Лиз Треноу
Като мак в полето (8)

Джес се събуди сепната и установи, че още е на дивана, зъзнейки от студ.

Тя се протегна, прозина се и избута Мили от коляното си, като внимателно прибра дневника на Роуз обратно в кутията и се затътри нагоре по стълбите към леглото си. Около зазоряване се събуди отново, бореше се да си поеме дъх, затаила писъци от ужас в гърлото си: беше сънувала някакъв къдрокос мъж, който се опитва да я посече с кървав нож, заобиколен от трупове, които висяха, закачени за краката от един бял таван, в който всичко се отразяваше като ехо.

Щом осъзна, че това е просто кошмар, ужасното видение й се стори някак страховито комично. „За бога, последното, което ми трябва, е кръвожаден прадядо, който ме преследва насън“ — каза си тя, докато се опитваше да заспи отново.

Но в съзнанието си се връщаше към думите на Роуз, към усилията й да помогне на Алфи да се пребори с осакатеното си здраве и да се върне към цивилния живот, да си намери прилична работа, да му напомня, че животът е и за забавление. Гласът в написаното бе толкова силен, че Джес почти чуваше пронизителното възклицание от немощ („В безизходица съм!“) или пък по-спокойния, по-замислен глас („Поне Алфи е жив, въпреки че ненавиждам кървавата война, която му причини всичко това.“). Джес си помисли: „Иска ми се да можех да поговоря с нея лично“. По това време Роуз още е нямала навършени двайсет години, но въпреки младостта си тя звучеше като зрял човек.

 

 

Следващото нещо, което чу, бяха мъжки гласове, които бумтяха долу в антрето. Някой — вероятно пощальонът — говореше с баща й. Тя си спомни как майка й каза, че брат й ще идва този уикенд със Сара. „Вече са заедно почти цяла година — бе казала Сюзан. — Мислиш ли, че е сериозно?“ Джес погледна невярващо телефона си — беше станало 11:30.

— Тежка нощ, а? — попита брат й, когато тя слезе на долния етаж в халата си.

— Радвам се да те видя, Джон. — Джес прокара пръсти през косата си. — Здравей, Сара. Добре дошла в Съфък. Някой иска ли кафе?

 

 

По-късно следобеда, когато предложи на майка си да вземе нещо от селския магазин, Джонатан скочи на крака:

— Ще ти правя компания, искаш ли? Малко да се раздвижа. Хайде, Мили.

Докато вървяха по алеята, той я попита:

— И така, какво има?

— Нищо. Защо? — Кучето се стрелна напред през високите къпини от двете им страни, като се опитваше безуспешно да гони зайци.

— Не искаш да говориш за работата или за Нейт, отказваш чаша вино на обед и извини ме, но изглеждаш ужасно.

— Доста мило от твоя страна.

Завиха по пътеката през пустото поле — прекия път към центъра на селото. Денят бе чудесен, истинско циганско лято.

— Сериозно питам. Нещо не е наред ли?

— Колко време имаш?

— Накратко?

— Добре. Накратко — откакто се върнах, — е много зле, работата не става и затова реших да се откажа.

— Да се откажеш от работата като парамедик? По дяволите, чак толкова ли е зле? — Звучеше искрено удивен. — И защо?

Тя въздъхна.

— Един млад човек умря, блъснала го кола. Не успях да го спася и не съм съвсем сигурна, че не беше по моя вина. Поколебах се за няколко секунди, но забавянето можеше да му спаси живота.

— Уф, гадна работа. Но със сигурност това може да се случи на всеки, нали? Не можеш да спасиш всички пострадали.

— По-скоро става дума, че не мога да си имам доверие. Не мога да рискувам отново.

— Не могат ли да те запишат на някакъв курс или нещо подобно, да ти помогнат да го преодолееш? Прекарала си целия си съзнателен живот, за да работиш за това да станеш парамедик — това искаше през цялото време откакто умря Джеймс, нали? Не трябва да се отказваш сега.

— Загубих увереност. А и така ми олекна, откакто го реших, че няма как да не мисля, че това е правилното решение.

Двамата стигнаха до края на пътеката, където тя излизаше на селската улица и спряха, за да оставят кучето да води. Механично и двамата се обърнаха да погледнат устието — гледката им бе до болка позната, но винаги имаше нещо възвишено в нея — огромната шир на тъмносивата вода или при отлив — лилаво-кафявата кална плоскост с тръстики и борове по края и открития простор на небето.

