Стивън Кинг
Край на дежурството (2)

Z
Януари 2016

1.

От джоба на панталона на Бил Ходжис се разнася звук от счупване на стъкло, последван от ликуващи момчешки гласове, крещящи „Това е ХОУМРЪН!“.

Ходжис примигва и скача от стола. Доктор Стамос работи с още трима общопрактикуващи лекари и в понеделник сутринта чакалнята е претъпкана. Хората се обръщат и вперват погледи в него. Той усеща как лицето му се затопля.

— Извинете — промърморва, без да се обръща към конкретен човек. — Съобщение.

— Доста шумно при това — отбелязва старица с оредяваща бяла коса и с физиономия като на бигъл. Упрекът й кара Ходжис да се почувства като хлапак, въпреки че е почти на седемдесет. Госпожата обаче държи да го осведоми за етикецията при използване на мобилните телефони: — Трябва да намалявате звука на публични места или да го изключвате.

— Да, да, имате право.

Възрастната дама отново свежда поглед към книгата с меки корици („Петдесет нюанса сиво“, при това копието е доста опърпано, явно госпожата не я чете за първи път). Ходжис изважда айфона от джоба си. Съобщението е от Пийт Хънтли, някогашният му партньор в полицията. Сега Пийт на свой ред е на път да се пенсионира, колкото и да е трудно за вярване. Наричат го край на дежурството^[1], но за Ходжис се беше оказало невъзможно да сложи край.

Сега ръководи малка детективска агенция, назована „Търси се“. Нарича себе си независим ловец на длъжници, понеже му отказаха лиценз за частен детектив заради една история, в която се забърка преди няколко години. В този град трябва да имаш връзки, иначе ти е спукана работата. Но на практика е частен детектив, поне през повечето време.

„Обади ми се, Кърмит. Възможно най-бързо. Важно е.“

Кърмит е малкото име на Ходжис, но той се представя с фамилното (а приятелите му викат Бил, защото бащиното му име е Уилям) — така свежда до минимум жабешките майтапи. Пийт обаче обича да го нарича така. Смята, че е адски забавно.

Ходжис се замисля дали да не пъхне телефона обратно в джоба си (след като му изключи звука, ако се сети как се прави). Всеки момент ще го повикат в кабинета на доктор Стамос и той иска час по-скоро да се махне от тук. Като повечето възрастни мъже не си пада по лекарите. Все се бои да не му открият нещо, което не просто не е наред, а наистина е сериозно. А и знае защо го търси бившият му партньор: да си поговорят за банкета по случай пенсионирането му идния месец. Ще бъде в хотел „Рейнтрий“ до летището. На същото място, където се състоя прощалното празненство на Ходжис, който този път възнамерява да пие по-малко. Може би дори да не пие. Имаше проблеми с алкохола, докато беше на активна служба, отчасти тъкмо заради това бракът му се срина, но напоследък пиенето не го влече. Това си е облекчение. Някога беше чел фантастичен роман, наречен „Луната е наставница сурова“^[2]. Не знае за Луната, но може да свидетелства под клетва, че уискито е наставница сурова, а се произвежда тук, на Земята.

Премисля, решава да отговори на съобщението на Пийт, но се отказва и става. Старите навици трудно се изкореняват.

Жената на рецепцията (която изглежда на около седемнайсет и носи табелка с името си — Марли) го дарява с бляскава усмивка на мажоретка.

— Докторът ще ви приеме скоро, господин Ходжис, обещавам. Изоставаме съвсем мъничко. Знаете как е в понеделник.

— Понеделник, понеделник, ден-неверник^[3] — промърморва той.

Марли недоумяващо се взира в него.

— Ще изляза за минутка, става ли? Искам да се обадя по телефона.

— Добре. Обаче стойте пред вратата. Ще ви повикам, когато докторът се освободи.

— Бива. — На излизане Ходжис се спира до възрастната жена. — Интересна ли е книгата?

Тя го поглежда:

— Не, но е много силна.

— И аз чух същото. Гледали ли сте филма по нея?

— Нима има филм? — Непознатата се втренчва в него, явно е изненадана и заинтригувана.

— Да, непременно го гледайте.

Не че той самият го е гледал, макар че Холи Гибни (някога негова асистентка, сега партньорка и фанатична любителка на филми още от времето на проблемното си детство) се опита да го накара да го гледат. И то два пъти. Тя качи на телефона му сигнала с трошащото се стъкло и хоумръна. Смята, че е забавен. И на Ходжис му беше забавен… отначало. Сега му е досаден. Ще провери в интернет как да го смени. Беше установил, че можеш да намериш всичко в интернет. Някои сведения са полезни. Други — интересни. Трети са забавни.

А някои са гадни.

2.

Телефонът на Пийт иззвънява два пъти, после той чува гласа на бившия си партньор.

— Хънтли — казва по навик.

— Слушай внимателно, защото после може да те питат. Да, ще дойда на купона. Да, ще кажа няколко думи след вечерята — речта ми ще е забавна, без цинизми, и ще вдигна първия тост. Да, разбирам, че и бившата ти жена, и сегашното ти гадже ще са там, но поне доколкото знам, никой не е наел стриптийзьорка. Ако все пак някой го направи, ще е Хал Корли, който е идиот и ще се наложи да го…

— Бил, млъкни. Не става въпрос за празненството.

Ходжис млъква веднага. Не само защото освен гласа на Пийт чува и други гласове — на полицаи; сигурен е, макар да не разбира какво говорят. Пийт го нарече Бил, което означава, че става въпрос за нещо сериозно. Ходжис си помисля първо за бившата си жена Корин, после за дъщеря си Алисън, която живее в Сан Франциско, сетне за Холи. Господи, ако нещо се е случило с Холи…

— Какво е станало, Пийт?

— Убийство и самоубийство… поне така изглежда. Искам да хвърлиш едно око. Доведи и партньорката си, ако има желание и е свободна. Не ми се ще да го призная, но май е малко по-умна от теб.

Слава богу, близките му не са пострадали. Коремните мускули на Ходжис, стегнати сякаш да поемат удар, се отпускат. Но постоянната болка, довела го при Стамос, не го напуска.

— Разбира се, че е. Защото е по-млада. Човек започва да губи милиони мозъчни клетки, след като навърши шейсет, феномен, който ще изпиташ на гърба си след някоя и друга година. За какво ти е притрябвал стар боен кон като мен?

— Защото това вероятно е последният ми случай, защото ще се раздуха от пресата и защото — не припадай! — всъщност ценя мнението ти. И мнението на Гибни. А по някакъв странен начин и двамата сте свързани с този случай. Вероятно е съвпадение, но не съм съвсем сигурен.

— Как сме свързани?

— Името Мартийн Стоувър говори ли ти нещо?

Не и в първия момент, но след това му просветва. В мъглива сутрин през 2009 психар на име Брейди Хартсфийлд се вряза с краден мерцедес-бенц в множеството хора, чакащи пред временната трудова борса пред Общинския център. Уби осем души и рани тежко петнайсет. По време на разследването детективите К. Уилям Ходжис и Питър Хънтли разпитаха мнозина от тълпата, събрала се пред Общинския център в мъгливата утрин, включително всички пострадали. Най-трудно им беше с Мартийн Стоувър, и то не само защото заради обезобразената й уста говорът й не се разбираше от никого, освен от майка й. Стоувър бе парализирана от шията надолу. По-късно Хартсфийлд изпрати на Ходжис анонимно писмо. В него наричаше парализираната „зеленчук“. Най-жестокото беше, че в гадната му шега имаше капчица истина.

— Няма начин жена с парализирани крайници да извърши убийство, Пийт. Такива неща стават само в сериалите като „Престъпни намерения“. Затова предполагам…

— Да, майка й е извършителката. Първо е убила Стоувър, след това се е самоубила. Ще дойдеш ли?

Ходжис не се поколеба:

— Да. Ще мина да взема Холи. Дай ми адреса.

— Хилтоп Корт 1601. В Ридждейл.

Ридждейл е предградие северно от града, не толкова тузарско като Шугър Хайтс, но доста прилично.

— Ще дойда до четирийсет минути, ако Холи е в агенцията.

А тя ще бъде. Почти винаги е на бюрото си преди осем, понякога още в седем, и е готова да остане, докато Ходжис не й се развика да се прибере, да си приготви вечеря и да гледа някой филм на компютъра си. Холи Гибни е основната причина „Търси се“ да е на печалба. Тя е организационен гений, компютърен корифей и живее за работата си. Е, и за Ходжис и семейство Робинсън, особено за Джером и Барбара. Веднъж майка им нарече Холи „почетна“ Робинсън и тя грейна като слънцето в летен следобед. Нещо, което й се случва далеч по-често от преди, но не достатъчно, за да успокои Ходжис.

— Чудесно, Кърм. Благодаря.

— Откараха ли труповете?

— В момента ги карат към моргата, но всички снимки са на айпада на Изи. — Говори за Изабел Джейнс, неговата партньорка след пенсионирането на Ходжис.

— Добре, ще ти донеса еклер.

— Тук вече има цяла сладкарница. Къде си между другото?

— Не е важно. Ще дойда възможно най-скоро.

Ходжис прекъсва връзката и забързва по коридора към асансьора.

3.

Пациентът, който имаше час при доктор Стамос в осем и четирийсет и пет, най-сетне излиза от стаята за прегледи. Часът на Ходжис беше за девет, а сега е девет и половина. Марли си казва, че горкият човек сигурно няма търпение да мине прегледът и да си гледа другата работа. Поглежда в коридора и вижда Ходжис да говори по мобилния си телефон.

Става и надниква в кабинета на лекаря. Стамос седи на бюрото си, пред него е отворена папка с медицинско досие с надпис „КЪРМИТ УИЛЯМ ХОДЖИС“. Чете нещо и потрива слепоочието си, като че има главоболие.

— Доктор Стамос? Да повикам ли господин Ходжис? Той сепнато я поглежда, после извръща очи към часовника:

— О, боже, да. Понеделниците са гадни, нали?

— Понеделник, ден неверник — промърморва тя и тръгва към вратата.

— Обичам си работата, но не и това — въздъхва Стамос.

Сега Марли се сепва. Обръща се и го поглежда.

— Няма значение, говоря си сам. Кажи му да влезе.

Марли надниква в коридора тъкмо когато вратата на асансьора се затваря.

4.

Ходжис се обажда на Холи от закрития паркинг до медицинския център и щом стига до Търнър Билдинг на Марлборо, където се намира агенцията им, тя вече го чака отпред, сложила куфарчето си между удобните си обувки. Холи Гибни — вече почти на петдесет, висока и слаба, с кестенява коса, обикновено прибрана в стегнат кок, тази сутрин носи широк анорак „Норт Фейс“, вдигнатата качулка обрамчва дребното й лице. „Човек би си казал, че лицето й е незабележително — мисли си Ходжис, — докато не види очите й — красиви и излъчващи интелект.“ А може и да не ги види, тъй като по принцип Холи Гибни не гледа хората в очите.

Спира приуса си до бордюра и тя се качва, сваля си ръкавиците и приближава дланите си към парното:

— Много се забави.

— Петнайсет минути. Бях в другия край на града. Хванах всички червени светофари.

— Осемнайсет минути — информира го Холи, докато се включват в движението. — Защото си карал бързо, което не е разумно. Ако караш точно с трийсет километра в час, ще хванеш почти всички зелени светофари. На точни интервали от време са. Сто пъти съм ти го повтаряла. Какво ти каза лекарят? Писа ли ти отлична оценка на теста?

Ходжис обмисля два варианта: да каже истината или да увърта. Холи непрекъснато му опяваше да отиде на лекар заради стомашните проблеми. Отначало той усещаше някакво притискане, сега — и болка. Холи може да има емоционални проблеми, но я бива да опява. „Захапе ли нещо, не го пуска — като куче — кокал“ — мисли си понякога Ходжис.

— Резултатите още не са пристигнали от лабораторията — изтърсва той. „Не лъжа — казва си, — тъй като не са стигнали до мен.“

Холи недоверчиво го поглежда, докато той завива към околовръстното. Ходжис мрази този поглед.

— Ще отида пак на лекар, повярвай — измънква.

— Вярвам ти, Бил.

Става му още по-кофти, задето не й каза истината.

Холи се навежда, отваря куфарчето и изважда айпада си:

— Направих няколко справки, докато те чаках. Интересуват ли те?

— Давай.

— Мартийн Стоувър е била на петдесет, когато Брейди Хартсфийлд я осакатява, което означава, че сега е… че е била на петдесет и шест. Преди кръвопролитието пред Общинския център Мартийн е живяла с майка си в къща на Сикамор Стрийт. Недалеч от Брейди Хартсфийлд и неговата майка, в което има известна ирония, нали?

„Близо и до Том Саубърс и неговото семейство“ — казва си Ходжис. Неотдавна с Холи имаха случай, свързан със семейство Саубърс и с онова, което местната преса наричаше „касапницата пред Общинския център“. Нещата са навързани по всякакви начини, като се замисли човек. Може би най-странната връзка от всички е, че колата, с която Хартсфийлд беше погубил и осакатил сума хора, принадлежеше на братовчедката на Холи Гибни.

— Как така старица и осакатената й дъщеря напускат западналия квартал с улиците с имена на дървета и заживяват в тузарски?

— Застраховка. Мартийн Стоувър е имала цели три полици за големи суми. Била е вманиачена по застраховките. — Ходжис си мисли, че само Холи може да одобри подобно вманиачаване. — Имаше няколко дописки за нея след случилото се, защото беше най-сериозно пострадалата. Съзнавала, че ако не намери работа, ще й се наложи да осребрява полиците си една по една. В крайна сметка е била неомъжена с безработна овдовяла майка, за която да се грижи.

— И която в крайна сметка се грижеше за нея.

Холи кима:

— Много странно и тъжно. Поне са били осигурени материално, каквато е целта на застраховката. Дори животът им е станал по-добър.

— Да — отбелязва Ходжис, — но сега животът ги е напуснал.

Холи не продумва. Пред тях е отклонението за Ридждейл. Той завива по него.

5.

Пийт Хънтли е напълнял, шкембето му виси над колана, но Изабел Джейнс, която носи тесни протъркани джинси и синьо сако, е зашеметяваща както винаги. Тъмносивите й очи се насочват към Ходжис, после към Холи и обратно към него.

— Отслабнал си — заключава тя. Може да е и комплимент, и упрек.

— Има проблеми със стомаха и си е направил изследвания — намесва се Холи. — Резултатите трябваше да излязат днес, но…

— Да не го обсъждаме, Холс — прекъсва я Ходжис. — Не сме дошли за медицинска консултация.

— Все повече заприличвате на стара съпружеска двойка — отбелязва Изи.

— Бракът с Бил би навредил на професионалната ни връзка — делово казва Холи.

Пийт се разсмива и Холи озадачено го поглежда, преди да влязат в къщата.

Къщата е красива, в стил Кейп Код; макар да е на върха на хълм и денят да е студен, вътре е топло. В антрето и четиримата си слагат гумени ръкавици и калцуни. „Правя всичко машинално — мисли си Ходжис. — Все едно не съм напускал полицията.“

На едната стена в дневната има картина, на която са изобразени улични хлапета с големи очи, на другата — грамаден телевизор. До него стоят кресло и масичка. На нея са подредени ветрилообразно списания за знаменитости като „ОК!“ и таблоиди като „Инсайд Вю“. На килима в средата на стаята има две дълбоки вдлъбнатини. Ходжис си мисли: „Тук са седели да гледат телевизия вечер. Може би и по цял ден. Мама на креслото, Мартийн в количката. Като гледам вдлъбнатините, сигурно е тежала цял тон.“

— Как се казва майката? — пита той.

— Джанис Елъртън. Съпругът й Джеймс починал преди двайсет години, според… — Пийт, който е от старата школа също като Ходжис, използва бележник вместо айпад, и проверява в него. — Така каза Ивон Карстеърс. Двете с другата помощница Джорджина Рос открили труповете, когато дошли на работа малко преди шест. Плащали им допълнително да идват по-рано. Тази Рос не ни помогна кой знае колко…

— Говореше несвързано — уточнява Изи. — Карстеърс обаче се оказа полезна. Запазила самообладание и веднага се обадила на полицията. В седем без двайсет бяхме тук.

— На колко години е била майката? — пита Ходжис.

— Все още не знам точно — отвръща Пийт, — но във всеки случай не е била първа младост.

— Била е на седемдесет и девет — намесва се Холи. — В една от статиите, които намерих, докато чаках Бил да ме вземе, пишеше, че е била на седемдесет и три, когато се случи трагедията пред Общинския център.

— Доста попрехвърлила възрастта да се грижи за напълно парализирана дъщеря — отбелязва Ходжис.

— Била е в добра форма обаче — казва Изабел. — Поне според Карстеърс. Силна. Освен това са имали много асистентки. Разполагали са с пари от…

— … застраховките — довършва Ходжис. — Холи ми разказа по пътя насам.

Изи поглежда изпод око Холи. Холи не забелязва. Тя оглежда стаята. Души като куче. Прокарва длан по облегалката на маминото кресло. Има емоционални проблеми, приема всичко прекалено буквално, но сетивата й са изострени като на малцина.

— Две помощнички са идвали сутрин, две — следобед, две — вечер. Седем дни в седмицата. Работили са за частна компания на име… — Отново прави справка в бележника. — … „Домашна помощ“. Те са вършили тежката работа. Имало е и икономка — някоя си Нанси Олдърсън, която очевидно е в отпуска. На календара в кухнята видях бележка: „Нанси — в Шагрин Фолс.“ Отбелязани са днешната дата, вторник и сряда.

Двама мъже, също с ръкавици и калцуни, се приближават по коридора. Идват от онази част на къщата, отредена за покойната Мартийн Стоувър, предполага Ходжис. И двамата носят куфарчета за обработване на улики.

— Приключихме със спалнята и банята — казва единият.

— Открихте ли нещо? — пита Изи.

