Пиърс Браун
Златен син (23) (Книга втора от „Червен изгрев“)

23.
Доверие

Откривам го в една обща умивалня. За обратния полет до Марс си е заслужил една от самостоятелните каюти, за които претендират другите, но не и той. Това все още е момчето, което се скри в корема на коня. „Не — мисля си аз. — Вече не е момче.“

— Тя държеше на теб, Севро.

Ръцете му са скръстени на гърдите, тънки и покрити с лунички. Около кръста му е увита кърпа, друга е метната на раменете му. На Златните не им пука от голотата, но Севро винаги се е стеснявал от нея. Откакто съм го виждал за последно, се е сдобил с татуировка. Грамаден сиво-черен вълк покрива гърба му. Виещите са всичко за него. Някога те бяха само мое средство — сега ги смятам за нещо повече. Но какво значение има, когато все така ги използвам? Той се взира във водата, изливаща се в канала под душа. Тя се завихря на спирала и изтича надолу.

— Мисля, че най-накрая войната ще почне да ми харесва — казва той. — Трябва да си позаякча гръбнака. Да покрия ръцете си с мазоли. Копелетата ни разправят, че всичко е слава и рози! — Той вдига очи. — Не подушваш ли аромата на розите, Жътвар?

Сядам до него на пейката.

— Чу ли ме какво казах?

— Кръвогадост, много ясно, че съм те чул! Окото ми го няма, не ухото. — Той чуква с костелив пръст по бионичното си око. — Знам, че не й бях безразличен, много ясно. Но никога така, както ми се искаше. Тя заслужаваше да живее. Ако някой от нас, грозните лайноядчета, го е заслужавал, то това беше тя. В нея нямаше нито капчица жестокост. Нито капчица! Но това е без значение. Не е важно дали сме добри, или зли. Всичко зависи от случайността.

— Беше щастлива случайност, че ти изобщо я познаваше — казвам. — Случайността я доведе в Дом Марс.

— Не. Доведе я баща ми — възразява Севро. — Той я избра, размени с Юнона един от най-добрите си, за да я получи. — Клати глава. — Само защото е мислел, че тя ще ни обуздава, ще овладява гнева ни. Ако той не я беше избрал, ние нямаше да я срещнем и тя щеше да е жива.

— Може би — казвам и си мисля за Ео. — Но тя избра да дойде тук. Избра да ме последва. Да последва теб.

— Също като Пакс.

Кимвам и докосвам своя пегас.

— Всичко това са лайна и пикня. Нали? — продължава Севро. — Без значение зад какви хубави приказки го скриват. Още сме в играта. Винаги ще сме в някоя шлакана игра. Плюя на тяхната империя! Плюя на тия лайна и пикня! Дойдох при теб, защото той ми каза какво си.

Вторачвам се в него, неспособен да разбера.

— Какво искаш да кажеш? — питам с нервен смях.

— Включи го — казва той. — Знам, че си донесъл. Ти всичко изпипваш, Жътвар. Знам те, че изпипваш всичко.

— Защо се държиш толкова…

— Млъкни и го включи.

Кимвам и задействам уреда в джоба си. Обгръща ни полеЗаглушител. Не съм такъв горделивец като Суверена, та да си въобразявам, че никой не може да ни подслушва. Севро ме гледа втренчено, докато най-сетне се размърдвам неловко.

— Та какво съм аз? — питам.

— И сега пак ли? — клати глава той. — Впрегнал си се здраво! Кажи кой ме праща.

— Мустанга те прати. Ти ми каза, че тя те докарала от Периферията. Същото важи и за останалите Виещи.

— Точно така, тя беше. Шест месеца се влачих от Плутон дотам. Обаче я ми кажи кой дойде при мен по време на престоя ми на Тритон. Давай де, Жътвар. Познай.

— Лорн? — Устните му присмехулно се извиват. — Фичнър?

Севро ми се изплюва в лицето, точно под окото.

— Още една невярна догадка и ще те зарежа просто ей така! — Той щраква с пръсти. — И няма да се върна. Няма да ти помагам. Няма да си проливам кръвта за теб. Няма да жертвам своите приятели заради човек, на когото не му пука за мен достатъчно, че веднъж и той да си тури главата в торбата. Доверието тече в две посоки, Дароу. Този път ти трябва да скочиш слепешката.

Не блъфира. И аз знам какво искам да кажа. Но как е възможно? Севро е Златен. Златен, кърваво проклятие! Той ме чу да казвам „кърваво проклятие“ на Аполон. И го потули. Нали? Или това е било грешка? Клопка ли ми залага? Не. Не, ако това е вярно, значи играта вече е приключила. Мечтата на Ео се е провалила. Кой ми е по-близък от него? Кой ме обича повече от тоя странен и ужасен бездомник? Никой.

