Лиз Треноу
Като мак в полето (5)

Книга 1
Роуз Баркър — Лично

Понеделник, 11 ноември 1918 г.

ПРАЗНИК!

Дори и сега трябва да се ощипя!

Много занемарих писането, откакто започнах работа във фабриката за боеприпаси — толкова съм изтощена и обезкуражена всяка вечер, а и записките ми са ужасно глупави. Намерих тези тефтери на един благотворителен щанд преди няколко седмици и те сякаш молят да бъдат изписани. А сега имам толкова много за разказване, че се чудя откъде да започна.

Днешният ден започна като поредния мрачен зимен понеделник — всички седяхме приведени на пейките си и внимателно пълнехме снарядите с „дяволската отвара“, когато изведнъж в 11 часа тази сутрин зави сирената. Разбира се, изкарахме си акъла, както винаги. Предупреждение за експлозия? Въздушно нападение? Всички стояха замръзнали и се споглеждаха през противогазите си като жаби с прежълтели лица. И тогава загряхме. Естествено, бяхме чули слухове, че имало много съобщения във вестниците, но никой не им вярваше. Бяхме се наслушали на толкова много лъжливи обещания. Наистина ли можеше да се случи този път?

После чухме шефа по високоговорителя и той ни съобщи официално — боевете на Западния фронт са прекратени. Миг по-късно всички църковни камбани на Източен Лондон забиха с оглушителен звън — толкова изненадващ звук, който не бяхме чували от години — и всички завикаха „ура“ и започнаха да се смеят толкова силно, че не чухме останалата част от думите му. Но вестта, че затварят фабриката за целия ден, се разпространи достатъчно бързо — не че щяхме да продължим работа, в никакъв случай.

Хвърлихме гащеризоните си, грабнахме палтата и като глутница кутрета се изсипахме на улицата — навън вече имаше такава навалица от развълнувани хора, които пееха и се поздравяваха, тичаха и танцуваха, прегръщаха се и се целуваха, че едва успяхме да си пробием път по улиците. Каквато бе нисичка, Фрида все едно я носеха, а аз трябваше да я държа здраво, за да не ни разделят. Една група младежи ни пое. — „Елате, момичета — крещяха те, — ще се погрижим за вас, ще си прекараме чудесно.“

Ако беше някой нормален ден, нямаше дори да ги погледнем втори път, но изведнъж светът бе станал цветен и дори пъпчивите момчета изглеждаха красиви. Може да е било сиво и малко студено, но сякаш слънцето се бе показало и ни бе огряло с лъчите на щастието.

Идеята ни беше да стигнем до Уест Енд и някъде близо до Бъкингамския дворец, щото се говореше, че кралят и кралицата щели да излязат и да ни помахат, но нямаше никакъв шанс това да се случи. Автобусите бяха претъпкани с хора, които се бяха покатерили най-отгоре или висяха от вратите, но не помръдваха заради тълпата. Беше почти невъзможно човек да си пробие път дори пеша, затова се оставихме да ни води тълпата.

Минахме покрай Смитфийлд, където от пазара за месо в тълпата се вля река от мазни, опръскани с кръв младежи; после от края на Ситито на улицата се изсипа огромна черна вълна от чиновници и бизнесмени. Те хвърляха бомбетата си във въздуха, висяха от прозорците и балконите и се катереха по лампите, без да мислят за елегантните си градски дрехи. На никой не му пукаше ни най-малко.

Кръчмите вече отваряха, отвътре подаваха големи халби на тълпата, а транспарантите им висяха от прозорците — градът приличаше на панаир. От някакъв отворен прозорец се чуваше грамофон и започнахме да танцуваме. След известно време, докато бавно се придвижвахме напред, се появиха оркестрите — Сали Арми, музиканти от клубовете и почти всички, които имаха някакъв инструмент, бяха излезли по ъглите и свиреха заедно всякакви любими стари песни — „Pack up Your Troubles“ и „Its a Long Way to Tipperary“^[1]. Ако някой спреше да свири, му подаваха, бира и всички крещяхме, докато отново започнеше да свири.

И двете с Фрида се напихме ужасно и целунахме десетки неподходящи типове — нещо, което наистина не трябваше да правя като омъжена жена, но бяхме толкова щастливи, че просто не ни дремеше.

После се чу силна глъчка от тълпата и хората викаха „Боже, краля ни пази“ отново и отново, а музикантите засвириха химна. Още бяхме в Чийпсайд, далеч от Дъ Мол, но сред тълпата се бе разпространил слухът, че крал Джордж и кралица Мери са се показали на балкона на Бъкингамския дворец и махат на всички щастливи просяци, успели да ги зърнат.

След „Не s a Jolly Good Fellow“ тълпата запя други песни, а аз се включих с радост, докато не започнаха с химна „All People That on Earth Do Dwell“^[2], когато изведнъж ме заля вълна от печал. Не мисля, че бирата, която бяхме изпили на гладно, помогна — краката ми се разтрепериха и усетих, че ще падна, но не намирах къде да седна. Пробих си път сред тълпата, за да стигна до тротоара и намерих един празен праг.

