Стивън Кинг
Край на дежурството (3)

Брейди

— Синът ми е гений — казваше Дебора Хартсфийлд на приятелите си. И добавяше с пленителна усмивка: — Не е хвалба, когато е истина.

Беше преди да започне да се налива с алкохол, когато още имаше приятели. Някога имаше още един син на име Франки, обаче той изобщо не беше гений. Франки имаше мозъчно увреждане. Една вечер, когато беше на четири, падна по стълбите на мазето и си счупи врата. Поне така Дебора и Брейди обясниха пред полицията смъртта му. Истината беше малко по-различна. Малко по-сложна.

Брейди обичаше да майстори разни неща и някой ден щеше да изобрети нещо, което да ги направи богати, да заживеят на улица „Лек живот“. Дебора беше сигурна, че ще се случи, и често му го повтаряше. Брейди й вярваше.

По повечето предмети в училище имаше средни оценки, но по компютърни науки част 1 и 2 беше абсолютна звезда. Още преди да завърши гимназия, домът им вече бе оборудван с всякакви джаджи, някои от които (например сините кутии, чрез които Брейди се беше включил към кабелната телевизия на „Мидуест Вижън“) бяха незаконни. Беше си устроил работилница в мазето, където Дебора рядко слизаше, и там майстореше изобретенията си.

Малко по малко у него се прокрадна съмнение. И неговият брат-близнак — негодуванието. Колкото и хитри да бяха изобретенията му, не печелеше нито цент от тях. В Калифорния живееха мнозина (например Стив Джобс), които бяха натрупали състояние и бяха променили света, бърникайки из разни машинарии в гаражите си, но нещата, които Брейди измисляше, никога не достигаха желаното от него ниво.

Красноречив пример беше неговата „Рола“: прахосмукачка с вграден компютър, която се движи сама, заобикаля препятствията и поема в нова посока всеки път, когато се натъкне на препятствие. Изглеждаше, че този път е уцелил в десетката, докато не видя „Румба“ на витрината на скъп магазин за бяла техника на Лейсмейкър Лейн. Дори наименованието беше подобно. Някой го беше изпреварил. Хрумна му фразата „След дъжд качулка.“. Помъчи се да я забрави, но понякога нощем, когато не можеше да заспи или го мъчеше поредната мигрена, тя отново му се натрапваше.

И все пак две от изобретенията му — и то две от маловажните, — му помогнаха да предизвика касапницата пред Общинския център: модифицираните дистанционни за телевизор, които наричаше джаджа 1 и джаджа 2. Джаджа 1 можеше да превключва светофарите от червено на зелено и обратно. Джаджа 2 беше по-сложна. Можеше да улавя и съхранява сигнала за отключване на коли, което позволяваше на Брейди да ги отваря, след като нищо неподозиращите им собственици са си тръгнали. В началото ползваше джаджа 2 да отваря и да претърсва коли за пари и ценни вещи. След това, когато идеята да се вреже с мощна кола в тълпа хора назря в съзнанието му (заедно с фантазии как убива президента на САЩ или някоя голяма филмова звезда), използва джаджа 2 да отвори мерцедеса на госпожа Трилони и откри, че тя държи резервен ключ в жабката.

Не обра този автомобил, но наличието на резервния ключ запомни — знаеше, че ще му потрябва. Скоро след това (като съобщение от тъмните сили, управляващи Вселената) прочете във вестника, че на десети април в Общинския център ще бъде организирана временна трудова борса.

Очакваше се да се съберат хиляди хора.

* * *

След като започна работа в Киберпатрула на „Дискаунт Електроникс“ и можеше да купува изгодно компютърни устройства, Брейди свърза в работилницата си седем евтини лаптопа. Рядко използваше повече от един, но му харесваше как изглежда помещението: все едно беше от фантастичен филм или от епизод на „Стар Трек“. Свърза ги и със система за гласово активиране, изпреварвайки „Епъл“, чиято система за гласово активиране „Сайри“ стана хит на пазара чак след няколко години.

Отново се беше прекарал.

В този случай обаче загубата му се равняваше на няколко милиарда долара.

При това положение кой не би искал да убие няколко души?

Ликвидира само осем пред Общинския център (без да брои ранените, някои от които беше осакатил до живот), но на онзи рокконцерт можеше да са хиляди. Щяха да го запомнят завинаги. Само че преди да успее да натисне копчето и да изстреля сачмени лагери в мощно ветрило на смъртта, осакатявайки и обезглавявайки стотици пищящи тийнейджърки (плюс затлъстелите и угаждащи им майки), някой му дръпна шалтера.

