Сергей Донской
Умри днес и тук (25)

Глава 25
Флирт на ръба

Като видят насочено право в корема им оръжие, хората реагират различно. Едни се вцепеняват и не могат да обелят и дума. Други ги обзема паника, разтреперват се и правят всичко възможно и невъзможно, за да си спасят живота. Трети остават наглед невъзмутими — и мислят как да оцелеят в създалата се ситуация. Бондар беше именно от тази малобройна категория хора, хора, свикнали да гледат смъртта в очите. Когато Ингрид насочи браунинга към него, той дори не трепна. Само каза:

— Махни го това.

— А, не! — Тя поклати глава и продължи да се цели в него: мъничко над пъпа.

— Нямам предвид пистолета, а онова, което ми показваш изпод нощницата — каза Бондар. — Да не съм ти гинеколог? Тъпо е.

— Защо, притеснява ли те?

— Да. Особено коленете и бедрата. Много си кльощава. Приличаш на оскубана чапла.

Нощницата изшумоли и се спусна надолу. Ингрид — беше побеляла от ярост — пак изсъска:

— Още една такава шегичка и ще ти пробия червата. Знаеш ли как се мре с пълен корем?

— Виждал съм — отвърна Бондар, докато преценяваше разстоянието до въоръжената си противничка. — Но досега не съм мрял — нито с пълен, нито с празен корем.

— Ще ти се наложи!

— Ти всъщност как си с мерника?

Дулото на браунинга лекичко помръдна, чу се металически пукот и една вазичка на полицата на камината се пръсна на парчета. В следващата секунда Бондар отново беше под прицел. Вече нямаше никакви съмнения, че ръката на Ингрид е твърда и че патроните в пистолета са истински. При това положение трите метра и половина, които деляха Бондар от естонката, бяха на практика непреодолимо разстояние.

— Винаги улучвам, можеш да не се съмняваш — похвали се Ингрид.

— И обичаш да трепеш котки. — Бондар кимна разбиращо.

— Всъщност нахални котараци като теб.

— Да не си в някоя фирма за кожени палта?

— Не. Работя в службите за сигурност. Не ти знам званието, но аз лично съм капитан.

— На кораб?

— Казах ти: от службите за сигурност! — отсече Ингрид. — КаПо.

— Капо ли? — направи се на идиот Бондар. — Да не би да играем на карти?

Печелеше време, за да може да вземе правилното решение: да се хвърли върху естонката или да продължи да дрънка глупости. Вторият вариант май беше за предпочитане. Нямаше начин Ингрид да не допусне някоя грешка. Жените са си жени въпреки званията — и въпреки разликата в окосмяването горе и долу.

— Не се прави на по-тъп, отколкото си — нервно подвикна Ингрид. — Много добре знаеш за какво ти говоря.

— Нямам представа. — Бондар смръщи чело, после възкликна доволно: — А, сетих се. Капо са отрядите, помагали на Хитлер през Втората световна. Ти си от тях, така ли? Хм, странно. Не ми изглеждаш много над трийсетака.

— Стига си дрънкал. Седни на пода.

— Не, благодаря.

Бум! Куршумът се заби в пода на сантиметър от обувката на Бондар.

— Сядай!

Той вдигна рамене и се подчини. Първата му задача беше да приспи бдителността на естонката. Нямаше никакви съмнения, че тя е изключително опасна. И освен че стреляше като снайперист, беше и смела и дяволски находчива. Вълчица в овча кожа — много добре се беше прикривала! Не му беше приятно да признае поражението си дори пред себе си, но фактите си бяха факти: Ингрид го беше преметнала, и то на няколко пъти. Най го беше яд, че се беше хванал на номера с превръзката — като последен идиот. Това го нервираше почти колкото и насоченият срещу него пистолет и неудобната поза на пода.

— Протегни си краката — нареди Ингрид и с удоволствие вдиша миризмата на барут, изпълнила спалнята. — Не сгъвай колене.

— Какво всъщност искаш? — сърдито попита Бондар. — Ако е секс, изобщо не се надявай. Не я знам позата седнал.

— Аз знам по-добра. И отдавна си мечтая да я изпробвам на практика.

— Каква, я кажи?

Въпросът му остана без отговор. Ингрид посегна към скрина, извади белезници и небрежно му ги подхвърли.

— Сложи си ги. Бързо.