И тъй, аз се взирам в матовите му златистите очи.

— Арес те е пратил.

Ужасни пет секунди. Шест. Седем. Той става и заключва вратата, а после вади от джоба на изпомачканите си панталони малък черен кристал.

— Само за твоя дъх.

— ШепноБрилянт…

Поемам го нежно — знам колко струва, и духвам върху него. Дъхът ми го кара да потрепери, а после и да се разпука. Малки прашинки от черно сияние се надигат сред тревата и политат нагоре като светулки на смрачаване в разгара на лятото. Сливат се. Реят се и оформят грубо холоизображение, което увисва между Севро и мен. Шлемът с шипове на Арес.

— Сине мой — изрича той. — Съжалявам. Хармъни те предаде. Предаде и мен и предприе кампания в противоречие с нашите принципи. Твърде късно разбрах как бе намислила да те използва. Но ти прояви мъдрост. Затова аз те избрах. Предприемат се стъпки за ограничаване на действията й. Ти продължавай със своите. Насъскай Август срещу Белона и разбий Pax Solaris.

Опитвам се да му задам въпрос, но това е запис.

— Сигурно е трудно, разбирам. Вече поисках твърде много от теб. Но ти трябва да продължиш. Всявай хаос. Отслаби силите им. Имаш много причини да се съмняваш в мен. Досега не сме се свързали с теб, защото Плиний, Чакала и шпионите на Суверена те следяха. Размирниците пораждат интерес. Но и аз те наблюдавах и се гордея с теб. Зная, че и Ео би се гордяла. В случай че се съмняваш в достоверността на това послание, един приятел иска да те поздрави.

Шлемът на Арес избледнява и насреща ми се усмихва Танцьора.

— Дароу, искам да знаеш, че сме с теб. Семейството ти е живо и здраво. Краят идва, приятелю мой. Скоро ще си с нас. Дотогава се довери на човека, изпратен от Арес — аз сам го вербувах. Разкъсайте веригите!

Изображението се разпада, тъмната светлина се разсейва във въздуха. А аз все така се взирам в пода на банята.

— След всички тия операции изглеждаш добре — казва Севро с усмивка, не по-малко неприятна от обикновено. — Арес ме свързва със сакатия. Оня, дето те е пратил в Института. Танцьора.

Друго не успява да каже, защото го прегръщам и плача. Хълцам и се притискам в него, треса се и го стряскам. Той не помръдва, само ме потупва по главата. Цялата тежест рухва от раменете ми. Някой знае. Той знае и е тук. Той знае и е дошъл да ми помогне. Да ми помогне. Не мога да се спра — треса се и му благодаря многократно. Ео беше права. Аз бях прав.

— Ти си ми приятел. — Треперя като дете. Като ме гледа такъв, направо му иде да се разплаче.

Истински приятел.

— Много ясно — казва той със запъване. — Обаче само ако спреш да плещиш, пич. Още сме Златни.

Отдръпвам се от него смутено и си избърсвам лицето в ръкава. Струва ми се, че мънкам извинения. Зрението ми се е замъглило. Подсмърчам. Севро ми подава хавлия и аз си издухвам в нея протеклия нос. Той прави физиономия.

— Какво?

— За очите ти беше!

Смеем се заедно, а после потъваме в неловко мълчание. След време го питам откога знае. Заподозрял нещичко още от Института, отговаря той, като ме чул да казвам на Аполон „кърваво проклятие“. Гласът ми станал страшно дебел и продран. После Танцьора му показал на видео моето извайване.

— Те знаеха отнякъде, че би могъл да ми се довериш, макар и ти да ми нямаше вяра, лайнар! Вечно е било така. И винаги ще бъде.

— Това не те ли… притеснява? — питам го. — Че съм такъв?

— „Притеснява“! Дяволски дребна думичка за нещо кръвогадно грамаданско! — Той се чеше по ниско остриганата глава. — Притеснява ме обрив по чатала. Притеснява ме развалената риба. Кретен с благородническа титла ме притеснява. Това… — Той свива рамене. — Да му пикая на него. На тебе мойта гледна точка ти допада повече, отколкото на всички други пияндета по всичките планети. Та си рекох да ти върна услугата, макар и да съм по-велик от ръждивия ти гъз, да знаеш.

Това ме разсмива. Пред него аз — Червеният, щях да изглеждам като джудже.

— Сигурно знаеш каква е задачата ми тук? Не само да се внедря. Тя ще се развива и ще свърши с краха на Обществото.

— Издигнеш ли се чак до небесата, в калта ще рухнеш пак.

— И само това? — питам недоверчиво. — Ти си с нас, нали?