— Каквото очаквахме — отвръща другият. — Извадихме доста бели косми от ваната, което не е чудно предвид, че точно там е умряла старицата. Имаше и следи от екскременти. Също според очакванията. — Ходжис го поглежда въпросително и техникът уточнява: — Тя беше с пелена за възрастни.

— Отврат! — изпъшква Холи.

— Има стол за под душа, но е в ъгъла с натрупани на него кърпи. Изглежда, никога не е бил използван — добавя първият.

— Сигурно са обтривали парализираната с гъба в леглото — отбелязва Холи.

Все още изглежда погнусена или от мисълта за пелената за възрастни, или от лайното във ваната, но очите й не престават да шарят. Може да зададе един-два въпроса, да коментира нещо, но предимно ще си мълчи, защото хората я притесняват, особено в затворени помещения. Само че Ходжис я познава добре (доколкото е възможно някой да я познава) и разбира, че вниманието й е изострено.

По-късно тя ще говори, а Ходжис ще слуша внимателно. Докато преди години работеше по случая Саубърс, бе научил, че си струва да я слушаш. Мисли нестандартно, понякога много нестандартно, а интуицията й е почти свръхестествена. И макар да е плаха по природа — Бог е свидетел, че си има основателни причини, — е и храбра. Холи е причината Брейди Хартсфийлд, известен като Мистър Мерцедес, да е понастоящем в клиниката за травматични мозъчни увреждания „Лейкс Риджън“ в Окръжна болница „Джон Кайнър“. Холи му разби главата с чорап, пълен със сачми, преди той да натисне копчето и да предизвика бедствие, далеч по-мащабно от това в Общинския център. Сега е в зоната на здрача, наричана от шефа на неврологията на клиниката „постоянно вегетативно състояние“.

— Парализираните пациенти могат да се къпят — добавя Холи. — Но им е трудно заради животоподдържащото оборудване, към което са прикачени. Затова предимно ги обтриват с гъба.

— Да отидем в кухнята, там е слънчево — предлага Пийт и всички отиват там.

Първото, което забелязва Ходжис, е сушилникът за чинии, където е оставена единствената чиния от последното ястие на госпожа Елъртън. Плотовете блестят, подовете изглеждат достатъчно чисти, че да се храниш на тях. Ходжис предполага, че леглото й горе е прилежно оправено. Може да е почистила и килимите. А и пелените за възрастни… Погрижила се е за всичко. Като човек, който е мислил да се самоубие. Ходжис я разбира.

6.

Пийт, Изи и Ходжис седят до кухненската маса. Холи обикаля помещението, понякога застава зад Изабел, за да гледа снимките на айпада й, маркирани „ЕЛЪРТЪН/СТОУВЪР“, понякога рови из шкафовете, пръстите й са леки като пеперуди.

Изи им разказва подробностите, като плъзга пръст по екрана, докато говори.

На първата снимка са две жени на средна възраст. И двете са набити и широкоплещести, с червени найлонови униформи на „Домашна помощ“. Едната (Ходжис предполага, че е Джорджина Рос) плаче и е стиснала раменете си, така че лактите й са притиснати до гърдите. Другата, Ивон Карстеърс, явно е по-хладнокръвна.

— Дошли в шест без петнайсет — обяснява Изи. — Имат ключ, за да не звънят или да чукат. Според Карстеърс понякога Мартийн спяла до шест и половина. Госпожа Елъртън винаги била будна по това време: казала им, че става около пет и трябва веднага да пие кафе. Само че тази сутрин не била будна и не миришело на кафе. Решили, че като никога старицата се е успала, браво на нея. Влезли на пръсти в спалнята на Стоувър в дъното на коридора да проверят дали тя е будна. Намерили това.

Изи плъзга пръст към следващата снимка. Ходжис очаква ново изпъшкване от Холи, но тя безмълвно и внимателно изучава снимката. Стоувър е на леглото, завивката е свлечена до коленете й. Обезобразеното й лице изглежда спокойно. Очите й са затворени, мършавите й ръце са скръстени на гърдите. От плоския й корем стърчи сонда за хранене. Инвалидната й количка, която повече прилича на космическа капсула, е наблизо.

— В стаята на Стоувър миришеше на нещо. Не на кафе, а на алкохол.

Изи показва следващата снимка. Нощното шкафче на Стоувър отблизо. На него са строени шишенца с лекарства. До тях има мелачка за стриване на таблетките, за да може Стоувър да ги приема. Между шишенцата й сякаш не на място са бутилка тройно дестилирана водка „Смирнофф“ и пластмасова спринцовка. Бутилката е празна.

— Госпожата не е искала да рискува — отбелязва Пийт. — Тройно дестилираната „Смирнофф“ дава сто и петдесет процента гаранция.

— Предполагам, че е искала нещата да приключат възможно най-бързо за дъщеря й — коментира Холи.

— Уместно предположение — казва Изи, но с доста хладен тон. Не харесва Холи и Холи не я харесва. Ходжис го знае, обаче няма идея каква е причината. А и тъй като не виждат Изабел често, не си е направил труда да пита Холи.

— Имаш ли близък план на мелачката? — пита Холи.

— Разбира се. — Изи отваря следващата снимка, на която мелачката изглежда колкото летяща чиния. В нея се виждат следи от бял прах. — Едва по-късно през седмицата ще знаем със сигурност, но мислим, че е оксикодон^[4]. Според етикета рецептата е изпълнена само преди три седмици, а шишенцето е празно като бутилката.

Връща се на снимката на Мартийн Стоувър — затворени очи, мършави ръце, скръстени като за молитва.

— Майка й е стрила хапчетата, изсипала ги е в бутилката и е наляла водката в сондата за хранене. Вероятно е било по-ефикасно от смъртоносна инжекция.

Изи минава на следваща снимка. Този път Холи изпъшква „Отврат!“, но не извръща очи.

Първата снимка на пригодената за инвалиди баня на Мартийн е общ кадър, показващ ниския плот с мивката, ниските поставки за кърпи и шкафовете, голямата вана, комбинирана с душ-кабина. Плъзгащата се врата пред душа е затворена, ваната се вижда изцяло. Джанис Елъртън по розова нощница лежи във ваната, водата й стига до раменете. Ходжис предполага, че докато е лягала, нощницата се е издувала като балон, но на снимката е залепнала за мършавото й тяло. На главата й е нахлузен найлонов плик, завързан с колан от халат за баня. Под него се спуска дълга тръбичка, прикрепена към малък флакон, лежащ на пода. На него има лепенка със смеещи се деца.

— Комплект за самоубийство — отбелязва Пийт. — Вероятно е научила от интернет как да го направи. Има много сайтове, които предлагат подобна „услуга“. Дори има снимки. Водата беше изстинала, когато пристигнахме, но сигурно е била топла, когато е влязла във ваната.

— Предполага се, че е успокояващо — намесва се Изи и макар да не изпъшква „Отврат“, лицето й за момент се изкривява от погнуса при следващата снимка: близък план на главата на Джанис Елъртън. Пликът е замъглен от последните й глътки въздух, но Ходжис вижда, че очите й са затворени. И тя изглежда умиротворена.

— Във флакона има хелий — обяснява Пийт. — Можеш да си го купиш от всеки голям магазин за намалени стоки. Предполага се, че ще го ползваш да надуваш балони за рождения ден на детето, но явно е също толкова подходящ да се самоубиеш с него, стига да си нахлузил найлонов плик на главата си. Получаваш световъртеж, след това губиш ориентация и на този етап вероятно не можеш да махнеш плика, дори да си си променил решението. След това губиш съзнание и умираш.

— Дай предишната снимка — казва Холи. — Където се вижда цялата баня.

— А — възкликва Пийт, — доктор Уотсън май е забелязал нещо.

Изи се връща. Ходжис се надвесва и присвива очи — не вижда наблизо като някога. И разбира какво е забелязала Холи. Близо до сив щепсел, включен в един от контактите, има флумастер. Някой — според него Елъртън, защото дните, когато дъщеря й е можела да пише, са приключили отдавна — е написал една-единствена буква на плота: Z.

— Според теб какво е? — пита Пийт.

— Предсмъртното й писмо — предполага Ходжис. — Зет е последната буква от азбуката. Ако знаеше гръцки, можеше да напише омега.

— И аз мисля така — съгласява се Изи. — Някак елегантно е, като се замислиш.

— Z е знакът на Зоро^[5] — информира ги Холи. — Има много филми за него, в един дори Антъни Хопкинс играе Дон Диего, но филмът не ме очарова.

— Смяташ ли, че има нещо общо със случая? — пита Изи с престорен интерес, но тонът й е доста хаплив.

— Има и телевизионен сериал — продължава Холи. Взира се като хипнотизирана в снимката. — Продукция на Уолт Дисни още от времето на черно-белите филми. Госпожа Елъртън може да го е гледала като дете.

— Имаш предвид, че е търсила убежище в спомени от детството си, докато се е подготвяла да се самоубие? — недоверчиво промърморва Пийт; Ходжис си казва, че съмнението на бившия му партньор е основателно. — Предполагам, че е възможно.

— По-вероятно е някоя тъпотия — заявява Изи и завърта очи.

Холи не им обръща внимание, а пита:

— Може ли да огледам банята? Няма да пипам нищо, въпреки че съм с ръкавици.

Изи веднага се съгласява:

— Ама, разбира се, действай.

„С други думи — мисли си Ходжис, — изчезвай и остави големите да си поговорят.“ Не му се нрави отношението на Изи, но тъй като очевидно Холи не се засяга, не смята да повдигне въпроса. Освен това днес Холи е малко превъзбудена, умът й сякаш скача в различни посоки. Сигурно е заради снимките. На полицейските снимки мъртвите изглеждат още по-страшно.

Тя отива да огледа банята. Ходжис се обляга назад и сключва ръце на тила си, при което лактите му щръкват. Проблемният му стомах не е толкова проблемен тази сутрин, може би защото пи чай вместо кафе. Ако кафето му вреди, ще се наложи да се запаси с щадящ стомаха чай. По дяволите, направо ще си го купува на едро. Наистина му писва от постоянните болки.

— Всъщност защо ни повика, Пийт?

Пийт повдига вежди, преструвайки се, че не разбира въпроса:

— Какво искаш да кажеш, Кърмит?

— Прав беше, че ще пишат за това във вестниците. Тази новина е точно от тъжните гадости в стил сапунена опера, по които си падат хората. Прави собствения им живот по-поносим…

— Цинично, но най-вероятно вярно — въздиша Изи.

— … но всяка връзка с касапницата с мерцедеса е по-скоро случайна, отколкото причинно-следствена. — Ходжис не е напълно сигурен, че има точно това предвид, обаче звучи добре.

— Имаме класическо убийство от милосърдие, извършено от старица, която повече не е издържала да гледа как дъщеря й страда. Вероятно последната мисъл на Елъртън, когато е пуснала хелия, е била: „Скоро ще бъда с теб, миличка, и ще вървим заедно по улиците на рая.“

Изи изсумтява, но Пийт е доста блед и замислен. Ходжис внезапно си спомня, че преди много време, може би трийсет години, бившият му партньор и жена му загубиха първото си дете — момиченце; беше починало от синдром на внезапната детска смърт.

— Тъжно е и вестниците ще го дъвчат ден-два, но се случва някъде по света всеки ден. Всеки час дори. Така че не увъртай, а кажи какво става.

— Вероятно нищо особено. Според Изи.

— Точно така — потвърждава Изи.

— Вероятно смята, че мозъкът ми се размеква с приближаването до финала.

— Изи не смята така. Изи мисли, че е време да спреш мухата Брейди Хартсфийлд да ти бръмчи в главата. — Тя извръща към Ходжис тъмносивите си очи: — Госпожица Гибни може да има нервни тикове и странни асоциации, но много ловко спря часовника на Хартсфийлд, признавам й го. Сега лежи зомбиран в ТМУ „Кайнър“, където ще остане вероятно докато хване пневмония и умре, спестявайки на щата куп пари. Никога няма да го съдят за деянията му, всички го знаем. Не го арестува за касапницата пред Общинския център, но Гибни му попречи да взриви две хиляди хлапета в концертна зала „Минго“ година по-късно. Това са фактите, хора. Приемете, че сте победили, и продължете напред.

— Леле! — възкликва Пийт. — Откога го таиш в себе си?

Изи се опитва да остане сериозна, но не успява. Пийт също се усмихва и Ходжис си мисли: „Работят добре, както ние двамата с Пийт. Грехота е да се разваля такава комбина.“

— От доста време — отговаря Изи. — Хайде, кажи му, Пийт. — Обръща се към Ходжис и добавя: — Поне не са сивите човечета от „Досиетата Хикс“.

— Та? — подканя ги Ходжис.

— Кийт Фрайъс и Криста Кънтриман — казва Пийт. — И двамата са били пред Общинския център на десети април, когато Хартсфийлд се… „развихри“. Фрайъс, на деветнайсет, беше със счупени крака, четири счупени ребра и с вътрешни наранявания. Освен това изгуби седемдесет процента от зрението на дясното си око. Кънтриман, на двайсет и една, беше със счупени ребра, счупена ръка и гръбначни травми, които бяха излекувани след болезнени терапии, за които дори не искам да си мисля.

И Ходжис, не иска, но против волята си често размишлява за жертвите на Брейди Хартсфийлд. Най-вече как седемдесет зловещи секунди могат да променят живота на толкова много хора за години напред… или в случая на Мартийн Стоувър — завинаги.

— Запознали се на ежеседмичните терапевтични сеанси в рехабилитационен център, наречен „Възстановяването зависи от теб“, и се влюбили.

Състоянието им се подобрявало… бавно… планирали да се оженят. Обаче през февруари миналата година се самоубили заедно. Както се казва в не една стара пънк песен, нагълтали се с хапчета и гушнали букета.

Това подсеща Ходжис за мелачката на масичката до болничното легло на Стоувър. Мелачката с останалия прах от оксикодон. Мама разтворила всички таблетки във водката, но със сигурност е имало и много други наркотични препарати. Защо й е било да си прави толкова труд с найлоновата торбичка и хелия, когато е можела да изпие няколко викодина, после няколко валиума и да приключи с тежкия си живот?

— Фрайъс и Кънтриман били от типа млади самоубийци — такива умират всеки ден — продължава Изи. — Родителите им ги съветвали да изчакат с брака. А и щяло да им е трудничко да избягат заедно, нали? Фрайъс едва ходел и двамата били безработни. Парите от застраховките им стигали за терапията веднъж седмично и да се включват в разходите за храна на семействата си, но не били много като сумите от застраховки на Мартийн Стоувър. Казано накратко, подобни неща се случват често. Дори не можем да го наречем съвпадение. Тежко пострадалите хора изпадат в депресия, а депресираните хора понякога се самоубиват.

— Къде са го направили?

— В стаята на Фрайъс — отвърна Пийт. — Родителите му завели малкия му брат в увеселителния парк „Сикс Флагс“. Кийт и Криста се нагълтали с хапчета, легнали в спалния чувал и умрели, прегърнати като Ромео и Жулиета.

— Ромео и Жулиета умират в гробница — намесва се Холи, която влиза обратно в кухнята. — Във филма на Франко Дзефирели, който всъщност е най-добрият…

— Добре, добре, ясно — прекъсва я Пийт. — Гробница, спалня, все тая.

Холи държи таблоида „Инсайд Вю“, който беше на масичката, сгънат така, че се вижда снимка на Джони Деп, на която той изглежда пиян, дрогиран или мъртъв. Дали през цялото време е седяла в хола и е чела клюкарски вестник? Ако е така, значи наистина не й е ден.

— Още ли караш мерцедеса, Холи? Този, който Хартсфийлд открадна от братовчедка ти Оливия?

— Не. — Холи сяда и оставя на скута си сгънатия вестник. — През ноември го замених за приус като на Бил. Харчеше много бензин и не беше екологичен. А и психиатърът ми препоръча да го сменя с друга кола. Каза, че след година и половина със сигурност съм се отърсила от влиянието му и че терапевтичното му въздействие е изчерпано. Защо се интересуваш?

Пийт се привежда и сключва ръце между коленете си:

— Хартсфийлд отмъкна мерцедеса, използвайки някаква електронна джаджа за отключване на вратите. Резервният ключ беше в жабката. Може би е знаел, че е там, може би касапницата пред Общинския център не е била планирана. Никога няма да узнаем истината.

Ходжис си мисли: „Оливия Трилони много приличаше на братовчедка си Холи — нервна, недоверчива към всички и към всичко. Не беше никак глупава, но хората не харесват такъв тип жени. Бяхме уверени, че е оставила мерцедеса отключен, а ключът — на таблото, защото бе най-лесното обяснение. А и защото на някакво по-първично ниво, където логичното мислене е безсилно, искахме това да бъде обяснението. Оливия беше трън в задника. Гледахме на постоянното й отричане като на надменен отказ да поеме отговорността за собственото си нехайство. А ключът в чантата й, който ни показа? Предположихме, че е резервният. Погнахме я безмилостно, а когато и репортерите се добраха до нея, също я погнаха. Накрая тя започна да вярва, че е сторила каквото ние смятахме: помогнала е на чудовище, планиращо масово убийство. На никого не хрумна, че е възможно компютърен маниак да е сглобил онази джаджа за отключване. Включително на самата Оливия Трилони.“

— Но не само ние я погнахме.

Не си дава сметка, че го е казал на глас, докато всички не се обръщат и не се втренчват в него. Холи му кимва лекичко, сякаш са си мислили едно и също. Което няма да е толкова изненадващо.

Ходжис продължава:

— Не й повярвахме, макар сто пъти да каза, че е взела ключа и е заключила колата, затова донякъде също сме отговорни, но Хартсфийлд я погна с преднамерена злоба. Това имаш предвид, нали?

— Да — потвърждава Пийт. — Не му стигаше да й открадне мерцедеса, за да погуби с него сума народ. Влезе й в главата, дори й инсталира на компютъра програма с писъци и обвинения. А след това дойде твоят ред, Кърмит.

Да. След това ненормалникът се захвана с него.

