Стивън Кинг
Край на дежурството (9)

После

Четири дни по-късно

Пийт Хънтли не познава Окръжна болница „Кайнър“ добре, колкото бившия си партньор, многократно посещавал тук дългосрочно пребиваващ пациент, вече покойник. Спира два пъти — веднъж на главната рецепция и втори път на тази в Онкологията, — докато открие стаята на Ходжис. Влиза, но вътре няма никого. Балони с надписи „ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, ТАТКО“, завързани за перилото на леглото, се реят към тавана.

Някаква сестра надниква в стаята, вижда го как изумено гледа празното легло и се усмихва:

— Всички са в зимната градина в дъното на коридора. Устроили са си малко празненство. Мисля, че не сте закъснели.

Пийт тръгва натам. Зимната градина е с голям прозорец на тавана, навсякъде се виждат растения — може би за да разведрят пациентите или да им осигурят повече кислород, може би и двете. На масичка до едната стена четирима души играят карти. Двама са плешиви, третият е включен на система за инфузионно преливане. Кърмит седи под прозореца и подава парчета торта на гостите си: Холи, Джером и Барбара. Пуснал си е брада и тя е бяла като сняг. Пийт си спомня как навремето водеше в търговския център децата си, за да видят Дядо Коледа.

— Пийт! — възкликва Ходжис и се усмихва. Надига се, но бившият му партньор му прави знак да не става. — Настани се, хапни си торта. Али я купи от сладкарницата на Батул. Открай време й е любимата, като малка все ме караше да я водя там.

— Тя къде е? — пита Пийт, взима стол и се настанява до Холи. Над лявото й око има превръзка, Барбара е с гипсиран крак. Само Джером изглежда здрав и бодър, въпреки че в ловния лагер се размина на косъм със смъртта.

— Замина си тази сутрин. Бяха й дали само два дни отпуска. През март има право на три седмици почивка и обеща отново да дойде. Ако ми е необходима де.

— Как си?

— Бива. — Ходжис завърта очи нагоре и наляво. — С лечението ми са заети трима онколози и първите изследвания изглеждат обнадеждаващи. — Той подава парче торта на бившия си партньор.

— Много се радвам! Ама това парче е прекалено голямо.

— Стегни се и го изяж. Слушай, за отношенията ти с Изи…

— Разбрахме се — прекъсва го Пийт. Бодва парченце от тортата и промърморва с пълна уста: — Ммм, вкусно е. Казват, че морковена торта с крем сирене не повишава кръвната захар.

— Значи купонът по повод пенсионирането ти…

— Ще се състои. Пък и официално не съм го отменял. Още разчитам да вдигнеш първия тост. И не забравяй…

— Да, да, и бившата ти съпруга, и сегашното ти гадже ще са там, затова не бива да ръся цинизми. Схванах.

— Абе, бях длъжен да те предупредя. — „Твърде голямото“ парче торта бързо се смалява. Барбара изумено наблюдава как Пийт омита и последната троха.

— Ще си имаме ли неприятности с полицията, Пийт? — разтревожено пита Холи.

— Не. Всичко е наред. Освен да почета стария си приятел, причината за посещението ми е да ви съобщя добрата новина.

Тя се обляга на стола и облекчено въздъхва, издухвайки от челото си кичурите прошарена коса.

— Обзалагам се, че са лепнали всичко на Бабино — обажда се Джером.

— Истина говориш, млади падуан — отвръща Пийт и насочва към него пластмасовата си вилица.

— Може би ще ви е интересно да научите, че прочутият кукловод Франк Оз е озвучавал Йода — казва Холи. Оглежда се. — Поне на мен ми е интересно.

— На мен ми е интересна тортата — признава Пийт. — Може ли още малко? Съвсем мъничко?

Барбара му подава още едно парче, което не е мъничко, обаче Пийт не възразява. Хапва си и я пита как е.

— Добре — отвръща преди нея Джером. — Има си гадже. Хлапак на име Дърийс Невил. Голяма баскетболна звезда.

— Млъквай, Джером, не ми е гадже.

— Да бе, виж ми окото. Всеки ден е при теб, откакто ти си счупи крака. Така правят само влюбените мъже.

