Сергей Донской
Умри днес и тук (34)

Глава 34
За ползата от поезията

Джуджето с брадата на Карл Маркс скромно се оттегли в ъгъла. Бондар пак беше в кабинета на Рейн Вайдеман, но този път го охраняваха трима. И засега поне не му задаваха въпроси. Всички чакаха търпеливо да почне действието на препарата. Бяха включили камерата предварително, за да заснемат всичко — после щеше да дойде ред на монтажа.

Обективът наблюдаваше безстрастно Бондар, който бе сложен на мястото на щурмшарфюрера, също като него с гръб към прозореца. Нито окованите му глезени, нито автоматите на пазачите, да не говорим за червената точка под рамото му, не влизаха в кадър.

Бондар имаше известна представа каква гадост са му били. ФСС използваше сходни методи. Всички служби знаят какво да вкарат във вените на човек, който не иска да говори.

Открай време са се прилагали различни лекарства, които снемат емоционалната блокада и карат човек да се чувства доволен и да говори, да говори, да говори… Без да млъква. Без да спира. Без да мисли какво казва. Американците използват натриев аминал — всъщност най-обикновено приспивателно — в стриктно преценени дози. Англичаните предпочитат натриевия пентотал, известен повече като анестезиращо средство. При лечение на невроза — или при упойка — тези лекарства се вкарват венозно и предизвикват състояние, подобно на сън. Но ако някой почне да разпитва пациента, който се намира в това състояние, той преспокойно си казва всичко.

Някои специални добавки пък потискат волята и самоконтрола и подтикват хората съвсем свободно да изкажат онова, за което преди инжекцията дори са се бояли да помислят. И ако лекарят не даде на пациента някаква опора вместо рационалното мислене, може да стане така, че приказливостта да се смени с упорито мълчание, обща отпадналост и депресия.

Та преди началото на експеримента Бондар реши да намери своя собствена опора. С други думи, сам да избере темата, по която ще говори, докато му промиват мозъка. Замъгленото съзнание не е способно да контролира мозъка — но това не го тревожеше. Важното беше да насочи трескавия стремеж да приказва безспир в нужното му направление.

— Как сте? — мило попита джуджето; седеше до главата му.

— Пак сте — измърмори Бондар, направи пауза и добави: — Вие.

Не искаше да вижда никого, отпадаше все повече, искаше да го оставят на мира. Но всеки път, щом затвореше очи, джуджето му вдигаше клепачите и настойчиво го питаше нещо.

— Време е да поговорим — чу Бондар някъде от много далече. И отвърна:

— Няма за какво да спорим.

— Сериозно? Вие работите във ФСС, нали?

— Това не ви засяга. Ох, боли!

Розова мъгла обгръщаше стаята. В мъглата се люшкаха човешки сенки — най-ясната сянка беше на джуджето. Тя имаше лице, за разлика от другите. А лицето имаше уста. И тази уста все се отваряше и казваше нещо.

— Погледнете ме.

— Приятелю, аз болен съм, да, много болен — оплака се Бондар.

Джуджето се изкиска:

— Естествено.

— Горя от треска, цял съм в пот…

— Чудесно, чудесно.

— И зле ми е…

— Просто недейте да си затваряте очите — каза джуджето. — Вие искате да си говорите с мен, много искате… Говорете. Разкрийте ми душата си. Веднага ще ви олекне.

Бондар облиза напуканите си устни и каза глухо:

— И на душата ще олекне в миг…

— Не спирайте, продължавайте. Кажете ми истинското си име, званието си, длъжността си.

— Евгений Николаевич Спицин, бизнесмен.

— Не можете да ме лъжете. Трябва да кажете истината. Кой сте вие?

— Евгений Николаевич Бондар… бизнесмен.

— Гледайте камерата. Хайде пак…

— Спицин… Капитан Спицин. От оперативния отдел.

— Представете се уставно — настояваше джуджето. — Ще ви помогна. Вие сте оперативен работник, инспектор в контраразузнавателното управление на Федералната служба за сигурност на Русия. Повторете.

Бондар послушно повтори — и се стресна прекалено късно. Стресна го и му помогна да се съсредоточи една от думичките — Русия. Той се вкопчи в нея като удавник за сламка и задекламира:

— Русия в ум се не побира…

— Какво?! — възкликна Вайдеман, който стоеше зад джуджето.

— И ето я Русия отрезвяла — продължи Бондар — пак вие към звездите посред нощ…

— Стига с тези лирически отклонения. Просто обяснете кой сте и защо сте отишли в Пярну.

Мъглата около Бондар побеля, после се превърна в огромна страница. И на тази страница беше изписано послание, много важно за него послание. Бавно, буква по буква, Бондар прочете:

А пък звездите гледат равнодушно,

не ги интересуваш никак ти,

на тях не им е гадно, нито душно,

не ги е срам от мисли и мечти.

— Спри го — настоя гласът на Вайдеман.

— Не — възрази гласът на джуджето. — Тогава ще изключи съвсем.

Говореха си на естонски, но по някакъв загадъчен начин Бондар разбираше какво си казват.

— Не му позволявай да продължава с тия идиотски стихчета! — кипна Вайдеман.

— Правя всичко възможно — заоправдава се джуджето.

— Значи не го правиш както трябва!

— Пациентът умишлено се е програмирал да отговаря в мерена реч!