Изглежда, тази част на паметта му беше блокирана завинаги, но споменът не му беше необходим. Само един човек можеше да го удари по главата с такава сила: Кърмит Уилям Ходжис. Ходжис трябваше да се самоубие като госпожа Трилони, такъв беше планът, но някак си ченгето беше избегнало и това, и експлозивите, които Брейди беше заложил в колата му. Дъртият детектив в оставка се появи на концерта и осуети плановете му секунди преди той да постигне безсмъртие.

Бум, бум и светлините угасват.

Ангелче, ангелче, ще си отидем заедно.^[1]

* * *

Съвпадението е подла мръсница — по една случайност Брейди бе откаран в Окръжна болница „Кайнър“ от екип 23 на Пожарна станция 3. Роб Мартин го нямаше — по онова време беше в Афганистан на разноски на американското правителство, — обаче Джейсън Рапсис беше дежурният парамедик, който се опитваше да поддържа Брейди жив по пътя към болницата. Ако му бяха предложили бас дали този пациент има шанс да живее, Джейсън би заложил, че няма. Младежът получи силен гърч. Пулсът му беше 175, кръвното му рязко се качваше и падаше. И все пак беше в света на живите, когато стигнаха до болницата.

Там беше прегледан от доктор Еймъри Уинстън, стара пушка в спешното отделение, наричано от някои дългогодишни служители „Съботен клуб «Нож и куршум».“ Уинстън повика студент по медицина, който се размотаваше в спешното и закачаше сестрите. Накара го да направи бърза оценка на състоянието на пациента. Студентът докладва потиснати рефлекси, разширена и неподвижна лява зеница и положителен рефлекс на Бабински^[2] на десния крак.

— Което означава? — подкани го Уинстън.

— Че този човек има необратими мозъчни увреждания — отговори студентът. — Той е зеленчук.

— Много добре, може и да направим лекар от теб. Прогноза?

— Няма да доживее до сутринта.

— Вероятно си прав — съгласи се Уинстън. — Дано, защото никога няма да се възстанови. За всеки случай ще му направим скенер.

— Защо?

— Защото правилата са такива, синко. И защото съм любопитен да видя какви са пораженията, докато още е жив.

Беше още жив седем часа по-късно, когато доктор Анну Сингх, умело асистиран от доктор Феликс Бабино, извърши краниотомия, за да премахне масивния кръвен съсирек, притискащ мозъка на Брейди и увеличаващ щетите с всяка минута, задушавайки милиони мозъчни клетки. Когато операцията приключи, Бабино се обърна към Сингх и протегна към него ръката си в окървавена ръкавица:

— Беше невероятно!

Сингх стисна дланта му, но пренебрежително се усмихна и го поправи:

— Беше рутинна операция. Правил съм хиляди такива. Е, по-скоро стотици. Невероятен е организмът на пациента. Не мога да повярвам, че преживя операцията. Уврежданията на горката му кратуна… — Сингх поклати глава. — Ай-ай-ай.

— Предполагам, знаеш какво се е опитал да направи.

— Да, информираха ме. Мащабна терористична акция. Може да живее за кратко, но никога няма да го съдят за престъпленията му, а и няма да е сериозна загуба за света, когато си отиде.

Тъкмо заради това доктор Бабино започна да дава тайно на Брейди (чийто мозък беше почти мъртъв) експериментално лекарство, което наричаше церебелин, но само мислено, на практика то беше само шестцифрен номер. Даваше му го заедно със задължителните медикаменти за повишена оксигенация, диуретици, лекарства, предотвратяващи гърчове, и стероиди. Експерименталният медикамент 649558 показваше обещаващи резултати при опитите върху животни, но благодарение на заплетените законови постановки и на бюрократичните спънки до опити с хора щеше да се стигне едва след години. Фактът, че беше разработен в боливийска невролаборатория усложняваше положението. Докато започнеха тестовете върху хора (при положение, че някога започнеха), Бабино щеше да живее в затворен комплекс във Флорида, ако жена му успееше да се наложи. И да вие от скука.

Случаят на Брейди му даваше възможност да види резултати, докато все още участва активно в неврологичните проучвания. Ако медикаментът имаше ефект, нищо чудно след време да му връчеха Нобелова награда за медицина. Важното беше да пази резултатите в тайна, докато не разрешат изпитанията върху хора. Този тип беше долен убиец, който така или иначе никога нямаше да дойде в съзнание. А пък ако се случеше някакво чудо, в най-добрия случай съзнанието му щеше да е замъглено като при пациенти с напреднал Алцхаймер. Дори и това щеше да е удивително.

