Пиърс Браун
Златен син (42) (Книга втора от „Червен изгрев“)

41.
Ахил

Няма време за скръб. Войниците ми са намалели десетократно и въпреки това пак трябва да се разделим. Армията ми извън града се хвърля върху непревземаемите стени и очаква помощ отвътре. Досега не са я получили. Моите Легати ще чакат сигнала ми и ще се питат дали съм загинал. Заради мълвата можем да загубим битката.

Изпращам Рагнар заедно с останалите от Обсидиановите да отвори една от портите в стената на моите Легати, които ни чакат заедно с хиляди Сиви и Обсидианови в резерв.

— Не ти давам Златни — казвам на Рагнар. — Разбираш ли какво значи това?

— Разбирам.

— Това може да бъде начало — казвам тихо. Навеждам се и вдигам от калта захвърлен бръснач. — Дълг на човека е сам да избира съдбата си. Избери своята. — Подавам му бръснача.

Рагнар поглежда назад към Обсидиановите. Броните им са очукани след изваждането от скафандрите. И са целите в кал. По-дребни от него. Някои са жилави и мълчаливи. Други — грамади, и пристъпват от крак на крак от нетърпение. Всички тези черни очи и бели коси. Въоръжават се с оръжия, взети от убитите от мен Сиви и Обсидианови. Не са достатъчни за всички, а ако се натъкнат на Златни, въобще няма да са от полза.

Рагнар прави своя избор. Той протяга ръка. Виещите се подготвят зад гърба ми. Паламидата все още го оглежда злобно.

— Избирам да те последвам — казва той. — И избирам да ги поведа.

Пъхам бръснача в ръката му.

— Дароу! — ахва Паламидата. — Какво правиш?

— Млък! — сопва й се Севро.

— Той не може да постъпи така! — Паламидата се втурва напред с тежка стъпка и се опитва да изтръгне бръснача от ръката на Рагнар. Той не го пуска. — Откажи се! Роб! Дай ми бръснача! — Тя вади собствения си бръснач. — Дай ми го или ще отрежа ръката, която го държи!

— Тогава аз ще те посека, Паламидо! — усмихва се презрително Севро.

— Севро? — Паламидата притичва обратно до него с широко разтворени очи. Поглежда мен, останалите Виещи, които стоят и мълчат, защото не са сигурни какво се е случило току-що. — Да не полудяхте? Той няма право! Това е наше! Той не го…

— Заслужава? — пита Севро. — Коя си ти, че да го решаваш?

— Аз съм Златна! — крясва тя. — Клоун, Чакълче…

Чакълчето остава безмълвна. Клоуна накланя глава.

— Дароу, какво е това?

— Това е моята армия — казвам. — Спомняш си Института. Спомняш си как съм готов на всичко за тези, които ме следват. Как не приемам съюз с роби. Защо сега се изненадваш от това? Защото е в реалния живот ли?

— Хлъзгав е тоя път, това е. — Клоуна оглежда бушуващата около нас война. — Дори и тук.

— Прав си. Така е. — Навеждам се и намирам още един бръснач, захвърлен в калта. Него подхвърлям на друга Обсидианова, на вид гаднярка и два пъти по-дребна от мен. Тя го хваща, все едно е змия, и ме поглежда със страх. Те са възпитани във вярата, че ние сме богове. Все едно да ти връчат чука на Тор… аз как бих го държал? Севро минава през труповете и намира още няколко бръснача. Подхвърля ги на Обсидиановите.

— Да не се порежете — предупреждава той.

— Разчитам на вас. Давайте! — казвам им аз. Те хукват и изчезват в сгъстяващия се мрак към задната страна на колосалната стена. Обръщам се пак към Виещите: — Има ли проблем?

Всички бързат да поклатят глави освен Паламидата.

— Паламидо? — пита Севро.

Клоуна я сръчква. И тя неохотно поклаща глава.

— Нима проблеми.

Проблем има. След тази случка тя няма да ме последва. Вече усещам как приятелите ми се отвръщат от мен. А те не знаят дори и частица от истината. Но това е проблем, който ще остане за друг ден.

Трябва да действаме бързо. Но разполагаме само с един чифт работещи гравиБотуши за всички ни. Давам ги на Севро. Опитваме дали той може да ни вдигне, както аз издигнах Виещите на Олимп, но щом се хващаме един за друг, а после се залавяме за ботушите, те започват да пращят и да хвърлят искри. Могат да понесат само неговата тежест. Повредили са се някак при боя и спасяването. Кърваво проклятие!

Значи, пеша. И не бива да се бавим.

Посочвам пластината с Откат на извадилите късмет да разполагат с такава след ампутацията на звездните Черупки.

— Сваляй бронята!

