Сергей Донской
Умри днес и тук (11)

Глава 11
Брюнетките играят първи и печелят

Щом влязоха в стаята, Вера си смъкна роклята и изсъска:

— Не издържам! Тая русата курва само се мазни, а всъщност иска да ни удуши! А дъртият пръч? Не се вижда, че е взел-дал, а иска да унищожи всичко живо на света.

— Е, тук бъркаш — възрази Бондар. — Бактериите също са живи. А пък Сергей Николаевич явно ги обича много повече от хората.

— Нали чу, че ще ходи в Щатите! Представяш ли си какво ще стане, ако наистина му дадат лаборатория, а? Ами че те ще отровят всички с най-обикновена чешмяна вода!

— Първо, не всички, а само хората второ качество, такива като мене и тебе — спокойно отвърна Бондар. — Второ, Щатите са далече, а ние сме тук. Трето — недей да крещиш, може да ни подслушват.

— Мислиш ли? — Вера се сепна.

— Почти съм сигурен.

— Защо?

— Спомни си как се усмихна Ингрид, като спомена за „щастливото“ ни сватбено пътешествие. — Бондар закима унило. — Ако ни е чула, преди да слезем за вечеря, значи е наясно, че не сме никакви младоженци.

— Хм, не бих казала — заяви Вера, докато си смъкваше чорапогащника. — После, нейното мнение изобщо няма значение. Важното е професорът да не заподозре нищо. А за това си има начини…

И с тези думи тръгна да излезе, за да отиде в банята, но Бондар я хвана и й прошепна в ухото:

— Утре оставаш с Виноградски. Само двамата. И го убеждаваш, че Русия е за предпочитане пред Америка. Още повече с мацка като тебе.

— Няма проблем да го омагьосам — отвърна Вера също така тихо. — Обаче няма да лягам с тоя бактериофаг, сериозно ти казвам.

Ръката на Бондар се плъзна по рамото й, после я стисна за врата. Силно.

— Ще направиш каквото трябва — студено каза той. — Нямаме право да изтървем професора — нито на Запад, нито никъде.

— Ама от главата му се сипе пърхот… — Вера изохка.

— От главата му се сипят идеи — и тези идеи ги искат враговете ни.

— Ами пръснете му главата и да се свършва!

— Това — в краен случай — каза Бондар и пусна врата й. — Ако не стане с добро. Идеите на Виноградски може да са от полза за родината.

Вера си заразтрива врата и попита недоверчиво:

— Че каква е разликата дали ние ще пуснем бактериите в чешмите, или американците?

— Много си тъпа. За нас това е просто предпазна мярка. Има си такова понятие в логистиката. Ако нямахме ракети, отдавна да са ни гръмнали с атомната бомба. Същото е с всички оръжия.

— Като оная поговорка — въздъхна Вера. — Ела зло, че без тебе по-зло.

— Така се получава — съгласи се Бондар.

— Ох, знаеш ли колко ви мразя това мъжете! Че и на патриоти ще ми се правите!

И излезе, за да отиде в банята. Бондар — след като изпрати с поглед стройното й тяло, прерязано на три от черните ивички на сутиена и бикините й — се съблече и легна, като предвидливо сложи на нощното шкафче цигарите и запалката си.

Не му се пушеше обаче. Изобщо. Искаше му се да слезе долу, да стисне побъркания учен за врата и да го раздруса така, че да му изтръска всичкия пърхот веднъж завинаги — заедно с побелелите кичури. Побелял глупак! Не си ли даваше сметка какво прави? Не му ли беше ясно, че всяка теория води до съответната практика? Или му беше все тая как ще си изкара парите и славата?

Погледът, с който посрещна Вера, беше толкова твърд и непримирим, че тя спря, сякаш се беше блъснала в невидима стена, и възкликна:

— Какво бе? — И инстинктивно прикри гърдите си с ръце.

— Нищо. — Бондар вдигна рамене. — Мисля.

— За какво? — Вера пъргаво се вмъкна под одеялото.

— Защо жените се разкарват голи пред почти непознати мъже.

Угаси лампата, обърна се на лявата страна и стисна очи. Тялото, което се долепи до гърба му, беше влажно и хладно, но и горещо някак. Особено горещ беше кракът, преметнат през бедрото му. А пък в горната си част беше направо парещ.

— Някой не се ли зарече да ме лиши от интимни ласки? — изсумтя той.

— Конспирация — призна Вера. — Понеже нали може да ни подслушват. Трябва да се държим естествено.

По-нататък всичко стана уж въпреки нагласата на Бондар, но не и без неговото участие. Вера му се качи, помогна си с ръце, изохка и се спусна на двайсет и един — двайсет и два сантиметра по-надолу. Тялото й лъщеше в полумрака като статуя от тъмно дърво. След като позволи на Бондар да й се полюбува достатъчно, тя направи няколко пробни кръгови движения с таза си, а после се наведе напред като жокейка и се почна такова надбягване, че той дори чуваше как тракат зъбите й.

Първият й стон го изненада. Помисли си дали не му се е причуло, понеже тъкмо в този момент парещите устни на Вера се занимаваха с ухото му. Продължението обаче се оказа още по-впечатляващо — Вера застена и после закрещя, пронизително и отчаяно. И когато изпълнението най-после приключи, Бондар я свали от себе си, посегна за цигара и каза сърдито:

— Да не си се побъркала? Всички ни чуха.

— Да слушат… — отвърна Вера задъхано. — Нали сме на меден месец.

— Да де, ама човек трябва да има мярка — продължи да мърмори Бондар, докато се мъчеше да улучи върха на цигарата с пламъчето на запалката.

— Добре, следващия път ще мълча като риба.

— Следващия път ще ти метна одеялото на главата.

— Съгласна съм — въздъхна Вера и му взе цигарата. — Дай само да си дръпна, преди да ме умориш от чукане.

— Живей бе — великодушно й позволи Бондар.

— А, не — ако ще се мре, да се мре. Ето ти го следващия път.

Ръката й се плъзна по тялото му, надолу и надолу, и той разбра, че Вера не се шегува.