Джак Дю Брул
700 метра под земята (7)

6.

Мърсър измъкна клетъчния телефон от джоба си и отново настъпи газта. Хвърли телефона на Джордан.

— Набери 911.

— За пожара ли?

Той знаеше, че ако греши, последствията може да са сериозни, но не можеше да рискува.

— Не. Кажи, че трябва да обезопасят колежа. В студентското градче има въоръжени мъже.

След множеството трагедии със стрелци в студентски общежития през последните години полицията едва ли щеше да се забави.

Джордан все още не бе успяла да разговаря с оператора, когато Мърсър мина през вратите на студентското градче. По алеите имаше съвсем малко студенти — за щастие повечето бяха в аудиториите. Постройките бяха странна сбирщина от тухлени къщички и модерни блокове, всяка една като паметник на времето, в което е била вдигната. Едно от спалните помещения имаше големи прозорци и боядисана в синьо фасада, каквито се срещаха през 60-те, това до него беше от неизмазана тухла.

Мърсър мярна за миг една указателна табела към Научния център „Лодър“ със стрелка, сочеща зад импозантна сграда в колониален стил, която вероятно съществуваше тук от създаването на колежа. Асфалтът бе твърде сух, за да може да определи дали хондата е минала преди тях, но Мърсър бе почти сигурен, че ги е изпреварила. Пътят описваше завой около няколко занемарени паркчета и административни сгради, върху най-голямата от които бе изписано „Гимнастически салон Никълс — дом на Кафявите глигани“.

Изобщо не би могъл да си представи по-невдъхновяващо название за спортен тим. Изрисуваната отгоре зурла, която наподобяваше по-скоро американски тапир, отколкото европейски глиган, само подсилваше неприятния ефект.

Те заобиколиха един невисок хълм и продължиха да следват знаците към научната лаборатория. Би трябвало да е една от най-новите постройки в колежа. Почти веднага я видяха. Беше на четири етажа, със затъмнени стъкла и модернистка архитектура като просторен атриум с подпори от надупчен метал, напомнящ детските конструктори. Вместо традиционното вътрешно стълбище към сградата бе долепена остъклена платформа, кой знае защо напомняща за дръжките на етруска ваза. Джордан и Мърсър гледаха сновящите вътре студенти, които отдалече приличаха на опитни зайчета под стъклен похлупак.

Без никакво предупреждение студентите близо до входа внезапно се разбягаха панически. Миг по-късно Мърсър забеляза зелената хонда да влита през един от прозорците — завъртя се пред входната врата и се понесе по облицования с плочки атриум право към стълбището за втория етаж. Атриумът бе достатъчно просторен, за да побере колата, но студентите трябваше да се притискат към стените или да бягат пред нея.

Мърсър гледаше как хондата се носи нагоре по полегатата рампа. Двама студенти, момче и момиче, бяха ударени от бронята и запокитени през прозорците. По стъклата останаха тъмни кървави дири. Други двама студенти, които бяха имали благоразумието да се прилепят до стените, хукнаха да търсят помощ.

Мърсър все още не знаеше какви са намеренията на шофьора. Но сега, когато убиецът знаеше, че го преследват, вероятно щеше да се наложи да промени първоначалния си план. Ако трябваше да предполага, а Мърсър бе обмислял доста неща по време на пътуването насам, нападателите бяха дошли тук, за да откраднат нещо, свързано с това, което бяха взели в мината. Не успееха ли да го направят, вероятно щяха да постъпят като с къщата — да се опитат да го унищожат. Колата спокойно можеше да откара образци или документи, но пък двайсетте и повече литра бензин в резервоара представляваха достатъчно мощно взривно устройство.

Пред сградата имаше широк площад. Някои студенти продължаваха да излизат тичешком през централния вход, докато други стояха вцепенени, загледани в пораженията, оставени от хондата. Всички подскочиха изплашени, когато Мърсър наду клаксона на джипа и насочи мощната машина към четирите стъпала на площада. Беше видял следите от хондата, която се бе качила на нивото на сградата по тясната рампа за инвалидни колички, но джипът не можеше да мине оттам.

