Джак Дю Брул
700 метра под земята (13)

12.

Мъжът, който посрещна Мърсър на международно летище на Кабул недалеч на север от самия град, приличаше на обикновен афганистанец, но с три забележими различия. Беше почти цяла глава по-висок от останалите шофьори, скупчили се пред вратата на летището в търсене на клиенти. Носеше войнишки обувки в западен стил, високи до глезените и със стоманени шини. И кожата му бе с около два оттенъка по-тъмна, отколкото на всички на много мили наоколо. Тъмното му лице се разцепи в широка усмивка, когато забеляза Мърсър да си пробива път през множеството, скупчило се около летището, както е във всеки град от Третия свят.

Прегърнаха се и черният мъж смъкна раницата от рамото на Мърсър.

— Виждам, че все още си подреждаш багажа като ученичка, тръгнала на летен лагер.

— Половината от това вътре е за теб, Бук. Галон „Мейкърс Марк“, защото вие двамата с Хари пиете различно уиски, и един стек марлборо, добър колкото доларите, когато трябва да оставиш бакшиш.

— Трябва да те разочаровам. Откакто преживяхме дълговата криза, местните предпочитат да ги подкупват с евро. — Букър Сайкс пъхна два пръста в устата си и свирна толкова пронизително, че за миг животът наоколо сякаш замря. Пикап тойота с четири врати се отдели от редицата подобни прашни машини и се приближи към тях. Неколцина въоръжени войници, застанали на пост край сградата на летището, проследиха колата напрегнато, винаги готови да реагират на поредния самоубийствен атентат.

Сайкс бе прекарал половината си живот изложен на смъртоносни опасности и се движеше с грациозността и стаената мощ на опасен хищник. Отвори вратата на пикапа, но почака Мърсър да си остави багажа и да се настани, преди да седне отпред.

— Добре дошъл в Кабул — подхвърли през рамо с басов глас, който заглуши дори рева на двигателя. — Не мога да повярвам, че си тук.

— И аз не мога — отвърна Мърсър.

Припомни си глобуса у дома с карфиците на местата, където беше ходил — затънтени кътчета в над седемдесет страни, в които бе консултирал различни фирми. Познаваше добре незавидните условия, при които живееха народи, чиито страни бяха на границата на анархията. Само десет минути след като пристигна тук той вече знаеше, че Афганистан и Кабул не правят изключение. Това, което му направи най-силно впечатление още от самото начало, бе почти едноцветният пейзаж. Пътищата, планините, сградите, камилите — всичко бе обагрено в мътнокафяво.

Изключение бяха само яркожълтите таксита, които преобладаваха по улиците, и яркосините бурки на жените. Афганистанските жени се движеха като призраци, стараеха се да останат незабележими за предимно мъжкото множество. Толкова по-странно за Мърсър бе, че яркосините бурки би трябвало да прикриват лицата, но същевременно им помагаха да изпъкват на улицата. Беше като да накараш войниците да облекат оранжеви бойни униформи вместо камуфлажни.

Мърсър се разсмя.

— Все пак е по-добре, отколкото ако бяха открили мострата в Северна Корея.

Трафикът бе истинско безумие. Може би в далечното минало по пътищата бе имало обозначения, но неумолимите летни горещини и силните пустинни ветрове отдавна ги бяха изтрили. Шофьорите маневрираха така, както им хрумне. Единственото, което правеха всички, бе да се опитват да избягват огромните дупки, някои от които бяха толкова дълбоки, че можеха да погълнат цял танк. Млади мъже с колела се шмугваха между колите, нерядко подпирайки се с крак на ламарините и гумите им, ако движението замреше съвсем. Каруци, теглени от коне и магарета, много от тях оставящи след себе си купчинки тор, се срещаха толкова често, колкото и камионите с пакистански номера, пренасящи стоки през Хайберския проход.

— Става ми смешно — заговори Букър, — когато слушам хора да се оплакват колко било натоварено движението в Ню Йорк. Не може и дума да става за сравнение с тази лудница.

— От колко време си тук? — попита Мърсър.

— Остават ми две седмици и се прибирам. Искат пак да се върна, естествено, но не съм сигурен. Стейси предпочита да си намеря някоя служба у дома и започвам да си мисля дали да не стана инструктор.

— Толкова ли дълбоко е забила куките в теб? — попита малко учудено Мърсър.

— Каквато и да е, по-добре, отколкото да се връщаш при Хари Уайт и онова смърдящо дърто псе.

