Джак Дю Брул
700 метра под земята (21)

20.

Мърсър бе капнал. Цялото тяло го болеше от изтезанията, на които го бе подлагал през изминалите дни, дрехите, които си бе купил малко след като го освободиха от лагера на Националната гвардия, бяха твърди и неудобни, сякаш изработени от фибростъкло. В този момент не искаше нищо друго освен един бърз душ и да спи до насита. Но вместо това бе посрещнат от горещи устни, които се притиснаха към неговите, и твърди гърди, опрели се в него.

— Не казвай нищо — произнесе задъхано Джордан. Дишаше развълнувано, изпълнена с желание. — На билярдната маса. Веднага.

— Хари?

— Отиде в „Тини“. — Тя му разкопча ризата и плъзна език по кожата му, докато ръцете й посегнаха към колана му.

След като му свали панталоните, Джордан го дръпна така, че бедрата й да опрат в ръба на билярдната маса. Смъкна с един бърз жест джинсите и бикините си. Мърсър изхлузи обувките и зеления панталон. Устните им се разделиха само за секунди, докато Джордан изхлузваше фланелата през главата си. Бе свалила превръзката на ръката си, ала за миг, докато я докосваше, трепна болезнено. Вместо да спре обаче, болката сякаш разпали желанието й и тя притисна крак между бедрата му.

След дългата зима кожата й беше бледа и без разлики от тен. Имаше слабо, но атлетично тяло, с красиви женски извивки като антична статуя. Ръцете на Мърсър се плъзгаха по него, докосваха я нежно и я галеха и това я караше да се извива и да стене. Тя го насочи трескаво вътре в себе си и за миг изтощението му изчезна. Не бяха нежни, а ненаситни и жадни час по-скоро да получат животинска наслада. Когато приключиха, Джордан лежеше просната върху зеленото сукно, с щръкнали гърди с твърди зърна, а долната част на тялото й все още потръпваше от преживяното удоволствие.

— Уф — въздъхна тя. — Трябва да го направим пак.

Той й се усмихна, надвесен над нея.

— Не съм на двайсет. Трябва ми малко време.

— Ще ти сготвя миди… и полусурово месо — за повече издръжливост — обеща тя, докато го разглеждаше ухилена. Той й помогна да се изправи и тя се опря на него, притворила очи. — Много те бива.

— Упражнявах се сам със себе си, откакто станах на тринайсет, а с жени още през първата година в гимназията.

Тя го плесна игриво и си събра дрехите.

— След минута ще се срещнем на бара. Направи ми мохито. В хладилника има джоджен. А след това искам да ми разкажеш за всичко, което стана, откакто тръгна.

Той й даде повече от минута и използва времето да се изкъпе и да се преоблече с удобни джинси и мека блуза. Чакаше я в бара с бутилка хайнекен в ръка, когато тя се появи откъм спалнята. Беше си измила лицето и си бе сложила грим. Носеше същите джинси, но бе сменила ризата. По начина, по който подскачаха гърдите й, Мърсър определи, че не носи сутиен.

Мидите, които бе споменала, май щяха да са излишни.

Тя го целуна в движение, взе чашата и се отпусна на дивана.

— Чувствам се, сякаш са ме набучили на кол. Благодаря ти.

— Не, аз ти благодаря — отвърна той и я поздрави със зелената бутилка. — Как ти е ръката?

— По-добре. Би трябвало да нося превръзката, но ми омръзна. Разкажи ми за пътуването. Толкова ли е ужасен Афганистан?

— Не е най-лошото място, където съм бил — призна Мърсър и седна на стола до нея. — Но е близо до това. Най-неприятното бе, че хората, които ни нападнаха в къщата на Ейб, бяха на крачка пред нас — бяха устроили засада в района, когато наближихме пещерата.

— Какво? Как е възможно?

— Подразбрах от разговора с Шърман Смитсън. Той ми каза, че терористите са го разпитвали преди два дни и се изтървали, че узнали за местонахождението на пещерата и участието на Хърбърт Хувър в тази история от документи, които намерили в кабинета на Ейб.