Студентите се пръснаха, а Джордан извика изплашено. Мърсър завъртя кормилото към широката входна врата, като за миг забави, за да даде време на изплашените студенти да му разчистят пътя. После профуча с колата през отвора. Ала алуминиевите врати бяха прекалено тесни. Чу се стържене на метал и трясък от строшените странични огледала, но все пак колата премина.

Междувременно бъркотията продължаваше да нараства. Чуваха се изплашени викове и писъци, изпаднало в истерия момиче размахваше ръце като полудяло. Неколцина се втурнаха към вътрешното стълбище.

— Какво правиш? — извика Джордан.

— Не съм сигурен — отвърна той.

Коридорът нататък бе твърде тесен за джипа, но Мърсър нямаше намерение да го използва. И без това колата бе остъргана от двете страни и със счупени огледала, нямаше смисъл да я подлага на нови изпитания. Джипът стигна достатъчно навътре, та предната броня да запуши коридора напълно. Нямаше никакъв начин хондата да се върне оттук. Никой от двамата не можеше да отвори вратата си. Мърсър натисна копчето за повдигане на задния капак и нареди на Джордан:

— Тръгвай. Идвам зад теб.

Не й трябваше повторна покана. Тя се извъртя, промуши се чевръсто между седалките и Мърсър мярна за миг обутия й в стегнати джинси задник, преди тя да се изтърколи в багажника.

Още изплашени студенти дотичаха при заклещената кола, спряха, ококорили очи, после се покатериха по капака и по покрива и се смъкнаха отзад. Пътят пред Джордан отново бе затворен.

— Мърсър — викна тя.

И последният студент се прехвърли през колата и побягна към атриума.

Докато Мърсър пак посягаше към копчето за отваряне на капака, хондата се появи с рев. До шофьора седеше още един мъж, явно водачът. Беше на около четирийсет, с квадратна челюст и тънка мрежа от бръчки около очите. Много жени биха го сметнали за хубавец. Косата му бе малко по-дълга, отколкото я носеха военните, раменете му под тъмното сако и пуловера изглеждаха яки.

Това бе всичко, което Мърсър успя да забележи. Беше си мислил, че е блокирал убийците в сградата, но шофьорът на хондата явно не бе на същото мнение: завъртя волана наляво и малката кола се блъсна в дървените перила на рампата, след което се заби и в стъклената преграда. Вдигна се истински фонтан от натрошени стъкла. Колата последва искрящата лавина. Носеше се с по-малко от четирийсет километра в час, ала въпреки това преодоля значително разстояние преди да се стовари на пода и да подскочи върху амортисьорите. Шофьорът успя да се възползва от набраната инерция, четирите колела се завъртяха яростно, колата възвърна сцепление и се понесе стремглаво напред.

Мърсър изруга. Не беше предвидил подобен ход. Докато хондата се носеше към изхода, той включи на задна, изтегли джипа от теснината и го завъртя на място, събаряйки изоставеното бюро на регистратурата и няколко големи саксии с цветя.

— Дръж се! — извика, но предупреждението дойде твърде късно за Джордан и тя се люшна в противоположна посока.

Мърсър натисна отново педала на газта и стовари длан върху клаксона. Студентите вече бяха потърсили прикритие от царящия хаос и пътят към главния вход бе разчистен. Мърсър не можа да прецени точно разстоянието и докато минаваше през рамката, забърса металната подпора. Разхвърчаха се още строшени стъкла.

Убийците се отдалечаваха, но не достатъчно бързо. Налудничавото им хрумване да скочат с колата от платформата вероятно бе причинило някакви повреди и скоростта на хондата не можеше да се сравнява с доскорошната. Мърсър разбра, че има шанс, така че подкара след тях, присвил очи срещу ниското слънце.

