Пиърс Браун
Златен син (15) (Книга втора от „Червен изгрев“)

15.
Истината

Полагам неимоверни усилия да не побягна. Онова, което със свистене излиза от кутията, е извадено от кошмар, така съвършено измъкнато от дълбините на подсъзнанието ми, че без малко да повярвам, че Суверенът знае откъде идвам. Откъде идвам в действителност.

— Играта е на въпроси — казва тя. — Лисандър, моля те, бъди така любезен. — Тя подава нож на внука си. Той разрязва ръкава на униформата ми до лакътя, навива го и оголва ръката. Дланите му са нежни. Усмихва ми се извинително.

— Не се бой — казва той. — Нищо лошо няма да се случи, стига да не лъжеш.

Изваяните създания от кутията — те са две — се взират в мен с по три слепи очи всяко. Кръстоска между скорпион, пъклена пепелянка и стоножка. Движат се като течно стъкло — органите и скелетът прозират през кожата, хитиновите уста тракат и съскат едновременно. Едното се плъзва на масата.

— Никакви лъжи — засмивам се насила аз. — Лека и ефирна заповед, когато си дете!

— Той никога не лъже! — заявява гордо Айя. — Никой от нас не лъже. Лъжите са ръжда по желязото. Петно за властта.

Власт, от която те са толкова опиянени, че не могат дори да си спомнят върху колко лъжи се крепят. Кажи на моите хора, че не лъжеш, кучко свирепа, та да видиш на какво ще те направят!

— Аз ги наричам Оракули — казва Суверенът. От един от пръстените й бликва течност и се втвърдява в черупка около пръста, превръща го в нокът, а на върха му бавно пониква игла. С тази игла тя бодва китката ми и произнася думите „Истината над всичко“.

Единият Оракул се приплъзва напред, изкатерва се на ръката ми и се увива около китката ми. Странната му уста търси кръвта, впива се като пиявица. Скорпионската му опашка се извива на близо педя нагоре и се поклаща напред-назад като папур, разлюлян от летния вятър. Суверенът убожда собствената си китка, повтаря клетвата и вторият Оракул изпълзява от кутията.

— Занзибар Ваятеля ги разработи специално за мен в своите хималайски лаборатории — казва тя. — Отровата няма да те убие. Но имам килии, пълни с мъже, които са играли на моята игра и са загубили. Ако съществува ад, то жилото им е пълно с нещо толкова близо до него, колкото позволява науката.

Гледам размаханата опашка и пулсът ми се учестява.

— Шейсет и пет — казва Айя за пулса ми. — Докато си почиваше, беше двайсет и девет удара в минута.

Щом го чува, Суверенът вдига глава.

— Двайсет и девет? Толкова бавен?

— Кога грешат ушите ми?

— Успокой се, Андромед — приканва ме Суверенът. — Оракулът е разработен, за да преценява истината. Тя се познава по колебанията на температурата, химикалите в кръвта, сърдечния ритъм.

— Не е нужно да играеш, ако не искаш, Дароу — измърква Айя. — Можеш да избереш лесния път с Преторианците. Смъртта не е толкова лошо нещо.

Поглеждам сърдито Суверена.

— Да играем.

— Щеше ли да ме убиеш тази вечер, ако можеше?

— Не.

Всички наблюдаваме Оракула. Дори и аз. Минава време, нищо не се случва и преглъщам с облекчение. Суверенът се усмихва.

— Тази игра няма край — промърморвам аз. — Как изобщо да победя?

— Като ме накараш да излъжа.

— Колко пъти сте играли на тази игра?

— Седемдесет и един. В крайна сметка повярвах само на още един освен на себе си. Къде си крие Август нерегистрираните електромагнитни оръжия?

— В астероидни складове и в скрити арсенали из всички градове на Марс. — Изброявам подробностите. — И под подиума на залата си за тържества. — Това ги изненадва. — А вашите къде са?

Тя изброява шейсет места в бърза последователност. Казва всичко, защото никога не е губила и никога не й се е налагало да се тревожи, че информацията ще излезе навън. Каква увереност.

— Какво означава за теб медальона с пегаса? — пита тя. — От баща ти ли е?

Поглеждам надолу. Показал се е от ризата ми.

— Той означава надежда. Част е от наследството от моя баща. Вие ли помогнахте на Карн в Академията?

— Да. Аз му дадох този кораб, с който той те удари като таран. Ти наистина ли възнамеряваше да се изстреляш на мостика му?

— Да. Защо привлякохте Виргиния във вашия вътрешен кръг?

— По същата причина, поради която и ти се влюби в нея.

Пулсът ми се ускорява. Щом го чува, Айя се усмихва.