— Може би индиректно ще помогнеш на други хора, господин Хартсфийлд — казваше на пациента си. — Ще направиш добро вместо злините, които си причинил. Ами ако се появят странични ефекти? Ако изпаднеш в състояние на мозъчна смърт (не че в момента си кой знае колко далеч от това), или дори умреш, вместо да се подобрят мозъчните ти функции? Няма да е сериозна загуба. Нито за теб, нито за семейството ти, понеже нямаш такова. Няма да е загуба и за света — светът ще е доволен, че едно чудовище е мъртво.

Отвори на компютъра си файла „ХАРТСФИЙЛД ОПИТИ ЦЕРЕБЕЛИН“. Беше провел общо девет опита в период от четиринайсет месеца през 2010 и 2011. Промяна не беше настъпила. Със същия успех можеше да дава дестилирана вода на човешкото си опитно зайче.

Жалко, май щеше да се откаже.

* * *

Въпросното опитно зайче прекара петнайсет месеца в мрака — дух в зародиш, който в някакъв момент на шестнайсетия месец започна да си спомня името. Казваше се Брейди Уилсън Хартсфийлд. В началото нямаше друго. Нито минало, нито настояще, нито човек с това име. След това, малко преди да се предаде и да се остави на забравата, се появи друга дума. Контрол. Някога означаваше нещо важно, обаче той не помнеше какво.

Както се беше проснал на болничното легло, устните му, намазани с глицерин, се размърдаха и той изрече думата на глас. Беше сам; случи се три седмици, преди една медицинска сестра да види как Брейди отваря очи и пита за майка си.

— Кон… трол.

И лампите светнаха. Точно като в командния му център в стил „Стар Трек“, където ги бе включвал още преди да слезе по стълбището.

Там беше: в мазето на Елм Стрийт, което изглеждаше точно както в деня, когато бе там за последно. Имаше друга дума, която задействаше друга функция и сега, когато беше в командния си център, си спомни и нея. Защото беше хубава.

— Хаос!

Каза я гръмко като Мойсей на Синайската планина, но само мислено. Както беше проснат в болничното легло, от гърлото му се изтръгна скрибуцащ шепот. Но свърши работа, защото редицата лаптопи оживяха. На всеки екран се виждаше номер — 20, после 19… после 18…

Какво е това? Какво, за Бога?

За кратък плашещ момент не си спомни. Знаеше само, че ако индикаторите за обратното броене, вървящи на седемте екрана, покажат нула, компютрите ще спрат. Ще изгуби тях, стаята и проблясъка съзнание, до който някак се беше добрал. Ще остане жив погребан в тъмното в главата си…

Тази беше думата! Точно тази!

— Тъмно!

Изкрещя я с все сила — поне мислено. Иначе в болничната стая се чу дрезгав шепот, изтръгващ се от отдавна неизползвани гласни струни. Пулсът и дишането му се учестиха, кръвното му налягане започна да се повишава. Скоро старшата сестра Беки Хелмингтън щеше да забележи на мониторите промяната и да дойде да го нагледа. Щеше да побърза, но не чак да се завтече.

В командния център на Брейди обратното броене на компютрите спря на 14 и на всеки екран се появи снимка. Някога тези компютри (сега намиращи се в полицейския склад за улики и с етикети от 1 до 7) се бяха включвали със скрийнсейвъри от филм, наречен „Дивата орда“. Сега обаче на тях имаше снимки от живота на Брейди.

На екран 1 бе брат му Франки, който се задави с ябълка, получи мозъчно увреждане и по-късно падна по стълбите на мазето (подпомогнат от крака на брат си).

На екран 2 беше самата Дебора. Носи прилепнал бял халат, който Брейди си спомня веднага. „Наричаше ме «муцинко» — спомня си той — и когато ме целуваше, устните й бяха влажни и се надървях. Когато бях малък, наричаше това «щръкване». Понякога, когато бях във ваната, разтриваше члена ми с топла влажна кърпа и ме питаше дали ми става хубаво.“

На екран 3 бяха джаджа 1 и джаджа 2, изобретенията, които наистина бяха проработили.

На екран 4 бе сивият мерцедес седан на госпожа Трилони със смачкан капак и изцапана с кръв решетка.

