Пиърс Браун
Златен син (10) (Книга втора от „Червен изгрев“)

10.
Сломен

Аз съм съкрушен.

Седя сред бездна. Взирам се в ръцете си. Ръцете, които не можаха да спасят жена ми, детето ми. Тя беше права. Нямах сили да понеса истината за втората жертва, сторена от Ео. Ео можеше да живее. Можеше да роди детето, което винаги сме искали. Това бъдеще не е достойно за нейното мълчание. Аз не бях достоен за него…

Усещам нещо дълбоко вътре в гърдите си — глуха, сурова болка. Сякаш в душата ми е зейнал мрак, докато тялото ми се стяга и се увива около скръбта. Чувствам се, сякаш тежа хиляди килограми. Раменете ми се прегърбват. Гърдите ми се стягат. Пръстите ми се свиват в юмрук. Странна ми е мисълта, че тези ръце са били с мен през цялото това време. Те помогнаха да дръпна глезените й. Те я погребаха в пръстта. Но те погребаха не само нея, нали?

Точно така. Те погребаха и друг живот. Нероден. Нашето дете — мъртво, преди да е живяло. А аз дори не знаех. Предадох ги и двамата. Видеото с усиления звук отново тръгва.

— Нося дете — казва тя на Дио върху ешафода. — Нося дете.

Повтарям го десетина пъти и усещам как се смалявам и потъвам в коридор от скръб.

Златните убиха не само нея. Убиха и онзи, който винаги съм искал да бъда — съпруг и баща. Да бях я спрял. Да не бях се цупил като дете, когато загубихме Лавъра, на нея нямаше да й хрумне да ме заведе в градината. Де да имах силата да се престоря, че загубата на Лавъра ни най-малко не ме притеснява!

Цялото семейство, което можех да имам. Жена. Синове. Дъщери. Внуци. Били са погубени още преди да ги има. Ео никога няма да прегърне нашата дъщеря. Никога няма да целуне сина ни, докато заспива, и да ми се усмихне, докато ръчичките му стискат моя пръст. От това семейство, което можеше да го има, съм останал само аз. Черна сянка на мъжа, който ми бе отредено да бъда.

Гневът се надига. Ние имахме шанс — и вече го няма. Всичко, което исках, вече го няма — заради мен и заради тях. Заради техните закони. Тяхната несправедливост. Тяхната жестокост. Те накараха една жена да избере за себе си и за нероденото си дете смъртта пред живота в робство. Всичко това — заради властта. Всичко това, за да запазят своя съвършен малък свят.

— Ти не бе достатъчно силен — казва Хармъни. — Сега достатъчно силен ли си, Пъклолазе?

Поглеждам я, докато сълзите прокарват топли пътечки надолу по лицето ми. Суровият й поглед, вперен в мен, се смекчава.

— И аз имах деца някога. Радиацията разяде вътрешностите им и дори не им дадоха болкоуспокояващи. Дори не поправиха теча. Казаха, че ресурсите не достигали. Мъжът ми просто седеше и ги гледаше как умират. Накрая и той си отиде от същото. Добър човек беше. Но добрите хора умират. За да ги освободим, за да ги защитим, ние трябва да бъдем диваци. Затова дай ми зло. Дай ми мрак. Кърваво проклятие, превърни ме в самия дявол, ако можем да донесем макар и най-бледия лъч светлина!

Изправям се и я обгръщам с ръце, докато си мисля за истинския ужас, пред който са изправени тези като нас. Действително ли бях забравил? Аз съм рожба на ада и твърде дълго се заседях в техния рай.

— Каквото пожелае Арес, ще го сторя!

 

 

— Плиний я е пратил тая кучка — изсъсква Чакала, докато Жълтия лекар бавно отстранява изгорялата кожа от ръката му и отново нанася новорастящи култури. — Не са Синовете на Арес. Те не биха избили толкова много нисшеЦветни. В противоречие е с профила им. Сигурно е Плиний. Или Преторианците на Суверена под прикритие.