Ходжис получи злобно анонимно писмо от Хартсфийлд, когато беше стигнал дъното: живееше сам, спеше лошо, не се виждаше почти с никого, освен с Джером Робинсън, юношата, който му косеше моравата и помагаше с поддържането на къщата; мъчеше го често срещано при ченгетата заболяване: депресия след пенсионирането.

„Процентът на самоубилите се бивши ченгета е много висок — беше му писал Брейди Хартсфийлд. Беше преди да започнат да си комуникират по предпочитания през двайсет и първи век начин — интернет. — Не бива да мислите за оръжието си. Но вие правите тъкмо това, нали?“ Изглеждаше, че по някакъв начин Хартсфийлд е прочел мислите му и се опитва да го подтикне към самоубийство. Беше сработило с Оливия Трилони и му бе харесало.

— Когато започнахме да работим заедно — обади се Пийт, — ми каза, че рецидивистите напомнят персийски килим. Спомняш ли си го?

— Да.

Ходжис беше развивал тази теория пред много ченгета. Малцина го слушаха и предвид отегчената й физиономия, Изабел Джейнс надали е била от тях. Пийт обаче беше внимавал.

— В тях се повтарят едни и същи мотиви, отново и отново. „Разграничавайте се от леките вариации — каза ти — и търси еднаквостта в основата им. Защото и най-умните извършители — като Магистралния Джо, който уби всички онези жени в крайпътните мотели, като че ли имат копче в мозъците, заседнало на «Повторение».“ Брейди Хартсфийлд беше ценител на самоубийствата…

— Беше архитект на самоубийствата — поправя го Холи. Гледа вестника в скута си, сбърчила е вежди и е по-бледа от всякога. За Ходжис е трудно да се връща към историята с Хартсфийлд (поне най-сетне престана да ходи на свиждане на кучия син в ТМУ), но за Холи е още по-трудно. Той се надява асистентката му да не се върне към пушенето, но не би се изненадал, ако го стори.

— Наричай го както искаш, обаче моделът е налице. Той подтикна към самоубийство собствената си майка, да му се не види!

Ходжис не коментира, макар да се съмнява в увереността на Пийт, че Дебора Хартсфийлд се е самоубила, когато е открила, вероятно случайно, че синът й е Убиеца с мерцедеса. Първо, нямаше никакви доказателства, че тя го е разкрила. Второ, беше изяла отрова за порове, която причиняваше мъчителна смърт. Възможно беше Брейди да е убил майка си, но Ходжис не вярваше и в това. Ако ненормалникът беше обичал някого, то това беше майка му. Ходжис смяташе, че отровата за порове е била предназначена за другиго… вероятно не е била за човек. Аутопсията беше установила, че е била смесена с кайма за хамбургери, а ако има нещо, на което кучетата не могат да устоят, то е кюфте от сурова кайма.

Семейство Робинсън имат куче — мил дългоух пес. Брейди сигурно го е виждал често, защото наблюдаваше къщата на Ходжис, а Джером обикновено водеше кучето със себе си, когато му косеше моравата. Отровата сигурно е била за Одел. Ходжис не беше споделил подозрението си със семейство Робинсън. Нито пък с Холи. А и вероятно е глупаво, но според него е точно толкова вероятно, колкото идеята на Пийт, че майката на Брейди се е самоубила.

Изи понечва да каже нещо, обаче се отказва, защото Пийт вдига ръка — все пак той е старшият полицай с много по-голям стаж от нейния.

— Изи се канеше да каже, че Мартийн Стоувър е убита, а не се е самоубила, но мисля, че е възможно идеята да е дошла от самата Мартийн или да са я обсъждали с майка й и да са се разбрали. Което означава, че и двете са се самоубили, макар че няма да бъде написано така в официалния доклад.

— Предполагам, че си направил справка за другите оцелели след мелето пред Общинския център — промърморва Ходжис.

— Всички са живи, само Джералд Стансбъри е починал точно след Деня на благодарността миналата година — отговаря Пийт. — Получил сърдечен удар. Жена му ми каза, че в семейството му има наследствено сърдечно заболяване и че е надживял и баща си, и брат си. Изи е права, вероятно в този случай няма нищо особено, обаче реших, че с Холи трябва да знаете. — Поглежда ги един след друг. — Нали не ви е хрумвало да сложите край на живота си?

— Не — отвръща Ходжис. — Не и напоследък.

Холи леко поклаща глава и продължава да се взира във вестника.

— Не вярвам да са открили мистериозна буква Z в стаята на младия господин Фрайъс след самоубийството им с Кънтриман?

— Разбира се, че не! — отсича Изи.

— Доколкото ви е известно — поправя я Ходжис. — Нали? Предвид, че открихте тази едва днес.

— Боже мили — въздиша Изи. — Това е нелепо. — Поглежда си многозначително часовника и се изправя.

Пийт също става. Холи остава седнала, втренчена в таблоида „Инсайд Вю“. Ходжис също не помръдва, поне за момента, но се обръща към бившия си партньор:

— Ще прегледаш снимките от двойното самоубийство на Фрайъс и Кънтриман, нали, Пийт? За по-сигурно.

— Добре. Предполагам обаче, че Изи е права — беше глупаво да ви повикам.

— Радвам се, че го направи.

— И… още ми е кофти, задето се държахме така с госпожа Трилони. — Пийт гледа Ходжис, но всъщност говори на слабата бледа жена с клюкарски вестник на скута. — Не се усъмних, че не е оставила ключа на таблото. Затворих си очите за другите възможности. Обещах си да не го правя никога повече.

— Разбирам — кима Ходжис.

— Вижте, предполагам, всички ще се съгласим — намесва се Изи, — че времето на Хартсфийлд да гази хора, да ги взривява и да планира самоубийствата им, е приключило. И освен ако не сме се озовали във филм със заглавие „Синът на Брейди“, предлагам да напуснем дома на покойната госпожа Елъртън и да си гледаме другата работа. Някакви възражения?

Няма. Всички мълчат.

7.

Преди да се качат в колата, Ходжис и Холи се спират за малко пред къщата и оставят студеният януарски вятър да брули лицата им. Духа от север, от Канада, затова като никога обичайната миризма от голямото замърсено езеро на изток не се усеща. В този район на Хилтоп Корт има само няколко къщи и най-близката е с табела „ПРОДАВА СЕ“. Ходжис забелязва, че агентът е Том Саубърс, и се усмихва. Том също беше пострадал тежко в касапницата пред Общинския център, но се възстанови почти напълно. Изумително е колко са издръжливи някои мъже и жени. Не че това му дава вяра в човешката раса, но…

Но всъщност му дава.

В колата Холи оставя сгънатия „Инсайд Вю“ на пода, докато си сложи колана, сетне го вдига отново. Нито Пийт, нито Изабел й казаха да не го взема. Дори не е сигурен, че са забелязали. Че защо да забележат? За тях домът на Елъртън всъщност не е местопрестъпление, макар законът да го нарича така. Пийт беше неспокоен, но тревогата му вероятно не е породена от интуицията на опитен полицай, а е по-скоро плод на някакво суеверие.

„Хартсфийлд трябваше да умре, когато Холи го удари с моя Бияч — мисли си Ходжис. — Щеше да е по-добре за всички.“

— Пийт наистина ще прегледа снимките от самоубийствата на Фрайъс и Кънтриман — уверява той Холи. — Ще направи всичко необходимо. Но много ще се изненадам, ако намери някъде буква Z, написана на дъската на леглото, на някое огледало.

Тя не отговаря. Погледът й се рее в далечината.

— Холи? Чуваш ли ме?

Тя се сепва:

— Да. Мислех си как да открия Нанси Олдърсън в Шагрин Фолс. Няма да отнеме много време с търсачките, с които разполагам, но ти ще говориш с нея. Вече мога да телефонирам на потенциални клиенти, ако няма друг начин, обаче…

— Да, несъмнено — кима Ходжис, макар че преди всяко обаждане тя лапва никотинова дъвка, заместваща цигарата, а в бюрото си държи запас от десертчета „Туинки“, изпълняващи същата функция.

— Обаче не мога да й съобщя, че работодателките й — нейни приятелки, доколкото ни е известно, са мъртви. Ти ще й го кажеш. Бива те за тези работи.

Според Ходжис никого не го бива за тези работи, обаче не си прави труда да възрази.

— Защо? Тази Олдърсън не била там от петък насам.

— Заслужава да знае — настоява Холи. — Полицаите ще се свържат с роднините, това им е работата, но няма да се обадят на икономката. Поне аз мисля така.

Бил е на същото мнение, а и Холи е права — Олдърсън заслужава да знае, дори само за да не да открие запечатаната с полицейска лента външна врата, когато се върне. Но някак не му се вярва Холи да я интересува само Нанси Олдърсън.

— Твоят приятел Пийт и госпожица Хубави сиви очи почти не са си мръднали пръста — продължава Холи. — Да, забелязах, че са свалили отпечатъци в спалнята на Мартийн Стоувър, както и по инвалидната й количка и в банята, където се е самоубила госпожа Елъртън, но не и в стаята й на горния етаж. Вероятно са се качили, колкото да се уверят, че няма труп под леглото или в дрешника, но само толкова.

— Чакай малко. Качвала си се на горния етаж, така ли?

— Разбира се. Някой трябваше да разследва старателно, а онези двамата със сигурност не го правеха. Сигурни са, че знаят точно какво е станало. Пийт ти се обади само защото се беше панирал.

Панирал. Да, точно така. Тъкмо тази дума му убягваше.

— И аз се панирах — признава Холи, — но умът ми си е на мястото. В този случай има нещо гнило. Много, много гнило! Затова държа да говориш с икономката. Ще ти кажа какво да я питаш, ако не се сещаш.

— За буквата Z на плота в банята ли говориш? Ако знаеш нещо повече, ще се радвам да ме осветлиш.

— Не е нещо, което знам, а което видях. Не забеляза ли какво има до буквата Z?

— Флумастер.

Тя го поглежда така, сякаш казва: „Я си напъни мозъка!“

Бил си припомня полицейски трик, който е много полезен при даване на показания в съда: представя си, че гледа снимката.

— Имаше зарядно, включено в контакта до умивалника.

— Да! Отначало си казах, че е за електронен четец, който госпожа Елъртън е включвала там, защото е прекарвала повечето си време в тази част на къщата. Което е логично, понеже всички контакти в спалнята на Мартийн вероятно са били използвани за включване на животоподдържащите системи. Не мислиш ли?

— Да, възможно е.

— Само че аз имам и нуук, и киндъл…

„Че може ли да нямаш?“ — казва си Ходжис.

— … и зарядните им не са такива. Кабелите са черни. Този беше сив.

— Може да е изгубила оригиналното зарядно и да си е купила ново от „Тек Вилидж“.

Въпросният магазин беше единственият, предлагащ електронно оборудване, след фалита на „Дискаунт Електроникс“, където беше работил Брейди Хартсфийлд.

— Не. Електронните книги имат зарядно с метални зъбчета. Онова беше по-широко, по-скоро като на таблет. Само че айпадът ми има такова, а онова в банята беше много по-малко. Този кабел беше за устройство, което се държи в ръка. Затова се качих горе да го потърся.

— И намери…

— Само стар компютър на бюрото до прозореца в спалнята на госпожа Елъртън. Наистина стар. Беше включен към модем.

— О, не! — възкликва Ходжис. — Само не модем!

— Не е смешно, Бил. Жените са мъртви.

Ходжис отмества ръка от волана и я вдига в знак на помирение.

— Извинявай. Продължавай. Сега ще ми разкажеш как си включила компютъра й.

Холи изглежда разколебана.

— Ами, да. Но само в интерес на разследването, което полицията очевидно няма намерение да проведе. Не съм шпионирала.

Ходжис би могъл да поспори, но си премълчава.

— Нямаше парола, така че проверих историята на търсенията на госпожа Елъртън. Посещавала е доста сайтове за пазаруване и доста медицински сайтове, посветени на парализата. Проявявала е голям интерес към стволовите клетки, което е логично предвид състоянието на дъщеря й…

— Направи всичко това само за десет минути?

— Чета бързо. Но знаеш ли какво не намерих?

— Предполагам, нещо, свързано със самоубийства.

— Точно така. Откъде е научила за хелия? В този ред на мисли, откъде се е сетила да разтвори във водка болкоуспокояващите и да излее сместа в сондата за хранене на дъщеря си?

— Е — промърморва Ходжис, — съществува и древен мистичен ритуал, наречен четене на книги. Може и да си чувала за него.

— Видя ли някакви книги в дневната?

Той си представя дневната, както си беше представил снимката от банята на Мартийн Стоувър. Холи е права. Имаше полици с миниатюрки, картина на стената и телевизор. На масичката имаше списания и вестници, които обаче бяха подредени ветрилообразно — като за украса, а не като за четене. Пък и нито едно не беше посветено на актуални политически и културни теми.

— Не — отговаря, — в дневната нямаше книги, макар да видях няколко на снимката от стаята на Стоувър. Едната май беше Библия… — Млъква, вглежда се в сгънатия вестник на скута й и пита: — Какво криеш там, Холи?

Когато се изчервява, Холи сякаш превключва на код за опасност първа степен — яркочервен. Лицето й пламва толкова силно, че тя сякаш ще получи удар. Това се случва и в момента.

— Не е кражба — оправдава се. — Взех го назаем. Никога не крада, Бил! Никога!

— По-спокойно. Какво е?

— Онова, което върви със зарядното от банята.

Тя разгъва вестника и Ходжис вижда яркорозова джаджа с тъмносив екран. По-голяма е от електронна книга, но е по-малка от таблет.

— Когато слязох обратно в дневната, седнах за малко на креслото на госпожа Елъртън да помисля. Пъхнах длани между страничните облегалки и седалката. Не търсех нещо, направих го машинално.

Поредният трик за самоуспокояване, предполага Ходжис. Виждал е много подобни през годините, откакто я срещна за първи път в компанията на прекалено грижовната й майка и агресивно-общителния й чичо. В компанията им? Подобен израз предполага равнопоставеност. Шарлот Гибни и Хенри Сироа я третираха повече като дете с умствен недъг, пуснато за малко от психиатрията. Тя вече се е променила, но са останали следи и от предишната Холи. Той няма нищо против. В крайна сметка, всеки си има трески за дялане.

— И го напипах вдясно. Това е „Заппит“.

Названието бегло напомня нещо на Ходжис, макар да е доста бос по отношение на компютърните джаджи. Все прецаква нещо на домашния си компютър и понеже Джером го няма, Холи идва в къщата му на Харпър Роуд, за да го оправи.

— Какво, какво?

— Игра „Заппит“. Попадала съм на рекламите им онлайн, макар и не в последно време. Продават се предварително заредени с над сто елементарни игри като „Тетрис“, „Саймън“ и „Магическата кула“. Без сложни игри като „Гранд Тефт Ауто“. Та кажи ми какво правеше там, Бил. Как е попаднал в къща, където едната жена е почти на осемдесет, а другата не може да загаси лампата, камо ли да играе на видеоигри.

— Изглежда странно, права си. Не е съвсем необичайно, но със сигурност е особено.

— И кабелът беше включен точно до онази буква Z, — добавя тя. — Не Z, обозначаваща край като в предсмъртно писмо, а Z — първата буква на „Заппит“^[6]. Поне така си мисля.

Ходжис се замисля и промърморва:

— Може би.

Пита се дали е срещал названието преди, или е онова, което французите наричат faux souvenir — лъжлив спомен. Би могъл да се закълне, че има някаква връзка с Брейди Хартсфийлд, но може би греши, защото днес непрекъснато мисли за него.

„Откога не съм го посещавал? Шест месеца? Осем? Не, повече са. Много повече.“

За последно беше при него след историята с Пит Саубърс и скритите откраднати пари и тетрадки, които Пит беше открил, заровени почти в задния му двор. Тогава Брейди му се стори непроменен — млад мъж, превърнат в зеленчук, с карирана риза и с джинси, които никога не се цапаха. Седеше на същия стол както винаги, когато Ходжис влезеше в стая 217 на Клиниката за травматични мозъчни увреждания, и се взираше в закрития паркинг отсреща.

Единствената промяна през онзи ден не беше в стая 217. Беки Хелмингтън, главната сестра, беше прехвърлена в хирургическото отделение на „Кайнър“ и вече не можеше да осведомява Ходжис за слуховете относно Брейди. Новата главна сестра беше непоклатима, с лице като свит юмрук. Рут Скапели отказа предложението на Бил за петдесет долара срещу някоя информацийка за Брейди и заплаши, че ще се оплаче, ако отново й предложи пари, за да получи сведения за пациент.

— Дори не сте на списъка му с посетители — изтъкна с леден тон.

— Не искам сведения — каза й Ходжис. — Разполагам с цялата информация, която някога може да ми потрябва. Интересува ме какво говорят за него хората от персонала. Защото се носеха слухове, нали знаете? Някои бяха доста… странни.

Скапели надменно го изгледа:

— Във всяка болница се разпространяват слухове, господин Ходжис, и винаги са за известните пациенти. Или както е в случая на господин Хартсфийлд — за печално известните. Проведох оперативка скоро след преместването на сестра Хелмингтън в сегашното й отделение и информирах хората си, че ако някой се осмели да разпространява клюки за господин Хартсфийлд, ще се погрижа да бъде освободен. Що се отнася до вас… — Гледаше го отвисоко, лицето й, подобно на юмрук, сякаш се сви още повече. — Невероятно е, че бивш полицейски служител, при това носител на почетни награди, е готов да даде подкуп.

Скоро след тази доста неприятна среща Холи и Джером Робинсън го притиснаха и настояха посещенията му при Брейди да престанат — за негово добро. Джером бе много сериозен, обичайното му весело бърборене никакво го нямаше.

— Единственото, което ще постигнеш, е да се нараниш — каза. — Винаги знаем кога си ходил на свиждане, защото два дни след това си като буреносен облак.