Това си беше необорим аргумент.

Букър Сайкс бе сред най-елитните бойци на този свят. От рейнджър, през специалните части до непобедимата Делта — броят на назначенията му оставаше държавна тайна дори след като се уволни от армията. Сигурно и той не помнеше всички сражения, в които е участвал, някои от които на места, за които средният американец не предполагаше, че могат да са национален или военен интерес. Беше се пенсионирал предишната година, след като навърши двайсет години служба, за да се прехвърли на далеч по-добре платената служба на наемник за международна компания със странното название „Системи Ген-Д“. Сега му плащаха десет пъти повече за една десета от риска, който бе поемал в армията. Това, което не очакваше обаче, бе, че ще се влюби в една от адвокатките на компанията. Сайкс вече имаше един провален брак зад гърба си, жертва на неговите постоянни пътувания, ала вече не беше онзи глупав двайсет и седем годишен младеж и си даваше сметка, че Стейси Грантъм е вероятно последното му голямо завоевание. Може би най-подходящото за есенните дни на живота му.

— Кажи ми само, че вече сте подписали, и ще ви купя един хубав подарък.

Сайкс вдигна машинално среден пръст, без да откъсва поглед от пътя. Намираха се в град, където всичко можеше внезапно да избухне — от спрения край пътя камион със свалена гума, уж за да бъде сменена, до стърчащото на кръстовището дванайсетгодишно момче, пъхнало ръце в джобовете си.

Мърсър едва ли би поел на това пътуване, ако не беше приятелството му с Бук Сайкс. Двамата се бяха запознали, докато Сайкс все още служеше в Делта, по време на един тренировъчен курс на ВВС в прочутата Зона 51. Мърсър водеше там група миньори, прокопаващи дълъг тунел като част от свръхсекретен експеримент. Оттогава на два пъти бе прибягвал до уникалните способности на Сайкс и хората му в качеството си на високопоставен научен съветник на президента, но след като напусна този пост, се срещаха само като приятели. Сайкс все още живееше в околностите на Форт Браг, щаба на Делта в Северна Каролина, и близо до централата на „Ген-Д“. Но успяваше да прескочи до Вашингтон всеки път, когато си беше в Щатите.

Ден по-рано, малко след като приключи разговора с библиотеката „Хувър“, Мърсър потърси Бук по сателитния телефон в Кабул. Сайкс трябваше да получи разрешение от сегашните си началници, за да поеме за кратко време Мърсър като личен клиент, ала не успя да му уреди отстъпка от цената в графата „приятели и роднини“. За да наеме Сайкс и още трима негови колеги, плюс транспорта за два дни, Мърсър щеше да се изръси почти петдесет бона. Цената бе солена, но през изминалите години Мърсър се бе радвал на солидно заплащане, а и бе готов да брои много повече, за да се добере до убийците на Ейб.

Едва след като се уговори със Сайкс Мърсър потърси Нейт Лоуъл. Както и предполагаше, че ще се случи, Лоуъл го изслуша с незаинтересоваността на касиер от магистрална будка в деня на своето пенсиониране, обеща да включи информацията от библиотеката в доклада и затвори преди Мърсър да попита за Кели Хепбърн. Както бе посочила тя, да искаш от Лоуъл информация, да не говорим за интерес, бе само загуба на време.

След това Мърсър обясни подробно на Хари и Джордан къде ще го отведе следващият етап от неговото разследване. Хари остана невъзмутим. Беше изпращал твърде много пъти Мърсър към различни краища на планетата, за да се изненадва. Затова пък Джордан бе стъписана. Изглежда, дори след малкото време, което бяха прекарали заедно, се бе привързала към него. Той се опита да я убеди, че нападателите не знаят имената им и следователно би трябвало да са в безопасност, но не успя. Тя сякаш държеше той да остане край нея и да се отзовава всеки път, когато го повика по име.

Мърсър я дари с успокоителна усмивка. Имаше нещо в нея, което го вълнуваше — младежката й красота, интелигентността й, нейната уязвимост… може би и трите.

— Двайсет часа полет дотам, двайсет обратно. Да речем четири дни общо, за по-сигурно. После се връщам с отговорите, които ще сложат край на този кошмар.

— Може би… — отвърна тя. — Но е опасно, Мърсър, и ти го знаеш. — Той кимна и й разказа няколко истории за Букър Сайкс и неговите приключения, сякаш да й внуши, че щом човек като Сайкс е до него, не може да се случи нищо лошо.

