Джак Дю Брул
700 метра под земята (27)

26.

Мърсър бе изчислил движението си до секунда. Хидропланът се приближаваше бавно и ниско, прицелен в него като огромно жужащо насекомо, за да може да осигури на стрелеца идеалния ъгъл за огън. Той следеше приближаването му през рамо, поставил ръка върху дръжката на двигателя; даваше си сметка, че има само един шанс да успее и милиони да се провали.

Самолетът започна да завива. Беше толкова близо, че Мърсър виждаше тънките струйки дим, излизащи от двигателите. Стрелецът несъмнено бе заел позиция на вратата, макар че Мърсър все още не можеше да го види. Пилотът наклони хидроплана и изведнъж Мърсър се озова пред отворената врата. Виждаше мъжа на вратата, с опрян на рамото автомат, заел класическа поза за стрелба. Дори при бледото осветление от вътрешността на хидроплана и въпреки постоянното подскачане на лодката и движещия се самолет Мърсър го позна — макар и преди това да беше сигурен кой е.

Без колебание и преди стрелецът да успее да се прицели, Мърсър даде рязко газ и профуча под дъжда от куршуми, които изсвистяха над главата му и вдигнаха фонтани във водите на Тихия океан. Надуваемата лодка притежаваше отлична маневреност. Самолетът описа широк кръг и се върна за нова атака, но този път Мърсър просто намали газта и следващият откос попадна в морето пред носа на лодката.

Играта на котка и мишка продължи през целия път до брега, като Мърсър печелеше всеки рунд. Единственият момент, в който противниците за малко да успеят, бе при последното прелитане. Самолетът се носеше към него под ъгъл и докато преодолее вълните на прибоя, Мърсър нямаше възможност да маневрира, за да не се преобърне.

Автоматът над него подхвана накъсаната си песен и водата наоколо се изпълни с множество миниатюрни фонтани. Надуваемата лодка започна да се спуска със свистене, поразена едновременно в две от камерите. Рамото на Мърсър също бе одраскано от куршум, но раната бе незначителна.

Големият самолет се наклони на другата страна и направи толкова рязък завой, че Мърсър си представяше как стенат от напрежение алуминиевите подпори на фюзелажа. Искаха да си осигурят поне още едно прелитане преди лодката да стигне до сушата и човекът в нея да изчезне в джунглата. Мърсър пришпори лодката през вълните въпреки че ставаше все по-нестабилна заради загубата на налягане. Припомни си случката в Айова и си помисли, че сега ролите им са разменени.

Лодката прехвърли една голяма пенеста вълна и внезапно се озова от другата страна на прибоя. Хидропланът бе обърнал и летеше назад, по-бавно и по-ниско, и Мърсър осъзна, че се носят успоредно на вълните и вероятно възнамеряват да се снижат от тази страна на прибоя. Дръзка маневра, но сега не беше време за аплодисменти. Той завъртя докрай дросела и когато бе почти сигурен, че усеща кръстосаните линии на мерника на гърба си, се преметна през борда и се гмурна във водата.

Куршумите изсвистяха във въздуха над него, а вълните изтикаха лодката на брега. Мърсър остана още няколко секунди под водата и се подаде едва след като хидропланът прелетя над него и отмина. Тогава коленичи в прибоя, отвърза водолазната торба от халката на греблото и я метна на рамо. На четвърт миля по-нататък край брега хидропланът докосна повърхността и се приводни с грациозността на лебед. Облаци водни пръски се вдигнаха от двете перки, преминали на спирачен режим, за да убият инерцията.

Мърсър носеше само бански и маратонки и когато навлезе тичешком в крайбрежната растителност, храсталаците задращиха болезнено кожата му. Тичаше колкото има сила, тъй като преднината му скоро щеше да се стопи — щяха да го последват преследвачи, облечени по-подходящо от него.

За да оцелее, трябваше да издържи до мръкване. Това бе единственият му шанс. Под прикритието на нощта би могъл да доплува до Футуна. Дотам имаше две мили и Мърсър си припомни, че през първата нощ, когато спуснаха котва и Бук остана да наблюдава светкавиците, бе забелязал доста силно течение. Но нямаше друг избор. Алофи бе само дванайсет квадратни мили. Можеше да се крие един-два дена, но в края на краищата щяха да го намерят.

Мърсър знаеше, че ще трябва да се отърве от камъните. Двайсет килограма не бяха най-големият товар, който бе носил, ни най-малко дори, но щяха да изтощават силите му във влажния горещ въздух и да улесняват задачата на преследвачите му.