— По-скоро седмица — поправи го Холи. Не го поглеждаше и така чупеше пръсти, че на Ходжис му се искаше да ги сграбчи, преди да ги е прекършила. Гласът й обаче беше строг и уверен: — От него не е останало нищо, Бил. Приеми го. Ако беше предишният Брейди, всяка твоя поява щеше да му доставя удоволствие. Щеше да вижда какво ти причинява и да се радва.

Аргументите й бяха железни и Ходжис я послуша. Престана да ходи в болницата. Беше като да откажеш цигарите: отначало е трудно, но с течение на времето става все по-лесно. Сега седмици наред не мисли за Брейди и за отвратителните му престъпления.

„От него не е останало нищо.“

Ходжис си го повтаря, докато кара обратно към детективската агенция, където Холи ще се задейства на пълни обороти и ще започне да издирва Нанси Олдърсън. Каквото и да се беше случило в къщата на Хилтоп Корт — поредицата от мисли и разговори, сълзи и обещания, приключила с инжектирането на разтворените хапчета в сондата и с бутилката хелий с лепенката с усмихнати деца, — не би могло да има нещо общо с Брейди, понеже Холи буквално му размаза мозъка. Ходжис понякога изпитва съмнения, че Хартсфийлд се е превърнал в зеленчук, защото не може да понесе мисълта, че чудовището избегна наказанието. Че той, опитният полицай, не успя да го залови. Дори не можа да го халоса с чорапа, пълен със сачми, който наричаше Бияча, защото тъкмо тогава получи инфаркт.

И все пак… думата „Заппит“ му напомня нещо.

Знае, че я е чувал някъде.

Стомахът го свива предупредително и той си спомня, че е пропуснал медицинския преглед. Налага се пак да отиде, но няма да е днес, а утре. Навярно доктор Стамос ще му каже, че има язва, а подобни новини могат да почакат.

8.

Холи пак е оставила до телефона кутийка с никотинови дъвки, но не й се налага да сдъвче нито една. Още при първото обаждане попада на снахата на икономката, която, разбира се, пита защо някой от агенция, наречена „Търси се“, иска да се свърже с Нан.

— Да не е за наследство или нещо подобно? — Тонът й е обнадежден.

— Един момент — казва Холи, — ще ви оставя на изчакване, докато повикам шефа. — Ходжис не й е шеф, направи я пълноправен партньор след историята с Пит Саубърс миналата година, но това е оправдание, до което тя прибягва в моменти на стрес.

Ходжис, който търси на своя компютър информация за „Заппит Гейм Системс“, вдига слушалката, а Холи се върти около бюрото му и дъвче яката на полото си. Той задържа пръст над бутона на телефона достатъчно дълго да информира Холи, че яденето на вълна едва ли е полезно за нея, да не говорим, че й съсипва дрехата, после се свързва със снахата.

— Боя се, че имам лоши новини за Нанси — подхваща и накратко й разказва за случилото се.

— О, Боже! — възкликва Линда Олдърсън (Холи е написала името й в бележника му). — Новината ще я съсипе не само защото ще загуби мястото си. Работеше за тези жени от 2012 и наистина ги харесваше. През ноември дори вечеряха заедно на Деня на благодарността. Вие полицай ли сте?

— В оставка — уточнява той, — но работя с екипа, който разследва случая. Помолиха ме да се свържа с госпожа Олдърсън. — Лъжата няма да му тежи на съвестта, защото Пийт го въвлече в разследването, като го повика на местопроизшествието. — Бихте ли ми казали как да се свържа с нея?

— Ще ви дам номера на мобилния й. Замина за Шагрин Фолс за рождения ден на брат си в събота. Четиресетгодишен юбилей е, та жената на Хари устройва голямо тържество. Нанси ще остане до сряда или четвъртък мисля — поне така възнамеряваше. Сигурна съм, че ще се върне, щом научи. Живее сама след смъртта на Бил — брата на мъжа ми. Единствената й компания е котката. Госпожа Елъртън и госпожица Стоувър заместваха семейството й. Много ще се натъжи.

Ходжис записва номера и веднага се обажда. Нанси Олдърсън вдига на първото позвъняване. Той се представя и й съобщава за случилото се.

Тя явно е потресена и отначало не продумва, после възкликва:

— О, не, не може да бъде! Има някаква грешка, детектив Ходжис.

Не си прави труда да я поправи, защото е заинтригуван.

— Какво имате предвид?

— Защото те са щастливи. Разбират се чудесно. Гледат заедно телевизия или филми на дивиди плейъра — от онези програми с кулинарни майстори или разни женски програми с известни гости, които говорят на забавни теми. Може да не ви се вярва, но в този дом много се смеят. — Нанси Олдърсън се поколебава, сетне добавя: — Сигурен ли сте, че нямате грешка? За Джан Елъртън и Марти Стоувър ли говорите?

— За съжаление, да.

— Но… тя беше приела състоянието си! За Марти говоря. Мартийн. Казваше, че е по-лесно да свикнеш да си парализиран, отколкото да си стара мома. Двете с нея си говорехме за това постоянно — за това, че сме сами. Защото загубих съпруга си, нали разбирате?

— Значи никога не е имало господин Стоувър?

— Напротив, Джанис се омъжила млада, обаче бракът й скоро се разпаднал. Тя все казваше, че не съжалява, понеже се сдобила с Мартийн. Марти имала приятел преди злополуката, но той получил инфаркт и починал. Марти твърдеше, че бил в отлична форма, тренирал три пъти седмично в зала за фитнес. Казваше, че отличната му форма го е убила. Защото сърцето му било силно и се пръснало на парчета.

Ходжис е преживял инфаркт и си мисли: „Поука за мен: без фитнес.“

— Марти казваше, че да си сам, след като някой, когото си обичал, си е отишъл, е по-страшно от парализа. Не бях лудо влюбена в моя Бил, но я разбирах. Преподобният Хайнрайд я посещаваше често — тя го нарича духовния си наставник — и дори когато не идваше, двете с Джан се молеха ежедневно. Всеки ден на обяд. И Марти смяташе да започне онлайн курс по счетоводство — има специални курсове за хора с нейния тип инвалидност, знаете ли?

— Не — промърморва Ходжис. Записва в бележника си „СТОУВЪР ПЛАНИРАЛА ДА ЗАПОЧНЕ ОНЛАЙН КУРС ПО СЧЕТОВОДСТВО“ и го обръща към Холи да го прочете. Тя повдига вежди.

— Имаше и сълзи, и тъга понякога, разбира се, но през повечето време бяха щастливи. Най-малкото… не знам…

— Какво се сети, Нанси? — Той машинално минава на „ти“ — друг полицейски трик.

— О, надали е важно. Марти винаги беше щастлива — тя е истинска душица, няма да повярвате колко е одухотворена, вижда доброто във всичко, — обаче напоследък Джан беше необичайно мълчалива, сякаш нещо й тежеше. Мислех, че може да има парични проблеми или лека депресия след коледните празници. И през ум не ми е минавало, че… — Тя подсмърча. — Извинете, ще си взема носна кърпичка.

— Разбира се.

Холи грабва бележника му. Почеркът й е ситен — запечен, както мислено го нарича той — и му се налага да вдигне бележника почти до очите си, за да прочете написаното: „Питай я за Заппит!“.

Чува звук като от клаксон, когато Олдърсън се изсеква.

— Извинете.

— Няма нищо. Нанси, госпожа Елъртън притежаваше ли електронна игра? Розова на цвят.

— Боже Господи, откъде знаете?

— Всъщност нищо не знам — отвръща искрено Ходжис. — Аз съм само детектив в оставка със списък от въпроси, които предстои да задам.

— Получила играта от някакъв мъж. Казал й, че е безплатна, ако попълни въпросника и го прати на компанията. Беше малко по-голяма от книга с меки корици. Мотаеше се из къщата…

— Кога й я дадоха?

— Не помня точно, но със сигурност беше преди Коледа. Видях я за първи път на масичката в дневната. Остана си там до Коледа (въпросникът беше сгънат до нея) защото коледното им дръвче го нямаше вече — и след това един ден я забелязах на кухненската маса. Джан каза, че я пуснала да провери какво представлява и открила, че има пасианси, може би десетина вида като „Клондайк“, „Пирамида“ и „Рамка“. Така че попълни въпросника и го изпрати.

— Зареждаше ли го в банята на Марти?

— Да, защото там беше най-удобно. Все пак прекарваше в онази част на къщата повечето си време…

— Аха. Каза, че напоследък госпожа Елъртън била необичайно мълчалива…

— Само понякога — поправя го моментално Олдърсън. — През повечето време си беше душица също като Марти.

— Но нещо я мъчеше.

— Да, така мисля.

— Тежеше й.

— Ами…

— Промяната в нея дали започна с получаването на електронното устройство?

— Като се замисля, май да. Но защо да я депресира реденето на пасианси на розово таблетче?

— Не зная — отговаря Ходжис и написва „ДЕПРЕСИРАНА“ в бележника си. Смята, че има голяма разлика между това да си мълчалив и да си в депресия.

— Информирани ли са роднините им? — пита го тя. — Знам, че имат братовчеди в Охайо, май и в Канзас. Или пък в Индиана. Имената им са в адресника й.

— Полицията се свързва с тях в този момент — казва Ходжис, макар че по-късно ще се обади на Пийт, за да е сигурен. Вероятно ще го подразни, но на Бил не му пука. Мъката на Нанси Олдърсън се усеща във всяка нейна дума и той иска да я утеши поне малко. — Мога ли да попитам още нещо?

— Разбира се.

— Забелязала ли си някой да се навърта около къщата? Някой, който няма очевидни причини да е там?

Холи кима енергично.

— Що за въпрос? — изумява се Олдърсън. — Нали не мислите, че някой чужд човек…

— Нищо не мисля — успокоява я Ходжис. — Само помагам на полицията — през последните няколко години там се наложиха съкращения. Заради намаляване на общинския бюджет.

— Знам, ужасно е.

— Връчиха ми списък с въпроси и този е последният.

— Ами, не се навъртаха непознати. Щях да забележа — между къщата и гаража, където са килерът и пералнята, има топла връзка, по която минавам почти непрекъснато, а оттам се вижда улицата. Почти никой не стига до къщата на Джан и Марти, защото е последната на Хилтоп Корт. Улицата свършва с разширението за обръщане на колите. Разбира се, идваха пощальонът, куриери от „Ю Пи Ес“, понякога от „Фед Екс“, но освен тях не идваше никой.

— Значи не сте видели непознат да се навърта около къщата.

— Не, сър, сигурна съм.

— А човекът, който дал играта на госпожа Елъртън?

— Не, той й я дал в „Риджлайн Фуудс“ — бакалията в подножието на хълма, където Сити Авеню пресича Хилтоп Корт. На два километра от там, на Сити Авеню Плаза, има супермаркет от веригата „Крогър“, но Джанис не искаше да пазарува от там, макар и стоките да са малко по-евтини. Твърдеше, че винаги трябва да се купува от местните магазини, ако… ако…

— Внезапно издава силен вопъл. — Но вече никъде няма да пазарува, нали? Не мога да повярвам! Джан никога не би наранила Марти, за нищо на света!

— Тъжна история — промърморва Бил.

— Трябва да се върна днес. — Олдърсън вече говори по-скоро на себе си, отколкото на него. — Може да отнеме известно време, преди роднините им да дойдат, и някой трябва да организира погребението.

„Последният дълг на икономката“ — мисли си Ходжис и това му се струва и трогателно, и странно ужасяващо.

— Благодаря за отделеното време, Нанси. Довиж…

— Чакайте, идваше и един старец — прекъсва го тя.

— Какъв старец?

— Видях го няколко пъти пред отсрещната къща. Паркираше до тротоара, слизаше от колата и оглеждаше къщата. Може да не сте забелязали, обаче е обявена за продан.

Беше забелязал, но не коментира. Не иска да я прекъсва.

— Веднъж прекоси моравата и погледна през големия прозорец — беше преди голямата снежна буря. Мисля, че само гледаше, обаче не смяташе да купува — засмива се тя през сълзи. — Майка ми би казала, че е тръгнал на зяй пазар. Определено не приличаше на човек, който може да си позволи такава къща.

— Така ли?

— Аха. Приличаше на работник. Носеше зелен дочен панталон, канадката му беше „закърпена“ с бояджийска лепенка. А и колата му изглеждаше много стара, цялата на петна от грунд. Покойният ми съпруг го наричаше бедняшки лак.

— Случайно да си запомнила марката на колата? — Той обръща нова страница в бележника си и написва: „ПРОВЕРИ КОГА БЕШЕ ПОСЛЕДНАТА ГОЛЯМА СНЕЖНА БУРЯ.“ Холи прочита и кима.

— Не, съжалявам. Не познавам колите. Дори не помня цвета й, само петната грунд. Господин Ходжис, сигурен ли сте, че не е станала някаква грешка? — добавя почти умолително.

— Ще ми се да имаше грешка, Нанси, обаче е истина… за съжаление. Благодаря, много ми помогна.

— Наистина ли? — учудва се тя.

Ходжис й дава номера си, номера на Холи и на агенцията. Казва й да се обади, ако се сети още нещо. Напомня й, че репортерите може да проявят интерес, защото Мартийн е пострадала при касапницата пред Общинския център през 2009, и добавя, че не е длъжна да отговаря на въпросите им.

Когато затваря телефона, Нанси Олдърсън пак плаче.

9.

Завежда Холи на обяд в „Панда Гардън“ на една пресечка надолу по улицата. Рано е и са почти съвсем сами в ресторанта. Холи не яде месо и поръчва вегетарианско чоу мейн. Ходжис обича пикантното кълцано телешко, но стомахът му не го понася напоследък и се примирява с агнешко със сос мала. И двамата ползват пръчици за хранене. Холи — защото умее да си служи тях, а Ходжис — защото го забавят и намаляват възможността за разгаряне на следобедна клада в стомаха му.

— Последната голяма буря е била на деветнайсети декември. Метеорологичната служба съобщава за снежна покривка с дебелина двайсет и осем сантиметра на Гавърнмънт Скуеър и трийсет и три в Брансън Парк. Наричат я голяма буря, защото досега валя сняг само веднъж и натрупа едва десет сантиметра.

— Шест дни преди Коледа. Приблизително по същото време Джанис Елъртън получава играта, ако Олдърсън не греши.

— Смяташ ли, че човекът, който й го е дал, е същият, който е гледал през прозореца на отсрещната къща?

Ходжис опитва броколите. Предполага се, че са полезни като всички зеленчуци с гаден вкус.

— Не смятам, че Елъртън би приела каквото и да било от човек с яке, подлепено с бояджийска лепенка. Не го отхвърлям напълно, обаче мисля, че е малко вероятно.

— Изяж си обяда, Бил. Ако омета всичко, ще изглеждам като прасе.

Той неохотно взема пръчиците, макар напоследък да няма почти никакъв апетит, дори когато стомахът не го мъчи. Щом хапката заседне в гърлото му, я прокарва с глътка чай. Може би идеята е добра, тъй като явно чаят помага. Мисли си за резултатите от изследванията, които предстои да види. Хрумва му, че проблемът може да е по-сериозен от язва, че язвата вероятно ще е най-оптимистичният вариант. Има лекарства за язва. За други заболявания… май не.

Когато започва да вижда средата на чинията си (но, Исусе, колко много храна е останала отстрани), оставя пръчиците и казва:

— Открих нещо, докато ти търсеше Нанси Олдърсън.

— Казвай.

— Свързано е със „Заппит“. Изумително е как се появяват и изчезват тези компютърни компании. Като глухарчета през юни. Пък и това устройство не станало хит на пазара. Било твърде елементарно, прекалено скъпо, имало много конкуренти, предлагащи игри на по-високо ниво. Цената на акциите на „Заппит“ паднала и те били изкупени от компания на име „Сънрайз Салюшънс“. Преди две години тази компания обявила фалит и прекратила дейността си. Което означава, че „Заппит“ отдавна не съществува и че човекът, раздавал електронните игри, сигурно е участвал в някаква измама.

Холи веднага прозира накъде бие той:

— Значи въпросникът е бил глупост, която да добави малко, как се наричаше… достоверност? Само че онзи не се е опитал да измъкне пари от Джанис, нали?

— Не. Поне доколкото знаем.

— Тук има нещо странно, Бил. Ще кажеш ли на детектив Хънтли и на госпожица Хубави сиви очи?

Ходжис е взел с пръчиците най-малкото парченце агнешко, останало в чинията, и необходимостта да отговори на партньорката си е повод да го пусне обратно.

— Защо не я харесваш, Холи?

— Ами, смята ме за луда. Факт.

— Сигурен съм, че тя не…

— Да, смята ме. Вероятно ме смята и за опасна заради начина, по който халосах Брейди Хартсфийлд на концерта на „Раунд Хиър“. Но не ми пука. Бих го направила пак. Хиляди пъти!

Ходжис слага ръка върху нейната. Клечките между пръстите й вибрират като камертон.

— Знам. И всеки път ще е основателно. Спаси живота на минимум хиляда души.

Холи измъква ръката си и започва да взема ориз от чинията — зрънце по зрънце.

— О, мога да преживея, че ме смята за луда. Цял живот съм се справяла с хора, които го мислят, начело с родителите ми. Но има още нещо. Изабел вижда само това, което е пред очите й, и не харесва хора, които виждат повече или поне търсят повече. И за теб мисли същото, Бил. Ревнува Пийт от теб.

Ходжис не продумва. Никога не му е хрумвала подобна възможност.

Тя оставя пръчиците:

— Не отговори на въпроса ми. Ще им кажеш ли какво научихме досега?

— Още не. Първо искам да направя нещо друго, ако днес следобед поемеш работата в агенцията.

Холи се усмихва на остатъците от храната в чинията си:

— Че кога ли не го правя?

10.