На горния етаж Мърсър винаги държеше готов за пътуване сак. Единствените вещи, които вадеше от него, когато летеше, бяха сгъваемият нож и беретата. Надяваше се, че Букър ще му намери оръжие, след като влезе в страната. По-малко от шейсет минути след като узна откъде е взета мостра 681 той бе готов за път. Щеше да лети първо до Лондон, после до Ню Делхи и оттам до Кабул; накрая Сайкс щеше да го посрещне и да го ескортира няколкостотин мили. Не си направи труда да подаде ръка на Хари. Отдавна бяха надживели този момент. Старият копелдак дори не слезе от столчето. Махна небрежно през рамо, без да се обръща. Драг прояви дори по-голямо безразличие и само изсумтя, докато Мърсър напускаше читалнята.

Само Джордан го изпрати до входната врата. Мърсър спра да я целуне по челото, но тя се дръпна и го изгледа странно.

— Ти на колко години ме смяташ?

Въпросът го завари изненадан, но преди да успее да отговори, тя го спаси, като каза:

— Мърсър, знам, че изглеждам доста млада… това винаги е било недостатък в живота ми, но предполагам, че като стана четирийсет, ще е предимство. Аз съм на двайсет и осем, не на осемнайсет, така че ако възнамеряваш да ме целунеш както трябва, няма да те обвиня в опит за прелюбодейство с непълнолетна.

Той направи бързи изчисления наум и потвърди, че заключението й е безупречно. Прегърна я нежно, притисна тялото си към нея и я целуна по устните. Стана малко несръчно заради превързаната й ръка, но въпреки това се получи добре. Беше поставил едната си ръка на тила й, а другата на талията, като почти бе обгърнал тялото й. Тя притисна нежно коляно между краката му, едновременно игриво и подканящо.

Той прекъсна целувката преди да е станало невъзможно да се бори с желанието си и се дръпна назад задъхан, смутен и донякъде благоговеещ.

— Брей — възкликна Джордан и бавно отвори очи.

— Да, брей — потвърди той и се усмихна. — Надявам се да те видя след няколко дни.

— И тогава ще започнем от там, докъдето спряхме днес.

Той я целуна бързо, обърна се и излезе…

Това беше преди почти един ден.

— Мърсър — каза Сайкс и го върна в реалността. Посочи шофьора. — Запознай се с Хамид. Хамид, този тъжен бял момък е Филип Мърсър и ми повярвай, когато ти казвам, че опасността го следва като козя воня талибан. Братът на Хамид е пилот на вертолет и Хамид освен шофьор е и механик.

— Какъв вертолет?

— Един Ми-2, който е с около десет години по-стар от теб и мен и гори повече масло, отколкото керосин — отвърна със сардонична усмивка Букър. — Това е едно от нещата, свързани с работата за Чичо Сам, които ми липсват. Имахме блекхок, поддържани от момчета, дето знаеха техническото описание както евангелието поповете.

Мърсър бе запознат с Ми-2, вертолет от съветската епоха, предназначен за всякакви задачи, заради което го бяха кръстили „товарен кон“. Беше летял на такива в Африка, където използваха парчета от метални кутии, за да запушват дупките, и скоч и жица, за да прикрепят частите на местата им.

— Никога не съм твърдял, че не си куражлия — подхвърли Мърсър.

Букър се ухили отново и лапна парче тютюн за дъвчене.

„Системи Ген-Д“ бяха наели складове недалеч от наскоро ремонтирания стадион „Гази“, където до неотдавна талибаните бяха извършвали публични екзекуции като обезглавяване и пребиване с камъни. Сега бе дом на един от няколкото футболни клуба.

Хамид натисна клаксона на тойотата на половин пресечка от тяхната цел, предупреждавайки охраната, че се приближават. Тази част от града бе сравнително безопасна, но никой не искаше да поема рискове. Веднага щом доближиха оградата от бодлива тел един афганистански пазач отвътре вдигна бариерата и после побърза да я спусне. Хамид трябваше да натисне рязко спирачки, за да не се блъсне в другите коли в препълнения паркинг, както и в товарните контейнери, които изпълваха половината от пространството. Тук те бяха контейнери, но зад оградата по-често ги използваха за домове.

Складът бе доста пострадал от времето и някои от тухлите изглеждаха сякаш всеки миг ще се разпаднат, част от асфалтовата настилка на паркинга липсваше и поне половината коли бяха със свалени гуми. Всичко това напомняше на Мърсър за някое автогробище в Лос Анджелис, само дето когато слезе от пикапа го посрещна не негърски рап, а индийска синтезаторна музика, която звучеше като мяученето на хвърлени в чувал котки.

