Сергей Донской
Умри днес и тук (29)

Глава 29
На въртележката

Вера, разбира се, се ядосваше, че не беше посмяла да избяга от проклетия микробус. Но пък отвън се водеше истинска битка и се беше уплашила. Не искаше да я застрелят по погрешка, така че реши да чака края на цялата тази история. Надяваше се, че Бондар й е дошъл на помощ, че ще победи лошите и ще дойде да я спаси, но надеждите й излязоха напразни. Дойде някой от похитителите й и направо я прегази през корема, все едно беше неодушевен предмет.

Отчасти беше прав. Овързана така, тя наистина се чувстваше като неодушевен предмет.

Ако се съдеше по гласовете на естонците, сега те бяха само двама в микробуса, но това по никакъв начин не облекчаваше участта й. Вера почти не се съмняваше, че никога вече няма да види Бондар. И роднините и близките си в Русия също. Капитан Бондар или беше загинал в неравната схватка, или се беше отказал от опитите да отърве партньорката си от похитителите й. Микробусът се носеше бързо, но не чак така, както щеше да лети, ако го преследваха. Този епизод от живота на Вера очевидно се приближаваше към финала си. И очевидно клонеше към това да се превърне в последен. Какво щеше да стане? Неизвестно — но едва ли щеше да е щастливият край, с който свършваха любимите мелодрами на Вера.

Когато спирачките най-после заскърцаха и микробусът спря, спря и сърцето й. По-нататък всичко беше като сън. Извлякоха я навън, смъкнаха палтото от главата й и я бутнаха да седне на някакви студени камъни.

Бяха студени и влажни. И въздухът беше студен. Вера настръхна, задиша често-често и замига пак така — дневната светлина беше прекалено силна след задушния мрак, в който бе минало пътешествието й. Около нея стояха петима или шестима мъже — кой знае защо, не успяваше да ги преброи.

Шефът им без съмнение беше някаква плюнка малко над трийсетте. Лицето му беше изпито, пъпчиво и някак синкаво — заприлича й на замразен калмар. Другите му се подчиняваха и но всичко личеше, че са готови да изпълнят всяка заповед на командира си, който, както разбра изумената Вера, наистина май се казваше почти… калмар.

„Камерад Калмер“ — така се обръщаха към него другите. Или просто: „обершарфюрер“.

Това се правеше според едновремешната есесовска традиция — да се покаже, че всички членове на СС независимо от званията си са равноправни бойни другари, че низшите чинове и дори редниците не са презряна сган, а офицерите не са хванали Господ за шлифера. Никакво „хер“, когато се обръщаш към по-старши. И всички си говорят на „ти“.

Вера, разбира се, не се ориентираше в тези тънкости, но веднага усети, че е сред хора, които се стремят във всичко да подражават на фашистите. За това свидетелстваха и шлиферите им, и шмайзерите, и дори начинът, по който се смееха и хващаха ръце зад гърба си. Помисли си дали не е на снимачната площадка на някакъв военен филм, но след малко, когато на молбата й да й върнат палтото й отвърнаха с презрителен ритник в ребрата, си помисли, че този филм май е „Иди и виж“. Беше го гледала като малка — отчасти. Отчасти, защото стискаше очи, когато на екрана почваха да показват какви ли не ужаси.

Но много добре помнеше сцената, в която натикаха една беззащитна руска девойка в камион, пълен с кикотещи се есесовци. А после, когато партизаните я освободиха, стана ясно, че тя съжалява, че не е изгоряла жива заедно със съселяните си. Защото това, което бяха правили с нея, не се поддаваше на никакво описание. Докато беше в турския публичен дом, Вера често си спомняше това полудяло момиче от филма — и това й помагаше да оцелее, понеже собствената й участ все пак не беше толкова страшна.

Но сега положението й май не беше по-добро. Естонските фрази й приличаха съвсем на немски. А пък мъжете, застанали около нея, я гледаха съвсем недвусмислено. Вече отваряха второ шише и гласовете им ставаха все по-високи и доволни. Изглежда, поливаха успешната операция. Може би се поздравяваха с победата си и се хвалеха, че са убили Бондар. Или пък спореха кой пръв ще се възползва от пленничката. Беше още рано сутринта и явно пиеха на гладно, защото се напиваха направо пред очите й. От такива хора можеше да се очаква всичко.