Светлините на преминаващите кораби проблясват през стъклото. Той изругава и крясва на прислугата си да затъмнят прозорците. Сивите ме доведоха тук, в частния му небостъргач, вместо в Цитаделата, както помолих. Мястото гъмжи от наемници. Той предпочита Сивите пред Обсидианите — освен онзи Опетнен, очевидно. Аз съм единственият друг Златен, което показва степента на неговото доверие. Името му несъмнено би привлякло толкова хрантутници, че цял град да населиш с тях, но той се чувства добре сам. Също както мен.

— Възможно ли е да е Виктра? — питам. — Тя не остана…

— Тя вече доказа лоялността си. Не би използвала бомба. Освен това е влюбена в теб. Не е била тя.

— Влюбена в мен? — питам слисано.

— Сляп си като Сините! — Той изсумтява, ала не казва нищо повече по въпроса. — Нашият съюз трябва да остане в тайна, докато не се махнем от тоя проклет спътник, което значи, че кракът ти не е стъпвал в оная кръчма. Ако на Плиний му бе известен размахът на нашите планове, щеше да действа по-радикално. Вярвам, че негова цел съм бил единствено аз. Затова ти ще се върнеш в Цитаделата. Ще се престориш, че нищо не е станало. Аз ще продължа да действам по своя план с главатарите на синдиката, а в края на Срещата ще откупя договора ти.

И в този момент техният свят ще се промени.

Обръщам се, за да си тръгна и да го оставя, но гласът му ме спира на вратата:

— Ти ми спаси живота. Само още един човек го е правил. Благодаря ти, Дароу.

— Кажи на новата си кожа да израства по-бързо. Не би желал да пропуснеш галатържеството за закриването.

 

 

Следващите три дни преминават в мъгла, мислите ми са обсебени от Ео и загубеното от нас. Не мога да избягам от скръбта. Тя ме мъчи дори и когато тренирам до смърт в спортната зала на имението. Не водя светски разговори. Страня от приятелите си. Нищо от това няма значение. Не и за мен. В присъствие на болката животът помръква. Теодора забелязва и се старае с всички сили да разведри киселото ми настроение, дори ми предлага да се развлека с Розите от Градината на Цитаделата.

— По-добре вие, домине, отколкото някой недодялан тип от Газовите гиганти — казва тя.

Вестта за бомбените атентати се разнася из цялата Цитадела, тя е водеща сред новините. Обществото го отиграва добре — излъчват действията на техните спасителни отряди. Разпространяват инструкции как да се справим с потенциална криза. Жълти психолози анализират Арес от екрана и заключават, че латентна сексуална травма на младини го кара да напада, за да поеме отново контрола над своя свят. Виолетови актьори и изпълнители събират пари за семействата, загубили близки. Самият Живак жертва три процента от личното си състояние за помощи. Обсидианови и Сиви командоси нападат астероидни бази, където „се обучават“ Синове на Арес. Сиви агенти — антитерористи, дават пресконференции и твърдят, че са задържали отговорните, вероятно Червени, които са открили в някаква мина или в бордеите на Луната.

Това е фарс и Златните го разиграват тъй добре! Те се крият от камерите и го представят като борба на всички Цветове срещу Червените терористи. Тази борба не е на Златните. Тя е на цялото Общество. Нещо повече, Обществото побеждава, защото нашата жертвеност и покорство ни позволяват да просперираме. Чиста проба фъшкии, кърваво проклятие да ги стигне дано!

И все пак вината трябва да бъде хвърлена върху някого. Затова АрхиГубернаторът е привлечен да отговаря на запитвания относно това как се справя със ситуацията. Как Синовете са стигнали от Марс на Луната? — ще го попитат. Стършеловото гнездо на Златните се разжужава, както и очаквах, но въпреки това галатържествата продължават. Наблюдавам как Златните разиграват своите игрички на интриги и дипломация и гърчат по празненства, конференции и срещи, недокоснати от мръсните игри с терористите. Те са закриляни, защитени от ужаса.

По-рано щеше да ме обезпокои, но сега те за мен са просто сенки. Сякаш вече са станали само спомен. Това настояще е нищо в сравнение с моето минало.