— Дом, сладък дом — въздъхна Сайкс, докато измъкваше туловището си от тойотата.

— Има приятни постапокалиптични вибрации — каза Мърсър. — Харесва ми.

— Не смятам да харча изкараните с кървава пот пари за стая в „Интерконтинентал“. Ще ти покажа къде можеш да се настаниш и после отваряме уискито.

Жилищното помещение, макар и спартанско, бе доста удобно, имаше дори душ и достатъчно топла вода, та Мърсър да отмие двайсет и двата часа застоял въздух в самолета и да отпусне схванатите си мускули. За толкова кратко време преди полета бе успял да намери само място в туристическа класа на полета от Лондон до Ню Делхи.

Откри Сайкс и други трима американци в оперативния център, който освен това изпълняваше функцията на всекидневна. Тук имаше няколко дивана, телевизор с плосък екран, окачен на висящ от тавана статив, и игрова конзола сони PS-4, поставена на циментовия под. Стените бяха облепени с плакати на туристически дестинации, на повечето жени по бикини се изтягаха върху снежнобели пясъци, но освен това видя и карти на Кабул и различни райони на Афганистан. Светлината струеше от жълтеникави монтажни лампи, насочени към тавана.

Навремето складът бе ползван от търговец на подправки и дори сега, след години, тук все още се долавяха ориенталски ухания — шафран, канела и, разбира се, ароматът на суров опиум, с който всъщност бе изкарвал прехраната си съдържателят.

Бутилката уиски бе поставена на една дъска, която американците използваха за бар, сред други алкохолни питиета, повечето от които бяха съвършено непознати на Мърсър — но в една страна, където алкохол купуват само чужденците, китайската водка и японският джин се приемаха с охота. Мърсър изстиска две лимонови резенчета в една чаша и наля водка догоре. Нямаше лед.

— Вземи си една от големите бутилки за вода — посъветва го Бук и махна към купчина шишета, струпани отстрани до бара. — Тук сме на почти две хиляди метра височина, а утре ще сме дори по-високо. Не искам да ти призлее от обезводняване.

Седеше на фотьойл, който отдавна бе изгубил истинската си тапицерия и бе заметнат с килим.

— И, Мърсър, надявам се, че няма да се обидиш, но нашите правила за сигурност изискват да не знаеш истинските имена на моите колеги. Но това са хората, които ще дойдат утре с нас на юг. Помниш ли кодовото название, което ти дадох, когато скочихме в онзи манастир в Тибет?

— Снежанка — отвърна намусено Мърсър, ядосан заради новобранското прозвище; даваше си сметка обаче, че не се бе потрудил достатъчно, за да получи истински прякор.

— Нека бъде Снежко тогава — засмя се Сайкс. — А тези тримата са Сърдитко, Сънливко и Кихавко. И, разбира се, аз съм вашият началник, Док.

— Да ти имам въображението — засмя се Мърсър. После подаде ръка на мъжете. Всичките имаха спокойните погледи и увереното държане на елитни войници, хора, преживели толкова много неща, че вече не се налага да доказват колко са жилави. Ако не го осъзнаеш от самото начало, значи не си заслужава да им губиш времето. Мърсър си даваше сметка, че едва ли ще може да спечели уважението им, но Сайкс, изглежда, бе разказал това-онова за него, защото го гледаха малко по-благосклонно, отколкото ако беше обикновен цивилен.

— Първо, искам да ви благодаря. Зная, че това са само повече пари за джобовете ви, но Бук ми каза, че сте се съгласили да участвате в тази мисия, без да знаете какви са рисковете. Аз също не ги знам. Ако извадим късмет, ще е само една спокойна разходка в провинцията и ще се приберем за вечеря. От друга страна, може да се озовем в район, гъмжащ от бунтовници и наркотрафиканти. Сателитните снимки, които разглеждах, показват само каньони и долини с толкова стръмни стени, че дъната им са скрити в сянка през целия ден. — Погледна Сайкс. — Имаш ли някакви разузнавателни данни за този район?

— Поразпитахме — отвърна уклончиво Букър. — Доста е отдалечен дори според афганистанските стандарти, но е достатъчно близо до Пакистан, та там да се навъртат наркотрафиканти, а тези типове се бият много по-храбро от талибаните, най-вече защото са по-добре платени. Извън това обаче не разполагаме с никаква сигурна информация. Успях да се свържа дори с предишните си колеги. Казват, че там нещата изглеждат спокойни. До пролетната офанзива на талибаните остават няколко седмици и още е рано да прехвърлят припаси през тази зона.