— Преди да стигнем там?

— Не мислех, че са имали време за претърсване. Но очевидно съм грешал.

— Ти попадна ли в засадата?

Мърсър кимна.

— Беше доста напрегнато. Освен автоматите тия типове разполагаха с РПГ-та и миномети. Ако не беше Букър Сайкс и хората му, със сигурност щяха да ми видят сметката.

Джордан бе пребледняла, но гласът й остана твърд.

— Мърсър, трябва да спреш това. Непрестанно излагаш живота си на опасност. И за какво? За някакви камъни? Заради отмъщението? Заслужава ли си да умреш за тези неща?

— Сега вече няма голямо значение.

— Защо?

— Защото научих също така, че Майк Дилман се е опитал да прати останалите кристали със самолет в Щатите. Но те не са пристигнали.

— Как може да си сигурен?

— Били са на борда на самолета на Амелия Еърхарт, когато изчезнала някъде в Тихия океан през 1937.

— Амелия Еърхарт? Наистина?

— Боя се, че да. И освен ако някой не е готов да похарчи милиони долари за издирването на самолета й, смятай, че са изгубени завинаги.

— Хъм… това означава, че двамата с теб ще имаме повече време да се опознаем. Трябва да призная, че докато те чаках, тръпнех от нетърпение като малко момиче.

— Тръпнеше? По мен? Наистина? Това ми харесва.

Тя се усмихна срамежливо.

— Има нещо в теб, Мърсър. Ти си… различен. Искам да те опозная по-добре. Имаш ли семейство? Кой ти е любимият филм? Всичко.

На вратата се позвъни и Мърсър се изправи.

— Май няма да имаме време да се опознаваме.

Тя смръщи вежди.

— Напротив, ще имаме. Който и да е — отпрати го.

Той прекоси библиотеката и извика от терасата над фоайето:

— Отворено е.

Вратата се отвори и влязоха двама души. Той им помаха и се върна при Джордан.

— Кой е? — попита тя. Мърсър не отговори. На лицето й се изписа тревога. — Мърсър, какво става?

— Историята й се оказа съшита с бели конци — отвърна той.

— За какво говориш? Чия история?

— На момичето, което блъсна агент Хепбърн. В началото изглеждаше наред — работела в „Старбъкс“ и учела в Мериленд, така че фактът, че в този ден била на пътя и блъснала Кели, приличаше на случаен инцидент. Но някои неща не ми даваха мира, затова вчера от Айова позвъних на партньора на Кели Хепбърн и го помолих да се разрови по-дълбоко.

— И аз го направих — заяви агент Нейт Лоуъл, който тъкмо пристъпваше в стаята. Свали слънчевите очила и ги прибра в страничния си джоб. Зад него, подпирайки се на патерици, влезе Кели Хепбърн. Главата й бе омотана в бинт.

Тя се усмихна на Мърсър и заговори:

— Оказа се, че онова момиче — Саманта Роудс — си бъбри постоянно по телефона с приятели, докато пътува от работата за училище. Проследихме движението й по клетките и установихме, че маршрутът й минава на половин миля от мястото, където ме е блъснала.

Лоуъл продължи оттук:

— Притиснах я, за да обясни защо в този ден е сменила маршрута, и й заявих в лицето, че е търсела среща с Кели. Тя отрече, но тогава се развиках и изиграх ролята на лошото ченге.

Мърсър подозираше, че тази роля страшно му харесва.

— Не разбирам. — Джордан ги гледаше. — Какво искате да кажете?

— Казваме, че Саманта се огъна и си призна всичко. Било й е платено от една организация, за да удари Кели Хепбърн. Дори са й помогнали да наеме джип, за да не пострада.

— Какво? Каква е тази организация?

— Успокой се, Джордан — каза навъсено Мърсър.