Вера — не се осмеляваше да стане от студения камък — се беше обгърнала с ръце и трепереше. Намираше се насред двора на някакъв средновековен замък, в който похитителите й очевидно се чувстваха като у дома си. Дворът беше настлан със сиви плочи, между които жълтееше ланшна трева. И беше заобиколен от високи крепостни стени. В центъра стърчеше кръгла кула с тесни прозорчета. На някои все още имаше цветни витражи, но повечето бяха черни и празни като очни кухини на череп. Кръстът над входа на кулата навеждаше на мисълта, че навремето тя е била католически храм.

Имаше и други кули — всичките умалени копия на средната. Освен кулите имаше и няколко почти рухнали постройки — складове или конюшни. Бяха стари, поне на сто години — дървените им покриви бяха изгнили, стените бяха порутени, обрасли с бурени и почти затрупани от купища боклук. Покрай стените на двора стърчаха огризки от колони, поддържали преди много време отдавна срутила се галерия. Да се измъкне оттук човек, ако няма крила, беше наистина невъзможно.

Щом се убеди в това, Вера пак насочи вниманието си към естонците — те вече допиваха трето шише. Веселото им настроение се беше изпарило — нямаше го вече нито смеха, нито шегичките, нито дружеското потупване по раменете. Вера си помисли, че сега сигурно пият за падналите си съратници, отдали живота си в борбата за свобода и независимост. Догадката й беше потвърдена от тържествената реч на Калмер — калмарската му физиономия стана съвсем тъжна, когато в края на словото си той почна да изрежда високо имената на загиналите:

— Айно…

Мъжете отвърнаха на това с ръмжене, което съвсем лесно можеше да се сбърка с кучешко.

— Яак…

Общото ръмжене се усили.

— Пееп…

Ръмженето премина в нестройни възгласи, в които ясно се долавяше закана и жажда за мъст. Сред погледите, които мъжете хвърляха към Вера, нямаше нито един трезвен. Най-пияният обаче като че ли беше Калмер — замери я с празното шише и викна нещо на естонски. Всички възприеха думите му с ентусиазъм. Особено се зарадва един як албинос с червени като на заек очи. Но изражението му не беше заешко, съвсем не — когато се наведе над Вера, за да разгледа отблизо обезобразеното й лице, й заприлича на кръвожаден бултериер. Или на свиреп нерез.

Калмер избута албиноса настрани и застана над нея. Сплете пръсти под пъпа си, разкрачи се широко и заговори на руски:

— Отначало мислехме да ти позволим просто да ни обслужиш, но сега ми дойде по-добра идея…

Точно така се изрази: „да ти позволим“. Направи многозначителна пауза, издаде напред долната си устна и продължи надменно:

— Но ти си прекалено уродлива, за да те използваме на дневна светлина. Така че ще ни доставиш удоволствие по друг начин.

— Изобщо няма да ви доставям удоволствие! — отвърна Вера. И понеже беше ужасно уплашена, гласът й прозвуча високо, дори звънко.

— Ти Зоя Космодемянская? — саркастично попита албиносът; руският му беше доста по-лош от този на командира им. — Значи аз реже тебе на гръб звезда петолъчевка.

И посегна към окачения на колана му щик, но властният глас на Калмер го спря:

— Млъкни, Гулнар! Уважаемата ни гостенка ще мине и без звезда. Засега първо ще стане и ще ни изпее „Катюша“.

— И ще ни потанцува! — викна някой.

— И ще ни потанцува — съгласи се Калмер.

— Няма — отсече Вера и тръсна глава. Разчорлената й коса почти скри лицето й.

— Мога да те накарам.

— Не можеш!

— Мога, мога… — Калмер се озъби. — Като те повъртим малко, сама ще молиш да ни попееш и да ни потанцуваш.

— Не пея и не танцувам на простаци. — Вера се надяваше, че запасите й от храброст няма да се изчерпят преждевременно.

— Ей сега ще проверим…

И Калмер щракна с пръсти. Подчинените му сграбчиха Вера и я повлякоха към един полуразрушен обор, като по пътя натам успяха да я опипат навсякъде и дори да си споделят впечатленията. Вера само пъшкаше и стискаше зъби. Имаше чувството, че някакъв гигантски октопод я е увил с пипалата си и я влачи към тъмното си леговище.

Вкараха я в обора и я блъснаха на земята.

— Виж — каза спокойно Калмер.

И й посочи нещо като каруца, но с хоризонтално колело, върху което беше закована дълга широка дъска.