— И какъв е планът? — попита Мърсър.

— Нищо не се е променило за последните двайсет и четири часа. Ще се приближим колкото се може с вертолета, последния етап ще изминем пеша. Ти правиш това, за което си дошъл, ние ти прикриваме задника и после се връщаме бегом до мястото за евакуация и се качваме на вертолета. Единственият проблем е, че нашият пилот ще трябва да отскочи до Хост за презареждане, а това означава, че три часа ще сме без транспорт.

— Каква работа всъщност те води тук? — попита Сънливко. Беше афроамериканец като Букър и говореше с южняшки акцент. — Какво по-точно ще правиш? Бук каза, че си геолог.

Мърсър кимна.

— Преди няколко дни един мой приятел беше убит заради минерален образец, който е намерен в района, където отиваме. Нямам представа отпреди колко време е този образец и какъв е. Не зная дори дали е останало още от него, така че предполагам, че това ще е мисия за попълване на бели петна.

— Ако не греша в спомените си — подхвърли Сърдитко и изплю кафеникава от тютюн слюнка в кутия от сода, — Виетнамската война е започнала тъкмо с такива мисии за попълване на бели петна.

— Не се тревожете — обади се Бук. — Доколкото поне аз знам, Мърсър никога не е започвал войни. Нали?

Преди Мърсър да успее да отговори земята под краката им се разтърси и част от чашите на бара изпопадаха на прашния под. Мъжете се огледаха, но не изглеждаха изплашени.

— Какво беше това? — попита Мърсър.

— Експлозия — отвърна Кихавко. Беше строен мъж с черна коса и брада, заради които лесно можеше да мине за местен. — Прозвуча като да е на две мили от нас и доста голяма. По-вероятно камион-бомба, отколкото жилетка с експлозив.

След няколко секунди звукът на сирените проникна през плътните стени на склада.

— Талибаните предупреждават правителството, че скоро ще дойдат — обясни Кихавко. — А вземат ли властта, опозицията ще приеме на въоръжение тяхната тактика. Никой не може да управлява тази страна, защото са свикнали да воюват, откакто се помнят. Идеята за съществуване на единна афганистанска нация е мит, като тези за Шангри Ла и Атлантида.

От съседната стая се появи момче на около дванайсет години, облечено с местни дрехи. Тикаше количка, която изглеждаше сякаш е била отмъкната от някой хотел. Върху нея имаше сребърни чинии за храна, порцеланови купички и прибори.

— А, чудесно — възкликна Бук. — Дойде време и за вечерята. Мърсър, това е Фазрам, синът на Хамид. Фазрам е нашият ординарец, когато не е на училище, а майка му е готвачката ни. Най-добрата в Кабул, нали, Фазрам?

— И аз, господин Бук — каза момчето; това очевидно бе нещо като шега между тях.

— Да, и ти.

— И тя също. — Момчето се ухили и закотви количката до бара.

Докато се хранеха, разговорът секна. Мъжете се подредиха като в закусвалня, пълнеха чинии с ориз и козя пастърма, после хвърляха храната в устите си като локомотивни машинисти, мятащи лопати въглища в зейналата пещ. Когато привършиха, се оттеглиха по стаите си, по-скоро сепарета от дървени плоскости с паянтови врати, създаващи известно чувство за уединение.

— Ще успееш ли да се наспиш до утре? — попита Букър, когато останалите си тръгнаха.

— Да се надяваме, след този дълъг полет. Съжалявам обаче нещастника, който ще седи до мен на обратния път — освен ако не е глух или не е свикнал с хъркане.

— Чудесно. Ще те събудя в пет-нула-нула за закуска и стягане на багажа. Тръгваме за вертолета в шест и да се надяваме, че в шест и трийсет ще сме във въздуха. — Той се пресегна назад и взе лъскав черен пистолет. Извади пълнителя, щракна затвора, за да го провери, и пак го върна обратно. След това го подаде на Мърсър, с дръжката напред.

— Никога не позволяваме на клиенти да носят оръжие, защото почти всички са доброволци в благотворителни организации или строителни компании и не могат да различат „Берета“ от миксер. — Облегна се на фотьойла. — Но ти, от друга страна… само гледай да не гърмиш по хората ми.