— Работила е за Земната лига. Предполагам, че ти също работиш за тях. — Джордан се облещи. — Трябваше да се вслушам в проклетата си интуиция още в самото начало, в къщата на Ейб. Стори ми се, че чух стъпки горе, когато влизах, но не бях сигурен. После те намерих заспала — но ти си претърсвала къщата по поръчка на твоите приятелчета, а като си ме чула, си захвърлила дрехите и си се престорила, че спиш. Всичко беше театър, нали? Предполагам, че си отишла там, защото наистина си познавала Ейб отпреди това и двамата с баща ти са били колеги.

Джордан мълчеше.

— Онази хонда, дето я гонехме, беше твоята, нали? Кой я караше — приятел, другар по оръжие?

Тя отказваше да отговори. Това нямаше значение. И без това беше загазила. Мърсър продължи:

— Нещата малко се объркаха в колежа, когато взеха да стрелят по нас, а после ти опряха оръжие в челото. Но ти издържа. Изигра го чудесно. И когато всичко беше казано и направено, аз повярвах, че си жертва в тази история също като мен, и ето че изведнъж противниковата страна се обзаведе с шпионин, обитаващ проклетата ми гостна. — Блъсна с длан по масичката за кафе и Джордан подскочи, но не посмя да го погледне в очите.

— Ти си им казала какво намерих в кошчето на Ейб. И как това има връзка с Хърбърт Хувър. Дала си им координатите, които получих от Шърман Смитсън. Ето откъде са научили за пещерата и са наели местни главорези, за да ни причакат. А когато избягахме, твоите хора са направили това, което вече бях намислил. Отишли са в библиотеката „Хувър“, за да потърсят други сведения, за които Смитсън не се е досетил. И са ги открили. Вероника Бътлър. Жена, която отвлякоха пред очите ми и която вероятно в момента е мъртва.

Джордан прие тази новина като плесница. Мърсър продължаваше със студен и безстрастен глас:

— Стори ми се странно, че онези типове са оставили Смитсън жив. Застреляха Ейб и колегите му, защо тогава да не убият и него? Още по-странно бе, че нападателят му казал, че са измъкнали повечето информация от кабинета на Ейб. Казали са му го нарочно, за да стигне тази информация до мен. Удобно обяснение защо винаги се озовават там, където и аз. Погрижили са се да прикрият истинския виновник в тази история. И което е най-интересно — Мърсър се обърна към агентите, — аз си спомних, че Джордан ми каза, че изгубила телефона си, когато изгоря къщата на Ейб. След засадата в Афганистан проверих разпечатките на моя домашен телефон. Не че имах някакви подозрения към нея, просто исках да не пропускам нищо. Видях само познати номера. Не се беше обаждала на никого. После, тази сутрин, докато летях от Де Мойн, зърнах в едно списание същата пластмасова гривна, която Джордан носи откакто се срещнахме. Помня, че я забелязах на ръката й първата вечер, докато галеше Драг. Но сега вече знаех, че това е последен модел часовник, който е свързан с клетъчния телефон. През цялото време е била в контакт с хората си.

Джордан продължаваше да мълчи.

— Това, което не разбирам, е защо се е прицелила в мен? — попита Кели Хепбърн. — Вярно, ти им каза, че работя по случая, но ние не разполагахме с нищо. Двамата с Нейт бяхме стигнали задънена улица.

Джордан и този път предпочете да не участва в разговора и Мърсър продължи:

— Предполагам, че е била пред вратата на тази стая онази първа нощ, когато вие двамата нахлухте като Рамбо и Рипли от „Пришълец“. Мислехме, че е заспала, но вероятно е чула разговора и е подала сигнал за тревога. Или пък си е помислила, че без теб ще бъда напълно откъснат от разследването. Ти каза нещо в този смисъл, когато вечеряхме тук.

— И без твоята помощ — кимна Хепбърн, съгласна със заключенията му, — разследването на ФБР нямаше да стигне доникъде.

— Защо? — обърна се Мърсър към Джордан. — Доста хора изгубиха живота си в тази история, ти самата пострада и можеше да загинеш. Попита ме дали това, което правя, си заслужава да умре човек. Сега те питам същото.