Той изсумтява.

— Отне ми шест месеца на кораб-факла, докато стигна до теб. От Тритон — три месеца, след като Танцьора ми разкри истината. Дали съм бил объркан? Уха, и то здравата! При все това се качих на кораба и имах три месеца за размисъл. И все пак съм тук. Тъй че, мисля си аз, мина му времето да умувам защо съм се хванал с това. Както и да е, мойте Златни „братя“ се мъчат да ме убият, откак съм се родил. — Той се оглежда, неловко му е дори и след всичко, което си споделихме, въпреки полеЗаглушителя. — Единствените, които някога са се държали с мен порядъчно, са хора, дето нямат причини за това. НисшеЦветните. Ти. Мисля, че е време и на тях да им върна услугата.

— Ами другите? — питам напрегнато. — Чакълчето, Клоуна?

— Тайната не е моя, че да я разгласявам. Куин щеше да разбере — произнася бавно той и се мъчи да потисне нещо. — Останалите може и да се навият. Паламидата — не. Рок — не. За нищо на света. Твърде силно са влюбени в своята порода. За нахалната върлина не знам.

— Виктра. А Мустанга? — питам.

— Любовни съвети не давам, лайнар! — Той става. — Да речем, само защото съм революционер, не значи, че не мога да хвана някоя Розова да ми направи масаж, нали така? Голяма гняс би било иначе.

— Не знам — смея се. — И аз още умувам над това, честно казано.

— Шлакай го. Ще ми направят. Все едно съм си строшил гръбнака, да му се не види. — Разсмива се и кривите му зъби се оголват. — Готино е. Затова знам, че това е правилно, Жътвар. Въпреки всичките тия лайна. Тук, вътре, ми е готино. — Той се тупва по слабоватите гърди. — Едно такова ми е… как го викахте вие… кърваво проклятие, готино ми е!

 

 

Виктра ме намира, след като съм се сбогувал със Севро.

— Август ме прати да ти кажа, че самостоятелната каюта на Властелина на пепелта е твоя.

— Август ми предоставя най-голямата каюта?

— Корабът си е твой, трофеят си е твой — така каза. Нали си наясно колко държи за реда.

— Дано знаеш пътя. Аз вече се загубих.

Тя ме повежда. Вървим мълчаливо по коридорите. Капнал съм от умора, ала все пак съм щастлив при мисълта, че Севро е с мен, че Арес още вярва в мен и че някъде Танцьора все още е жив. Това е мехлем върху раната, нанесена от смъртта на Куин.

— Сигурно си научил, че моето семейство е предало АрхиГубернатора — казва Виктра.

— Чух. Но ти все още си с нас.

— Както казах, аз върша каквото реша. Майка ми не контролира моите сметки, както контролира тези на Антония. — Тя се усмихва и ме гледа. — Харесваш ми, когато си такъв.

— Такъв? — Не мога да удържа смеха си. — Какво искаш да кажеш?

— Не знам. Изглеждаш спокоен. Без грижи. Въпреки случилото се.

— А ти изглеждаш особено мила — казвам.

— Мила? Измислица и отживелица. Но и двамата знаем, че аз далеч не съм мила.

Вървим мълчаливо, докато стигаме до вратата на моята самостоятелна каюта. Поглеждам назад и виждам Рагнар да се тътри по коридорите зад нас. Ако не бяха превръзките по тялото му, изобщо нямаше да го видя. Махвам му да се отдалечи.

На вратата се взирам в надменните очи на Виктра.

— Можеше да пратиш нисшеЦветен да ми каже, че ме настаняват в самостоятелната каюта.

— Но тогава нямаше да те видя.

— Това ли е единствената причина? — питам.

Тя се усмихва дяволито.

— Смятам да запазя тайните си. — След миг ме поглежда. — Но наистина се тревожа за теб.

— За мен? — Извъртам очи. — Каква игра играеш, Виктра?

— Никаква — отвръща обидено тя. — Такъв лицемер си, Дароу!

— Аз?

— Помниш ли, когато Такт се отървал от цигулката ти, защото подозирал, че искаш нещо? Сега и ти се държиш с мен по същия начин. Също както когато дойдох при теб в градините на Луната. Толкова ли е трудно да повярваш, че съм твоя приятелка и държа на теб? — Тя сбръчква нос. — Караш ме да се разчувствам, а аз мразя това!

— Извинявай — казвам. — Ти просто си… — Опитвам се да намеря точните думи за тази висока жена. Но такива няма. Затова свивам рамене и заявявам: — Трудно е, като знам, че си сестра на Антония. Това е, друго няма.

— Но аз не съм Антония.