На екран 5 се виждаше инвалидна количка. За момент не можа да я свърже с нищо, но след това му просветна. Така беше влязъл в зала „Минго“ на концерта на „Раунд Хиър“. Никой не се плашеше от горкия сакат нещастник в инвалидна количка.

На екран 6 беше хубав усмихнат младеж. Брейди не помнеше името му, поне засега, но знаеше кой е: чернилката, дето косеше моравата на дъртото ченге.

А на екран 7 бе самият Ходжис — усмихнат и с мека шапка, небрежно килната над едното му око. „Пипнах те, Брейди — казваше тази усмивка. — Халосах те и ето, че си проснат в болничното легло, а кога ще станеш и ще проходиш? Залагам на «никога».“

Шибаният Ходжис, който провали гениалния му план.

Тези седем образа бяха арматурата, около която Брейди отново заизгражда идентичността си. Постепенно стените на стаята му в мазето — негово постоянно скривалище, крепост срещу един глупав и незаинтересован свят, започнаха да избледняват. Чуваше други гласове, идващи през стените, и осъзна, че някои са на сестри, други на лекари, а трети (може би) бяха на служители на реда, проверяващи дали не се преструва. Преструваше се и не се преструваше. Истината, досущ като тази за смъртта на Франки, беше нееднозначна.

Първо отваряше очи само когато беше сигурен, че е сам, и не го правеше често. Нямаше много за гледане в стаята. Все някога щеше да се наложи да се събуди напълно, но дори когато го стореше, не трябваше да знаят, че може да мисли разумно, а той мислеше все по-ясно с всеки изминал ден. Ако го научеха, щяха да го изправят пред съда.

Брейди не искаше да го съдят.

Не и докато все още не беше приключил.

* * *

Седмица преди разговора му със сестра Норма Уилмър отвори очи посред нощ и погледна банката с физиологичен разтвор, прикрепена на стойката до леглото му. Толкова му беше скучно, че да се разнообрази, вдигна ръка да я бутне, може би дори да я събори на пода. Не успя — банката се залюля на кукичката, но внезапно той си даде сметка, че ръцете му не са помръднали — лежаха върху завивката, пръстите му бяха извити навътре от мускулната атрофия, която физиотерапията можеше да забави, но не и да спре. Не и докато мозъчните вълни на пациента са слаби и той е в състояние, напомнящо дълбок сън.

„Аз ли го направих?“

Протегна ръка отново и ръцете му пак не се поместиха кой знае колко (макар че лявата — водещата, — потрепери леко), но усети как дланта му докосва банката и я залюлява повторно.

„Това е интересно“ — помисли си и заспа. Беше първият му истински сън, откакто Ходжис (а може и да е бил негърът-косач) го прати в проклетото болнично легло.

Следващите вечери — късно нощем, когато беше сигурен, че никой няма да дойде и да го види, Брейди експериментираше с фантомната си ръка. Докато го правеше, често се сещаше за съученик от гимназията на име Хенри „Куката“ Кросби, който бе загубил дясната си ръка при автомобилна катастрофа. Имаше протеза — очевидно бе, че не е истинска ръка, затова й слагаше ръкавица. Понякога обаче идваше на училище със стоманена кука, прикрепена към чуканчето. Твърдеше, че с куката по-лесно се хващат разни неща и като бонус плашеше момичетата, като се промъкваше зад тях и погалваше с нея голите им прасци или ръце. Веднъж каза на Брейди, че макар да е изгубил ръката си преди седем години, понякога усеща, че го сърби или щипе, все едно е изтръпнала, и я раздвижва. Показа му чуканчето, гладко и розово.

— Когато ме щипе така, съм убеден, че мога да си почеша главата с нея — сподели веднъж.

Сега Брейди знаеше точно как се е чувствал Куката Кросби… само че той, Брейди, можеше да си почеше главата с фантомната си ръка. Беше пробвал. Беше открил и че може да накара венецианските щори, които сестрите пускаха на прозорците му нощем, да подрънкват. Прозорецът беше прекалено далеч от леглото, за да го достигне, но фантомната ръка стигаше дотам. Някой бе сложил ваза изкуствени цветя на масичката до леглото му (по-късно откри, че е била старшата Беки Хелмингтън, единственият човек от персонала, който се отнасяше с него до известна степен мило) и с лекота можеше да я бута напред-назад.