— Арестувана ли съм? — отвърна с въпрос Джордан. Говореше с по-твърд глас, отколкото Мърсър би очаквал при тези обстоятелства, и той се зачуди дали за пръв път не чува истинската Джордан Уейсман.

— Още не — рече Кели.

Джордан изгледа и тримата преди да отговори:

— В такъв случай няма да кажа нито думичка.

— Добре. — Кели кимна на партньора си. — Нейт, твой ред е.

Едрият агент прекоси стаята. Все пак бе така добър да дръпне Джордан за здравата ръка, докато я изправяше.

— Джордан Уейсман, арестувана сте за съучастие в опит за убийство на федерален агент.

Тя изстена от болка, докато той кръстосваше ръцете й отзад и й слагаше стоманени белезници.

— Имате правото да мълчите. Всичко, което кажете… — Той изговори забързано останалата част от протокола „Миранда“. — Разбирате ли правата си, или трябва да ви ги обясня?

— Върви на майната си, фашистка свиня!

Мърсър поклати тъжно глава.

— Мисля, че знам за какво е всичко това. — Лоуъл и Хепбърн се обърнаха към него. — Преди да си тръгна двамата с нея имахме спор за глобалното затопляне и за миг ми се стори, че разговарям с фанатичка — беше толкова пристрастена, че не понасяше чуждо мнение по въпроса. От години повтарям, че темата за климатичните промени вече не е свързана с наука или политика, а се е превърнала в морален императив. Някои вярват, че спасяват планетата, и всеки, който не приеме правотата на кръстоносния им поход, се превръща във враг. И това оправдава всички техни действия. Когато четем за климата, срещаме думи като може, би могло или потенциално. Уклончиви изрази, които нямат място в истинската наука. Ала когато повтаряш твърде често някои твърдения, хората започват да вярват в тях и да си мислят, че климатолозите наистина могат да предсказват времето със стотици години напред.

— Науката го е доказала, кучи сине! — ядоса се Джордан. — Деветдесет и седем процента от климатолозите са съгласни, че…

— За какво са съгласни, Джордан? — прекъсна я той. — Че Земята се затопля. Хората, които са съгласни с това, трябва да са сто процента, а не деветдесет и седем. Че човечеството допринася за затоплянето. Отново по-добре да са сто процента, защото излиза, че тези три процента са кръгли глупаци, които не разбират какво им казва науката. Но какво ще кажеш за твърдението, че сегашното затопляне е безпрецедентно? Че е опасно? Че трябва да прекратим използването на органични източници на енергия, или рискуваме да превърнем планетата в пустиня? Наистина ли смяташ, че деветдесет и седем процента от сто процента са съгласни с нещо, което намирисва на политика или на лична преценка на риска? Това деветдесет и седем процента, което чувам навсякъде, е толкова безполезно, колкото когато някой ти каже, че определена година е с една десета от градуса по-топла от всяка друга заради глобалното затопляне. Това е статистически шум и не е доказателство, че трябва да обезвъглеродим нашето общество.

— Мърсър, ти просто отричаш всичко — каза тя. — Държиш се покровителствено с мен и казваш, че приемам истината за климатичните промени на доверие, но сам я отхвърляш само защото като всички други глупаци предпочиташ онова, което вече ти се дава наготово — та било то и органично гориво, което накрая ще съсипе тази нещастна планета.

— Никога не съм отричал нищо — отвърна Мърсър. — Но ти си приела догмата за климатичните промени, без да я подлагаш на съмнение. Навремето бях сигурен, че в края на краищата науката ще победи и че вярата, че нашата планета е обречена, ако не се върнем в осемнайсети век, ще бъде подложена на преоценка в светлината на нови открития. Сега? Климатологията бе похитена от политици и защитници на околната среда и вече не съм уверен, че здравият разум ще надделее. И не забравяй — ти и хората ти сте готови да убивате, за да прокарате своята научна теория… при това все още в нейния зародиш.

Възцари се тишина. Накрая Лоуъл попита:

— И сега какво?