— Имаме да си говорим за много неща — наперено отговаря Барбара.

— А Бабино… — връща се на темата Пийт. — Болничната администрация има запис от охранителни видеокамери, на който се вижда как той влиза през задния вход в нощта на убийството на жена му, преоблечен като човек от поддръжката. Сигурно е разбил някое шкафче. Излиза, връща се петнайсет минути по-късно — този път носи своите дрехи — и си тръгва.

— Няма ли запис от друго отделение? — пита Ходжис — От Кофата например?

— Да, има, но не се вижда лицето му, защото е с бейзболна шапка, освен това не се вижда и как влиза в стаята на Хартсфийлд. Опитен адвокат би могъл да се възползва от този факт, за да защити добрия доктор, но след като Бабино няма да бъде съден…

— На никого не му пука — довършва Ходжис.

— Така е. Градските и щатските ченгета с радост ще приемат той да опере пешкира. Изи е доволна, аз — също. Бих могъл да те питам — само между нас — дали наистина Бабино е този, който е умрял в гората, но всъщност не искам да знам.

— И как се вписва Ал Библиотеката в тази история? — интересува се Ходжис.

— Не се вписва. — Пийт оставя картонената си чинийка. — Алвин Брукс се е самоубил снощи.

— Боже! — изпъшква Ходжис. — В ареста ли?

— Да.

— Не са ли оставили някой да го наблюдава, за да не се самоубие?

— Оставили са, но не се очаква затворниците да имат у себе си нещо, с което да се порежат или да се намушкат, обаче онзи докопал отнякъде химикалка. Може да му я е дал някой надзирател, но по-скоро е бил друг задържан. Написал букви Z по стените, по нара, по себе си. После взел металния пълнител на химикалката и го използвал да…

— Млъкни! — прекъсва го Барбара. Изглежда бледа като платно под зимната светлина от прозореца над тях — Схванахме идеята.

— Значи смятат, че… какво? Че е бил съучастник на Бабино? — пита Ходжис.

— Че му е повлиял — отговаря Пийт. — Или че някой друг е повлиял на двамата, но да не задълбаваме, става ли? Важното сега е, че и тримата сте чисти. Няма да има награди този път, нито безплатни градски…

— Не ни трябват — намесва се Джером. — И без това с Холи поне още четири години ще използваме безплатни автобусни карти.

— Не че ползваш твоята, като почти не си тук — коментира Барбара. — Трябва да ми я дадеш.

— Не се прехвърля на другиго — самодоволно заявява той. — Ще си я пазя. Не ми се ще да имаш неприятности със закона. Освен това скоро ще скиташ насам-натам с Дърийс. Само не стигай твърде далеч, ако разбираш какво искам да кажа.

— Държиш се детински. — Барбара се обръща към Пийт. — Колко самоубийства са общо?

— Четиринайсет за последните пет дни — въздиша той. — При пет от случаите имаше игри „Заппит“, които сега са мъртви като собствениците си. Най-възрастният самоубиец бе на двайсет и четири, най-младият — на тринайсет. Единият беше момче, чиито родители според съседите били странни и религиозни — от онези, пред които християнските фундаменталисти изглеждат либерални. Малкият застрелял и родителите си, и малкото си братче. С пушка.

Петимата замълчават за миг. На масата вляво картоиграчите гръмко се разсмиват.

Пийт нарушава тишината:

— Имало е и над четирийсет опита за самоубийство.

Джером подсвирква.

— Да, прав си. Това не се споменава във вестниците и по телевизията, дори по „Смърт и хаос“. — Така полицаите наричат рокстанцията Дабъл Ю Кей Ем Ем, чийто симпатичен девиз гласи: „Ако има изкормени черва, значи е водеща новина“. — Разбира се много от опитите — вероятно повечето — се обсъждат в социалните мрежи и други хора се опитват да посегнат на живота си. Мразя ги тези сайтове. Но скоро всичко ще се уталожи. Тези „вълни на самоубийства“ рано или късно преминават.

— Да, след време — съгласява се Ходжис. — Но със или без социални мрежи, със или без Брейди самоубийството е факт от живота.