Докато тичаше през шубраците и обмисляше къде да скрие камъните, изведнъж чу отпред тропот на приближаващи се стъпки. Не беше очаквал тази среща, нито човекът пред него. Мърсър имаше предимство, тъй като тичаше по лек наклон, докато човекът, когото бяха оставили да наблюдава морската спасителна операция, се спускаше надолу и му бе по-трудно да запазва контрол.

Мърсър се отклони миг преди да се сблъскат и му подложи крак. Мъжът се спъна и тупна в шубраците. Мърсър се завъртя и измъкна компактния глок 30, прекаран през митницата по същия начин, по който и „Векторът“. Подобно на автомата на Букър, пистолетът бе зареден с патрони 45-и калибър, правени за пръв път за битките във Филипините след Испано-Американската война, в която маорите се бяха прочули с презрението си към раните от оръжията 38-и калибър, стандартно въоръжение в американската армия по онова време.

Мъжът се окопити доста бързо. Беше тичал с пистолет в ръка, ала бе паднал лошо и не бе успял да се претърколи и да стреля. Тъкмо вдигаше ръка, когато Мърсър скочи върху него и стовари дръжката на пистолета си върху слепоочието му. Ударът зашемети противника, но Мърсър не можеше да рискува и стовари пистолета отново върху черепа му. Този път се чу хрущене на кост.

Мърсър не се забави да провери дали непознатият е мъртъв, защото бе сигурен в това. Не го интересуваше и падналият пистолет на неговия противник. Той хукна отново — но вместо да се опита да увеличи дистанцията смени посоката и пое назад, към мястото, където бе излязъл на сушата.

Когато наближи достатъчно, надзърна през храстите към хидроплана. Той се поклащаше на няколко метра навътре във водата, с нос, привързан с въже за брега. Пилотът и вторият пилот използваха краткия отдих, за да прегледат крилата и опашката, а на брега трима мъже със зелени военни панталони и черни фланелки се бяха надвесили над четвърти, коленичил на пясъка. Беше се навел над някакво електронно устройство и Мърсър изведнъж осъзна, че шансовете му се топят.

Изглежда, разполагаха с устройство за засичане. Мърсър бе почти сигурен, че то изпраща радио- или микровълни и измерва неестествено изкривяване на полето в околностите. Колкото по-голямо е изкривяването, толкова по-близо са камъните.

Отново побягна към вътрешността. Нямаше да има хитроумни измъквания и лъжливи следи. Трябваше му преднина — колкото се може по-голяма и колкото се може по-скоро. Гърдите му бяха плувнали в пот, която се смесваше с кръвта от множеството драскотини. На острова нямаше достатъчно големи животни, за да отъпкват пътеки, и трябваше да се движи през шубраците, да си пробива път през растителността и същевременно да внимава да не оставя видими следи.

Стигна до едно поточе, все още пълноводно заради бурята преди два дена. Наведе се и отпи няколко глътки, след това пое по коритото, за да не оставя следи. Вървя така около две мили, изкачваше се към вътрешността на Алофи в несъзнателно търсене на по-висок терен. Когато потокът пресъхна, се върна в гъстите шубраци. Беше решил да не крие камъните, след като видя прибора на противника, а да поддържа достатъчно разстояние, за да не им позволи да ги засекат.

До здрач оставаха още няколко часа и Мърсър си даваше сметка, че не бива да се отпуска дори за миг, макар досега да бе имал късмет. Не беше видял, нито чул преследвачите си. Ала умората започна да надделява и раменете го боляха все повече от тежкия товар.

Знаеше, че няма да може да поддържа още дълго това темпо и че спре ли дори за малко, кристалите ще се превърнат в ориентиращ фар. Трябваше да ги скрие по някакъв начин. При една от по-ранните си обиколки бе забелязал стар вулканичен кратер близо до малка клисура. Кратерът не бе много дълбок, около два метра, преди да го запълни вкаменената лава, но Мърсър се надяваше, че това ще е достатъчно, за да скрие кристалите поне за малко. Върна се при кратера, напъха торбата в една цепнатина и я затисна с камъни.

Когато приключи с вдигането на импровизираната могила, се изправи облекчено. Най-сетне бе свалил тежестта от раменете си и макар че му се щеше да си отдъхне няколко минути, не смееше да се бави повече тук.

— Мисля, че играхме тази игра достатъчно дълго — чу се глас.

Мърсър замръзна. Позна южноафриканския акцент от предишните им срещи, макар да не виждаше говорещия. Държеше пистолета си свален ниско, скрит от поглед, и плъзгаше бавно поглед около себе си.

— Голям досадник се оказа.