— Какво? — измърморва Паламидата.

— Сваляй. Бронята. Без скарабКожата.

— Без броня срещу Преторианци? — надава вопъл Паламидата. — Всички ли искаш да измрем?

— Трябва да действаме бързо. Ако щитът падне, преди да стигнем до Цитаделата, Суверенът ще се измъкне. Ако не я заловим, тя ще има шанс да се прегрупира. Ще се присъедини към своя Властелин на пепелта. Ще призове цялото Общество и те ще дойдат тук, десетократно повече от нас, за да ни смажат. Ще спечелим битката и ще изгубим войната.

— Но ако я пленим… — изръмжава Севро и застава до мен.

— Говорим за Суверена — казва Клоуна. — Тя ще разполага с Рицари Олимпийци, Преторианци…

— Е, и? — пита Севро. — Ние пък разполагаме с нас.

— Шестима сме. — Клоуна свива смутено рамене, когато се вторачваме в него. — Само си мислех, че някой трябва да го изтъкне.

— Имаме да бием петнайсет километра път пеша — казвам. Те кимват. — С моето темпо. — Тогава те се споглеждат тревожно и започват да свалят броните си. — Ако изостанете, намерете си скривалища.

Една трета от земното грави. Тела в примна форма. Трудно ще е. Особено с моята ръка, разкъсана от собствения ми бръснач.

Севро се нагласява до мен, докато Виещите смъкват доспехите си. Долавям ужаса им в дрънченето на оръжията и на отстраняваните с треперещи ръце брони, виждам го в трескавите движения, с които натъркват лицата си с кал, за да ги почернят.

— Те са с теб от самото начало, Дароу. — Севро се оглежда наоколо към попиляния от бурята парк, към далечната Цитадела и сиянието на прелитащите кораби. — Вече сме на половината на това, което бяхме, когато те взехме от Луната. Може и да си заменил Пакс с Рагнар, но тях не можеш да замениш. Нито пък мен.

— Мислех, че си с мен.

— Аз съм твоята съвест. Вървя навсякъде подир задника ти. Така че не бъди лайнар.

— Отбелязано. Следвайте ме! — провиквам се.

Потегляме мълчаливо, вече без брони. С нас са само бръсначите и скарабКожите ни. Вместо гравиБотуши сме обути с долни обуща с гумени подметки. Вървим покрай реката и оставяме стената зад гърба си. Търчим през акри тревисти паркове и гори, разделящи стената от града, докато механизираната война бушува в далечината. Кораби прелитат с рев, разтърсват клоните на дърветата и листата им капят. Далеч вдясно от нас проблясват наземни трамваи и превозват войници до фронта. В далечината светват взривове.

Облаци покриват небето под грамадния щит, покриващ града. Вътре в облаците пламтят експлозии.

Мустанга, ако е жива, вече наближава генераторите на щита. Можем само да се молим да не намерят нейния малък отряд. Ако Касий или ловците му я открият…

С неравномерно темпо покриваме петнайсет километра в спринт. Болка пронизва страната ми. Мускулите жадуват за кислород. А дясната ръка боли от кървавата куршумена рана в бицепса и кървящите разрези по него и по китката. Изгълтах половин пакет стимове и мога да я използвам. Болката не заслепява. Съсредоточава ме. Пречи ми да мисля за загиналите.

Когато стигаме края на гората, не спираме за почивка, а се втурваме по павираните улици на търговския район, минаваме напряко през сгради, издигащи се километър нагоре в небето. Тичаме през опустели нисши Райони, през базара, където лъкатушни коридори ни водят през изровени улици и стени, покрити с графити. От време на време някой Кафяв, Розов или Червен побягва от пътя ни или се втренчва в нас през прозорец или от някоя забутана уличка. Дори и тук, в центъра на тяхното царство, виждам графити, изобразяващи смъртта на Ео. Косата й пламти като поразените изтребители, прорязващи небето над прозрачните щитове на Егия. Някой се издрайфа зад мен. Повръщат непрекъснато. Вонята на жлъчка пътува заедно с нас.

Севро долита отново при нас и каца до мен.

— Отпред има взвод Сиви. Тръгни на юг и извърви една пресечка, а после сечи обратно, за да ги избегнеш. — След това пак изчезва. Следваме указанията му.

Внезапно в небето става някакво раздвижване и ние позабавяме крачка, за да огледаме. Чакълчето се възползва от възможността и се строполява на паважа, дишайки тежко. Високо горе, но пак под щита, орда совалки превозват войници от малкото струпване на южната стена, където се бие Лорн, към северната, където отидоха Рагнар и неговите Обсидианови. Десетки совалки, пълни с резерви, се издигат от доковете в хангарите и пристанищата, обкръжаващи откъм изток и откъм запад седемкилометровите скални стени на Валес Маринерис. Повечето казарми са там, както и фабриките, където висшеЧервени се трудят робски и произвеждат оръжия и потребителски стоки. Скриваме се от летателните апарати. Нещо се е случило на северната стена. Потегляме отново. Чакълчето изстенва. Паламидата я вдига и я крепи да не падне.