— Ами разпрограмирай го!

— Какво ще ни кажете за професор Виноградски? — попита джуджето.

Бондар реагира моментално — с още две четиристишия.

— Спри! — кресна Вайдеман.

— Не викайте, само не викайте — засъска джуджето. — Пациентът може да изпадне в ступор…

— А какво, да слушам тия идиотщини ли?!

Докато двамата се препираха, Бондар изреди още няколко стиха, след което главата му тупна на бюрото и той потъна в толкова дълбок сън, че от него не можаха да го изкарат нито крясъците, които последваха, нито дори жестокият бой, който му нанесоха.

 

 

За три дни кабинетът на щурмшарфюрер Рейн Вайдеман изобщо не се беше променил, но сега Бондар го гледаше с нови очи. За пръв път от три дни не го бяха натъпкали с психотропни препарати. Многобройните опити да изтръгнат от него съществени признания бяха претърпели крах, така че днес Вайдеман явно беше решил да смени тактиката.

Какво щеше да опита? Бондар — седеше на стола с оковани ръце и крака — не можеше да предвиди следващия му ход. Промиването на мозъка води до неизбежно затъпяване и до почти пълна незаинтересованост от собствената ти съдба. Прилича по нещо на жесток махмурлук, когато си отвратен от живота. За пръв път от години на Бондар дори не му се пушеше, а това беше тревожен симптом. Насилената му усмивка изобщо не отговаряше на истинското му състояние — тъкмо затова той се мъчеше да се усмихва. Все едно блъфираше на покер, без да има дори двойка.

Интересно, но Вайдеман също почна с тъп блъф.

— Заснехме предостатъчно материал, който ви компрометира — каза той; гледаше Бондар право в очите, за да види реакцията му. — Но сте ми симпатичен и затова съм готов да ви дам още един шанс. Никакви инжекции, никакви мъчения. Само кратка изповед и свършваме. Наясно сте, че няма смисъл да отричате. При всички положения кадрите с признанията ви ще бъдат монтирани по подходящия начин и ще ги пратим на всички заинтересовани телевизионни компании. — Вайдеман дори си позволи да му намигне уж приятелски. — Съвсем скоро ще станете телевизионна звезда, капитане.

— Стига с тия глупости, щурманфюрершар. — Бондар се намръщи. — Нищо не сте изкопчили от мен.

— Добре, да допуснем. Но ще ви накарам да си кажете всичко.

— И как?

— Не се ли сещате? — Вайдеман вдигна подигравателно вежди. — Странно. Би трябвало да имате богат житейски опит, поне според думите на Вера. Тя ни каза, че имате белези от горене с цигара по слабините. Кой ви е измъчвал?

— Не помня. — Раменете на Бондар се вдигнаха, после се отпуснаха. — Отдавна беше.

— Именно. Отдавна. Оттогава е минало много време, нали? Вече не сте пламенен новак. И не сте толкова непреклонен както навремето, нали? — Вайдеман се разсмя. — О, зениците ви се свиха! Страх ви е, нали?

— Разбира се — призна Бондар.

— Ами тогава направете доброволно онова, което искаме от вас.

— Няма да стане. Точно затова ме е страх.

— Е, ваша си работа. Партньорката ви не само даде показания, но и се съгласи да излезе в пряко предаване.

— Аз не съм мадама — грубо каза Бондар.

Вайдеман поклати съкрушено глава.

— Защо правите глупости? Какъв смисъл има да се опъвате, след като така или иначе ще ви накараме да признаете всичко?

— Защото работата ми е да ви обърквам плановете, докато мога.

— Но силите ви свършват.

— Прав сте. И все пак са ми останали повече, отколкото си мислите.

И двамата замълчаха; всеки гледаше чии очи ще трепнат първи.

— Не си губете времето, решил съм вече — каза Бондар. — Какво сте ми приготвили за десерт? Ток в ташаците? Игли под ноктите? Менгемета за пръстите?… Хайде, почвайте.

— Толкова ли бързате?

— Не съм свикнал да отлагам неприятните неща.

— Няма за кога да ги отлагате — каза Вайдеман. — В смисъл — няма да има „по-късно“. Чуйте ме още веднъж, Евгений Николаевич. В тази операция са вложени прекалено много средства и труд — и бяха изгубени прекалено много хора, за да спрем по средата. Готови сме да ви простим всичко. В края на краищата Виноградски е мъртъв и няма как да се възстанови работата му. Но вие можете да сте ни полезен — възползвайте се от това. Не ви мразя. Напротив — искрено ви уважавам. Но трябва да ми помогнете. Направете го, преди да прокълнете часа, когато сте се появили на този свят.

— Днес сте нещо необичайно красноречив — отбеляза Бондар.

— За жалост не толкова красноречив, колкото ми се иска — кисело призна Вайдеман. — Защото не ви убедих, нали?

— Естествено.

— Е, сърдете се на себе си тогава.

Вайдеман стана и разпери ръце — даваше да се разбере, че няма какво повече да добави. На Бондар му се стори, че вижда пред себе си съвсем друг човек. Човек, който може да ти даде да запалиш цигара преди екзекуцията. Жалко, че щурмшарфюрер Рейн Вайдеман не пушеше. В този момент Бондар не би отказал една цигара.

Без да каже нито дума, той стана, готов за неизбежното.