— Радвам се да го чуя — отвърна Мърсър, който още не се бе ориентирал къде е другият. Не че имаше значение — хората на южноафриканеца вероятно бяха наблизо и скоро щяха да го заобиколят.

— Не чак толкова, нали, смелчаго? Сигурно вече знаеш, че през цялото време бяхме долу на брега и следяхме движението ти с помощта на детектора. Не разбрахме само какво е станало с човека, когото оставихме да наблюдава операцията ви.

— Строших му черепа — отвърна Мърсър.

Мъжът се засмя.

— Няма значение. Събрах тия хора, докато идвах насам. Не познавам никого от тях.

— Те са сбирщина аматьори.

— Така е. По дяволите, нямаше да се стигне дотук, ако онзи новобранец не бе започнал да стреля в пещерата. Същият, когото ти уби в къщата на старицата. Заради него трябваше да довърша всички останали.

Мърсър неволно стисна дръжката на пистолета. Този тип говореше за убийството на Ейб.

— Но ми писна от тези убийства, янки. Казах на шефа, че няма да има повече насилие до края на операцията. И че след това си тръгвам.

— След кое си тръгваш? — попита Мърсър, донякъде за да накара другия да продължи да говори, но също и за да подразбере нещо повече за целия този кошмар. — Какво толкова важно може да има в шепа кристали?

Мъжът се изсмя отново.

— Няма да доживееш, за да го видиш, янки. Става дума за операция… отвъд жалките ни хонорари. Казват, че с помощта на камъните ще пратят лъч в небето и ще покачат температурата на планетата. Това е голям бизнес — за милиарди. Но не е от значение за мен и теб.

Мърсър разсъждаваше трескаво над чутото. Възможно ли беше наистина?

— А сега ми метни глока, който виждам в ръката ти, инак ще те гръмна както си стоиш там — нареди мъжът и пристъпи иззад един шубрак.

Мърсър плъзна поглед по познатия силует и характерната стойка. Южноафриканецът направи още крачка към него и един промушил се през клоните слънчев лъч озари лицето му. Мърсър се сепна. Сега вече знаеше защо толкова лесно бе запомнил отличителните белези на своя противник. Та той го познаваше! От друго време и друго място.

Взираше се в родилното петно, което някога бе заемало половината от лявата буза, преди белегът от куршум да накара кожата на това място да се свие и сбръчка. Грозна деформация, която принуждаваше мъжа да преглъща мъчително стичащата се слюнка, за да не потече от увисналия ъгъл на устата му.

Мърсър знаеше, че е пребледнял. Мъжът го гледаше с присвити очи. Вероятно смяташе, че причината за слисването му е ужасният белег, и навярно бе свикнал с подобна реакция.

Наемникът вдигна автомата си и каза гневно:

— Хвърли пистолета или ще умреш още сега!

В шока си Мърсър бе забравил за предишната заповед. Пусна оръжието на земята. И без това беше безполезно. Имаше друг коз и трябваше да го използва преди наемникът да довърши замисленото.

— Кой беше другият бял с теб? — попита той.

— Какво? Какъв друг бял? Всички с мен са бели.

— Не тук. Говоря за онзи ден преди двайсет години — когато бяхме в Камерун и ти ни нападна с твоя малък отряд. Нападна лагера ни. Помня деня добре, защото използвах родилното ти петно за мишена.

На лицето на Никлас Кьотцер се смени цяла палитра от изражения — объркване, шок, гняв, съжаление, омраза, болка, самота. Сякаш животът му премина на забавена лента по лицето му, връщайки го към онзи далечен момент от миналото. Раната и лошото медицинско обслужване бяха променили траекторията на живота му. Преди съдбоносния изстрел той се сражаваше на страната на правдата, работеше за клиенти, на които вярваше. След него вече почти нищо нямаше значение в живота му. Децата се разбягваха ужасени от вида му и Кьотцер научи горчивата истина, че за него любовта е само платена. Беше низвергнат от обществото заради обезобразеното си лице и скоро се озова в компанията на безскрупулни чудовища.

Този изстрел бе съсипал живота му. Нямаше ден, в който да не съжали, че онзи куршум не го бе убил, или да не жадува да докопа с голи ръце човека, който бе стрелял по него.

Мислите му се върнаха от онзи съдбовен ден в африканската джунгла само за да осъзнае, че жертвата му вече е преминала към действие и бяга презглава към клисурата отзад. Хората му имаха изрични заповеди да не откриват стрелба, докато не им даде команда, и никой от тях не бе реагирал на опита за бягство на Мърсър. На Кьотцер също му бяха нужни няколко секунди, за да разбере какво се случва.