Бил Ходжис не е единственият, който от пръв поглед не харесва заместницата на Беки Хелмингтън. Сестрите и санитарите от Клиниката за травматични мозъчни увреждания наричат работното си място „Кофата“ (от израза „кофа мозък“, както се наричат на жаргон каските на мотоциклетистите). Не след дълго Рут Скапели стана известна като сестра Рачид^[7]. До края на третия си месец в отделението премести три сестри за незначителни нарушения и уволни един санитар за пушене в склада. Отгоре на всичко забрани цветните униформи, защото били „твърде разсейващи“ или „твърде провокативни“.

Само че лекарите я харесват. Намират я за бърза и компетентна. И с пациентите е бърза и компетентна, но студена, а и в отношението й към тях се усеща презрение. Не позволява дори най-тежко пострадалите да бъдат наричани зеленчуци, изгорели крушки или кухи лейки, поне пред нея, но има определено отношение.

— Знае си работата — каза една от сестрите на друга в стаята за почивка скоро след постъпването на Скапели на работа. — Няма спор, обаче нещо й липсва.

Другата сестра беше с трийсетгодишен стаж и се беше нагледала на какво ли не. Замисли се, после каза само една дума, но тя беше le mot juste — точната дума:

— Милосърдие.

Скапели никога не показва студенина или презрение, когато при визитациите придружава шефа на неврологията Феликс Бабино, а и той най-вероятно не би забелязал. Някои от другите лекари са забелязали, но не отдават значение; поведението на незначителни твари като сестрите — пък били те и старши — е далеч под нивото на царствения им взор.

Скапели сякаш смята, че независимо какво не им е наред, пациентите от ТМУ трябва да носят част от отговорността за настоящото си състояние и че ако полагат малко повече усилия, със сигурност ще си възвърнат поне част от способностите си. Все пак тя си върши работата, през повечето време добре, може би по-добре от Беки Хелмингтън, която всички харесваха много повече. Ако й го кажеха, Скапели би отвърнала, че не е тук, за да я харесват, а за да се грижи за пациентите. Точка по въпроса.

Има обаче един пациент в Кофата, когото тя ненавижда. Този пациент е Брейди Хартсфийлд. Не защото е приятелка или роднина на някой пострадал или убит в касапницата пред Общинския център, а защото смята, че той манкира, за да избегне напълно заслуженото наказание. През повечето време тя оставя другите хора от персонала да се оправят с него, защото дори само присъствието му често я вбесява; влудява я мисълта, че системата може да бъде манипулирана толкова лесно от това зло създание. Държи се настрана и по друга причина: няма си пълно доверие, когато е в стаята му. Два пъти е правила нещо. Нещо, което, разкрие ли се, ще доведе до нейното уволнение. Но през този януарски ранен следобед, докато Ходжис и Холи привършват обяда, нещо я привлича към стая 217, сякаш я тегли невидимо въже. Същата сутрин беше принудена да отиде там, понеже доктор Бабино настоява да го придружава при визитациите, а Брейди е любимият му пациент. Той не може да се начуди на напредъка му.

— Не очаквахме да излезе от комата — каза й скоро след като тя започна работа в Кофата. По принцип Бабино е надут и бездушен човек, но заговори ли за Брейди, мигом се оживява. — А вижте го сега! Може да измине кратко разстояние, с чужда помощ, разбира се, може да се храни сам и да отговаря с думи или със знаци на елементарни въпроси.

„Може и да си избоде сам окото с вилицата“ — би добавила Рут Скапели (но си затрайва). Според нея тъй наречените „отговори“ са безсмислени брътвежи. Да не говорим за начина, по който задоволява естествените си нужди. Слагаш му пелени за възрастни и стиска. Сваляш ги и се напикава в леглото. Насира се, стига да може. Сякаш разбира какво прави. Скапели вярва, че той разбира.

Разбира и още нещо (в това тя не се съмнява), че заместницата на Беки не го харесва. Тази сутрин, след като доктор Бабино беше приключил прегледа и си миеше ръцете в банята, Брейди вдигна глава, погледна я и сложи ръка на гърдите си. Сви я в хлабав, треперещ юмрук. От него бавно се протегна среден пръст.

В първия момент Скапели не повярва на очите си: Брейди Хартсфийлд й показваше среден пръст. Сетне водата, шуртяща в банята, спря. В същия миг две копчета се откъснаха от престилката й, излагайки на показ старомодния й сутиен. Не, тя не вярва на слуховете за този човешки отпадък, отказва да им повярва, но онова, което последва тогава…

Той й се усмихна. Ухили й се.

Сега върви към стая 217, от тонколоните над главата й звучи успокояваща музика. Носи резервната си униформа — розовата, която държи в шкафчето си и не харесва особено. Оглежда се в двете посоки, за да се увери, че никой не я наблюдава, преструва се, че изучава картона на Брейди, прикрепен на вратата — за всеки случай, ако е пропуснала нечий бдителен поглед, — и влиза в стаята. Както обикновено Брейди седи на стола до прозореца. Носи една от четирите си карирани ризи и джинси. Косата му е сресана, лицето му е гладко като на бебе. На джоба на ризата му е закачена бележка: „ИЗБРЪСНА МЕ СЕСТРА БАРБАРА!“

„Живее си като Доналд Тръмп — мисли си Рут Скапели. — Убил е осем души, ранил е бог знае колко други, опита се да погуби хиляди тийнейджърки на рокендрол концерт, а си седи преспокойно, личен персонал му носи храната, пере му дрехите, бръсне го. Три пъти седмично му правят масаж. Водят го на спа четири пъти седмично и се кефи в джакузи.“

Като Доналд Тръмп ли? Ха! По-скоро си живее като шейх в някоя от онези богати на петрол близкоизточни държави.

Ами ако каже на Бабино, че й е показал среден пръст?

— Невъзможно е! — ще отсече той. — Това, което сте видели, е било само неволен мускулен спазъм. Той още е неспособен на мисловните процеси, които биха довели до подобен жест. Дори да не беше така, защо му е да ви показва среден пръст?

— Защото не ме харесваш, господин Хартсфийлд — промърморва тя, привежда се и подпира ръце на коленете си. — Нали, господинчо? Обаче сме квит, защото и аз не те харесвам.

Не я поглежда, нито дава какъвто и да било знак, че я чува. Продължава да гледа през прозореца към закрития паркинг отсреща. Но я чува, сигурна е, а това, че не го показва, я вбесява още повече. Когато говори, хората трябва да я слушат.

— Да вярвам ли, че тази сутрин откъсна копчетата от престилката ми, използвайки силата на мисълта си?

Той не реагира.

— Няма да се хвана, така да знаеш. И без това мислех да я сменя. Беше ми малко тясна в гърдите. Може да заблуждаваш някои от по-лековерните служители, но не и мен, господин Хартсфийлд. Нищичко не можеш да правиш, освен да седиш до глупавия прозорец. И да се напикаваш в леглото при всяка възможност.

Никаква реакция.

Тя поглежда към вратата, за да се увери, че е затворена, после отмества лявата си ръка от коляното и я протяга напред.

— Всички хора, които си погубил, и оцелелите… някои от тях още не могат да се възстановят, боли ги и страдат. Доставя ли ти удоволствие да мислиш за тях? Да, сигурна съм! Я да проверим дали ще ти е хубаво, ако някой издевателства над теб.

Първо докосва зърното му под ризата, сетне го стисва между палеца и показалеца си. Ноктите й са къси, но ги забива, колкото може. Извива зърното първо надясно, после наляво.

— Боли, нали, господин Хартсфийлд. Харесва ли ти?

Лицето му остава безизразно, което я вбесява още повече. Навежда се по-близо, докато носовете им почти се докосват. Лицето й прилича на юмрук повече от всякога. Сините й очи зад очилата са изцъклени. В ъгълчетата на устата й се е събрала слюнка.

— Бих могла да го направя и с тестисите ти — прошепва тя. — Може и да го сторя.

Да, би могла. Няма начин той да се оплаче на Бабино. Речникът му се състои от максимум петдесетина думи и хората, които разбират брътвежите му, са малко. „Искам още царевица“ звучи като „Иам-ое-сае-уи-са“, което напомня престорения индиански говор в някой стар уестърн. Единственото, което изрича напълно ясно, е „Искам мама“ и на няколко пъти Скапели със страхотно удоволствие го информира, че майка му е мъртва.

Извива зърното му надясно-наляво. По посока на часовниковата стрелка, после обратно. Щипе, колкото може, а ръцете й на медицинска сестра са силни.

— Мислиш, че доктор Бабино ти е нещо като домашен любимец, обаче грешиш. Ти си негов домашен любимец. Опитно зайче. Въобразява си, че не знам за експерименталните лекарства, които ти дава, но греши. Витамини били. Витамини — друг път. Знам всичко, което се случва тук. Въобразява си, че ще успее напълно да ти възвърне разсъдъка, обаче това никога няма да се случи. Мозъкът ти е на каша, драги — все едно да чакаш от умрял писмо. Пък и какво, ако успее? Ще те изправят пред съда и ще лежиш в затвора до края на живота си. А в щатския затвор „Уейнсвил“ няма джакузи.

Щипе зърното му толкова силно, че сухожилията на китката й изпъкват, но Брейди не показва, че усеща нещо — продължава да зяпа гаража отсреща. Рут Скапели си казва, че ако не престане, някоя сестра може да забележи посиняване или подуване и ще го отрази в картона му.

Пуска го и отстъпва, дишайки тежко. Щората на прозореца внезапно се разтърсва… шумът е като тракане на кости. Тя подскача и се оглежда. Когато извръща очи към Брейди, той вече не гледа паркинга, а нея. Погледът му е на разумен човек. Скапели се стряска и машинално отстъпва назад.

— Мога да докладвам Бабино — добавя, — но лекарите си имат начини да се измъкват, особено ако е тяхната дума срещу тази на медицинска сестра, дори да е старша. А и защо да го правя? Нека си прави опити с теб, колкото му душа иска. Дори „Уейнсвил“ е прекалено луксозен за твоя милост, господин Хартсфийлд. Може пък Бабино да ти даде хапче, което да те убие. Това заслужаваш.

По коридора трополи количка за храна: карат късен обяд на някой пациент. Рут Скапели се сепва като събудена от сън и отстъпва към вратата, очите й шарят между Хартсфийлд и вече неподвижната щора.

— Ще те оставя насаме с мислите ти, но искам да ти кажа още нещо, преди да си тръгна. Ако пак ми покажеш среден пръст, ще ти откъсна тестисите.

Ръката на Брейди се вдига от скута до гърдите му. Потреперва, но това е проблем с двигателния контрол. Благодарение на десетте сеанса седмично в залата за физиотерапия Хартсфийлд донякъде си е възвърнал мускулния тонус.

Скапели зяпа невярващо средния му пръст, който се издига и се накланя към нея.

Жестът е придружен с гадна усмивка.

— Ти си ненормален — прошепва тя. — Изрод.

Но повече не го доближава. Внезапно и без причина изпитва страх от онова, което може да й се случи, ако го стори.

11.

Том Саубърс на драго сърце приема да услужи на Ходжис, макар и това да означава разместване на няколко от следобедните му ангажименти. Дължи на Бил Ходжис много повече от развеждане из празна къща в Ридждейл. В крайна сметка бившето ченге (с помощта на приятелите си Холи и Джером) спаси живота на сина му и на дъщеря му. Вероятно и този на жена му.

Изключва алармата в антрето, като чете номерата от листче, закачено за папката, която носи. Докато развежда Ходжис из стаите на долния етаж и стъпките им отекват в празните помещения, не може да се сдържи и заговаря като агент по недвижими имущества, предлагащ имот на потенциален клиент. Да, къщата е доста далеч от центъра, няма спор, но обаче това означава, че получаваш всички удобства — водоснабдяване, поддръжка на градината, извозване на боклука, училищен автобус, градски транспорт — без да си принуден да търпиш градския шум.

— Може да се включи кабелна телевизия без допълнителни устройства, имотът е много над минималните изисквания за сигурност — добавя.

— Страхотно, но не искам да купя къщата.

— А какво искаш?

Ходжис не вижда причина да крие от него:

— Да разбера дали някой я е ползвал, за да наблюдава отсрещната къща. Миналия уикенд там имаше убийство и самоубийство.

— На номер 1601 ли? Боже, Бил, това е ужасно.

„Така е — мисли си Ходжис, — а ти сигурно вече се питаш към кого да се обърнеш, за да станеш посредник при продажбата.“

Не че му се сърди. Човекът мина през свой собствен ад заради касапницата пред Общинския център.

— Виждам, че си захвърлил бастуна — отбелязва, докато се качват към горния етаж.

— Понякога го ползвам вечер, особено ако е дъждовно — отговаря Том. — Според учените твърдението, че ставите болят повече във влажно време, е пълна глупост, но аз твърдя, че това е една от бабините деветини, на които можеш да вярваш. Така, това е главната спалня — погледни как е разположена, та да улавя утринната светлина. Банята е удобна и голяма — душът е с масажиращи струи — а по коридора…

Да, къщата е хубава. Ходжис не би и очаквал друго в престижен квартал като Ридждейл, но няма признаци някой да е бил в нея скоро.

— Видя ли достатъчно? — пита Том.

— Май да. Забеляза ли нещо необичайно?

— Нищо. И алармата е качествена. Ако някой беше влизал…

— Да, да, ясно. Извинявай, че те разкарах дотук в този студ.

— Глупости. Така или иначе щях да ходя насам-натам. А и се радвам да те видя.

Излизат през задната врата. Том я заключва и добавя:

— Макар да изглеждаш страшно отслабнал.

— Е, нали знаеш какво казват — никога не можеш да си прекалено слаб или прекалено богат.

Том, който преди нараняванията си, причинени от сивия мерцедес, беше прекалено слаб и прекалено беден, отвръща с дежурна усмивка на стария лаф и решава да заобиколи къщата. Ходжис тръгва след него, но след няколко крачки спира:

— Може ли да погледнем в гаража?

— Разбира се, но там няма нищо.

— Само да надникна.

— Изпипваш всичко докрай, а? Дадено, само да намеря ключа.

Само че не му е нужен ключ, защото вратата на гаража е открехната.

Двамата оглеждат безмълвно треските около ключалката. Накрая Том възкликва:

— Гледай ти!

— Предполагам, че алармата не защитава гаража.

— Правилно предполагаш. Няма нищо за пазене.

Ходжис влиза в правоъгълното помещение с голи дървени стени и бетонен под. По бетона се виждат следи от ботуши. Толкова е студено, че от устата на Ходжис излиза пара. Той се оглежда и забелязва, че вляво от вратата има стол. Някой е седял там и е гледал навън.

Болката в корема му се усилва и пуска пипала към кръста му, но тя вече му е почти като стара приятелка и е временно надвита от вълнението.

„Някой е седял тук и е гледал към къщата на номер 1601 — мисли си. — Готов съм да си заложа фермата на това предположение. Ако имах ферма де.“

Отива до вратата и сяда на мястото на наблюдателя. Някой е избърсал праха от десния прозорец (един от трите, монтирани хоризонтално през средата на вратата), който гледа право към големия прозорец на дневната на номер 1601.

— Ей, Бил — обажда се Том. — Под стола има нещо.

Ходжис се навежда да погледне и болката го пробожда. Вижда черен диск с диаметър около осем сантиметра. Хваща го за ръбовете и го вдига. На него е написана само една дума, гравирана в златисто: „СТАЙНЪР“.

— От фотоапарат ли е? — пита Том.

— От бинокъл. Полицейските управления с тлъсти бюджети ползват бинокли „Стайнър“.

С един добър „Стайнър“, а Ходжис не е чувал да има лош, наблюдателят е можел да се чувства така, сякаш се намира в дневната на Елъртън и Стоувър, стига щорите да са вдигнати… както бяха, докато с Холи бяха там сутринта. По дяволите, ако жените са гледали Си Ен Ен, наблюдателят е можел да чете новините, минаващи в долната част на екрана.

Ходжис не носи пликче за улики, но в джоба на палтото си има пакетче хартиени кърпички. Изважда две, внимателно увива капачката в тях и я пуска във вътрешния джоб на палтото си. Става от стола (това предизвиква нов спазъм; този следобед болката е силна) и забелязва още нещо. Някой е издълбал (вероятно с джобно ножче) една-единствена буква между двете врати на гаража.

Буквата е Z.

12.

Стигат почти до алеята за коли, когато Ходжис е връхлетян от нещо ново: изгаряща болка зад лявото коляно. Чувства се, сякаш е наръган с нож. Изкрещява от изненада и от болка и се превива. Разтрива пулсиращия възел в опит да го премахне или поне да го поотпусне.

Том се навежда до него, затова и двамата не забелязват вехтия шевролет, който се движи бавно по Хилтоп Корт. Избелялата му синя боя е покрита с петна от червен грунд. Възрастният човек зад волана намалява още повече, за да огледа двамата мъже. После дава газ, при което от ауспуха излиза облак син пушек, подминава дома на Елъртън и Стоувър и се отправя към разширението за обръщане в края на улицата.

— Какво има? Какво стана? — пита Том.

— Схванах се — процежда през зъби Ходжис.

— Разтрий го.

Бил го поглежда през разрошената си коса и иронично подхвърля:

— Какво мислиш, че правя?

— Дай на мен.

Том Саубърс, ветеран във физиотерапията благодарение на присъствието си пред една трудова борса преди шест години, бута настрана ръката на Ходжис. Сваля едната си ръкавица и започва да масажира. Пръстите му са много силни.

— Боже! Боли, да му се не види!

— Знам. Потърпи малко — промърморва Том. — Опитай се да прехвърлиш тежестта на тялото си върху здравия крак.

Ходжис се подчинява. Шевролетът „Малибу“ с кръпките червен грунд минава покрай тях още веднъж, сега се движи в обратната посока. Шофьорът още веднъж оглежда двамата мъже, после пак дава газ.

— Отпуска ме — изпъшква Ходжис. — Какво облекчение…

Отпуска го, но коремът му гори, а кръстът му сякаш е усукван. Том го гледа с тревога:

— Сигурен ли си, че си добре?

— Да, най-обикновено схващане.