Докосвам със съжаление бомбата на гърдите си. Направена от Мики. Копие на пегаса, който носех в Института, приютил косата на Ео, той сега лежи на тайно място заедно с другите ми лични вещи. Трябва само да завъртя главата му и се превръща в бомба. Пръстенът, който ми дадоха, ще я задейства.

Отдръпвам се от приятелите си, от Виктра. Питала е Рок какво ми е. Зная, той ще отговори, че съм като вятъра — създание, податливо на приумици и настроения. Или нещо такова. Той се върти край мен, идва в покоите ми, когато вече съм си легнал, опитва да се боричка с мен в спортната зала. Но не мога да се усмихвам с него, да слушам как тихият му глас чете стихотворения, да обсъждам философски въпроси, дори да споделям шеги. Не мога да си позволя да му съчувствам, защото знам, че скоро ще е мъртъв. Опитвам се да го убия в сърцето си, преди да го убия от плът и кръв.

Мога ли да го добавя в списъка на вече пратените от мен в гроба?

Най-сетне намирам отговора привечер в деня на галатържеството, когато Теодора ми донася изгладените дрехи от перачницата. Тя не споменава нищо, което да ми напомни за Рок. Не ми предлага дълбоки мъдрости. Вместо това прави нещо, което никога не съм виждал да прави: грешка. Докато оставя униформата ми на един стол, бутва чаша с вино на съседната маса. Виното се разлива по ръкава на бялата ми униформа. Чувството, което се мярва в очите й, предизвиква у мен студени тръпки — ужас. Както сигурно сърна се взира в прииждащата въздушна кола. Тя излива поток от извинения, сякаш ще я ударя, ако не се извини. Трябва й време да се успокои, избликът на паниката да се разсее. Когато това се случва, тя сяда на пода и мълчаливо попипва униформата.

Не знам какво да правя. Стоя там неловко, после слагам ръка на рамото й да й кажа, че всичко е наред. Точно тогава тя избухва в плач и тежки ридания разтърсват крехките й рамена. Тя се дръпва от ръката ми и казва, че ще трябва да облека черно вместо бяло. Може и да не знае какво предстои, но го усеща в мен, във въздуха.

Докато другите улани се заиграват помежду си, вземат вани с микроабразия и се съветват със стилисти в подготовката си за галатържеството, аз с треперещи пръсти завързвам връзките на тежките си военни обувки. Никога не ме е бивало да спасявам приятелите си. Като че вечно им навличам беди. Убеден съм, че Севро е все още жив само защото е далече от мен. Фичнър постоянно се боеше, че ще убия сина му. Каза, че нишката на живота ми била толкова здрава, че протривала тези около нея. Сега, докато гледам така Теодора… това ми напомня колко крехки и сложни същества сме в действителност. Не знам защо тя се разплака. Някаква травма от миналото? Някакво усещане за предстоящото? Незнанието ми напомня за задълбочеността на хората около мен. Аз съм безмълвен и студен, но Рок е сърдечен… Той щеше да знае какво да каже.

Почуквам на вратата му няколко минути преди времето, когато свитата на Август трябва да потегли от вилата за тържеството. Не получавам отговор. Отварям вратата и откривам приятеля си да седи на леглото, прихванал нежно старинна книга за гръбчето. Щом вижда, че съм аз, гладките му черти се разтягат в усмивка.

— Помислих те за Такт, дошъл да ме врънка да ударим по някой и друг стим преди тържеството. Той вечно си мисли, че щом чета, значи не правя нищо. Няма по-голяма беда за интроверта от екстровертите. Особено онова говедо. Няма да мине много време и сам ще се закопае.

Изкисквам се насилено.

— Поне си признава пороците.

— Виждал ли си братята му? — пита Рок. Поклащам глава отрицателно. — Пред тях Такт е просто агънце.

— Кръвогадост! — изругавам и се облягам на касата на вратата. — Толкова ли са зле?

— Братя Рат? Ужас са! Ужасно богати. Ужасно талантливи. А основното им достойнство е способността им да прегрешават. В това са направо феноменални. — Рок се ухилва съзаклятнически. — Ако се вярва на мълвата — а аз обожавам мълвата, припомня ми за Байрон и Уайлд, — братята на Такт отворили бардак в Егия, като били четиринайсетгодишни! Заведение от класа, докато не почнали да предлагат… по-специфично ориентирани преживявания.