— Не знам как — отвърна той. — Ти ми ги сложи.

— Не ме лъжи — презрително каза тя. — Всички от спецслужбите знаят как се слагат белезници.

— Да не си се побъркала? — Бондар не мислеше да се предава. — Какви спецслужби? Аз съм най-обикновен курортист.

— Да бе, курортист, който преспокойно убива две служебни кучета и оцелява при падане от трийсет метра. — Ингрид се разсмя неестествено. — И съвсем лесно се отървава от внезапно нападение изотзад. Не ме баламосвай, Женя. Няма да се хвана на измишльотините ти.

— Добре де, ако съм арестуван, къде е заповедта за задържане? — възкликна Бондар протестиращо; продължаваше да се прави на света вода ненапита. — Що за произвол?! Настоявам за адвокат — и незабавно ме свържете с руския консул!

— За да стигнеш до консула и адвоката, първо трябва да оцелееш тази нощ — убедително каза Ингрид. — Така че прави каквото ти се казва и изобщо не помисляй за съпротива. И може да извадиш шанс да отървеш кожата. Щракни сега едната гривна на дясната си китка, иначе ще се наложи да те обезвреждам с куршум.

Бондар вдигна белезниците от пода и те унило изтракаха в ръката му. Той ги повъртя пред очите си, та да покаже, че не му е ясно какво се прави с тях. Всъщност всички във ФСС не само бяха наясно как се слагат белезници, както беше казала Ингрид, но и как се свалят.

Така че Бондар се подчини на заповедта.

 

 

Докато слагаше гривната на китката си, Бондар я извъртя така, че да може да достига ключалката с пръсти. Конструкцията на белезниците беше от модерните — самозатягащи се. С такива белезници е по-добре да не правиш резки движения, та зъбците им да не ти раздерат месото до кости. Вярно, отстрани имаше мъничко копченце, което ги застопоряваше в дадено положение, но Бондар не го натисна, понеже ако го направеше, това щеше да му попречи при отключването им.

Ако се съдеше по изражението на Ингрид, тя, също като цялата доблестна руска милиция и не по-малко доблестната естонска полиция, изобщо не беше наясно с тези подробности.

— Щракни я — нареди тя.

Бондар се подчини, поклати съкрушено глава и каза:

— Значи играеш заедно с ония типове от джипа, така ли? Как не се сетих навреме…

— Защото това мъжете сте прекалено самонадеяни и тъпи. — Ингрид се усмихна с превъзходство. — Нито една жена нямаше да повярва в измислиците за разкаялата се мошеничка. Освен това ти нищо не разбираш от недвижими имоти. Тая съборетина, която Виноградски гордо нарича родово имение и така нататък, не струва и десет хиляди долара. Ако беше направил две-три справки, веднага щеше да го разбереш.

— Хитра твар си ти — изпъшка Бондар.

— Естествено. Нали съм жена, при това красива. Красивите жени просто трябва да са хитри и коварни. Именно благодарение на това винаги постигат целите си.

— И твоята цел е?

— Ей сега ще разбереш. Легни на кревата и щракни другата гривна за таблата.

— Що за идиотщини?! — избухна Бондар.

— Напротив. Държа да доведа запознанството ни до логичния му край. Ти насмалко не ме насили, сега е моят ред. — Ингрид властно махна с браунинга. — Закопчай се веднага. Нищо страшно няма, не бой се. Просто ще си затвориш очите и ще си получиш удоволствието. Нали точно така ни съветвате вие, мъжете, преди да почнете да ни изнасилвате!

— И колко пъти си се вслушвала в този съвет?

— Млък! — викна истерично Ингрид и буквално се разтрепери от яд. — Прави каквото ти казвам! Броя до три!… Едно!

Бондар — допреди секунда все пак мислеше да рискува — пак се отказа от мисълта да се хвърли върху въоръжената си противничка. Първо, хич не му се щеше да умре в краката на тази нахална самоуверена кучка. Второ, безумната й идея да попалува с пленника си му предлагаше несъмнени предимства. Знаеше, че ще се справи с Ингрид и само с лявата си ръка, стига да може да я спипа.

— Две! — Викът изплющя като бич.

Бондар стана и изписа на лицето си възможно най-глупашката усмивка. Искаше Ингрид да си помисли, че и той няма нищо против едно яко чукане.

— Три! — Показалецът й на спусъка забележимо се напрегна.