— И какво ще правиш вместо това?

Мили чакаше нетърпеливо и ги гледаше с очакване в тъжните си очи. Думите дойдоха внезапно:

— Може би нещо, свързано с животни?

— Ветеринарен лекар? За това не трябват ли години учене?

— Честно казано, не бях мислила много по този въпрос.

— Ветеринарна сестра?

— Може би — това беше неочаквана идея, но не й бе напълно чужда. Тръгнаха отново. — Но ако не можеш да понесеш как умират хора, какво ли ще чувстваш за животните?

— Не се превземай, става ли?

— Ако не родният ти брат, кой друг може да те попита?

Тя се наведе и почеса Мили зад ушите.

— Никак няма да ми хареса да видя как умира животно, но не е съвсем същото като да загубиш човек, нали? — Колкото и да обичаше кучето си, нищо не можеше да замени Джеймс, да не говорим за Джок, Баз и Милси.

— Няма ли да ти липсва адреналинът?

— Сигурно. Но точно сега адреналинът няма да помогне особено.

Вървяха и мълчаха. Джонатан сякаш усети, че е най-добре да смени темата, а Джес се чувстваше твърде изтощена да говори повече по нея. Стигнаха до магазина, размениха любезности с възрастната двойка, които ги помнеха още от ученическите им години и платиха за покупките. По обратния път минаха покрай една пейка до игрището.

— Да поседнем за малко — каза Джонатан.

— Не трябва ли да се връщаш при Сара? Не е много честно да я изоставиш на милостта на родителите?

— Няма да се бавим — каза той и потупа с ръка мястото до себе си. Пейката бе свидетел на много юношески експерименти, включително наркотици, бутилки сайдер и потайни ласки. Тук тя си мечтаеше за Джеймс, копнеейки да я забележи, а после си изплака очите, когато разбра, че е мъртъв.

Дори сега й се искаше Джеймс да е с тях, да се радва на слънцето, което стопляше лицата им и обгръщаше пустошта в заслепяваща златна мараня. Нейт също й липсваше — отбеляза си наум да му се обади, като се прибере. Бяха си писали есемеси, но тя бе твърде напрегната, за да говори по телефона — притесняваше се, че ще си признае какво й се е случило и че разговорът може да разклати вярата й в крехкото равновесие на връзката им.

— Не мога да повярвам, че наистина искаш да спреш да си медик, Джес. Сигурна ли си?

— Така мисля — каза тя. — Казах ти. След тази злополука, повече не мога да си имам доверие.

— Разкажи ми за този младеж, който е починал — каза брат й. Тя му описа накратко местопроизшествието на тротоара, дъжда и кръвта, парченцата стъкло на витрината на месарницата и нахлулите спомени от миналото.

— Проблемът е, че не мога да гарантирам, че няма да се случи отново. Страхувам се от себе си, страхувам се, че може пак да ми прищрака. А и не е само това — имам пристъпи на гняв, които не мога да контролирам и се нахвърлям върху хората, имам ужасни кошмари, които изчезват само, когато пия, а това очевидно доста затруднява нещата между мен и Нейт. Понякога си мисля, че полудявам.

— Изглеждаш ми напълно с акъла си.

Седяха мълчаливо известно време, заслушани в песента на птицата в храстите зад тях. Червеношийка най-вероятно или пък кос? Тя се сети за Роуз и майка й на първия Ден в памет на загиналите — как единствено песента на птицата е нарушила тишината на всички тези хиляди хора, събрани около дървения кенотаф в Уайтхол, как церемонията сякаш им е помогнала да намерят утеха.

— И това е най-странното, Джон.

— Кое?

— Нещо много подобно се е случило на прадядо ни след Първата световна война — каза тя.

— Онзи с дървения крак ли? — Като деца бяха запленени от тази идея — представяха си го като Дългия Джон Силвър от анимационното филмче. Това се беше превърнало в част от семейната митология. Тя кимна в знак на съгласие:

— Точно той — Алфи. Съпругът на Роуз. Тя е написала тези страхотни дневници. Мама ги намерила у баба. Четох ги до късно снощи.

— Какво значи това „нещо много подобно му се е случило“?