— И какво станало после?

— Погубени дъщери, синове. Оскърбления. Дуели. Мъртви наследници. Дългове. Отрова. — Той свива рамене. — Това е семейство Рат. Какво да очакваш от тия мизерници? Затова всички толкова се изненадаха, че Такт се е хванал с Железен Златен като теб — пояснява той. — Знаеш ли, братята му го подиграват, че стоял в сянката ти. Затова вечно е толкова жлъчен. Иска да е като теб, ама не може. И затова прибягва до обичайната си защита. — Той се мръщи. — Понякога ми се струва, че ти разбираш всички ни по-добре, отколкото самите ние разбираме себе си. Но пък друг път сякаш изобщо не те е грижа. — Не казвам нищо и Рок накланя глава към мен. — Какво има?

— Нищо.

— Ти не си от ония, дето нищо не става с тях. — Той оставя книгата на гърдите си и потупва края на леглото, канейки ме да вляза. — Седни, моля те.

— Дойдох, защото исках да ти се извиня — произнасям много бавно, докато присядам на ръба на леглото. — През последните месеци и особено последните няколко дни бях сдържан. Не мисля, че постъпвах честно спрямо теб. Та нали ти си най-верният ми приятел! Е, ти и Севро, но той не спира да ми праща странни снимки по нета.

— Пак ли еднорози?

Смея се.

— Мисля, че той има проблем.

Рок ме потупва по ръката.

— Благодаря ти. Но ти си като хрътка, която се извинява, задето маха с опашка. Ти винаги си сдържан, Дароу. Не си длъжен да се извиняваш, че си такъв, какъвто си — не и на мен.

— По-сдържаният може би?

— Може би — съгласява се той. — Всички ние си имаме свои вътрешни приливи и отливи. Те се надигат и спадат. — Свива рамене. — В действителност ние нямаме контрол над тях. Над нещата и хората, които ни вкарват в тази орбита, поне не толкова, колкото ни се ще да признаем. — Той ме поглежда продължително и набърчва замислено чело. — За Мустанга ли става въпрос? Знам, трудно ти бе да я напуснеш, каквото и да говореше по онова време. Трябва да я издириш, докато сме тук. Зная, че ти липсва.

— Не ми липсва.

— Лъжеш ти като разпран, бузите ти огън-плам!

— Сто пъти съм ти казвал, че не искам да говорим за нея!

— Добре де, добре. Значи се тревожиш, нали? За търга? — Той се умълчава, усмихва се и ме гледа. — Няма защо. Тоя въпрос го уредих. Ще наддавам за теб.

— Ти нямаш толкова пари — отсичам аз.

— Знаеш ли как се изръсват Феичките, за да направят свой длъжник Безподобен с моето потекло и връзки? С милиони! Ако трябва, мога да ида дори и при Живака. Той постоянно отпуска заеми на Златни. Важното е, че ще имам парите, дори и родителите ми да не ми помогнат. Затова хич да не те е грижа, братко. — Той ме смушва с крак. — Дом Марс все трябва нещо да значи, нали така?

— Благодаря ти — казвам, едвам изцеждам думите от гърлото си, неспособен да схвана напълно какво е сторил. И защо? Така си слага главата в торбата. Това го поставя под заплаха и ядосва родителите му. — Никой друг дори не ми е споменавал търга.

— Страх ги е, че лошият ти късмет е заразен. Знаеш как е. — Той млъква и изчаква, защото ме познава добре. — Има и друго. Нали?

Тръсвам глава.

— Ти… — думите ми убягват. — Случва ли ти се да се чувстваш изгубен? — Въпросът увисва помежду ни, съкровен, неловък само от моя страна. Той не ми се присмива, както биха постъпили Такт и Фичнър, нито се почесва по топките като Севро, нито се подсмива, както сигурно би постъпил Касий, нито мърка като Виктра. Не съм убеден как би постъпила Мустанга. Но Рок, въпреки своя Цвят и всичко онова, което го прави по-различен, бавно пъхва разделител в книгата и я оставя на нощното шкафче до леглото с балдахин, протака и оставя отговорът да назрее между нас. В него има покой, огромен и величествен, същия покой, който си спомням, че притежаваше и баща ми.