Преди да легне до професора, Бондар понатисна със задник кревата, за да види дали ще може да го отмести. Резултатът не беше обнадеждаващ. Креватът беше ужасно тежък и стабилен. Но нямаше време за още опити — поредният куршум се заби в стената, като почти забърса косата на темето му, така че Бондар щракна другата гривна за таблата, легна и помоли:

— Хайде стига вече гърмя, Ингрид. Пречи ми на ерекцията.

Тя отпусна оръжието и каза:

— Знам какво ще ти я оправи. Вгледай се внимателно в новия си съсед. Нищо ли не забелязваш?

Бондар — полазиха го студени тръпки — се взря в професор Виноградски. Профилът му беше прекалено неподвижен и носът прекалено заострен, за да е на жив човек. Той отметна одеялото и най-лошите му опасения се потвърдиха. „Приспивателното“, което Ингрид беше дала на професора, беше оставило под лявото зърно на гърдите му характерна дупка с вече почернели ръбове.

Кръв нямаше. Куршумът или беше заседнал в трупа, или пък кръвта беше изтекла през изходната рана и беше попила в матрака. Нямаше смисъл да си блъска ума върху тази загадка. Мислите на Бондар бяха заети с един много по-важен за него въпрос — след колко време и той ще се обзаведе с точно същата дупка. Според преценката му не беше много. Всъщност време почти не му оставаше.

— Защо го уби? — попита Бондар, все едно това имаше някакво значение.

— Беше руснак — отвърна студено Ингрид.

— И това е смъртен грях според теб, така ли?

— Бих го нарекла смъртоносна грешка. Но не съжалявай за него. На него всъщност му провървя. Може би в момента на смъртта си е сънувал Москва, където толкова искаше да отиде. — Ингрид се засмя — наистина много неприятен смях, понеже присвитите й очи все така излъчваха злоба. — Точно така ми каза: „Прости, но се влюбих в друга и заминавам с нея за Русия“. Пръч с пръч! Не си вижда белите коси…

— И ти го уби поради уязвеното си самолюбие?

Ако се съдеше по това как потрепна бузата й, предположението му беше вярно, но тя не си призна.

— Имах си заповеди. Не съм садистка, не съм фанатичка. — Преди да продължи тирадата си, й се наложи да спре потрепването на бузата си с дулото на браунинга. — Просто изпълнявам дълга си.

— Искам да стана героиня на великата Естонска република — каза Бондар.

— Не се подигравай. Наистина ще получа награда. Плених те лично, сама. Наблюдателните постове са свалени. Успях да убедя командването, че ще се оправя и без помощ.

— За пръв път виждам жена, на която да й харесва да е палач.

Ингрид махна пренебрежително с браунинга.

— Не можех иначе. Ако не бях ликвидирала професора, той вече щеше да си стяга багажа. Твоята напориста партньорка постигна онова, което искаше — дъртакът направо нямаше търпение да я вкара в леглото.

— И затова я обезобразихте?

— Трябваше да я убием тая нахална курва!… Впрочем — Ингрид се усмихна сладко, — има време и за това.

— Пуснете я — навъсено каза Бондар. — Тя няма нищо общо с цялата тая работа.

— Да не мислиш, че ще ти повярвам? Дълбоко грешиш. Нещо повече: така й направи мечешка услуга. Понеже щом ти е толкова скъпа, че да се застъпваш за нея, ще я убия с най-голямо удоволствие. Дори можеш да я повикаш, ако държиш да умре пред очите ти.

— По-добре убий мен. Със секс. — Въпреки идиотската си усмивка беше стиснал зъби. Ролята и репликите на герой от евтин холивудски трилър го вбесяваха. Беше унизително да флиртува с Ингрид точно по този начин.

Но се налагаше да прави жертви, за да подмами естонката по-близо.

Тя обаче само се изсмя.

— Млъкни, тъпако! Никога вече няма да правиш секс — нито с мен, нито с твоята курва, нито с никоя. Ще умреш на този креват.

Каза го така, че нямаше начин да не й повярва. Бондар изскърца със зъби. По-добре щеше да е да го бяха разкъсали доберманите, а не такава позорна смърт. Да умре от ръката на някаква си злобна женска по нощница! До изстиналия труп на някакво почти непознато старче! Бондар — вече се надяваше само на чудо — се втренчи в тавана и равнодушно попита:

— Какъв смисъл да ме убиваш, ако съм руски шпионин? Закарай ме при шефовете си и ще те направят майор предсрочно.