— Сещаш ли се какво е това? — включи се червеноокият Гулнар.

Елементарността на съоръжението я поуспокои и тя отвърна:

— Естонски вертолет?

— Грешка — каза Калмер. — Най-обикновена въртележка.

— Специално развлечение за скъпа гостенка! — Гулнар се разкикоти.

И без да спира да се смее, рязко завъртя колелото. Вера се зачуди какво ли се канят да й направят. Някакво средновековно мъчение? Да я разпънат на това колело?

— Зоя Космодемянская ще стане Валентина Терешкова — каза Калмер и се почеса по чатала. — Пригответе я за полет.

— Три… две… едно… старт!

Гелнар я вдигна, все едно беше лека като перце, и я просна по гръб на дъската.

— Спри бе! — викна тя. — Има пирони! Бодат!

— Ние сме ти приготвили други — кожени! — викна някой и всички се разсмяха.

— Боли! — Вера се задърпа, но бързо я вързаха през кръста с широк кожен колан с голяма катарама.

— Нищо не е това — успокои я Гулнар. — Сега ще видиш какво е болка.

Калмер даде команда и Гулнар завъртя колелото с обраслите си с белезникава свинска четина ръце. Вера се завъртя, все по-бързо и по-бързо.

— Принципът на действие е следният — обясни й Калмер. — Съгласно закона за инерцията центробежната сила нарушава циркулацията на кръвта. Кръвта съответно нахлува в главата и буквално удавя мозъка. Съответно лицето, което бива въртяно, изпитва болка, а накрая умира.

И тонът му, и начинът му на изложение бяха като на педантичен учител — при това абсолютно невменяем. Той продължи да обяснява нещо, но Вера вече не чуваше гласа му. Небето над главата й се сви до размерите на чадър. Главата й натежа като олово, причерня й. Изви глава и видя мускулестите лапи на Гулнар — блъскаха неуморимо дъската. Все по-бързо и по-бързо. Мутрите на смеещите се естонци се сляха в някакъв дивашки хоровод.

Целият свят се превърна в размит кръг без начало и без край, без горе и долу и Вера стисна очи — уплаши се, че ще изскочат от орбитите и ще потекат по страните й като две топчета слуз. Изгарящата болка, зародила се в темето й, плъзна на кървавочервена вълна по целия й череп. Вера чу собствения си вик — прозвуча й така, все едно беше под вода. На дъното на най-дълбокия вир, който можеше да си представи.

— Спрете! — пищеше тя. — Спретееее!

Колелото се забави постепенно, на тласъци. И дори когато спря, светът продължи да се върти около Вера — средоточието на вселенската болка и отчаяние.

— Е, ще ни изпееш ли „Катюша“? — насмешливо попита Калмер.

— Рааасцветали яблони и груууши… — пиянски се разкрещяха естонците.

— Защо ме измъчвате? — попита Вера; едва движеше устни. — По-добре ме убийте.

— Кажи „моля“! — заповяда Гулнар.

— Моля…

— На естонски е „палуун“!

— Палун — прошепна Вера.

— А сега ни благодари, че те повозихме на въртележката — подхвана щафетата Калмер.

— Благодаря.

— Не „благодаря“, а…

— Айтах! — викна Гулнар.

— Айтах…

— Сега остава само да ни попееш — милостиво разреши Калмер. — Само че не много високо, понеже другите момчета още спят. И като те чуят как крещиш, може да сънуват кошмари, нали така.

Вера се опита да се изплюе, но слюнката потече по брадичката й. Тя облиза устни и изпъшка:

— Не помня думите… Какво прави Катюша?

— Излиза на брега и пее — подсказа й Калмер. — Пее за сивия си…

— Калмар! — кресна Вера. — Пее за един гаден лигав калмар, дето да те е гнус да го пипнеш!

— Гулнар! — разкрещя се Калмер. От синкава физиономията му стана виолетова.

Колелото пак се завъртя и след няколко минути Вера вече запищя без думи — не можеше да издържи. Когато въртележката най-после спря, не виждаше нищо от болка, а устата й беше пълна с жлъч, надигнала се от стомаха й.

Развързаха я и я хвърлиха на грапавите сиви плочи, които се въртяха заедно с нея по часовниковата стрелка. Това, че престанаха да я измъчват и не я биеха, можеше да означава само едно — че най-страшното ще дойде тепърва. Тъпо загледана в нищото, Вера надигна замаяната си глава, за да я разбие в камъните. Но в същия миг…