— Или дълбока венозна тромбоза. Не си малък, Бил. Трябва да се прегледаш. Ако ти се случи нещо, докато си с мен, Пит никога няма да ми прости. Нито сестра му. Дължим ти много.

— Вече съм се погрижил. Имам час при лекаря утре — успокоява го Ходжис. — Хайде, да тръгваме. Умирам от студ.

Куца две-три стъпки, но после болката зад коляното изчезва напълно и той започва да ходи нормално. По-нормално от Том. Благодарение на Брейди Хартсфийлд Том Саубърс ще куца до края на живота си.

13.

Когато Ходжис се прибира вкъщи, стомахът му е по-добре, но е капнал от умора. Уморява се лесно напоследък и си казва, че причината е липсата на апетит, обаче се пита дали наистина е така. Докато пътуваше насам, два пъти чу звука от счупено стъкло и ликуващите момчешки гласове, само че никога не си поглежда телефона, докато шофира. Отчасти, понеже е опасно (да не говорим, че е незаконно в този щат), но най-вече защото отказва да му робува.

А и не е нужно да чете мисли, за да разбере от кого е поне едното съобщение. Първо закача палтото си в гардероба в антрето, като докосва леко вътрешния джоб, за да се увери, че капачката е там.

Първото съобщение е от Холи. „Трябва да говорим с Пийт и Изабел, но първо ми звънни. Имам въпрос.“

Второто не е от нея. Пише: „Д-р Стамос иска да говори спешно с Вас. Имате час за утре в 9. Моля, не пропускайте часа си!“

Ходжис си поглежда часовника и вижда, че макар денят да е продължил сякаш цял месец, още е едва четири и петнайсет. Обажда се в кабинета на Стамос, телефонът вдига Марли. Познава я по звънливия глас на мажоретка, който става сериозен, щом й се представя. Няма представа какво показват изследванията, обаче надали са добри. Както казваше някога Боб Дилан, не ти трябва метеоролог, за да разбереш откъде духа вятърът.

Моли лекарят да го приеме в девет и половина вместо в девет, защото иска първо да се види с Пийт, Изабел и Холи. Не му се ще да мисли, че Стамос ще настоява да го приемат в болница, но е реалист, а и внезапната пронизваща болка в крака му изкара акъла.

Марли го оставя на изчакване. За кратко той слуша „Младите калпазани“ („Вече сигурно не са първа младост“ — мисли си), след това тя вдига отново:

— Можем да ви приемем в девет и половина, господин Ходжис, но доктор Стамос подчертава, че е задължително да спазите тази уговорка.

— Много ли е зле? — пита той, преди да успее да се сдържи.

— Нямам информация за случая ви, — обаче какъвто и да е проблемът, не бива да отлагате лечението. Не е ли така?

— Така е — съгласява се мрачно Ходжис. — Със сигурност ще спазя уговорката. Благодаря.

Затваря телефона и се взира в него. На екрана има снимка на дъщеря му на седем, сияеща от радост, в задния двор на люлката, която бе монтирал, докато живееха на Фриборн Авеню. Докато още бяха семейство. Сега Али е на трийсет и шест, разведена, ходи на психотерапевт и преодолява болезнена връзка с мъж, който й беше разправял история, стара като света: „Ще напусна жена си, но сега моментът не е подходящ.“

Той оставя телефона и вдига ризата си. Болката в лявата страна на корема му вече е като леко мърморене, което е добре, обаче не му харесва подуването. Изглежда така, все едно току-що се е натъпкал с храна, въпреки че едва изяде половината си обяд, а закуската му се състоеше от мижаво геврече.

— Какво ти става? — пита подутия си корем — Няма да е зле да ми подскажеш преди часа при лекаря утре.

Предполага, че би могъл да си подскаже сам, като включи компютъра си и влезе в специализиран медицински сайт, но е стигнал до идеята, че самодиагностицирането по интернет е за идиоти. Вместо това се обажда на Холи. Тя пита дали е открил нещо интересно в къщата на номер 1588.

— Суперинтересно, както казваха в едно старо комедийно шоу, но преди да ти разкажа, задай си въпроса.

— Пийт може ли да разбере дали Мартийн Стоувър е купила компютър? Да й провери кредитните карти или нещо такова. Защото онзи на майка й беше старинен. Ако е купила, значи е била сериозна за онлайн курса. А ако е била сериозна, то…

— Тогава шансът да е участвала в самоубийствен заговор с майка си намалява драстично.

— Да.

— Но не е изключено майка й да е взела сама решението. Може да е наляла в сондата хапчетата, разтворени във водката, докато Мартийн е спяла, а след това да е отишла в банята да довърши „работата“.

— Но Нанси Олдърсън каза…

— Че били щастливи, да, помня. Само казвам. Не че го вярвам.

— По гласа ти разбирам, че си изтощен.

— Обичайната умора в края на деня. Ще се оправя, като хапна. — Никога през живота си не е страдал от такава липса на апетит.

— Нахрани се добре. Прекалено си слаб. Но първо ми кажи какво откри в празната къща.

— Не в къщата. В гаража.

Разказва й. Тя не го прекъсва. Нито пък продумва, когато Ходжис приключва. Случва й се да забрави, че говори по телефона, затова той я подсеща:

— Какво мислиш?

— Не знам. Наистина. Само дето… има нещо странно в тази история. Не мислиш ли? Или не? Може би реагирам прекалено емоционално. Случва ми се понякога.

„Не думай“ — мисли си Ходжис. Този път обаче не смята, че е така, и й го казва.

— Мислиш, че Джанис Елъртън не би взела каквото и да било от мъж с лепено яке и работни дрехи — разсъждава Холи.

— Точно така.

— Което означава…

Той не продумва, оставя я да обмисли предположението си.

— Според мен са били двама. Двама. Единият дава на Джанис Елъртън играта и фалшивия въпросник, докато тя пазарува, а другият наблюдава дома й. И то с бинокъл! Скъп бинокъл! Предполагам, че двамата сигурно са били комбина, обаче…

Ходжис чака. Усмихва се леко. Когато Холи включи на максимум мисловния си процес, той сякаш чува как се въртят зъбчатите колелца в главата й.

— Бил, къде се отнесе?

— Никъде. Чакам да изплюеш камъчето.

— Ами, изглежда е било точно така. Поне според мен. И като че ли по някакъв начин те са отговорни за смъртта на двете жени. Ето, доволен ли си?

— Да, Холи, доволен съм. Утре в девет и половина имам час при лекаря…

— Резултатите са излезли, така ли?

— Да. Искам да се срещнем преди това с Пийт и Изабел. Устройва ли те осем и половина?

— Разбира се.

— Ще им разкажем всичко — за Олдърсън и електронната игра, и за къщата на номер 1588. Да видим какво ще кажат. Съгласна ли си?

— Да, но тя няма да ни каже нищо.

— Може би грешиш.

— Да. А утре небето може да е зелено на червени точки. Сега си приготви нещо за хапване.

Ходжис я уверява, че ще го стори, и си затопля консерва пилешка супа с фиде, докато гледа ранните новини. Изяжда повечето бавно, като с всяка лъжица мислено се насърчава: „Можеш, можеш!“.

Докато плакне купичката, болката в лявата част на корема му се връща заедно с пипалата, пълзящи по кръста. Сякаш пулсира с всеки удар на сърцето му. Коремът му се свива. Мисли си да изтича до тоалетната, но вече е късно. Навежда се над мивката, затваря очи и повръща. Не ги отваря и докато опипом намира кранчето на чешмата и пуска водата докрай, за да отмие бълвоча. Не иска да вижда какво е излязло от него току-що, защото усеща вкуса на кръв.

„Олеле — мисли си, — май съм го закъсал!“

Здравата.

14.

Осем вечерта.

На вратата се позвънява. Рут Скапели гледа някаква глупаво риалити предаване, което е само оправдание да се показват млади мъже и жени с оскъдно облекло, тичащи насам-натам. Вместо да отиде направо до вратата, тя се промъква по пантофи в кухнята и включва монитора на охранителната камера на верандата. Живее в спокоен квартал, но няма смисъл да рискува; покойната й майка често казваше, че боклуците са навсякъде.

Сепва се, като разпознава мъжа пред вратата. Носи палто от туид, видимо скъпо, и мека шапка с перо. Изпод нея идеално подстриганата му сребриста коса се спуска драматично около слепоочията му. Той носи елегантно куфарче. Това е доктор Феликс Бабино, шеф на неврологията и най-важната клечка в клиниката за травматични мозъчни увреждания „Лейкс Риджън“.

Той отново позвънява и Рут бърза да му отвори, като си мисли: „Няма как да знае какво направих днес следобед, защото вратата на Брейди беше затворена и никой не ме видя. Спокойно. Нещо друго е. Сигурно синдикален въпрос.“

Само че досега никога не е обсъждал синдикални въпроси с нея, макар тя от пет години да членува в профсъюза на медицинските сестри. Бабино може да не я познае, ако се разминат по улицата и тя не носи сестринската си униформа. Това я подсеща, че сега е с вехт пеньоар и с още по-вехти пантофи (със заешки личица!), но е твърде късно да ги смени. Поне косата й не е навита на ролки.

„Трябваше първо да се обади — мисли си, а следващата й мисъл е по-обезпокоителна: — Може би иска да ме завари неподготвена.“

— Добър вечер, доктор Бабино. Влезте на топло. Съжалявам, че ви посрещам по пеньоар, но не очаквах някой да ме посети.

Той влиза и застава в коридора. Налага й се да го заобиколи, за да затвори вратата. Отблизо, а не на монитора, неочакваният гост изглежда далеч от представата за елегантен мъж. Да, тя е по пеньоар и пантофи, но той е брадясал — нещо недопустимо за него. Доктор Бабино (и през ум не й минава да го нарече доктор Феликс) е модна икона — дори кашмиреният му шал е вързан артистично, — ала с тази набола прошарена брада прилича на бродяга. А и тези лилави торбички под очите му…

— Дайте да ви окача палтото — предлага му.

Той оставя куфарчето на пода, разкопчава си палтото и й го подава заедно със скъпия шал. Без да продума. Лазанята, която й се стори доста вкусна на вечеря, сега сякаш потъва и повлича стомаха й.

— Искате ли…

— Да отидем в дневната — промърморва той и минава покрай нея, сякаш си е у дома. Рут Скапели изприпква след него.

Бабино взима от страничната облегалка на креслото й дистанционното, насочва го към телевизора и изключва звука. Младежите продължават да се щурат нагоре-надолу, само че липсва безсмисленото дърдорене на водещия. Скапели вече не е неспокойна, а уплашена. За работата си, да, за поста, за който положи толкова усилия, но и за самата себе си. Погледът му е особен… очите му са някак празни.

— Да ви предложа нещо? Безалкохолно или чаша…

— Слушайте, сестра Скапели. Слушайте много внимателно, ако искате да си запазите работата.

— Аз… аз…

— Имайте предвид, че неприятностите ви няма да свършат с уволнението. — Бабино оставя куфарчето си на любимото й кресло и отваря изисканите златни закопчалки, които силно изщракват. — Извършихте насилие срещу пациент с умствена изостаналост. Би могло да се приеме за сексуално насилие, последвано от това, което законът нарича престъпно отправяне на заплахи.

— Аз… аз никога…

Тя едва чува собствения си глас. Струва й се, че ще се строполи на пода, ако не седне, но куфарчето му е на любимото й кресло. Прекосява дневната, за да стигне до дивана. Удря си пищяла в масичката, и то толкова силно, че за малко не я прекатурва. Усеща как тънка струя кръв се стича по глезена й, но не поглежда натам. Ако го стори, наистина ще припадне.

— Извихте зърното на господин Хартсфийлд. Заплашихте го да направите същото с тестисите му.

— Направи неприличен жест към мен! — избухва Скапели. — Показа ми среден пръст!

— Ще се погрижа никога повече да не работите като медицинска сестра — казва Бабино, докато тя седи примряла на дивана, и се заглежда в дебрите на куфарчето си. Инициалите му са гравирани отстрани. В златисто, разбира се. Кара ново беемве и подстрижката му вероятно е струвала петдесет долара. Дори повече. Той е арогантен, деспотичен шеф и сега заплашва да й съсипе живота заради една грешчица, предизвикана от омразата й към ненормалника в стая 217.

Иска й се подът да се отвори и да я погълне. Зрението й обаче не е замъглено от тревогата. Вижда всяка власинка от перото, затъкнато в шапката му, всяка алена нишка в зачервените му очи, всеки грозен прошарен косъм по страните и по брадичката му. „Сигурно и косата му щеше да е със същия миши цвят, ако не я боядисваше“ — казва си.

— Аз… — подхваща. Горещи сълзи се стичат по ледените й страни. — Аз… моля ви, доктор Бабино. — Не й е ясно как е разбрал, а и няма значение. Важното е, че знае. — Няма да се повтори. Моля ви. Моля ви, не ме уволнявайте!

Доктор Бабино не си прави труда да отговори.

15.

Селма Валдес, една от четирите сестри, които застъпват на смяната от три до единайсет в Кофата, почуква на вратата на 217 — глупава формалност, защото пациентът никога не отговаря — и влиза. Брейди седи на стола до прозореца и гледа в тъмното навън. Нощната лампа е включена и осветява златистите кичури в косата му. Все още носи табелката с надпис „ИЗБРЪСНА МЕ СЕСТРА БАРБАРА!“

Понечва да го пита дали има нужда от помощ, за да се приготви за лягане (не може да си разкопчае ризата или панталоните, но може да се измъкне от тях, когато са разкопчани), обаче се отказва. Доктор Бабино е добавил бележка в картона му, написана със заповедно червено мастило: „Пациентът да не бъде безпокоен, когато е в полусъзнателно състояние. През тези периоди е възможно мозъкът му да рестартира и да прави малък, но важен напредък. Да се проверява на четиричасови интервали. Не пренебрегвайте тази заповед.“

Селма не смята, че умът на Хартсфийлд може да се рестартира — изродът живее в своята Кукуландия, — но като всички сестри, работещи в Кофата, малко се бои от Бабино и знае за навика му да прави проверки по всяко време, дори в малките часове на нощта, а сега точно минава осем.

В някакъв момент след последното й влизане в стаята Хартсфийлд е ставал и е успял да измине трите крачки до нощното шкафче, на което е електронната му игра. Не може да играе на джаджата, но умее да я включи. Харесва му да я държи на колене и да гледа демоанимацията към някоя от игрите. Понякога зяпа екранчето в продължение на час, дори повече, сякаш учи за важен изпит. „Вирче с рибки“ му е любимото демо и сега гледа тъкмо него. Звучи мелодийка, която тя си спомня от детството си: „Край морето, край морето, край красивото море…“

Приближава се, мисли да каже: „Тази наистина ти харесва, нали?“, но си спомня подчертаното „Не пренебрегвайте тази заповед“ и вместо това поглежда екранчето. Разбира защо демото му харесва; има нещо красиво и пленително в начина, по който се появяват екзотичните рибки, спират за кратко, а после плясват с опашки и отплуват. Някои са червени… други — сини… трети — жълти… о, има и една розова…

— Не зяпай.

Гласът на Брейди скърца като пантите на рядко използвана врата и макар между думите да има голяма пауза, те са съвсем ясни. Нямат нищо общо с обичайното му неразбираемо дърдорене. Селма подскача, сякаш я е сръчкал, а не е проговорил. На екрана на играта запримигва синя светлина и за момент скрива рибките. Селма поглежда часовника, закачен наобратно на престилката й, и вижда, че вече е осем и половина. Боже, наистина ли е стояла тук почти двайсет минути?

— Вън!

Брейди не откъсва очи от екрана, където рибките плуват напред-назад, насам-натам. Селма с усилие отмества поглед от играта.

— Ела после. — Пауза. — Като свърша. — Пауза. — Да гледам.

Тя се подчинява и щом излиза в коридора, отново се чувства на себе си. Брейди говори — голям праз. Обича да гледа демото на „Вирче с рибки“, както някои мъже обичат да гледат момичета по бикини да играят волейбол? Пак голям праз. По-важният въпрос е защо позволяват на деца да си играят с такива джаджи. Надали са полезни за мозъците на подрастващите, нали така? От друга страна, децата постоянно играят на компютърни игри, така че сигурно са имунизирани. А и тя си има доста работа. Нека Хартсфийлд си седи на стола и си зяпа джаджата.

В крайна сметка, не прави нищо лошо.

16.

Феликс Бабино се навежда сковано като андроид в стар фантастичен филм. Бърка в куфарчето си и изважда плоско розово устройство, което прилича на електронен четец. Екранът е сив и празен.

— Тук има цифри, които искам да откриете — обяснява й. — Девет на брой. Ако успеете, сестра Скапели, днешният инцидент ще си остане между нас.

Първата й мисъл е „Сигурно си се побъркал“, но не може да му го каже, не и докато целият й живот зависи от него.

— Как бих могла? Нищо не им разбирам на тези електронни джаджи! Едва се справям с телефона си!

— Глупости. Бяхте много търсена като хирургична сестра. Заради сръчността ви.

Вярно е, но са изминали десет години, откакто работеше в операционния блок на „Кайнър“ и подаваше ножици, ретрактори и тампони за попиване. Бяха й предложили шестседмичен курс по микрохирургия — болницата бе готова да поеме седемдесет процента от таксата, обаче тя не прояви интерес. Или поне така твърдеше; всъщност се боеше да не се провали на курса. Все пак Бабино е прав, в разцвета на силите си беше сръчна и бърза.

Той натиска бутон в горната част на устройството. Скапели проточва врат да погледне екранчето, на което се появява надпис „ДОБРЕ ДОШЛИ В ЗАППИТ!“ После излизат какви ли не иконки. Старшата предполага, че са игри. Бабино плъзга пръст по екрана веднъж, два пъти, сетне й казва да застане до него. Когато тя се поколебава, лекарят се усмихва. Може би иска да я предразположи, но вместо това усмивката му я ужасява. Защото очите му са празни, нечовешки.

— Хайде, сестра. Няма да ви ухапя.