Минута по-късно Севро пристига, лявата му ръка виси отстрани на тялото му. Оглеждам я. Той не обръща внимание на моята загриженост.

— Рагнар е отворил кръвогадните порти. — Лицето му разцъфва в усмивка. — Дванайсет бройки във фасадата на стената. Нашите момчета нахлуват вътре. И… — Той стои и се хили.

— И какво?

— И Рагнар е убил Рицаря на вятъра и за малко да съсече Касий.

— Олимпиец? — хлъцва Клоуна.

— Посякъл го пред цялата войска! Обсидиановите в армията направо откачат.

После Севро отлита, а ние продължаваме. Отряд Сиви полицаи ни причаква. Укриваме се, когато стрелбата им нашарва тротоарите, а после свиваме в една уличка, за да ги избегнем.

До крайната ни цел остават четири километра.

Кашлящи и задъхани, ние се препъваме из района около територията на Цитаделата. Крием се сред дърветата като дрипава тайфа отритнати демони. Зад рядката горичка, отвъд една висока стена Цитаделата се издига в мрежа от шпилове. Не златни, а бели с червени орнаменти и все още украсени с лъвовете на Август, макар и синьо-сребристите знамена на Белона да плющят на вятъра над един лъв-ветропоказател. Сребърният им орел изглежда толкова горд — докато Севро не ни помахва от ветропоказателя и не отсича едно от знамената. Не са очаквали някой да проникне толкова навътре.

Освен че е красива, Цитаделата е и крепост. Крепост, срещу която не искам да се изправям. Ще обикаляме стая по стая и ако са останали някакви войници, ще бъдем надвивани, приковавани към стените й от скъп червен дъб и убивани върху мраморните подове. Няма щит, но далеч под нея е разположена мрежа от бункери. Тревожех се, че там ще държат Суверена. Ако тя е настанена там, това ще се превърне в обсада. Ще минат дни, докато я измъкнем, ако изобщо успеем. Затова й предоставям път за бягство. Всичко пада на плещите на Мустанга — щитът трябва да изчезне в определеното време. И да я изкара навън.

Декоративна стена — от онези, които с гравиБотуши обикновено се прескачат като нищо — ни отделя от притихналата територия на Цитаделата. Навсякъде около нас се шири парк. Дървета. Фонтани. Бели площади, по които Златни и Сребърни си пиеха следобедния чай, пустеещи сега. Толкова тихо е тук, в окото на бурята. Севро полита надолу и каца до мен.

— Можеш ли да ни прехвърлиш през стената? — питам.

— Не трябваше да хвърча до ветропоказателя. Идиот! Батериите почти са паднали — мърмори той. — Хайде да опитаме.

Прегръщаме се и той ме вдига във въздуха, гримасничи и се старае да щади лявата си ръка. Ботушите пращят и пръскат искри. Два пъти хлътваме надолу. После се издигаме над стената. Слизам и стъпвам върху нея, а Севро се спуска надолу да вземе следващия Виещ. Малко по-късно главата му щръква за миг над стената, после изчезва, а гравиБотушите му искрят и вият. С едно последно механично изпукване ботушите отказват и Севро и Виещият тупват върху земята от десет метра височина.

Из целия град отеква мощен гръм. В далечината се надига пушек.

Мустанга успя!

Над нас прозрачният щит, който отделяше този свят от света на корабите, рухва. Трепери, разкривява образите на пожарите в града и мълниите горе като криво огледало, пръсва се и се превръща в призматична мъгла. Или се пръсва една осма от него и порой от събрала се вода се излива върху тази част на града на огромни сиви завеси.

— Не сполучи! — провиква се Чакълчето оттатък стената.

Но сполучи. Една по една връзките, поддържащи щита, се претоварват. Получава се верижна реакция и най-сетне мощни водни завеси, следствие на бурята, се изливат върху Егия. Рок, ако побеждава, ще прати подкрепленията. Все едно, градът е превзет. И дори сега телохранителите на Суверена ще я измъкнат от бункерите, за да избяга от загубената планета. Но площадките за излитане на совалки са още два километра по-нататък, от другата страна на територията на Цитаделата. Всичко това трябваше да се развие по-различно. Аз трябваше да съм с доспехите си, начело на сто Обсидианови и дузина от най-добрите ми Златни. Вместо това водя банда свои приятели към месомелачката. Трябва да променя парадигмата, но не искам да ги подлагам на риск. Поглеждам от стената надолу към Севро, който веднага разпознава погледа ми.