Хондата се бе насочила към задната врата на оградата на студентското градче и след като изчисли набързо ъгъла и скоростта Мърсър стигна до извода, че има доста голяма възможност да ги настигне преди да излетят през нея. Джордан се бе притиснала в седалката и на лицето й се четеше същата решимост, каквато и на неговото.

Само няколко секунди бяха нужни на мощната кола да скъси дистанцията. Мърсър все още усещаше успокояващата тежест на пистолета под якето си.

Не беше преминавал никакви професионални курсове за управление, но бе разговарял с достатъчно полицаи, за да знае как да засече кола, която преследва. Тази маневра се основаваше по-скоро на използване на инерция, отколкото на относителната тежест на колите, но все пак в конкретния случай, с голям джип срещу малката хонда, предимството бе още повече на негова страна.

Ала секунди по-късно шибидахът на хондата се вдигна и отгоре се показа водачът на групата, стиснал зловещ на вид автомат със заглушител.

Само преди ден Мърсър се бе изправил срещу четири подобни оръжия, прикрит от тежката кофа на багера. Тогава стрелците нямаше как да пропуснат. Тук обаче теренът бе значително по-неравен, имаше само едно оръжие и въпреки размера си юконът не можеше да се сравнява с кофата на багера.

Мърсър бе сигурен, че в последните секунди преди да се вреже в колата прицелът на водача ще се затрудни от неравния терен, сравнително неточното оръжие и факта, че целта му също подскача. Вече се готвеше да приключи с преследването, но погледна за пореден път тъмното дуло и осъзна, че е почти неподвижно, доколкото това можеше да се постигне при подобни обстоятелства. Стрелецът, изглежда, имаше богат опит за стрелба от кола по движещи се цели.

— Залегни! — успя да извика Мърсър, пресегна се и дръпна Джордан, след което завъртя рязко кормилото и юконът се понесе към оградата.

Половината от трийсетте патрона в пълнителя на автомата попаднаха в джипа за време, по-малко отколкото бе необходимо на Мърсър да извика предупреждението, ала рефлексите му се бяха оказали по-бързи от гласа, защото куршумите оставиха само редица тесни отвори по горния край на предното стъкло и изрисуваха няколко пунктирани линии по вратите. Никой от куршумите не попадна там, където се целеше стрелецът — ниско над предното стъкло, за да е право в главата на шофьора.

Докато хондата се носеше през малка борова горичка и се отдалечаваше, Мърсър полагаше отчаяни усилия да си възвърне контрол над юкона и го подкара през съседната равна заснежена поляна. В първия миг дори се зачуди защо е трябвало да я ограждат с перила, ала малко след това си даде сметка, че нещо сериозно не е наред, понеже чу тихо, но нарастващо пропукване на поддаващия под три тона стомана тънък пласт лед. Поляната се оказа езеро, заобиколено от ограда, за да не влизат в него студентите. Мърсър погледна през задното огледало и видя, че ледът зад тях се е натрошил на плочи, между които блика кафеникава вода.

Още по-нататък, където бе сградата на лабораторията, внезапно отекна взрив и над покрива се вдигна огнен стълб, последван от бълващи талази черен дим.

Единственото, което можеше да направи Мърсър, бе да изругае и да се съсредоточи върху конкретния проблем.

Отсрещният бряг — ако можеше да се вярва на перилата — бе на стотина метра. Мърсър знаеше, че ледът край брега е по-здрав от този в центъра, и бе сигурен, че при скоростта, с която се движат, колата съвсем скоро ще потъне. Единственият им шанс бе скованият от лед поток, който захранваше езерото. Коритото на потока бе скрито под снега, но Мърсър ясно виждаше сребристите върхове на храстите, които го обграждаха на мястото, където се вливаше. Завъртя кормилото колкото се може по-плавно и намали леко скоростта. Както бе научил, докато бе работил отвъд полярния кръг за една проучвателна фирма, твърде много вода под колелата можеше да вдигне под колата вълна и да разчупи леда още преди това да е станало под тежестта на предните колела. Не можеше да ускори, а с трошащия се зад тях лед не смееше и да забави. Всичко бе въпрос на точна преценка и баланс.