Разбира се, че няма. Ами ако лъже и я ухапе?

Въпреки това тя се приближава, за да вижда екрана, на който плуват екзотични рибки. Когато плеснат с опашки, нагоре се вдигат мехурчета. Звучи смътно позната мелодия.

— Виждате ли тази игра? Казва се „Вирче с рибки“.

— Ддда — изпелтечва тя и си мисли: „Наистина е побъркан. Умът му е дал на късо от прекалено много работа.“

— Като докоснете с пръст долната част на екрана, играта ще започне, но не това искам от вас. Трябва ви само демото. Търсете розовите рибки. Не се появяват често и са бързи, така че гледайте внимателно. Не отмествайте поглед от екрана.

— Доктор Бабино, добре ли сте?

Гласът е нейният, но сякаш идва от много далеч. Той не отговаря, само продължава да се взира в екрана. Скапели също се заглежда. Рибките са интересни. А мелодийката е някак хипнотизираща. Екранът проблясва със синя светлина. Старшата примигва и светлината изчезва. Рибките плуват насам-натам. Пляскат с опашчици и пращат нагоре бълбукащи мехурчета.

— Щом видите розова рибка, потупайте я с пръст и ще се покаже цифра. Девет розови рибки, девет цифри. Ще означава, че сте приключили и че всичко ще е минало. Разбирате ли?

Мисли да го пита дали трябва да записва цифрите, или само да ги запомня, но й се струва твърде сложно и затова се съгласява.

— Добре. — Той й подава играта. — Девет рибки, девет цифри. Но не забравяйте — само розовите.

Скапели се взира в плуващите рибки: червени и зелени, зелени и сини, сини и жълти. Изплуват от лявата страна на екранчето, после от дясната. Изплуват от дясната страна на екранчето, после от лявата.

Ляво, дясно.

Дясно, ляво.

Някои нагоре, други надолу.

Но къде са розовите? Трябва да докосне с пръст розовите и когато станат девет, всичко това ще е минало.

С крайчеца на окото си вижда как Бабино затваря куфарчето си, вдига го и излиза. Тръгва си. Няма значение. Тя трябва да докосва розовите рибки и всичко ще е минало. Екранът проблясва в синьо и рибите пак се връщат. Плуват отляво надясно и отдясно наляво. Звучи мелодийката „Край морето, край морето, край красивото море, ние двамата седим и ни е добре.“.

Розова! Докосва я! Появява се числото 11! Остават още осем!

Докосва втора розова рибка, докато външната врата се затваря тихо и трета, докато Бабино пали колата отвън. Тя стърчи посред дневната, устните й са разтворени сякаш за целувка, взира се в екрана. Цветовете се променят и осветяват страните и челото й. Очите й са широко отворени и немигащи. Появява се четвърта розова рибка, движи се бавно, сякаш я подканва да я докосне, но пръстът й не помръдва.

— Здравей, сестра Скапели.

Вдига очи и вижда, че Брейди Хартсфийлд седи на креслото й. Изображението призрачно потреперва, обаче няма грешка — това е той. Носи същите дрехи като днес следобед — джинси и карирана риза. На ризата му още е прикрепена табелката „ОБРЪСНА МЕ СЕСТРА БАРБАРА!“, но празният му поглед, с който са свикнали всички в Кофата, го няма. Гледа я с жив интерес. Тя си спомня, че брат й гледаше по същия начин мравешката си ферма, когато като деца живееха в Хърши, Пенсилвания.

Сигурно е призрак, защото в очите му плуват рибки.

— Ще те издаде — казва Хартсфийлд. — И няма да бъде просто неговата дума срещу твоята, хич не се надявай. Беше сложил скрита камера в стаята ми, за да ме наблюдава. Да ме изучава. С широкоъгълен обектив е, за да се вижда цялата стая. Този тип обективи се наричат „рибешко око“.

Усмихва се, за да покаже, че е спретнал каламбур. През дясното му око преминава червена рибка, изчезва, сетне се появява в лявото. „Мозъкът му е пълен с рибки — мисли си Скапели. — Виждам му мислите.“

— Камерата е свързана със записващо устройство. Бабино ще покаже на борда на директорите записа как ме измъчваш. Всъщност не болеше толкова много, не усещам болка като преди, обаче ще го нарече изтезание. И нещата няма да спрат дотам. Ще качи записа в Ютюб. И във Фейсбук. И в сайтовете за медицински гафове. Ще се разпространи светкавично. Ще бъдеш известна. Сестрата-мъчителка. Кой ще те защити? Кой ще застане на твоя страна? Никой. Защото никой не те харесва. Мислят те за гадна. А ти какво мислиш? Мислиш ли, че си гадна?

След като го чува от неговата уста, осъзнава, че наистина е изверг. Всеки, който заплашва да откъсне тестисите на човек с мозъчно увреждане, трябва да е изверг. Как можа да й хрумне да му щипе зърното?

— Кажи го — подканя я той, привежда се и се усмихва.

Рибките плуват. Синята светлина проблясва. Мелодийката продължава да звучи.

— Кажи го, безполезна мръснице.

— Гадна съм — изрича Рут Скапели в дневната си, където е съвсем сама. Взира се в екрана на електронната игра.

— Сега го кажи, сякаш си убедена в думите си.

— Гадна съм. Аз съм гадна, безполезна мръсница.

— И какво ще направи доктор Бабино?

— Ще качи записа в Ютюб. Ще го качи във фейсбук. Ще го качи в сайтовете за медицински гафове. Ще каже на всички.

— Ще те арестуват.

— Ще ме арестуват.

— Ще публикуват снимката ти във вестника.

— Разбира се.

— Ще те вкарат в затвора.

— Ще ме вкарат в затвора.

— Кой ще те защити?

— Никой.

17.

Седнал в стая 217 в Кофата, Брейди се взира в демото на „Вирче с рибки“. Изражението му е на напълно нормален човек. Крие го от всички, освен от Феликс Бабино, а лекарят вече няма значение. Доктор Бабино почти не съществува. Напоследък е предимно доктор Зет.

— Сестра Скапели, да отидем в кухнята — подканя я Брейди.

Тя се инати, но не за дълго.

18.

Ходжис се опитва да се гмурне под болката и да продължи да спи, но тя го дърпа здраво, докато той изплува на повърхността и отваря очи. Опипом намира часовника на нощното шкафче и вижда, че е два часът. Неподходящо време да си буден, може би най-неподходящото. Когато страдаше от безсъние след пенсионирането, наричаше този час „час на самоубийците“ и сега си мисли: „Сигурно тогава го е направила госпожа Елъртън. В два часа. Часът, в който ти се струва, че никога няма да съмне.“

Става от леглото, бавно отива в банята и изважда от аптечката голямата бутилка с лекарство против киселини джелузил, като се старае да не се поглежда в огледалото. Отпива четири големи глътки, после се привежда и чака дали стомахът му ще ги приеме, или ще натисне бутона за катапултиране като с пилешката супа.

Не повръща и болката започва да намалява. Понякога лекарството помага. Невинаги.

Обмисля да се върне в леглото, обаче се бои, че тъпата пулсираща болка ще се върне, щом легне. Вместо това се затътря в кабинета си и включва компютъра. Знае, че това е най-неподходящият момент да проучва възможните причини за симптомите си, обаче не може да устои. Появява се скрийнсейвърът му (друга снимка на Али като дете). Той посочва с мишката долната част на екрана, за да отвори браузъра Файърфокс, и се вцепенява. На лентата с иконки долу има нещо ново. Между балончето за текстови съобщения и иконката-камера на програмата за видеоразговори „Фейс Тайм“ се мъдри син чадър с червена единичка над него.

— Съобщение в „Синия чадър на Деби“ — промърморва той. — Не може да бъде!

Преди почти шест години Джером Робинсън, тогава още тийнейджър, качи на компютъра му приложението „Синия чадър“. Брейди Хартсфийлд, известен като Мистър Мерцедес, искаше да комуникира с ченгето, което не бе успяло да го хване, и макар да се беше пенсионирал, Ходжис беше готов да разговарят. Защото накараш ли боклуци като Мистър Мерцедес да говорят (нямаше много като него и слава Богу), те са само на крачка от това да бъдат заловени. Важеше с пълна сила за арогантните престъпници, а Хартсфийлд беше олицетворение на арогантността.

И двамата имаха свои причини да комуникират през сигурен, по общо мнение непроследим сайт за чат със сървъри в най-мрачните дебри на Източна Европа. Ходжис искаше да подмами извършителя на убийствата пред Общинския център да направи грешка, за да го идентифицира. Мистър Мерцедес искаше да подмами Ходжис да се самоубие, както беше сторил с Оливия Трилони.

„Какъв ли е животът Ви? — бе написал в първото си писмо до Ходжис — онова, което пристигна по истинската поща. — Какъв ли е животът Ви, след като вече не изпитвате «тръпката от преследването»?“ И още: „Искате ли да се свържете с мен? Да споделите мислите си? Влезте в сайта «Под синия чадър на Деби». Дори Ви измислих потребителско име: kermitfrog19.“

С помощта на Джером Робинсън и Холи Гибни Ходжис издири Брейди и Холи го цапардоса по главата с Бияча. Джером и Холи получиха право десет години да използват безплатно всички общински услуги; Ходжис получи пейсмейкър. Имаше тъга и загуба, за която не иска да мисли — дори сега, след толкова много време, обаче несъмнено за града и особено за всички, които бяха в концертна зала „Минго“ онази вечер, всичко завърши благополучно.

В някакъв момент между 2010 и сега иконката на синия чадър изчезна от лентата в долната част на екрана. Ако Ходжис се е питал къде се е дянала (не помни подобно нещо), вероятно е предположил, че или Джером, или Холи са я изпратили в кошчето, докато са се опитвали да оправят поредното му издевателство над беззащитния си компютър „Макинтош“. Само че явно един от двамата я е преместил в папката с приложения, където синият чадър е останал далеч от очите му през изминалите години. По дяволите, може самият той да е преместил иконката там и да е забравил. След шейсет и пет, когато хората в трета възраст поемат по финалната права, паметта им често пропуска това-онова.

Посочва с мишката синия чадър, поколебава се, после кликва. Картината на десктопа му се заменя от друга: млада двойка на вълшебно килимче, летящо над безкрайно море. Сребристият дъжд вали, но двойката е на сухо под синия чадър.

Ах, какви спомени връща!

Въвежда kermitfrog19 като потребителско име и парола — нали така правеше преди според инструкциите на Хартсфийлд? Не помни точно, но има само един начин да разбере. Натиска клавиша ENTER.

Машината помисля секунда-две (струват му се повече) и после, хоп, вътре е. Намръщва се на това, което вижда. Брейди Хартсфийлд използваше merckill за потребителско име, съкратено от Mercedes Killer — Убиеца с мерцедеса. Ходжис помни това съвсем ясно, но му пише друг човек. Не би трябвало да се изненадва, защото Холи направи на пихтия мозъка на Брейди, но някак си не го е очаквал.

 

Z-Boy иска да говори с теб!

Искаш ли да разговаряш със Z-Boy?

Да Не

 

Той посочва с курсора Да и в следващия миг се появява съобщение. Само едно изречение, няколко думи, които Ходжис препрочита отново и отново, изпълнен не със страх, а с вълнение. Тук има нещо. Не знае какво, но усеща, че е важно.

 

Z-Boy: Той още не е приключил с теб.

 

Ходжис намръщено се взира в екрана. Накрая се привежда и написва:

 

Kermitfrog19: Кой не е приключил с мен? Кой?

 

Не получава отговор.

19.

Ходжис и Холи се срещат с Пийт и Изабел в „Закусвалнята на Дейв“, заведение за бързо хранене на една пресечка от „Старбъкс“ — кафенето, където сутрин е истинско стълпотворение. Днес най-нетърпеливите вече са закусили при Дейв и четиримата могат да си изберат къде да седнат. Настаняват се на маса в дъното. От радиото в кухнята звучи песен на „Бедфингър“ и сервитьорките се смеят.

— Имам само половин час — подхваща Ходжис. — После отивам на лекар.

— Нищо сериозно, надявам се. — Пийт разтревожено се привежда напред.

— Не. Добре съм. — Тази сутрин наистина е добре — чувства се отново на четирийсет и пет. Съобщението на компютъра му, колкото и загадъчно и зловещо да беше, явно е по-добро лекарство от джелузил.

— Да преминем към това, което открихме. Холи, покажи им доказателства номер 1 и номер 2.

Холи изважда (доста неохотно) от карираното си куфарче играта „Заппит“ и капачката за обектив, намерена в гаража на номер 1588. И двете са в найлонови пликчета, капачката още е увита в салфетките.

— Какви сте ги вършили вие двамата? — пита Пийт. Опитва се да говори шеговито, но в тона му прозира лек упрек.

— Разследвахме — отвръща Холи и макар по принцип да избягва да гледа хората в очите, хвърля бърз поглед към Изи Джейнс, сякаш казва: „Разбираш ли?“

— Обяснете — тросва се Изи.

Ходжис разказва, Холи седи до него — навела е очи и не е отпила нито глътка от безкофеиновото кафе. Челюстите й обаче се движат — отново дъвче никотинова дъвка.

— Невероятно! — възкликва Изи, щом Ходжис приключва. Побутва пликчето с играта. — Увила си играта във вестника, все едно е сьомга от пазара, и си я изнесла от къщата.

Холи сякаш се свива в стола си. Стиска ръце толкова силно в скута си, че кокалчетата й са побелели.

Ходжис харесва Изабел, макар че веднъж едва не го подхлъзна в една стая за разпити (по време на случая с Мистър Мерцедес, когато бе затънал до ушите в незаконно разследване), но в момента не му е особено симпатична. Не може да харесва човек, който принуждава Холи да се свива така.

— Не се заяждай, Из. Обмисли го. Ако Холи не беше намерила това нещо — и то напълно случайно, — още щеше да си стои там. Вашите хора нямаше да претърсят къщата.

— Вероятно нямаше да се обадите и на икономката — намесва се Холи и макар все още да гледа надолу, гласът й звучи твърдо. Ходжис се радва, че се е взела в ръце.

— Щяхме да стигнем до Олдърсън навреме — възразява Изи, но тъмносивите й очи потрепват и тя ги завърта нагоре и вляво, докато го изрича. Класически издайнически жест на лъжеца и когато го вижда, Ходжис разбира, че с Пийт дори не са обсъждали икономката, макар че в крайна сметка вероятно щяха да стигнат до нея. Пийт Хънтли може и да си пада натегач, но натегачите поне изпипват нещата, не може да се отрече.

— Ако е имало отпечатъци по устройството — добавя Изи, — вече ги няма. Унищожени са.

Холи си мърмори нещо под носа и Ходжис си спомня, че когато я срещна за първи път (и я подцени), мислено я нарече Холи Мрънкалото.

Изи се привежда, сивите й очи още повече потъмняват:

— Какво каза?

— Че е нелепо — отговаря Ходжис, макар да знае, че думата всъщност беше глупаво. — Права е. Беше между възглавницата и страничната облегалка на фотьойла на Елъртън. Всички отпечатъци вече са били заличени и ти го знаеш. Освен това, щеше ли да претърсиш цялата къща?

— Може би — кисело промърморва Изабел. — Зависи какво щяхме да научим от събраните улики.

Нямаше улики, освен онези от спалнята и банята на Мартийн Стоувър. Всички го знаят, включително и Изи, и не е необходимо Ходжис да го изтъква.

— Спокойно — обръща се Пийт към партньорката си. — Аз поканих Кърмит и Холи там и ти се съгласи.

— Беше, преди да науча, че ще вземат…

Изабел замълчава. Ходжис с интерес чака продължението. Ще каже ли „улика“? Улика за какво? Пристрастяване към пасиансите, „Енгри Бърдс“ или „Фрогър“?

— Предмет, принадлежащ на госпожа Елъртън — довършва неуверено тя.

— Е, сега е в ръцете ви — казва й. — Може ли да продължим? Няма да е зле да поговорим за човека, който й е дал играта в супермаркета и е твърдял, че компанията очаква с нетърпение мнението на потребителите за устройство, което отдавна не се произвежда?

— И за онзи, който ги е наблюдавал — намесва се Холи, без да вдигне очи. — Човекът, който ги е гледал с бинокъл от отсрещната къща.

Бившият партньор на Ходжис побутва пликчето с увитата капачка:

— Ще го пратя за снемане на отпечатъци, но не храня големи надежди, Кърм. Знаеш как хората свалят и слагат тези капачки.

— Да — кима Ходжис. — Хващат ги за ръбовете. А и в гаража беше студено. Достатъчно студено да си виждам дъха. Предполагам, че така или иначе онзи е бил с ръкавици.

— Човекът от супермаркета вероятно е замислял някаква дребна измама — предполага Изи. — Намирисва на нещо такова. Може да се е обадил седмица по-късно и да се е опитал да я убеди, че като е приела играта, се е задължила да купи по-скъпа нова версия, а Елъртън му е казала да се омита. Или пък е използвал информацията от въпросника, за да се опита да проникне в компютъра й.

— Не и в онзи компютър — отбелязва Холи. — По-стар е от света.

— Добре си поогледала май! — възкликва Изи. — Провери ли аптечките, докато душеше?

На Ходжис това му идва в повече:

— Свършила е твоята работа, Изабел. Знаеш го, нали?

Страните на Изи поаленяват.

— Обадихме ви се само от любезност и вече ми се ще да не го бяхме правили. Винаги създавате неприятности.

— Стига! — процежда Пийт.

Но тя се е привела и гледа ту Ходжис, ту Холи, която продължава да седи с наведена глава.

— Двамата мистериозни мъже, ако изобщо съществуват, нямат нищо общо със случилото се в онази къща. Единият вероятно е бил измамник, а другият — обикновен воайор.

Ходжис знае, че трябва да запази добрия тон — да множим мира и такива работи, но просто не може да се сдържи:

— Някакъв извратеняк, който точи лиги, гледайки как осемдесетгодишна старица се съблича, или докато наблюдава как обтриват с гъба напълно парализирана жена? Да, логично е.