Тя се опита да преразкаже накратко описанието на Роуз за прибирането на Алфи — как е трябвало да му ампутират крака заради гангрената и как се е борил да приеме, че е инвалид. Търсенето на работа, съкращението, после кошмарите и гнева, как неохотно се съгласил да пробва да поработи за бащата на Роуз в месарницата, но не могъл да понесе кръвта и суровото месо, заради случилото се с най-добрия му приятел.

— Той е получил срив, Джон. Тогава са му викали „шрапнелен шок“, но той е оцелял невредим от шрапнелите в окопите, изкарал е до края на войната почти без драскотина. Но не е могъл да понесе, че приятелят му умира. — Тя потръпна неволно, като си спомни как Алфи дори не си е направил труда да си избърше сълзите, докато разказвал как Томи му шепнел: „Прибери ме у дома, моля“.

— Добре ли си, Джес?

— Не съвсем.

— Продължавай.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Роуз пише как се страхувала, че Алфи може и никога да не стане нормален отново.

— И?

— Разтревожих се дали и при мен ще е така.

Тя долови загрижеността в очите му, докато той се завъртя на стола си, за да я погледне в лицето.

— Искаш да кажеш, че и ти си имала срив, така ли?

— Не точно. Но през повечето време се чувствам ужасно. Пробвах с успокоителни и за известно време кошмарите спират, но от хапчетата главата ми е замаяна, а когато ги спра, всичко започва отново — гневът, кошмарите и всичко останало.

— Мама знае ли за това?

— Не всичко.

— Ходи ли на лекар?

Тя поклати глава.

— Трябва да отидеш. Често се среща. Този вид неща. Посттравматичен стрес. Вие трябва да ги знаете тези работи.

— Наистина ли мислиш, че е същото?

Тревогата в гласа й го накараха да смени курса.

— Може би. По-лек вариант или нещо подобно. Мислила ли си да се посъветваш с психотерапевт?

— Сигурна съм, че не е чак толкова сериозно.

— Каза, че ти пречи на работата, на връзката ти с Нейт. Наистина мисля, че не е зле да потърсиш някаква помощ, Джес.

— Ами, просто… — Той я изчака, докато тя се мъчеше да намери точните думи. — Някак си ми се повдига при мисълта, че ще трябва да разкажа всичките си лични проблеми на някой непознат — каза тя накрая. — Освен това психотерапията е скъпичка.

— Ти служи на страната си, за бога, от армията трябва да ти помогнат. Обещай ми да отидеш да ти помогнат.

— Ще си помисля — каза тя. — Хайде, Сара ще си помисли, че съм те отвлякла.

Бяха се наговорили — всички се изредиха до края на уикенда: Джонатан говори с майка им, която говори с Джес и предложи да й плати пет сеанса психотерапия, „просто да си стъпиш отново на краката, миличка“. Нямаше смисъл да упорства.

Джес дори успя да убеди Сюзан да вземе дневниците на Роуз, за да ги дочете вкъщи.

— Ще ги пазиш добре, нали? Внимавай да не ги намокриш или пък да вземеш да ги затриеш? Нали не си забравила, че аз още не съм ги чела.

— Ще ги пазя с цената на живота си, обещавам.

 

 

Стаята на психотерапевта сигурно беше най-сладникавата и най-безличната стая, в която някога бе влизала — бежови стени, кремав килим и завеси, мебели с цвят на сено. Миришеше неопределено на нещо средно между прах и боя и през прозореца не се виждаше нищо, освен мръснобялата стена на отсрещната сграда. Днес дори психотерапевтката Алисън — приятна жена на средна възраст със сиви очи и посивяваща, практично подстригана коса — бе облечена в кремаво и сиво-кафяво.

С много мъка Джес успя да се домъкне отново до тази стая, за да застане отново пред любезната полуусмивка, която очевидно беше стандартното изражение на Алисън, но се чувстваше длъжна пред майка си и брат си. Да докажа, че това нищо няма да промени — това си мислеше тайно.

На първия сеанс миналата седмица тя моментално се вбеси на нормалността на Алисън и на приспивните й въпроси. Как може тази тесногръда фантазьорка от средната класа изобщо да разбере какво е преживяла Джес? Известно време си мълчаха, докато Джес се мъчеше да намери точните думи.