— Не, Дароу — казва той. — Мисли за своята мисия! — Той ме умолява, скача и дращи по стената, а аз се извръщам. — Недей, Дароу. Чакай! Ще те убият!

Скачам от другата страна на стената в градината на Цитаделата.

Линията на живота у някои хора е толкова силна, че се разнищва и шиба тези около тях. Достатъчно приятели платиха за моята война. С това трябва да се справя сам.

— ДАРОУ! — вика той в ужас и отчаяние. — СПРИ!

Тичам така стремглаво, както не съм тичал през целия си живот. Суверенът няма да ми избяга. Всичко това извърших, за да я хвана. Да я пленя, да разруша Обществото. Пленя ли я, сцената е подготвена. Ние ще се вдигнем. Можем да победим. Прескачам редици от храсти, препускам покрай фонтани, газя розите. По ръката ми се стича кръв. Не чувствам тялото си. Летя над земята, стиснал Секача.

Ето!

Завивам зад един ъгъл на Цитаделата. Отвъд розова градина е разположен бял двор, почернял от саждите на двигателите на лични яхти. Четири самотни кораба стърчат в зона за приземяване, която побира стотина. Всички совалки са черни, с гигантски златен полумесец, изрисуван върху широките им манипули^[1], но най-масивната, с по-големи двигатели и подсилен корпус, е тази на Суверена. Другите са примамки, почти толкова масивни и почти толкова бронирани. Във въздуха са неразличими.

Със сигурност са ме видели на сензорите. Сиви мелези са тръгнали към мен. Обсидианови бодигардове са пуснати от някоя тайна казарма да ме убият. Ще ме хванат само ако спра. Дори докато оглеждам площадката за кацане, не спирам да крача. Около черните совалки се суетят Оранжеви и ги подготвят за излитане. Не съм закъснял. Но изходът на Цитаделата е много по-близо до кораба от мен.

Те изскачат отвътре стремглаво. Нея не виждам. Само пурпурни наметала, плющящи в дъжда и вятъра. Свеждат глави срещу вихъра и поглеждат нагоре към небето, където дирите от Железния дъжд сияят над бурята и от тях черните облаци изглеждат като стомана, бавно нажежаваща се в пещта. Моите Титани идват.

Преторианците бързат, тичат нагоре по дългата рампа към търбуха на совалката заедно със Суверена. Мярвам лицето й, когато тя хлътва вътре. Сред свитата й виждам Айя. И Карн. И Фичнър, тоя грозен предател и кучи син. Ускорявам крачка. Краката ми са изтръпнали от изтощение. Дробовете ме болят. Влагам всичко от себе си в този миг. Животът ми в мините, часовете на страдание с Хармъни, ужасите в Института. Цялата обич, която заслужих и загубих и заради която все още искам да живея — оставям я да се разпали в мен…

Половината свита чака на тротоара, оставена да наблюдава кораба, докато лампите му присветват и двигателите му загряват. Примамките правят същото. Когато се доближавам, един Златен от Белона се обръща. Очите му блясват и се ококорват и аз го заколвам в движение, а той издава сподавен писък. И други се обръщат — мъже, жени, воини, Политици, Златни и Сребърни, които разпознавам от времето, когато стоях до Август.

Осъзнават присъствието ми на вълни. Врагът трябва да е на портите, а не сред тях, и затова, щом ме виждат, се сепват. А когато успяват да си съберат мислите, вече съм далече от бронираните им ръце. Отскачам от протегнатата хватка на един Сив и дръпвам чантичка с муниции от кръста му. Замахвам назад и уцелвам плът.

Възгласи. Опипване за бръсначи. Куршуми, пулсЗаряди профучават край главата ми. Рампата на совалката тръгва да се прибира, когато корабът започва да се издига.

Надавам вопъл и скачам с цялата си някогашна мощ. Дланта на ранената ми десница се вкопчва в края на рампата. Очите ми ще изскочат от напрежение и болка в пръстите. Корабът продължава да се издига. Ревът на двигателите ме изпълва, сърцето се блъска в ребрата ми. Рампата продължава да се затваря. Изпухтявам отчаяно и се мятам нагоре, непохватно под този странен ъгъл, ала при ниската гравитация това е възможно. Претъркулвам се напред в трюма, падам на колене и се задъхвам, опрял Секача на пода. Боботенето на двигателите заглъхва, щом вратата се затваря и херметизира. Чувам само накъсаното си дишане и грохота на смъртоносната совалка, впуснала се в бягство.

Вдигам очи.