Пребори се — паметта му бе пълна с дупки — и си припомни названието на този феномен: телекинеза. Способността да местиш предмети, като се съсредоточиш върху тях. Само че всяко сериозно съсредоточаване му причиняваше адско главоболие, а и съзнанието му явно не участваше в тази… дейност. Предметите преместваше ръката, доминиращата му лява ръка, макар и тази, която лежеше с разперени пръсти върху завивката, да не помръдваше.

Чудо на чудесата! Беше сигурен, че Бабино, лекарят, който го посещаваше най-често (или поне преди; напоследък като че ли беше позагубил интерес), щеше да се побърка от вълнение, но не възнамеряваше да демонстрира пред него уменията си.

Можеха да се окажат полезни в даден момент, макар да се съмняваше. Да си мърдаш ушите също беше талант, но безполезен. Да, можеше да мести банките на стойката за системи, да мърда щорите и да събаря снимката; можеше да бръчка одеялото си, като че под него плуват риби. Понякога правеше някое от тези неща, когато в стаята имаше сестра, защото се забавляваше на стреснатата й реакция. Само че явно новото му умение беше… ограничено. Беше опитал неуспешно да пусне телевизора, окачен над леглото, както и да затвори вратата на банята. Можеше да хване металната дръжка — усещаше студената й твърдост, докато пръстите му се сключват около нея, но вратата беше прекалено тежка, а фантомната ръка — твърде слаба. Поне засега. Беше му хрумнало, че ако продължи да я упражнява, ще стане по-силна.

„Трябва да се събудя — помисли си, — дори само за да поискам аспирин за шибаното безкрайно главоболие и някаква истинска храна. Даже тъпият им крем карамел ще ми хареса. Ще го направя скоро. Може би утре.“

Но не го направи. Защото на следващия ден откри, че телекинезата не е единствената нова способност, с която се връща от където и да е бил.

* * *

Сестрата, която идваше следобед да му проверява жизнените показатели и повечето вечери, за да го подготви за сън (не за лягане, защото той лежеше постоянно), беше млада жена на име Сейди Макдоналд — тъмнокоса и хубавка, макар че не носеше грим. Брейди я наблюдаваше през полузатворените си клепачи, както наблюдаваше всички останали посетители в стаята, след като беше преминал отвъд стените на командния си център, където се беше върнал в съзнание.

Изглежда, младата жена се боеше от него, но бе осъзнал, че това не означава много, защото сестра Сейди Макдоналд се боеше от всички. Беше от жените, които се прокрадват, вместо да ходят. Ако някой влезеше в стая 217, докато тя си изпълняваше задълженията, например старшата Беки Хелмингтън, Сейди сякаш се свиваше. Беше ужасена и от доктор Бабино. Влезеше ли той, когато тя се намираше в стаята, Брейди почти вкусваше страха й.

Осъзна, че може и да не е преувеличавал.

* * *

Ден след като Брейди бе заспал, мислейки си за крем карамел, Сейди Макдоналд влезе в стая 217 в три и петнайсет, провери монитора над леглото и написа нещо на табелката, прикрепена към долната табла на кревата. След това провери банките на стойката и отиде до гардероба за нови възглавници. Вдигаше Брейди с една ръка, (беше дребна, но ръцете й бяха силни), сменяше старите възглавници с нови. Може би това беше работа на санитарите, но Брейди смяташе, че сестра Макдоналд е най-нисшата в болничната йерархия.

Беше решил да отвори очи и да й заговори, докато му сменя възглавниците, когато лицата им са най-близо. Щеше да я изплаши, а той обичаше да плаши хората. Много неща в живота му се бяха променили, но не и това. Може би дори сестрата щеше да изпищи, както бе направила друга, когато беше изпълнил номера с гънките по завивката.

Само че на връщане от гардероба Макдоналд спря пред прозореца. Нямаше какво да се види, освен закрит паркинг, но тя остана там минута… после две… после три. Защо? Какво толкова я впечатляваше в шибаната тухлена стена?

Обаче стената не беше цялата от тухли, осъзна Брейди, докато гледаше заедно със сестрата. На всяко ниво имаше продълговати отвори и когато колите се изкачваха по рампата, слънцето за миг проблясваше в предните им стъкла.

Проблясък! И още един! И трети!

„Да му се не види — помисли си Брейди. — Аз трябва да съм в кома, а не тя! Май е получила нещо като при… Я чакай. Задръж така! Гледам с нея? Как мога да гледам с нея, докато съм в леглото?“

Мина раздрънкан пикап, последван от ягуар седан, сигурно принадлежащ на някой богат лекар. Брейди осъзна, че не гледа с нея, а през очите й. Сякаш наблюдаваше пейзажа от предната седалка на кола, шофирана от другиго.