Искаше да каже, че наистина не й трябва помощ, че това е нещо, което може да разреши сама, че е тук само, за да угоди на семейството си, че всъщност не може да се занимава отново да разказва всичко и че се отегчава от собствения си глас. Но някак си заговори колебливо и преди да успее да каже и няколкото думи, които успя да намери, тя избухна в неудържим плач и изхаби почти цяло пакетче кърпички. Алисън не се помръдна — продължаваше да си седи в стола насреща й и да я гледа със симетричните си очи, без да каже нито дума, докато стенният часовник над вратата шумно отброяваше секундите до приключването на сеанса.

След това Джес се почувства изтощена и още повече се убеди, че нищо добро няма да последва, като разкаже всичко. Но ето че дойде за втори път — покорно се изкачи по стълбите към тази тъпа и с нищо незабележима стая и седна на стола, тапициран с избеляла кожа, решена да опита пак, този път по-разумно и по-логично да опише проблемите си.

— Както казах миналата седмица, едва се справям с работата ми, нали разбирате? Ядосвам се, имам кошмари и ме връхлитат спомени. Но човек може да се справи с това, при всеки е така. Всички го правят, в армията е така. — Тя направи пауза и вдигна очи. Алисън кимна окуражително, изражението й издаваше увереността й, че клиентката й ще продължи с изповедта си и всичко ще бъде наред.

— Честно казано, не мисля, че е нещо, с което да не мога да се справя сама — просто ми трябва време. Във всеки случай реших да напусна тази работа и да занимавам с нещо друго. Да сменя напълно пейзажа.

Още една дълга пауза, още една усмивка от другия стол.

— В момента за мен е най-важна връзката с приятеля ми — доста ни беше напрегнато. Направих някои доста ужасни неща и той скъса с мен. Сега отново сме заедно, слава богу, но още сме в началото и не искам да рискувам…

О, боже, в очите й отново напираха сълзи. Не беше се виждала с Нейт от няколко седмици и въпреки че си пишеха есемеси почти всеки ден и няколко пъти говориха по телефона, не й стигна смелост да му каже истината, когато я питаше за работата. „Всичко е наред, благодаря. Добре върви.“ Нито дума за злополуката, за разговора с шефа, за „градинарския отпуск“, който той й предложи любезно, но твърдо. Съвсем скоро ще трябва да си признае, но мисълта за разочарованата му физиономия, когато разбереше, че го е лъгала, намръщения му поглед, присвитите му вежди, сбърченото му чело — повдигаше й се от това.

Тя извади кърпичка и си издуха носа. Алисън чакаше — нещо в безличните й черти и състрадателната й усмивка така вбесяваше Джес, че тя млъкна, почти не й се вярваше, че доверява своите собствени, толкова лични мисли за връзката си на тази напълно непозната. Полупразната бутилка уиски, скрита в чекмеджето в спалнята, я викаше.

— Имате ли нещо против, ако спра дотук? — попита тя, поглеждайки часовника. Беше изминал едва четвърт час.

— Можеш да правиш каквото поискаш, Джес — каза Алисън с тихия си добре премерен глас. — Можеш да използваш тези сеанси, както си искаш. Аз съм напълно сигурна, че напредваме, но трябва да продължиш още малко, ако искаш да стигнеш до дъното на това, което те тревожи…

Докато тя говореше, Джес усещаше как сърцето й се присвива от раздразнение, което премина в гняв. Съгласи се на тази терапия от чувство на дълг към майка си, но осъзна, че ненавижда всяка минута. Така или иначе нямаше да помогне. Как може да разбере някой, който изобщо не е бил там? Тя се опита да прехапе език, но думите изригнаха от устата й, прекъсвайки Алисън по средата на изречението.

— Ще ви кажа какво ме тревожи, ако искате — чу се да казва със заплашителен шепот. — Загубих приятели, хубави, талантливи млади хора, които имаха целия си живот пред тях, които кървяха до смърт в пустинята, биейки се заради някакви изфабрикувани тъпотии за оръжия за масово унищожение, които никога не са съществували. Виждала съм млади мъже, осакатени за цял живот от самоделни бомби, опитвала съм се да ги спася, докато шибаните талибани продължаваха да ни обстрелват. И аз самата съм била на косъм от смъртта — определено имаше моменти, когато си мислех, че никога няма да се прибера у дома.

Енергията на гнева я накара да се изправи и тя започна да крачи из стаята.

— Така че толкова ли е чудно, че ми отнема малко повече време да се приспособя към работата с пияни идиоти в събота вечер и да се опитвам да помагам на слаби и уязвими стари хора, които не получават и капка помощ от държавата, след като цял живот са бачкали като коне и са си плащали данъците? Чудно ли е? А? Хайде, кажете ми, по дяволите, толкова ли е чудно?