— Сега ще подготвим обвинението срещу Джордан и момичето, което се опита да ме убие с колата си — отвърна агент Хепбърн. — И ще разследваме Земната лига. Сигурна съм, че ще отрекат за връзка с тези двете, но няма да е задълго.

Джордан седеше на дивана, втренчила поглед пред себе си.

— А ти, Мърсър? — попита Кели.

— Аз ли? За мен остава по-лесната част. Ще ида да потърся изчезналия самолет на Амелия Еърхарт. И трябва да го свърша за… — Той вдигна глава, сякаш изчисляваше нещо наум. — За три дни.

— Глупости — изръмжа Лоуъл.

— Не. Говоря съвсем сериозно.

— Нейт, отведи госпожица Уейсман в колата — каза Кели. — Искам да поговоря с Мърсър. Ще сляза след минутка.

— Ей, кучко! — озъби се Джордан. — Нямам нито обувки, нито сутиен.

— Съжалявам, миличка. — Кели я погледна състрадателно. — Не бях забелязала. Ще ти взема вещите.

— Не можеш да ги пипаш без заповед за обиск.

— Е, тъй като Мърсър плати за тях, те всъщност не ти принадлежат. Достатъчно ми е неговото разрешение. — Тя погледна Мърсър и той кимна. — Ето. Разчитай на мен.

— Джордан — каза Мърсър, докато я извеждаха. — Само за протокола, направих ти услуга, като не ти казах, че отивам в Айова, за да не го съобщиш на твоите чудовища. Едно обвинение по-малко за теб. Препоръчвам ти да сътрудничиш на ФБР и може би ще избегнеш решетките.

— А аз ти препоръчвам да идеш в ада!

Мърсър погледна Кели и завъртя обезсърчено очи.

— Радвам се да те видя на крака, ако може така да се каже.

— Още не са ме обявили за здрава, но не бих пропуснала тази сцена за нищо на света.

— Какво казват лекарите?

— Ще ме държат в гипс пет седмици, а вече не се търпи.

— Ами за главата?

— Сътресение. Виждам малко замъглено и главата ми ще се пръсне, но ще се оправя, ако не ме фраснат наново.

— Колко коса трябваше да обръснат?

— Достатъчно, за да нося шапки докато ми свалят гипса. — Тя го погледна с усмивка. — Знаеш, че е заради циците, нали?

— Моля?

— О, стига, Мърсър, беше заради циците на Джордан. Затова не я заподозря, не послуша интуицията си. Жалко, но… не мога да кажа, че те виня. Наистина са доста впечатляващи. Или природата е била благосклонна към нея, или е изръсила трийсет хилядарки на някой пластичен хирург в Бевърли Хилс. И ако кажеш кое от двете е, ще ти откъсна едната ръка и ще те пребия с нея.

Мърсър се ухили, но не отрече обвинението й.

— Сигурен съм, че имаше повече от това.

— Няма друг начин, след като е най-старият трик от книгите. Винаги действа. Аз, от друга страна, не й вярвах от мига, когато я видях.

— Женска интуиция?

— Наречи го както щеш, но знаех, че прикрива нещо зад това хубавичко лице и подскачащи цици.

— Моята малка глава е мислела вместо мен, това ли искаш да кажеш?

— Ти си мъж, Мърсър. Няма как софтуерът да надвие хардуера. — Кели трепна, осъзнала двойното значение на фразата. — Това изобщо не си го чувал от мен.

Мърсър се разсмя.

— Никога.

— Както и да е, мисля, че Джордан е казала на шефовете си да ме изключат от играта, защото е усетила, че ровя около нея. Тя те въртеше на пръста си, а Нейт не беше фактор, защото смяташе случая за загуба на време, така че само аз представлявах опасност.

— Има логика — съгласи се той.

— Освен това, ако трябва да съм честна, мисля, че тя ме виждаше като съперница и се е постарала да ме разкара от сцената.

— Кели, говориш смешни неща.