А през това време Мърсър се завъртя и скочи от ръба на клисурата. Склонът бе полегат, ала теренът бе каменист и той се удари силно, претърколи се през дясното си рамо, опита се да се изправи, но не успя.

— Огън!

Мърсър чу вика зад себе си, но поне засега бе извън полезрението на наемниците. Беше спечелил само няколко секунди, защото си даваше сметка, че вече нищо не може да спре южноафриканеца в желанието му да го убие.

Отекнаха изстрели, но от другата страна на клисурата, от стотина крачки разстояние, и въпреки това куршумите бяха пратени със забележителна точност. Двама от наемниците рухнаха още преди звукът да стигне до тях и останалите да осъзнаят, че са под обстрел. Водачът вече бе забелязал новата опасност и се бе проснал на земята. Двамата оцелели наемници последваха примера му.

Всичко това се случваше зад и над Мърсър, но той виждаше ясно главата на стрелеца, притаен в клоните на едно дърво и опрял на плещестото си рамо тежкокалибрения „Вектор“. Затича към дъното на клисурата. Междувременно от другия склон Букър Сайкс оглеждаше района на стрелбата през мощния оптичен прицел.

Наемниците се бяха притаили в ниското, но скоро успяха да отвърнат на стрелбата. Дългите откоси от три автомата накараха Бук да смени позицията си. Той скочи от дървото и се втурна към джунглата. Мърсър тичаше колкото има сили, като се стараеше да не обръща внимание на болките в тялото от продължителното натоварване. Зад него стрелците останаха на позиция, преминавайки от офанзивна към дефанзивна стратегия, тъй като сега най-важната им задача бе да пазят сака с минералите, които всъщност бяха истинската им цел.

Бук забави ход достатъчно, за да може Мърсър да го застигне, и щом двамата се изравниха, отново хукна.

— Крайно време беше — изпъшка задъхано Мърсър.

— Това ли ти е цялата благодарност?

— Повече от пет пъти обиколих вулканичния кратер, за който ми каза след среднощната ти обиколка на острова, докато чаках да заемеш позиция.

— Не знам дали забеляза, но те взривиха проклетата яхта на три мили от брега.

— Имаше нещо такова — съгласи се Мърсър. — Вие двамата добре ли сте?

— Рейс е много ядосан, но инак не пострада. За времето между взрива на гранатата и избухването на двигателите успях да си взема нещата и един резервен леководолазен екип и да накарам Рейс да скочим. Повече време изгубихме, докато доплуваме дотук, без да ни забележат, затова и се забавих с идването при кратера.

— Постави ли бръмбарче за проследяване?

— Беше първото, което направих още щом излязохме на брега. Пъхнах го под външния понтон на хидроплана. Пилотите спяха, а въоръжената пасмина гледаше нещо на един прибор на брега.

— Да… следили са ме през цялото време — отвърна Мърсър.

Всъщност бе повече от благодарен. Резервният план бе доста рискован… но се оказа необходим. Мърсър знаеше, че има опасност противникът да прозре отвъд лъжливата следа, оставена от Джейсън Рътланд. Тези типове разполагаха със солиден научен екип и двамата с Букър трябваше да се подготвят за възможността да се появят на точното място на катастрофата.

 

 

След половин час Мърсър и Сайкс приближаваха северния бряг на Алофи, почти от другата страна на мястото, където Мърсър бе излязъл на сушата. Без предупреждение над джунглата внезапно се разнесе нарастващ грохот и те залегнаха, когато хидропланът се издигна над острова — летеше ниско, почти над върховете на дърветата, но набираше височина, докато се отдалечаваше.

— Не бях сигурен дали ще си тръгнат — промърмори Мърсър.

— Защо не? Получиха това, за което дойдоха, нали?

— Така е… но не и мен.

Бук го погледна въпросително.

— Не съм ти казвал за това — отвърна Мърсър, — но техният водач е южноафрикански наемник.

— Това го разбрах и сам. Защо? Познаваш ли го?

— Не по име — призна Мърсър. — Но го прострелях в лицето, докато бях в колежа, и той ужасно много иска да ме убие.

Букър подсвирна.

— За специалист по камънаците ти наистина имаш богато минало. Разкажи ми де.

— Първо ти ми кажи успя ли да спасиш сателитния телефон, за да се измъкнем от това забравено от бога място.

— Оставих го на Рори. Докато се доберем до летището на Футуна, ще ни пратят чартърен самолет. И не се тревожи — няма да се наложи да плуваме. Намерихме лодка, която можем да използваме. А сега… да чуем как едно колежанче е стигнало дотам да стреля по южноафрикански главорези?

Мърсър въздъхна.

— Ще трябва да започна с учителя, който ни покани за една експедиция…