Разглежда картоиграчите, докато го казва, особено двамата плешиви. Единият изглежда добре (както самият той изглежда добре), но другият прилича на труп с хлътнали очи. „Единият е с крак в гроба, другият е пътник“, казваше бащата на Ходжис. Мисълта, която му хрумва, е прекалено изпълнена с гняв и тъга, за да бъде изречена. Мисли си как някои хора безгрижно пропиляват нещо, за което други биха продали душите си: здраво тяло без болки. И защо? Защото са твърде слепи, твърде емоционално ранени или твърде погълнати от самите себе си, за да погледнат отвъд мрака до следващия изгрев. Който винаги идва, стига човек да продължава да диша.

— Още торта, Пийт? — предлага Барбара.

— Не. Време е да тръгвам. Но ще се подпиша на гипса ти, ако не възразяваш.

— Заповядай. И добави нещо забавно.

— Това е далеч над неговите възможности — мърмори Ходжис.

— Мери си думите, Кърмит. — Пийт се отпуска на едно коляно, сякаш ще прави предложение за брак, и започва да пише на гипса на Барбара. Когато приключва, става и поглежда Ходжис. — Сега кажи как се чувстваш, ама бъди искрен.

— Дяволски добре. Имам си лепенка, която контролира болката много по-добре от хапчетата, а утре ще ме изпишат. Нямам търпение да спя в собственото си легло. — Млъква за миг, после добавя: — Ще го победя това чудо.

* * *

Холи настига Пийт пред асансьора:

— Означава много за Бил. Че дойде на рождения му ден и че все още искаш той да произнесе тоста.

— Не е добре, нали?

— Не. — Холи отстъпва назад, когато той понечва я прегърне. Позволява му да хване дланта й и да я стисне за кратко. — Не е добре.

— Гадост.

— Да, гадост. Точно гадост е. Не го заслужава. Тъкмо затова сега най-добрият лек е приятелите му да са до него. Ще бъдеш, нали?

— Разбира се. И те моля още да не го отписваш. Докато човек е жив, има надежда. Знам, че е клише, но… — свива рамене.

— Имам надежда. Надеждата на Холи — нали знаеш, че името ми означава „свещена“?

„Не е толкова странна като друг път — мисли си Пийт, — но безспорно е особена.“ Всъщност донякъде това му харесва.

— Само гледай тостът му да не е много циничен, става ли?

— Става.

— А и той надживя Хартсфийлд. Независимо какво предстои, това ще му е за утеха.

— Винаги ще имаме Париж. — Холи произнася провлечено прочутата реплика от филма „Казабланка“ подражавайки на Хъмфри Богарт.

Да, особена е. Всъщност е уникална.

— Слушай, Гибни, и ти трябва да се грижиш за себе си. Независимо от всичко. Ще му е мъчно, ако не го направиш.

— Знам — отвръща Холи и се връща в зимната градина, където с Джером ще разчистят след празненството по случай рождения ден на Бил. Казва си, че може да не е последното му, и се опитва да се убеди в това. Не успява съвсем, но все пак има свещена надежда.

Осем месеца по-късно

Два дни след погребението Джером пристига във „Феърлон“ точно в десет, както е обещал. Холи вече е там, коленичила е до гроба. Не се моли, а засажда хризантема. Не поглежда нагоре, щом сянката му пада върху нея. Знае кой е. Бяха се уговорили да се срещнат тук, след като тя му каза, че надали ще издържи до края на погребалната церемония.

— Ще се опитам — промърмори, — но не ме бива в тези неща. Може да избягам…

— Хризантемите се засаждат наесен — казва сега. — Не разбирам много от растения, затова си купих ръководство. Не е кой знае колко грамотно, обаче указанията са лесни и практични.

— Чудесно.

Джером сяда с кръстосани крака в края на парцела, където започва тревата.

Холи загребва пръст с двете си шепи. Все още не го поглежда.

— Предупредих те, че може да избягам. Всички ме зяпаха, обаче не можех да остана, защото щеше да се наложи да произнеса надгробна реч, а не можех. Не и пред толкова много хора. Обзалагам се, че дъщеря му ми е сърдита.

— Едва ли — успокоява я Джером.