— Не се инати. Знаеш какво имам предвид — а макар че ти се бе изкъпал току-що, тя направо миришеше на секс. — Преди Мърсър да успее да отговори Кели Хепбърн вдигна ръце. — Не съм дошла тук, за да те съдя.

Мърсър завъртя глава. Не знаеше какво да каже. Успя само да се разсмее.

После дойде и моментът Кели да се разсмее.

— Ти си толкова предсказуем… дори мисля, че вече обсъждаш със себе си дали да не ме поканиш на среща.

— Така ли?

— Точно така, но няма да го направя, докато тази къща не се отърве от миризмата на предишната жена.

— Съвсем правилно.

— И гледай да не ме каниш в присъствието на Нейт. Той малко прекалява с протекциите си… което обяснява защо се прави на мачо задник, когато ти си наоколо.

— И това е вярно. Нещо друго?

— Предпочитам тайландска и френска кухня и освен ако нямаш ножица за гипс не смятай, че ще получиш нещо повече, докато не се отърва от него… може би. А сега трябва да вървя. Изпрати ме.

Мърсър трябваше да признае, че му бе приковала вниманието.

Когато излязоха в преддверието, Кели спря, подпря се на патериците и погледна Мърсър в очите.

— Нейт беше прав, нали? Че дрънкаш глупости. Имам предвид как си щял да намериш самолета на Амелия Еърхарт.

Мърсър вдигна пръст пред устните си, за да я накара да замълчи, и отвърна небрежно:

— Глупости са, разбира се. Никой никога няма да открие Амелия Еърхарт. Направих го само за да подразня партньора ти. — Наведе се към нея и усети уханието на шампоана й за коса. Реши, че миризмата му харесва. — Джордан все пак прекара в къщата ми цяла седмица. Нищо чудно да се подслушва.

Тя го погледна и по лицето й позна, че не се бе досетила за това. После попита с небрежен глас:

— Какво ще правиш сега?

Той я поведе навън и й помогна по стълбището. Слизаха бавно, тъй като Кели се затрудняваше с патериците по витата стълба.

— Ще проверя в интернет за ножица за гипс.

— Много смешно.

— Така си и помислих. — Прекосиха фоайето и Мърсър отвори вратата. Излезе на площадката и огледа улицата. Не виждаше нищо извън обичайното. Ягуарът му си бе на мястото. Трафикът бе нормален, никой не седеше в колата си близо до къщата. Видя, че Нейт Лоуъл се е надвесил над задната врата на своя седан: вероятно разговаряше с Джордан.

— Мислиш ли, че има бръмбари?

— Възможно е — каза Мърсър. — Щом могат да организират катастрофа, значи пипат здраво.

— А за Еърхарт — сериозно?

— Напълно. До два дни ще знам приблизително къде е паднала. Но откриването на самолета ще отнеме малко повече време.

Кели Хепбърн извади телефона си.

— Какво правиш?

— Ще се обадя на Нейт. Все още съм в болнични и не мога да поискам да пратят екип, за да провери къщата ти. Но той може.

— Остави това — спря я Мърсър. — Ще ми помогнеш много повече, ако размърдаш хората си за самолета. Ако къщата ми се подслушва, вече знаят, че нямам никакво намерение да го търся.

Кели кимна, осъзнала, че е прав, и прибра телефона. После попита:

— Имаш ли нужда от охрана?

— Не. Не мисля, че е наложително. За такива като Джордан и момичето, което те блъсна, това е кръстоносен поход. Начин да докажат, че са посветени на каузата. За хората над тях, предполагам, мотивът е само пари. Няма да харчат повече средства за мен, ако смятат, че следата е изстинала.

— Добре — каза агент Хепбърн, но не изглеждаше напълно убедена. — Ще държим връзка, ако има нещо за обсъждане.

— Разбира се.

Хепбърн бе права да се съмнява, че е изгубил желание да преследва убийците. Ако го познаваше по-добре обаче, щеше да знае, че твърде дълго бе прекарал в защитна позиция и сега бе готов да прехвърли топката в терена на противника.