— Куин веднъж ми разказа една история. — Той ме изчаква да измрънкам недоволно при споменаването на история, и когато не го правя, тонът му става по-задълбочен и сериозен. — Някога, по времето на Старата Земя, имало два гълъба, много влюбени един в друг. Тогава отглеждали подобни животни, за да пренасят съобщения на големи разстояния. Тези двата се родили в една клетка, отгледани били от един и същи човек и в навечерието на голяма война в един и същи ден били продадени на двама различни купувачи. Разделени, гълъбите страдали, всеки се чувствал непълноценен без любимия. Господарите им ги водели надлъж и нашир и гълъбите се бояли, че никога вече няма да се намерят, защото започнали да осъзнават колко голям е светът и колко ужасни неща има в него. Месеци наред те разнасяли вести за своите господари, летели над бойните линии, стрелкали се из въздуха над мъжете, които се избивали за земя. Когато войната свършила, господарите им освободили гълъбите. Но никой от тях не знаел къде да отиде, никой не знаел какво да прави и затова всеки отлетял у дома. И там отново се намерили, както им било отредено — да се завърнат у дома и да открият вместо миналото своето бъдеще. — Той внимателно сплита пръсти — учител, който е стигнал до най-същественото. — Та дали се чувствам изгубен? Непрекъснато. Когато Лея умря в Института… — Устните му леко се извиват надолу. — Озовах се в тъмен лес, ослепял и объркан като Данте пред Вергилий. Но Куин ми помогна. Нейният глас ме зовеше да изляза от скръбта. Тя стана моят дом. Както тя се изразява: „Домът ти не е там, откъдето си, а там, където намираш светлина, когато всичко помръкне“. — Той полага длан върху моята и я стисва. — Намери своя дом, Дароу. Той може и да не е в миналото. Но го открий и никога повече няма да си изгубен.

Винаги съм мислел за Ликос като за свой дом. За Ео като за свой дом. Може би сега отивам там. Да я видя. Да умра и отново да намеря своя дом в Долината, с жена ми. Ала ако е вярно, защо не чувствам пълнота? Защо колкото повече се приближавам към нея, празнината в мен се разраства?

— Време е да тръгваме — казвам, докато ставам от леглото.

— Също толкова сигурно, колкото е че съм ти приятел… — Рок също се надига — … и ти ще се съвземеш от това. Ние — това не е положението ни в обществото. Ние сме си ние — сборът от извършеното от нас, онова, което искаме да извършим и хората, които държим близо до себе си. Ти си ми най-свидният приятел, Дароу. Имай го предвид. Без значение какво се случва, аз ще те пазя — точно както и ти би ме пазил, ако някога имам нужда.

Изненадвам го, като стисвам ръката му и я задържам за момент.

— Ти си добър човек, Рок. Твърде си добър за своя Цвят.

— Благодаря. — Той се взира в мен с присвити очи, когато пускам ръката му, и разглежда гънките на униформата си. — Но какво точно искаш да кажеш?

— Мисля, че бихме могли да сме братя — казвам. — Ако живеехме друг живот.

— Защо ни е друг живот? — После той вижда автоматичната спринцовка в лявата ми длан. Ръцете му са твърде бавни да ме спрат, но очите му са достатъчно бързи — те се отварят широко в доверчив страх, като вярно куче, когато бавно го приспиват в скута на господаря му. Той не разбира, ала знае, че причина има, но въпреки това приижда страхът, предателството, което разбива сърцето ми на хиляди късчета.

Спринцовката пронизва шията на Рок и той бавно се свлича върху леглото, а очите му се затварят в унес. Когато се събуди, всички, с които и за които е работил през изминалите две години, ще бъдат мъртви. Ще си спомни какво съм му сторил, след като ми е казал, че съм най-близкият му приятел. Ще разбере, че съм знаел какво ще се случи на тържеството. И дори тази вечер да не умра, дори и да не открият по други причини, че аз съм заложил бомбата, спасяването на Рок означава, че ще бъда разкрит. Няма връщане назад.