Вечната усмивка на Алисън бе изчезнала, но гласът й продължаваше да е спокоен.

— Не, изобщо не е чудно. Но можем да ви помогнем с гнева…

Джес спря да крачи и я погледна.

— Да ми помогнете с гнева? Ооо, моля ви, спестете ми клишетата. — Мразеше се, че се държеше толкова неприятно с тази безобидна и добронамерена жена и трябваше да излезе навън веднага, преди да е станало още по-зле. — Знаете ли, наистина не ме е грижа повече — каза тя, като грабна палтото си и се запъти към вратата, но на прага се спря и добави: — Вината не е ваша, Алисън, но това просто няма да проработи.

Ворни и Хетс още бяха на учението и целият апартамент бе на нейно разположение. Докато допиваше последните капки от бутилката уиски в спалнята си, а после докато обикаляше щанда за алкохол в супермаркета, за да си купи още шест, плюс две кутии вино и един стек цигари, тя си обеща, че това е само временно убежище.

— Просто ми трябва малко почивка — разсъждаваше тя, наливайки си първата чаша. — Достатъчно се опитвах да спасявам живота на другите, достатъчно бях послушна и отговорна. Трябва да позабравя нещата за известно време, да правя каквото си искам без някой да ми самодоволничи.

Изпрати на Нейт есемес, за да не се притеснява: „В последния момент се намери едно място за курса «HART». Няма сигнал. Ще ти звънна, като се прибера. Целувки.“

Алкохолът облекчи болката от угризенията и й помогна да отложи за момент мисълта какво ще прави през остатъка от живота си. Спомни си неудържимата вълна на облекчение, когато призна на майка си, че не може да се справя със задължението си да спасява живота на хора и се почувства сигурна, че постъпва правилно, отказвайки се от професията си на парамедик, всъщност единственото правилно нещо. Но в по-трезвите си мигове, тя изживяваше отново надигането на паниката при мисълта да се откаже от кариерата на живота си. Сякаш седеше на ръба на бездна, която бе толкова дълбока, че не й се виждаше дъното и при все това знаеше, че трябва да скочи.

Ворни и Хетс се върнаха една вечер късно през нощта, мръсни и изтощени от двуседмичното бивакуване и учебните боеве под проливния дъжд в някакво затънтено мочурище на запад.

— По дяволите, какво става тук? — каза Хетс. — Сякаш са се нанесли клошарите.

Въздухът вонеше спарено на алкохол и цигарен дим и навсякъде във всекидневната — по масичката за кафе, върху камината, на бюфета и по килима — всичко бе покрито с празни бутилки и чаши, картонени кутии от храна за вкъщи и препълнени пепелници. На дивана бяха струпани одеяла, възглавници и спалния чувал, от който се чуваха тихи стонове. Ворни дръпна завивката и разтърси рамото на Джес — първо внимателно, а после по-здраво.

— Събуди се, Джес, прибрахме се.

Джес изохка тихо, преди отново да заспи.

— Пияна е до козирката. Как ли се е докарала в това състояние? Мислех си, че се закле да не пие повече, а цигарите ги отказахме заедно, когато се върнахме от мисията.

— Вече не ги е отказала — каза Хетс и направи гримаса при вида на една чинийка, която преливаше от фасове. — Хайде. Да разчистим малко и да я оставим тази нощ, да се наспи, за да й мине.

 

 

Джес се събуди на зазоряване и имаше смътен спомен, че чу гласове, но помисли, че сигурно е сънувала, докато не видя раниците и дъждобраните им, струпани в ъгъла. Изглежда бяха почистили стаята от бутилките и кутиите от храна, които толкова усърдно бе трупала около себе си.

Джес се пльосна обратно на дивана и си покри лицето със спалния чувал, но алкохолът се изпаряваше през кожата и й беше много нервно — не я свърташе на едно място. Тя седна, огледа се наоколо и започна да проклина приятелките си, че са й скрили пиенето, но се сети, че виното бе свършило още преди няколко дни, а снощи бе допила последното уиски. Магазините още не бяха отворени — трябваше да почака.

Ворни я намери в кухнята да приготвя кафе.

