кое няма логика? — попита Торкел, като едва сдържаше отегчението в гласа си.

— Защо ще ни остави да идентифицираме холандците, но не и другите четирима?

— Другите четирима биха разкрили самоличността на убиеца — изрече Себастиан едва ли не на срички. — Боже, откога си полицай? Нищо тук не сочи, че е било в момент на умопомрачение, че жертвите са случайно избрани. Някой се е качил с оръжие в планината и е екзекутирал четиримата. — Той се обърна към Урсула. — Пистолет ли е използвал или пушка?

— Невъзможно е да се каже засега. Ще видим какво ще установят в Юмео.

Докато го казваше, хвърли един поглед към Торкел, който забеляза, че доста силно наблегна на думата „Юмео“. Тази вечер щеше да си легне сам, това беше сигурно. Но пък се очертаваше да останат тук горе доста време…

— Както и да е — продължи Себастиан и се изправи. — Нашият убиец знае, че ако четиримата бъдат идентифицирани, рискът да бъде разкрит се увеличава.

— Да, знам, но холандците ни дават доста точна дата — продължи Били, решен да не се предава без бой. — Това ще ни помогне да идентифицираме и останалите.

Себастиан бързо обмисли аргумента и осъзна, че има нещо вярно в него, но нямаше намерение да позволи Били да излезе победител. Не сега. Той сви рамене, за да омаловажи казаното от него:

— Или е направил грешка — за наш късмет, или датата не би ни помогнала ни най-малко.

— Би трябвало да ни помогне. Колко семейства с деца може да са изчезнали през октомври 2003?

— Николко, доколкото знаем засега.

— Добре, да приключваме — намеси се Торкел и се изправи, за да придаде допълнителна тежест на думите си. — Няма какво повече да свършим тази вечер, а утре ни чака работа. — Той плъзна поглед по лицата на останалите. — Задачата с най-висок приоритет е да идентифицираме четиримата. Няма как да разрешим случая, ако не знаем кои са те.