Джордан едва сега осъзна какво е станало.

— Мърсър, ние сме насред езеро!

— Зная — отвърна той напрегнато и изправи волана след като юконът се завъртя към храсталаците. Потокът бе широк малко над два метра и вероятно бе достатъчно плитък, за да не се опасява, че ще потънат през леда.

Докато приближаваха замръзналия поток, ледът под тях почна да става по-дебел. В ниската част на брега снегът все още бе навят на преспи. Предният край на джипа се заби в една такава купчина тъкмо когато Мърсър се надяваше, че вече са излезли от дълбоката част на езерото. Едва сега си даде сметка, че е преценил неправилно обстановката. Езерото беше изкуствено и потокът се спускаше в него през висок над метър бетонен водопад, скрит под снега.

Стената бе достатъчно здрава, за да спре рязко движението на джипа, а сътресението — достатъчно силно да го отхвърли назад. От удара се отвориха и двете въздушни възглавници. Мърсър едва успя да вдигне ръка, за да не му пострада носът, а Джордан се завъртя на една страна и посрещна възглавницата с рамо. Ледът под тях се разтроши и през прозорците и задния капак започна да нахлува леденостудена вода.

Първата мисъл на Мърсър бе за спътницата му.

— Джордан, как си?

— Божичко, водата е ледена! — Тя скочи върху седалката. — А ти караш отвратително.

Той едва не се засмя. Това, че се оплакваше, бе достатъчен отговор на въпроса му.

— Ти сама поиска да дойдеш с мен. Забрави ли?

Тя присви очи.

— Можеше да ме предупредиш, че си смахнат.

— Трябваше сама да се сетиш, когато се запознахме. — Мърсър свали прозореца, избута с ръка поомекналата възглавница, измъкна се навън и седна на прозореца, като прикрепяше с ръка пистолета. Предните колела на джипа бяха потънали във водата. По-леката му задница все още плуваше на повърхността върху късове счупен лед. Мърсър се извъртя и се покатери на покрива.

Хондата продължаваше да се носи към задната порта. Хората в нея вероятно дори не бяха разбрали, че преследването е приключило.

— Дай ми телефона — каза той на Джордан, когато и тя се измъкна отгоре.

— Нали ти казах, че водата е студена? — отвърна тя. — Това е защото ровех по пода, за да ти вдигна телефона. Остана си там в онази водна гробница.

— Ами твоят?

— Вероятно вече е купчина разтопена пластмаса. Зареждаше се в кухнята на Ейб.

Едва ли вече имаше значение. Мърсър чуваше ясно далечния вой на полицейските сирени. Властите бяха разбрали, че в колежа „Харт“ се случва нещо, и се носеха насам, за да се намесят. Дори по някакъв начин да привлечеше вниманието на полицаите и да им съобщеше за измъкналата се хонда, местната полиция едва ли разполагаше с достатъчно сили, за да отцепи студентското градче и да преследва нападателите. А и най-вероятно през следващите десет минути убийците щяха да откраднат друга кола и да напуснат анонимно Киленбърг, Охайо.

Мърсър помогна на Джордан да се закрепи на покрива. Металът под телата им бе топъл и той чуваше съскането на двигателя, докато водата го обливаше. Погледна към научния център „Лодър“ — очакваше да види сградата, където се бе намирал кабинетът на Ейб Джейкъбс, обгърната в пламъци.

Вместо това зърна само струйки белезникав дим от разбитите прозорци и ледени висулки, образували се от водата на пръскалките на противопожарната система, сипеща се върху металните первази.

Имаше надежда да спаси нещо в тази бъркотия. Той дръпна Джордан да слизат от покрива.

— Ела. Още не сме приключили.