— Шефовете наистина възнамеряваха да те заловят, да те разпитат и да те изправят пред съда — призна Ингрид. — Но аз имам други планове за теб. Ще умреш при оказване на съпротива.

— Каква съпротива? — Бондар изразително раздруса белезниците и те издрънчаха.

— Това е официалната причина.

— А неофициалната?

— Ти на няколко пъти ме обиди, непрекъснато натякваше, че руснаците превъзхождат естонците, а мъжете — жените.

— Най-обикновен шеговит разговор — изсумтя Бондар; съжаляваше за ненужната си откровеност. — Чак пък да ме убиеш за това…

— Търпях издевателствата ти до момента, в който избърса ръката, с която ме пипа… с онзи мръсен парцал. И когато демонстративно го изхвърли през прозореца, се заклех да ти го върна за всичко… — Ингрид преглътна слюнките си. — Още тогава си подписа смъртната присъда, сам. А преди малко си навлече и допълнителни мъчения. Не биваше да ме наричаш оскубана кокошка, Женя, не биваше, наистина.

— Казах всъщност, че си чапла — възрази Бондар.

Ингрид рязко пристъпи напред, все едно искаше да го удуши с голи ръце. Слюнките около устата й приличаха на пяна.

— Мислиш се за много умен, така ли? Защо тогава се хвана в капана ми? Ти ще умреш, не разбираш ли? Онова, което не успяха да направят мъжете, ще го направя аз, Ингрид Пълдмяе!

— Еба си именцето! — Бондар се разкикоти.

Тя беше на ръба на нервен припадък и точно на това разчиташе той. Надяваше се да я ядоса, да я вбеси до такава степен, че да допусне грешка. Ако просто го застреляше — е, какво да се прави, така му било писано: минута по-рано, минута по-късно, какво значение има? Но Ингрид беше жена, при това очевидно неуравновесена. Може би щеше да изгуби самообладание, да се приближи още малко и тогава той щеше да успее да я достигне с крак. Трябваше да я изрита с всичка сила, без никаква жалост, все едно не е млада и красива жена, а бясно куче или плъх.

— Твоето име да не е по-добро, Женя Спицин? — парира разгорещено Ингрид. — Сто на сто се казваш иначе всъщност, но това изобщо не ме интересува. Мразя всички руснаци, без изключение.

— Ами вземи си отхапи езика тогава — предложи Бондар. — Нещо много добре говориш руски.

— Това ми е от баща ми — но и него го мразя също като всички други руснаци. Пияница, простак, нищожество! Всичките сте такива.

— Стреляй тогава. Един изстрел — й един гаден руснак по-малко.

— Няма да е интересно — изсъска Ингрид и пак вдигна пистолета. — Няма да ти се размине толкова лесно. Първо ще те накажа за всичките унижения, които ми се наложи да изтърпя. И ти ще умираш, а аз ще те гледам и ще се смея… Ето така: ха-ха-ха!

— Все едно кряка гъска — отбеляза Бондар.

По разкривеното лице на естонката премина следващият тик.

— Скоро ще ми запееш друга песен, храбрецо…

Ингрид се обърна, отвори гардероба и извади малка пластмасова туба. „Ето значи откъде е тая миризма на бензин“ — каза си Бондар, докато я гледаше какво прави. Следващото, което извади естонката, беше някакво кашонче, пълно с папки — вероятно в тях бяха бележките на покойния професор.

— Мислиш да изгориш тая гадост ли? — попита Бондар. — Браво. На твое място щях да направя същото.

— Не се обаждай — подметна Ингрид през рамо. — Ръкописите ще ги взема с мен. И без тях тук има много неща за горене. — Отиде в другия край на стаята, сложи пистолета на перваза на прозореца, взе оставената там запалка, щракна я и многозначително каза: — Нали знаеш какво правят лисиците, като попаднат в капан? Прегризват си лапите, за да си спасят живота. Опитай и ти — може пък да успееш. Вярно, времето ти е съвсем мъничко — само докато се облека.

Бондар инстинктивно се хвърли към нея, но ужасната болка в китката го дръпна обратно. Да, той беше в капан, но не беше диво животно, а най-обикновен човек.

Човек, който щеше да изгори жив.