— Разбирам го…

— Нима? — Тя посяга и докосва лицето ми. Устните й се разтварят подканващо. Спомням си допира им до моите, преди да се изстрелям през тръбата. Тогава й позволих да ме целуне. Макар и да е студена жена, в сърцето й има някакво чувство към мен. Различна е от Ео. Различна от Мустанга. Отдръпвам се полека от ръката й и поклащам глава.

— Странен човек си ти — въздъхва кротко тя и сега цялата уязвимост в нея е изчезнала. Пак е извадила нокти. Обляга се на насрещната стена, подгъва коляно и подпира ботуша си на нея, присмивайки ми се с поглед. Ето я Виктра, която познавам.

— Ти обичаш жените, ала не ни се наслаждаваш. — Бръчици от усмивка набраздяват едва-едва лицето й, когато леко разтваря устни. Очите ми не могат да се сдържат и да не проследят изящния контур на шията й, силата в стройните й рамене, привдигнатия й бюст. Погледът й ме прогаря. — Насладите са тъй много! Знаеш ли ти колко мека е кожата ми?

Изсмивам се.

— Подиграваш ми се.

— Както винаги.

Виктра е интригантка. Тя така действа. Но за миг бе станала уязвима. И когато видях това… Когато видях това, то напълно промени нещата. Убивам сексуалното напрежение по най-добрия начин, който знам.

— Лека нощ, сестро — казвам и я целувам по челото.

— „Сестро“? „Сестро“? — изсмива се тя пренебрежително, докато си тръгвам. Отнема й малко време, но подвиква подире ми: — Защото ме смяташ за порочна — заради това ли е?

Обръщам се към нея:

— Порочна?

— Затова ли никога не си ме искал? — Тя се позамисля, подбира внимателно думите си. — Защото ме гледаш отвисоко?

— Откъде ти дойде наум? — питам тихо аз.

Виктра вдига рамене и се оглежда из коридора, обзета от странно колебание.

— Аз не… — Тя клати глава, опитва се да намери точните думи. Посочва към себе си. — Аз така оцелявам, разбираш ли? Така ме е учила майка ми. Това винаги е успешно!

— Какво ще кажеш да пробваме нещо ново? — предлагам, връщайки се при нея. Протягам ръка. — Дароу. Противно на разпространените слухове не ям стъкло. Обичам музиката, танците и много си падам по пресни плодове, особено по ягоди.

Тя изпухтява присмехулно.

— Много глупаво. Запознаваме се наново?

— Без броня. Просто двама души. Чакам — казвам закачливо аз.

Тя завърта очи, прави крачка напред, оглеждайки коридора в двете посоки. Подава ръка и потиска детинска усмивка.

— Виктра. Обичам мириса на камъка, преди да завали. — Прави физиономия, бузите й пламват в червено. — И… не се смей. Всъщност мразя златния цвят. Зеленото повече отива на тена ми.

 

 

Не мога да заспя. Телата на онези, които оставих подире си, се носят в мрака заедно с мен. Будя се десетина пъти — пламъците на бомби и сеч на мечове раздират сънищата ми. Заслужил съм си тези безсънни нощи. Зная го и точно затова ги преживявам още по-тежко.

Ставам и крача из новите си покои, преброждам ги по цялата ширина. Шест стаи. Малък гимнастически салон. Голяма баня. Кабинет. Всички те принадлежат на мъжа, изпепелил един спътник. Бащата на Фуриите. Как бих могъл да заспя в подобна стая? Изваждам медальона с пегаса от джоба си, почти забравил, че той е радиева бомба.

Докато бродя като призрак из коридорите на кораба, поглеждам зад гърба си и се питам дали Рагнар ме следва. Пратих го да спи, но знам много малко за настроенията му, за това как мисли и с какво се занимава нощем. Имам много да уча.

Минавам през сумрачни коридори покрай Оранжеви техници и Сини системни оператори, които замлъкват и се покланят, докато вървя по металните пътища надолу към търбуха на кораба, където Златен крак не стъпва. Таваните са по-ниски, предназначени за Червени работници и Кафяви чистачи. Този кораб е град, остров. Тук присъстват всички Цветове. Спомням си списъка на екипажа. Хиляди професии. Милиони подвижни части. Оглеждам едно табло за поддръжка. Ами ако Оранжевият, който го управлява, претовари таблото? Какво ще стане? Не знам. Обзалагам се, че малко Златни действително знаят. Отбелязвам си го.

Продължавам нататък, гладът ме отвежда до трапезарията. Лесно може да доставят храна в покоите ми, но още не са ми назначили камериери. Пък и бездруго мразя да ми прислужват. В трапезарията на дълга метална маса седи някой, който също като мен не може да заспи.

Мустанга.