— Виргиния е необикновена. А и двете сме потомци на бащи, от които… е имало още много какво да се желае. Като момиче аз бих дала всичко, за да съм от друго семейство. Ала бях дъщерята на Суверена. Поднесох й дар, който никой не би могъл да поднесе на мен. Виждаш ли, Андромед, аз колекционирам хора, които ми се нравят. Дори и Фичнър там ми се нрави. Мнозина може би го имат за противен. Може би смятат потеклото му за непристойно, ала също като теб и той притежава такива големи дарби! Когато го поканих да играе на тази игра, преди да стане един от моите Рицари Олимпийци, знаеш ли какво каза той?

— Мога да си представя.

— Фичнър…

Той повдига приведените си рамене.

— Казах ти да си натикаш кутията в оная си работа. Не съм идиот.

— Мисля, че се изрази даже още по-грубиянски — измърморва Айя.

— Мой ред е. — Суверенът оглежда изпитателно своя Рицар на гнева. — Фичнър наруши ли своята клетва на Проктор и мамеше ли в Института на Марс, както се мъчи да ме убеди мълвата?

— Да — отвръщам, вперил поглед в Оракула вместо в бившия ми Проктор. — И той мамеше като останалите. — Убеден съм, че Фичнър не би спечелил този пост, ако тя не бе сигурна във верността му към нея, а не към Август, което значи, че Фичнър трябва да си е признал и да я е осведомил за подробностите около далаверите на Август. Поглеждам назад към мъжа. — Макар и да не знам дали му се е плащало като на другите.

— Не са му плащали. Тяхна грешка — казва Суверенът. — Той ни предостави видеодоказателства. Аудио. Банкови отчети. Полезни средства за натиск срещу всеки Проктор.

Севро трябва да е дал на баща си видеозаписа, когато го накарах да го подправи. Сръчно копеленце! Значи в края на краищата той наистина не е равнодушен към баща си. Август би убил и двамата, ако знаеше за двуличието им.

— На кого би му хрумнало! — възкликвам. — Самият Макиавели!

Той само вдига рамене.

Искам да разпитам Суверена за военните предни постове. За линиите за снабдяване. За операционните императиви и мерките за сигурност. Но знам, че ще е странно. Ще доведе дотам тя самата да задава странни въпроси. Оракулът леко се затяга около ръката ми и изсмуква само по няколко капчици кръв наведнъж. Не знам доколко добре тази твар усеща неистините. Но какво да правя, ако ме попита къде съм роден? Кой е баща ми? Защо разтърквам земя между пръстите си преди битка? По дяволите! Тя би могла просто да ме попита дали съм Червен. Но как изобщо да й дойде наум, освен ако аз не й внуша впечатлението, че нещо в мен не е… наред?

— Има ли ваши шпиони сред моя вътрешен кръг? — питам.

— Много умно! Няма. Ти къде ходи преди три дни с Виктра и Юлии? И какво правихте? — пита Суверенът.

— В Изгубения град. — Оракулът някак усеща, че премълчавам нещо. Жилото й трепери от възбуда. — Да се срещнем с Чакала, сина на Август. — Затяга се още повече. — За да образуваме съюз. — По врата ми избива пот и Оракулът се отпуска, отговорът я задоволява. — Защо наричат Лорн Каменната стена?

— Не ти ли е казал? Не е защото е корав като камък, както ще ти кажат сега. А защото, докато водехме кампанията по време на Лунното въстание, той бе прочут с това, че ядеше всичко. И един ден един Сив се хвана на бас с него, че не може да яде камъни. Лорн не отстъпва. Кога ти преподаваше Лорн?

— Всяка сутрин преди зазоряване, откакто завърших Института допреди да постъпя в Академията.

— Не е за вярване, че никой не го е разкрил.

— Колко Безподобни белязани има? — питам. — Толкова трудно е да се сдобиеш с данни от преброяване. — Съветът за Качествен контрол ревностно крие висококвалифицирания си материал.

— Те са 132 689 — за близо четирийсет милиона Златни. Защо Лорн те прие за ученик?

— Защото си мисли, че сме хора от еднакъв тип. Кои са двата ви най-големи страха?

— Октавия… — предупреждава я Айя.

— Млъкни, Айя. Всичко е честно. — Тя поглежда Лисандър и се усмихва. — Най-големият ми страх е, че като порасне, внукът ми ще стане като баща ми. Вторият е неизбежността на остаряването. Защо плака, когато уби Юлиан ау Белона?

— Защото той бе по-добър, отколкото му позволяваше светът. Вие ли уредихте ухажването между Виргиния и Касий?

— Не. Идеята беше нейна.

Бях се вкопчил в надеждата, че е било уредено, че са й го наложили.

— Защо изпя на Виргиния в Института баладата на Червените?