— Какво си направила със себе си? — попита тя, гледайки как ръцете на Джес треперят, докато изгребваше утайката от кафеварката, с пожълтяло лице и тъмни сенки под очите.

— Дълга история.

Хетс се появи в халата си, разчорлена и сънена. Трите си взеха чашите с кафе и отидоха във всекидневната, а Ворни отвори прозорците, за да се проветри. Беше хладно и ясно октомврийско утро и в стаята нахлу миризмата на есен, на окапали листа и на рохкава пръст заедно с шума на сутрешния трафик и далечния вой на сирената на линейка, от който стомахът на Джес се сви.

— Не отговори на въпроса ми — каза Ворни. — Какво се е случило? Защо не си на работа? Защо е цялото това пиене и всичките фасове?

— С колко време разполагате?

— Имаме тридневен отпуск. Не бързай.

 

 

Тя обясни на приятелките си какво се бе случило през онзи ден на улицата и защо повече не можеше да продължава да работи като парамедик — това бе лесно. Те много добре разбираха какво й е. Всяка посвоему бе преживяла внезапното нахлуване на спомените от престоя им в Афганистан. Никой не можеше да направи това, което бяха направили те, или да види онова, което бяха видели, без да изтърпи по-дългосрочното му влияние.

За нейно облекчение те не настояха да продължи с психотерапията, а се съгласиха с нейната интерпретация — че пристъпите на гняв и паника се дължат на страха да не сгреши, което може да струва живота на някого. Колкото и да се опитваше да се убеди, че е напълно компетентна и поне със същата квалификация като останалите си колеги, не можеше да потисне тревогата си. Те се съгласиха, че най-доброто решение е за известно време да стои надалеч от ситуации, които я тревожат. Да си почине от работата на парамедик сякаш бе най-добрият план.

Помогнаха й да си напише оставката, а когато тя се поколеба, преговориха всичко отново и отново, в продължение на часове, преди тя да се почувства достатъчно сигурна, че да пусне писмото си с оставката в пощенската кутия. Когато то се озова там, тя усети как от раменете й пада тежест и знаеше, че е постъпила правилно.

Но те не можеха да помогнат с по-трудната част — да се изправи пред бъдещето си.

— Всяко нещо с времето си — каза Ворни първата сутрин. — Трябва да се вземеш в ръце и не трябва да пиеш повече, нито глътка. Обещаваш ли?

Джес кимна.

— Кажи го.

— Обещавам да не пия повече, дори и една глътка.

— Ще те наблюдавам — каза Ворни.

 

 

По-късно вечерта позвъни на Нейт и му се извини, че не отговаря на обажданията му. Излъга, че е зле заради грипа и че е в болнични. За нейно огромно облекчение в гласа му имаше неподправено съчувствие; той се радваше да я чуе и каза, че ще се оправи тъкмо навреме за сватбата на стария му приятел Барни, на която бил поканен за кум. Уговориха се как ще стигнат до мястото на церемонията и къде ще отседнат.

— Звучи чудесно. Очаквам я с нетърпение — каза тя възможно най-весело, като се опитваше да се убеди, че дотогава ще е достатъчно силна, за да му признае какво се бе случило.

— И аз, Джес. Мина цяла вечност.

— Съжалявам. Такава лудница беше. — Спри сега, стига лъжи.

— Обичам те — каза той тихо, почти между другото.

Сърцето й щеше да се пръсне.

— И аз, Нейт. До скоро.

Изпълнена с нова решимост, тя отиде да си купи нови дрехи за сватбата, но установи, че е напълняла с цял номер от липсата на тренировки, от твърде много пиене и нездравословно хранене. В пробната се погледна в огледалото и видя някакво бледо, леко дундесто момиче, което сякаш не само бе качило няколко килограма, а и бе остаряло с десет години. Лицето й, което преди бе спокойно и жизнерадостно, сега изглеждаше кухо, с тъмни сенки под очите и бръчки по челото дори без да се цупи. Как ли ще ме обикне отново Нейт — запита се тя. Въздъхна от отчаяние. Помисли си за красивата му дълга коса, за широката му усмивка, за нежния блясък в очите, за това как стърчеше над нея и я караше да се чувства едновременно уязвима и в безопасност.

Каквото и да се случваше с живота й в момента, колкото и несигурна да се чувстваше за бъдещето си, тя знаеше, че повече от всичко на света иска да заслужи тази любов и че ще направи всичко, за да не го разочарова отново.