— Мразя погребенията. Дойдох в този град заради погребение, знаеш ли?

Джером знае, но не продумва. Оставя я да довърши.

— Леля ми умря. Майката на Оливия Трилони. Тогава се запознах с Бил, на погребението. И от онова избягах. Седях зад погребалната агенция, пушех цигара, чувствах се ужасно и там ме откри той. Разбираш ли? — Най-сетне го поглежда. — Откри ме.

— Разбирам, Холи. Наистина.

— Отвори ми врата. Врата към света. Даде ми цел в живота.

— И при мен е така.

Тя почти гневно избърсва сълзите си:

— Толкова е противно!

— Така е, но той не би искал да се връщаш към миналото.

— Няма. Знаеш, че ми завеща агенцията, нали? Али получи парите от застраховката и всичко останало, обаче агенцията е моя. Не мога да я ръководя сама, затова питах Пийт иска ли да работи за мен. На половин ден.

— И той отговори…

— И той отговори, че приема, понеже пенсионирането вече му лази по нервите. Убедена съм, че ще се справи. Ще издирвам в интернет бегълците и отрепките, а той ще ги залавя. Или ще връчва призовки. Но няма да е като преди. Да работя за Бил… да работя заедно с Бил… беше най-щастливият период в живота ми. — Обмисля казаното и добавя: — Май единственият щастлив период в живота ми. Чувствах се… Не знам…

— Ценена? — предполага Джером.

— Да! Ценена.

— И с основание, защото бе много ценна. И все още си.

Холи критично оглежда засаденото цвете, изтупва пръстта от дланите си и от панталона си и сяда до Джером.

— Беше смел, нали? Имам предвид накрая.

— Да.

— Аха — усмихва се леко тя. — Така щеше да каже Бил — не да, а аха.

— Аха — съгласява се той.

— Джером? Ще ме прегърнеш ли? — Младежът охотно се подчинява и тя продължава: — Когато те видях за първи път — когато открихме тайната програма, инсталирана от Брейди на компютъра на братовчедката ми Оливия, — ме беше страх от теб.

— Знам.

— Не защото си черен…

— Черното е трепач — хили се Джером. — Мисля, че се разбрахме за това в началото.

— … а защото беше непознат. Защото беше чужд човек. Боях се от чужди хора и от чужди неща. И още се страхувам, но не колкото преди.

— Знам.

— Обичах го — прошепва Холи и се взира в хризантемата. Ярко оранжево-червена под сивата надгробна плоча, на която е написано само: „КЪРМИТ УИЛЯМ ХОДЖИС“, а под датите — „КРАЙ НА ДЕЖУРСТВОТО“. — Толкова го обичах.

— Аха — въздиша Джером. — И аз.

Тя го поглежда, срамежлива и изпълнена с надежда, под прошарената й коса лицето й е почти като на дете.

— Винаги ще си ми приятел, нали?

— Винаги. — Стиска раменете й и сърцето му се свива — като скелет е! През двата месеца преди смъртта на Ходжис тя отслабна с пет килограма, което е фатално за нея. Знае, че майка му и Барбара нямат търпение да я охранят. — Винаги, Холи.

— Сигурна съм.

— Тогава защо питаш?

— Защото ми харесва да го чуя от теб.

„Край на дежурството“ — мисли си Джером. Ужасно е, но е истина. Точно е. Погребението смаза психиката му, обаче днес се чувства добре. Чудесно е да бъде заедно с Холи в тази слънчева утрин в края на лятото.

— Джером? Вече не пуша.

— Браво на теб.

Стоят мълчаливо още малко и гледат хризантемата, която сякаш пламти на фона на сивата надгробна плоча.

— Джером?

— Какво?

— Искаш ли да отидем заедно на кино?

— Да — съгласява се той, после се поправя: — Аха.

— Ще оставим едно празно място помежду ни. За да си слагаме там пуканките.

— Добре.

— Защото мразя да ги слагам на пода, където сигурно има хлебарки, може би дори плъхове.

— И аз мразя. Какво искаш да гледаме?

— Нещо, което да ни разсмее.

— Става.

Усмихва й се. И тя му се усмихва. Напускат гробището и заедно се връщат в света на живите.