Да, Сейди Макдоналд беше получила епилептичен пристъп — толкова лек, че сигурно дори не осъзнаваше какво се е случило. Беше предизвикан от проблясъците по стъклата на минаващите коли. Щом трафикът по рампата се забавеше или ъгълът на светлината се променеше, щеше да се отърси от него и да се върне към работата си, без да знае какво е станало.

Брейди обаче знаеше.

Знаеше, защото беше в нея.

Проникна малко по-дълбоко и разбра, че вижда мислите й. Беше удивително. Наистина виждаше — рибки, които се стрелкат напред-назад, насам-натам, нагоре-надолу, понякога прекосяващи тъмнозелена материя, която (може би щеше да се наложи да го обмисли, и то много внимателно, за да е сигурен) беше същинското й съзнание. Нейното аз. Опита се да проникне още по-дълбоко, за да разгледа някои от мислите й, макар че… Боже, колко бързо се движеха! И все пак…

Нещо за мъфините в кухнята й.

За котка, която е видяла на витрината на магазин за домашни любимци: черна с бяло петно на гърдите.

За… камъни? Камъни ли бяха?

И за баща й… тази рибка беше червена, цвета на гнева. Или на срама. Или на двете.

Щом тя се извърна от прозореца и тръгна към гардероба, Брейди усети за миг силен световъртеж. Щом виенето на свят премина, отново се озова в себе си, гледайки през собствените си очи. Беше го изхвърлила, без дори да подозира, че е бил в нея.

Когато го повдигна, за да пъхне под главата му две възглавници с чисти калъфки, Брейди се постара очите му да останат полуотворени и неподвижни. В крайна сметка се отказа да проговори.

Първо искаше да обмисли откритието си.

* * *

През следващите дни няколко пъти се опита да влезе в главите на посетителите си. Успя само веднъж с млад санитар, който дойде да измие пода. Младокът не беше кретен (така майка му наричаше хората със синдром на Даун), но не беше и кандидат за МЕНСА. Взираше се във влажните ивици, които оставяше с парцала по линолеума, и като хипнотизиран зяпаше как избледняват. Това позволи на Брейди да проникне в съзнанието му. „Посещението“ беше кратко и безинтересно. Младежът се питаше дали за вечеря в столовата на болницата ще има мексикански питки с плънка. „Голям праз, ако няма“ — каза си Брейди.

Последваха вече познатите му виене на свят и чувството за пропадане. Младежът го беше изхвърлил като изплюта динена семка, без да забави движенията с парцала.

С другите, които влизаха в стаята му от време на време, Брейди не постигна успех и провалът му бе много по-вбесяващ от неспособността да си почеше лицето, ако го засърби. Беше се изследвал внимателно и резултатите бяха смайващи. Постоянно болящата го глава беше прикрепена към тяло, кльощаво като скелет. Можеше да се помръдва, не беше парализиран, но мускулите му бяха атрофирали и дори плъзването на крака му на пет-шест сантиметра в едната или в другата посока му струваше нечовешко усилие. От друга страна, когато проникна в ума на сестра Макдоналд, се беше почувствал като летящ на вълшебно килимче.

Обаче беше влязъл само защото медицинската сестра имаше някаква форма на епилепсия. Не сериозна, а точно колкото да му открехне вратата към съзнанието й. Другите явно имаха естествена защита. Беше се задържал в санитаря едва няколко секунди, а ако този тъпанар беше джудже, щеше да се казва Глупчо^[3].

Това го подсети за един виц. Турист в Ню Йорк пита битник: „Как се стига до «Карнеги Хол?» Онзи отвръща: «С практика, човече, с практика!».“

„Тъкмо това ми трябва — помисли си Брейди. — Практика и укрепване, защото Кърмит Уилям Ходжис е някъде навън и си мисли, че е победил. Не мога да го допусна. Няма да го допусна.“

През една дъждовна вечер в средата на ноември 2011 Брейди отвори очи, заяви, че го боли главата, и попита за майка си. Нямаше писъци. Сейди Макдоналд не беше на работа, а дежурната сестра Норма Уилмър беше по-безстрашна. Все пак извика леко от изненада и изтича да провери дали доктор Бабино още е в стаята за почивка на лекарите.

„Започва остатъкът от живота ми — помисли си Брейди. — Практика, човече, практика.“