— Слушай, внимателно! — процежда Изи. — Мама убива дъщерята, после себе си. Дори оставя един вид предсмъртно писмо — Z, край. Няма как да е по-ясно.

„Z-Boy — мисли си Ходжис. — Който и да влиза в «Синия чадър на Деби», този път се подписва като Z-Boy.“

Холи вдига глава:

— Имало е буква Z и в гаража. Издълбана в дървото между вратите. Бил я е видял. Първата буква в „Заппит“ също е Z, ако сте забравили.

— О, да — иронично подхвърля Изабел. — А имената на Кенеди и Линкълн^[8] съдържат един и същ брой букви, което доказва, че са били убити от един и същ човек.

Ходжис поглежда часовника си и вижда, че скоро трябва да тръгне, което е добре. Освен че разстрои Холи и вбеси Изи, тази среща беше напълно безрезултатна. Което е съвсем логично, защото той не възнамерява да съобщи на Изабел и Пийт какво е открил на компютъра си рано тази сутрин. Тази информация би могла да даде тласък на разследването, но той ще си мълчи, докато не проведе собствено разследване. Не че Пийт ще се издъни, обаче…

Обаче би могъл. Защото да изпипваш нещата е плюс, но не замества навика да обмисляш нещата. А Изи? Не й се иска да отвори кутията на Пандора, пълна с разни неща като в криминален роман — тайнствени букви и загадъчни мъже. Не и когато случилото се в дома на Елъртън вече е на първа страница на днешния вестник заедно с подробно припомняне как се е парализирала Мартийн Стоувър. Не и когато тя очаква да се изкачи по служебната стълбица веднага щом партньорът й се пенсионира.

— Да обобщим — прекъсва мислите му Пийт. — Заключението ни ще бъде „убийство и самоубийство“ и ще продължим напред. Трябва да продължим напред, Кърмит. Пенсионирам се. Известно време Из ще остане с куп случаи на главата и без партньор заради проклетите бюджетни съкращения. Тези неща — той посочва двете пликчета — са интересни, но не внасят повече яснота за случилото. Освен ако не мислиш, че го е нагласил някой гениален престъпник. Който кара таратайка и носи вехто яке, „закърпено“ с лепенки.

— Не, не мисля — отговаря Ходжис. Спомня си нещо, което Холи каза за Брейди Хартсфийлд вчера. Използва думата „архитект“. — Смятам, че е така. Убийство и самоубийство.

Холи за миг го поглежда — изненадано и обидено, после отново свежда очи.

— Обаче ще те помоля за нещо, Пийт.

— Казвай. Ще ти услужа, ако мога.

— Опитах се да включа електронната игра, но екранът си остана тъмен. Вероятно няма батерия. Не исках да проверявам, защото на плъзгащото се капаче може да са останали отпечатъци.

— Ще се погрижа да проверят, но се съмнявам…

— Да, и аз. Всъщност искам някой от киберспецовете ви да я пусне и да прегледа игрите. Да провери има ли нещо необичайно.

— Добре — кима Пийт и се размърдва на стола, а Изи забелва очи. Ходжис няма как да е сигурен, но смята, че Пийт я е ритнал по глезена.

— Трябва да вървя — казва Ходжис и си изважда портфейла. — Вчера си пропуснах часа при лекаря. Не мога да отлагам повече.

— Ние ще платим — обажда се Изи. — След като ни донесохте толкова ценни улики, това е най-малкото, което можем да направим.

Холи пак измърморва нещо. Дори тренираното ухо на Ходжис не го различава, но той смята, че думата е била гадина.

20.

На тротоара Холи нахлузва почти до ушите си демодирана, но очарователна карирана ловджийска шапка и пъха ръце в джобовете на палтото си. Не поглежда Ходжис, а тръгва към офиса на „Търси се“ на съседната улица. Колата на Ходжис е паркирана пред закусвалнята, но той забързва след партньорката си:

— Холи.

— Видя каква е. — Тя закрачва още по-бързо, без да го погледне.

Болката в корема му се връща и той се задъхва:

— Холи, чакай, не мога да вървя толкова бързо.

Обръща се към него и Ходжис с тревога вижда, че очите й са пълни със сълзи.

— Случаят не е толкова елементарен! Изобщо не е! Но те ще заметат всичко под килима и дори няма да признаят истинската причина, която е следната: Пийт да се забавлява на купона по случай пенсионирането си, без това разследване да му виси на главата, както ти беше принуден да се пенсионираш, без да имаш възможност да хванеш Убиеца с мерцедеса, и още, защото не искат вестниците да превърнат този случай в сензация, обаче знаеш, че истината е друга и аз го знам, знам, че трябва да си вземеш резултатите от изследванията и искам да ги вземеш, защото се тревожа толкова много, но горките жени… Мисля… че не заслужават… да бъдат заметени под килима!

Най-сетне спира. Трепери като лист, сълзите вече замръзват по страните й. Ходжис слага пръст под брадичката й и вдига лицето й, за да го погледне; и знае, че би се отдръпнала, ако някой друг се опита да я докосне така — да, дори Джером Робинсън, а тя го обича още от деня, в който двамата откриха програма с призрачни гласове, която Брейди беше инсталирал на компютъра на Оливия Трилони и която в крайна сметка я беше извадила от равновесие и я бе накарала да се самоубие.

— Холи, не сме приключили. Мисля, че е възможно едва да започваме.

Гледа го право в лицето. Още нещо, което не би направила с никой друг.

— Какво искаш да кажеш?

— Изникна нещо ново, което не исках да споделя с Пийт и Изи. Дори не знам какво, по дяволите, да мисля. Нямам време сега, но когато се върна от лекаря, ще ти разкажа всичко.

— Добре, става. Хайде, върви. И макар да не вярвам в Бог, ще се помоля резултатите от изследванията ти да са добри. Защото една молитва не вреди, нали?

— Не.

Прегръща я за миг — Холи не понася дългите прегръдки, и се отправя към колата си. Отново си спомня думите й, че Брейди Хартсфийлд е бил архитект на самоубийствата. Чудесна дефиниция от жена, която пише поезия в свободното си време (не че Ходжис някога е виждал стиховете й или има вероятност да ги прочете), но Брейди сигурно би я осмял, би я сметнал за неточна и непълна. Брейди би определил себе си като принц на самоубийствата.

Ходжис се качва в приуса, купен по настояване на Холи, и потегля към доктор Стамос. И той се моли мислено: „Нека е язва. Дори и кървища, която трябва да се оперира.“

Само язва.

Дано не е нещо по-лошо.

21.

Този път не му се налага да чака пред кабинета. Макар да е подранил с пет минути и чакалнята да е пълна като в понеделник, Марли, рецепционистката-мажоретка, го кани да влезе, преди да е успял да седне.

Белинда Дженсън, медицинската сестра на Стамос, обикновено го поздравява с усмивка при годишните профилактични прегледи, но тази сутрин не се усмихва, а когато Ходжис се качва на кантара, си спомня, че тази година е позакъснял с профилактичния преглед. С четири месеца. Всъщност по-скоро с пет.

Стрелката на старомодния кантар се заковава на 75. Когато се пенсионира от полицията през две и девета, тежеше сто и четири килограма. Белинда му измерва кръвното, пъхва му нещо в ухото, за да му премери температурата, след това го завежда в кабинета на доктор Стамос в края на коридора. Почуква на вратата и когато лекарят казва „Влезте, моля“, веднага се отдалечава. По принцип е приказлива, все разказва за капризните си деца и претенциозния си съпруг, обаче днес почти не е обелила дума.

„Не е на хубаво — мисли си Ходжис, — но може би не е толкова зле. Моля ти се, Боже, да не е прекалено зле. Ако поискам още десет години живот, няма да е прекалено, нали? А ако няма как, какво ще кажеш за пет?“

Уендъл Стамос е на около петдесет, с олисяваща глава, с широки рамене и със стройната фигура на професионален атлет, останал във форма след отказването от активно спортуване. Намръщено поглежда Ходжис и го кани да седне. Бил се подчинява.

— Много ли е зле?

— Да — признава доктор Стамос, сетне бърза да добави: — Но не е безнадеждно.

— Не увъртайте, говорете направо.

— Рак на панкреаса и се боя, че го установихме, ами… в доста напреднала фаза. Засегнат е и черният дроб.

Ходжис се мъчи да овладее силен и смайващ порив да се разсмее. Не, не само да се разсмее, а да отметне глава и да нададе пронизителен, нечовешки вик, нещо като тиролски йодлер, сякаш е шибаният дядо на Хайди. Навярно желанието е предизвикано от думите на Стамос „зле, но не е безнадеждно“. Това му припомня стар виц. Лекар казва на пациента си, че има добра и лоша новина — коя да му каже първо? „Давайте лошата“ — отговаря пациентът. „Ами, имате мозъчен тумор, който не може да бъде опериран.“ Пациентът започва да циври и пита каква ще е добрата новина, след като е научил такова нещо. Лекарят се привежда, загадъчно се усмихва и казва: „Чукам рецепционистката и е страхотна в леглото.“

— Искам да ви прегледа гастроентеролог, и то веднага. Още днес. Най-добрият в града е Хенри Ип, работи в „Кайнър“. Той ще ви насочи към добър онколог. Мисля, че ще ви назначат незабавна химиотерапия и лъчетерапия. Изтощително е за пациента, но е много по-леко, отколкото преди пет години…

— Достатъчно! — прекъсва го Ходжис. За щастие поривът да избухне в смях е преминал.

Стамос млъква и го гледа, лицето му е осветено от ярък лъч януарско слънце. „Ако не стане чудо — мисли си Ходжис, — това е последният януари, който ще видя. Леле!“

— Какви са шансовете? Говорете направо. В живота ми предстои да се случи нещо, което може да се окаже важно, така че искам да знам истината.

— Боя се, че не са добри — въздиша Стамос. — Проклетият рак на панкреаса е толкова потаен.

— Колко ми остава?

— С лечение? Вероятно година. Може би две. А и ремисията не е напълно изклю…

— Искам да си помисля — отново го прекъсва Ходжис.

— Чувал съм го много пъти, след като съм имал неприятното задължение да съобщя подобна новина, и винаги казвам на пациентите си онова, което ще кажа и на вас, Бил. Ако стоите на покрива на горяща сграда, появи се хеликоптер и пилотът спусне въжена стълба, ще кажете ли, че трябва да си помислите, преди да се изкачите по нея?

Ходжис се позамисля и желанието да се разсмее се завръща. Успява да го овладее, но не и усмивката си — широка и очарователна.

— Може и да кажа — отговаря, — ако в резервоара на хеликоптера са останали само няколко литра гориво.

22.

Когато Рут Скапели беше на двайсет и три и още не беше започнала да изгражда твърдата черупка, в която се бе обвила години по-късно, имаше кратка и бурна връзка с един не дотам честен мъж, собственик на зала за боулинг. Тя забременя и роди дъщеря, която кръсти Синтия. Тогава живееше в Девънпорт, Айова, родния й град, където учеше за медицинска сестра в университета „Каплан“. Изуми се, когато осъзна, че е майка, а изумлението й нарасна при осъзнаването на факта, че бащата на Синтия е четирийсетгодишен шкембелия с татуировка „ОБИЧАЙ ДА ЖИВЕЕШ И ЖИВЕЙ ДА ОБИЧАШ“ на косматата си ръка. Ако й беше предложил да се оженят (не че го направи), тя с потрес щеше да откаже. Леля й Уанда й помогна да отгледа детето.

Днес Синтия Скапели Робинсън живее в Сан Франциско, където има добър съпруг (без татуировки) и две деца, по-голямото от които е отличник-медалист в гимназията. Домът й е уютен. Синтия се старае много, за да запази уюта, защото израсна в дома на леля си (тъкмо там майка й бе започнала да изгражда защитната си черупка), където винаги беше студено и валяха обвинения, обикновено започващи със „Забравила си да…“ В емоционален план атмосферата беше близо до точката на замръзване и рядко достигаше седем градуса. Като ученичка в гимназията Синтия вече се обръщаше към майка си на малко име. Рут Скапели никога не възрази; всъщност изпита известно облекчение. Пропусна сватбата на дъщеря си заради професионален ангажимент, но прати подарък. Радиочасовник. Напоследък Синтия и майка й се чуват по телефона веднъж-два пъти месечно и понякога си разменят имейли. „Джош се справя добре в училище, взеха го в отбора по футбол“, последвано от кратък отговор: „Браво на него!“ Синтия никога не е чувствала липсата на майка си, защото нямаше какво да й липсва.

Тази сутрин става в седем, приготвя закуска на съпруга си и двете момчета, изпраща Ханк на работа, децата — на училище, изплаква чиниите и зарежда съдомиялната. Отива в пералното помещение, където зарежда пералнята и я пуска. Върши сутрешните си задължения, без нито веднъж да си каже „Не забравяй да…“, само че някъде дълбоко в съзнанието си чува тази фраза и винаги ще си я повтаря. Семената, покълнали в детството, пускат дълбоки корени.

В девет и половина си прави втора чаша кафе, пуска телевизора (рядко го гледа, но й прави компания) и включва лаптопа си, за да провери има ли други имейли освен обичайните реклами от „Амазон“ и „Ърбън Аутфитърс“. Тази сутрин има съобщение от майка й, изпратено предишната вечер в 10:44, което е 8:44 на Западния бряг. Намръщва се, като прочита темата — една-единствена дума: „Прощавай“.

Отваря имейла. Сърцето й бие до пръсване.

Гадна съм. Гадна, безполезна, излишна. Никой няма да ме защити. Трябва да го направя. Обичам те.

„Обичам те.“ Кога за последно й го е казвала? Синтия, която казва на синовете си поне четири пъти дневно, че ги обича, не си спомня. Грабва телефона си от плота, където го е оставила да се зарежда, и звъни първо на мобилния на майка си, после на домашния. И на двата чува краткото нелепо съобщение на телефонния секретар: „Оставете съобщение. Ще ви се обадя, ако намеря за добре.“ Синтия моли майка си да й се обади веднага, но се страхува, много се страхува, че не би могла да го стори. Нито сега, нито по-късно, вероятно никога.

Прехапала устни, два пъти обикаля кухнята, озарена от слънцето, после пак взема телефона си и поисква от оператора номера на Окръжна болница „Кайнър“. Отново започва да обикаля, докато чака да я свържат с Клиниката за травматични мозъчни увреждания. Накрая чува гласа на служител, който се представя като Стив Холпърн. Казва й, че сестра Скапели не се е явила на работа, което е изненадващо. Смяната й започва в осем, а в Средния Запад сега е един без двайсет.

— Опитайте на домашния — съветва я той. — Сигурно е болна, макар че е нетипично за нея да не се обади.

„Нямаш представа колко е нетипично — мисли си Синтия. — Освен ако не си израснал в дом, в който мантрата е “Забравил си да…"."

Благодари му (не пропуска да го направи, колкото и да е притеснена) и иска от оператора номера на полицейски участък, намиращ се на четири хиляди километра от дома й. Представя се и обяснява какъв е проблемът, като се старае да говори спокойно.

— Майка ми живее на Таненбаум Стрийт 298. Казва се Рут Скапели. Старша сестра е в Клиниката за травматични мозъчни увреждания в „Кайнър“. Получих имейл от нея, който ме навежда на мисълта, че…

Че е силно депресирана? Не. Може да не е достатъчно да накара ченгетата да отидат дотам. А и не това си мисли. Поема си дълбоко въздух.

— Който ме навежда на мисълта, че може би възнамерява да се самоубие.

23.

Патрулка номер 54 спира пред къщата на Таненбаум Стрийт 298. Полицаи Амарилис Росарио и Джейсън Лавърти, известни като Туди и Мълдун, защото номерът на колата им е като в един позабравен полицейски сериал, слизат и застават пред вратата. Росарио позвънява. Никой не отваря, затова Лавърти силно потропва и след като отвътре не се чува нито звук, натиска дръжката и вратата се отваря. Споглеждат се. Кварталът е безопасен, но все пак е в града, където повечето хора си заключват вратите.

Росарио надниква в антрето:

— Госпожо Скапели? Аз съм полицай Росарио. Там ли сте?

Няма отговор.

Партньорът й се включва:

— Аз съм полицай Лавърти, госпожо. Дъщеря ви се тревожи за вас. Добре ли сте?

Тишина. Лавърти вдига рамене и махва към вратата:

— Първо дамите.

Росарио влиза и машинално разкопчава кобура на служебното си оръжие. Навърти я следва. В дневната няма никого, но телевизорът работи, само че звукът е изключен.

— Туди, Туди, тази работа не ми харесва — промърморва Росарио. — Подушваш ли нещо?

Лавърти подушва — миризма на кръв. Идва от кухнята и двамата отиват право там. Рут Скапели лежи на пода до преобърнат стол. Ръцете й са протегнати, сякаш се е опитала да омекоти падането. Виждат дълбоките разрези, които е направила — нагоре са дълги, почти до лактите, и къси през китките. Плочките са изпръскани с кръв, локва кръв се разпростира на масата, където Скапели е седяла, когато се е нарязала. Касапски нож от дървената поставка до тостера лежи на въртящия се поднос за храна в средата на масата, поставен с гротескна прилежност между солта, пипера и керамичния салфетник. Кръвта е тъмна, съсирена. Лавърти предполага, че жената е мъртва отпреди минимум дванайсет часа.

— Може да не са давали нещо интересно по телевизията — подхвърля.

Росарио го поглежда накриво и коленичи до трупа, но не съвсем близо, за да не изцапа с кръв униформата си — предишния ден я е взела от химическото.

— Написала е нещо, преди да загуби съзнание! — възкликва. — Виждаш ли го на плочката до дясната й ръка? Написала го е със собствената си кръв. На какво ти прилича? На тройка?

Лавърти подпира ръце на коленете си и се навежда да огледа отблизо.

— Трудно ми е да преценя — промърморва. — Или е двойка, или е буквата Z.