— Защото беше забравила думите, а аз мисля, че това е най-тъжната песен, пята някога. — Замлъквам, преди да задам следващия си въпрос.

— Пак искаш да попиташ за Виргиния, нали? — Ъгълчетата на устните й потръпват от удоволствие, докато тя рови в раната ми. — Искаш да знаеш дали ще ти я дам, ако минеш на моя страна? Възможно е.

— Вие не можете да я дадете на никого — казвам.

Тя се смее, невинността ми я забавлява.

— Щом казваш.

— Къде се намират трите Командни центъра на Далечния Космос? — питам аз безразсъдно.

Тя ми дава координатите, без да й мигне окото.

— Ти откъде знаеше текста на Жътварската песен?

— Чувал съм я като малък. А аз почти нищо не забравям.

— Къде?

— Не е ваш ред — напомням й. — Защо ми задавате тези въпроси?

— Защото една от моите Фурии ме наведе на подозрението, че Синовете на Арес може би са нещо по-различно от онова, което си представяхме. По-опасни. Кой е Арес?

Сърцето ми думка оглушително.

— Не знам. — Наблюдавам опашката. Тя не помръдва. — Според вас кой е Арес?

— Твоят господар.

— Трийсет и девет, четирийсет и два, четирийсет и шест… — обажда се Айя.

Суверенът размахва дълъг пръст.

— Странно. Сърцето ти те издава.

Прояснявам мислите си. Оставям всичко това да избледнее. Представям си мините. Спомням си как вятърът вее из тях. Спомням си нейните длани върху моите, докато вървяхме боси по студената пръст към мястото, където за пръв път легнахме заедно в ямата на изоставена община. Шепота й. Как тя запя приспивната песен, която майка ми пееше на мен и на моите братя и сестри.

— Петдесет и пет, четирийсет и два, трийсет и девет — произнася Айя.

— Август ли е Арес? — пита тя.

Залива ме облекчение.

— Не. Той не е Арес.

Вратата зад мен се отваря с трясък. Обръщаме се и виждаме как Мустанга влиза в стаята, облечена в бяло-златната униформа на Дом Луна. На китката й свети дейтапад. Тя се покланя на Суверена.

— Господарке моя!

— Виргиния, все още на нищо не приличаш! — провлачва Айя.

— Обвинявай това тъпо копеле — кимва Мустанга към мен. — Седемдесет и трима мъртви. Две Земнородени семейства са заличени — никое от тях нямаше нищо общо нито с Белона, нито с Август. Над двеста ранени. — Тя поклаща глава. — Осуетих излитането на всички кораби, както поискахте, Октавия. Преторианското командване установи на орбита зона, през която е забранено да се прелита. Разрешенията на всички главни кораби, собственост на семействата, са отменени и сега ги извеждат зад Фаровете на Рубикон до второ наше нареждане. А Касий все още е жив. Сега е при Жълтите. Ваятелите на Цитаделата подготвят плановете за замяна на ръката му.

Суверенът й благодари и я кани да седне.

— Ние с Дароу се опознаваме. Има ли въпроси, които според теб трябва да му зададем?

Мустанга сяда до Суверена.

— Съветът ми, господарке моя: не се опитвайте да разгадаете Дароу. Той е мозайка, в която липсват късчета.

— Това е доста обидно — обаждам се.

— Значи не мислиш, че трябва да го задържим?

— Касий и майка му ще… — подема Мустанга.

— Какво ще направят? — прекъсва я Суверена. — Аз направих Касий Рицар Олимпиец. Той ще е благодарен и ще се учи да борави с бръснача, за да може това повече да не се повтори. — Изражението й се смекчава и тя докосва Мустанга по коляното. — Ти добре ли си, скъпа моя?

— Нищо ми няма. Мисля, че ви прекъснах играта.

Не мога да разпозная коя от жените си играе с другата. Но съдейки по думите на Карн на тържеството и като знам, че на корабите им е било забранено да излетят още преди аз да започна схватката, разбирам, че Суверена е имала планове. И мисля, че сега мога да сглобя картината какви точно са били.

— Един последен въпрос. Пазех го за най-накрая.

— Питай, момче. Тук нямаме тайни. Но трябва да бъде последният. След това имам да кажа няколко думи на Агрипина ау Юлии. — Айя отново отваря кутията, за да се приберат Оракулите в нея.

— Тази вечер на тържеството, когато сервираха поредното ястие, възнамерявахте ли да позволите на Белона да убият АрхиГубернатор Август и всички онези, които седяха на масата му?

Айя се смразява. Мустанга бавно се обръща да погледне Суверена, по чието лице не се забелязва ни намек за нечестност. Жената диша леко и с кротка усмивка процежда през зъби лъжата:

— Не — казва тя. — Не възнамерявах.

Оракулът я захапва.