Тогава се разплаках, сълзите рукнаха надолу по лицето ми като водопад, мислех си за всички тези клети момчета. Тези хиляди и хиляди момчета, дори милиони, които никога нямаше да се завърнат, които никога нямаше да празнуват победата, за която бяха дали живота си. Не само Рей и Джони, но и чичовците ми Фред и Кен, и тримата братя Гарнър, Били и Стан, Тони и Ърнест, Джо, Уилям и Том Парсънс. А това бяха само загиналите от квартала ни, които познавахме добре.

След малко се появи Фрида, седна до мен и ме прегърна през раменете.

— И защо бе всичко? — изстенах аз. — Те никога няма да се върнат у дома, никога няма да се оженят, да имат деца, да остареят.

— Но брат ми е жив, Роуз — напомни ми тя. — Това е благодат, нали? И не след дълго ще си бъде у дома.

Поседяхме там известно време, и двете потънали в мислите си въпреки цялата врява наоколо, когато осъзнахме, че умираме от глад. Фрида успя да грабне последните два печени картофа от един уличен продавач и чаша чай и се почувствахме малко по-добре.

Следобедът преваляше и започна да вали.

— Да се прибираме вкъщи — казах аз. — Нашите ще искат да ни видят. — Не можех да си представя какво ли прави мама — тя прекара толкова време в траур за братята ми и не бях сигурна, че ще има сърце да празнува.

Най-хубавата гледка от всички бе, когато пресякохме Лондонския мост — сякаш всички плавателни съдове бяха излезли по Темза: фериботи и влекачи, параходи и състезателни лодки, всички украсени със знамена и пълни с щастливи празнуващи хора.

Ръката ми се умори и не мога да пиша повече, освен тези думи:

ВОЙНАТА СВЪРШИ!

Да, прескъпи ми Алфи, вероятно не след дълго отново ще бъдем заедно. Трябва да съм силна заради теб и да се подготвя за началото на семейния ни живот заедно.

 

 

Вторник, 12 ноември 1918 г.

С натежала глава на ранна смяна, уф.

Когато се събудих тази сутрин, първо си помислих, че сигурно сънувам, но трябва да е вярно, защото така пише във всички вестникарски заглавия. Никой не би си помислил, че ще продължат да искат от нас да правим снаряди, когато войната вече свърши, но управителят казва, че за момента все още има работа за нас и ще продължим да работим, докато ни кажат да спрем. Не ме интересува. Печелим добри надници и бог знае какво ще правим, когато ни съкратят.

Толкова се смяхме в почивката за чай — разказвахме си за вчера, какво се е случило на всеки. Когато двете с Фрида се върнахме на „Олд Кент Роуд“, заварихме мама, татко и майката на Фрида в кръчмата „Нелсън“ да пеят стари военни песни заедно с всички останали, освен онези, които вече спяха отпуснати на столовете си и по пода.

Мама ридаеше дори докато пее, не спираше изобщо и бършеше сълзите, които се стичаха по бузите й, а аз успях да си пробия път и застанах зад нея, опитвайки се да я утеша. Но какво изобщо може да компенсира загубата на двама синове? Предполагам нищо, освен може би внуци. Когато Алфи се прибере вкъщи, ще направим всичко възможно по този въпрос.

Днес следобед татко ми каза, че трябва да имам търпение. Щели да минат седмици, преди да чуем нещо и не трябвало да очаквам „младият Алфи“, както го наричаше той, да бъде демобилизиран скоро. След война трябвало да се преминат всевъзможни одобрения, така каза, а и отнемало време да се транспортират всички войници обратно до брега, а после до вкъщи с ферибота. От седмици не бяхме получавали никаква вест от него, но никой не бе почукал на вратата, нямаше телеграма — това сигурно означаваше, че е жив? А за мен това е достатъчно.

Фрида казва, че брат й е извадил късмета на начинаещия, въпреки че нямах ни най-малка представа какво означава това, а и не го вярвах. Не бяха ли Рей и Джони достатъчно невинни, за да бъдат спасени? Да почиват в мир, където и да са погребани.

 

 

Понеделник, 18 ноември 1918 г.

ПО ЦЕЛИЯ СВЯТ на 11 ноември 1918 г. хората празнуват, танцуват по улиците, пият шампанско, приветстват примирието, което означава край на войната. Но на фронта няма празник. Много войници смятат, че примирието е само временна мярка и че войната скоро ще продължи.

С настъпването на нощта неземна тишина започна да човърка душите им. Мъжете седяха около огньове от горящи дънери — първите, които изобщо палеха на фронта. Опитваха се да повярват, че няма вражески батареи, които да ги шпионират от съседния хълм, че не приближават немски бомбардировачи, за да ги изпепелят. Говореха си тихо. Бяха нервни.

След дългите месеци на крайно напрежение, през които се настройваха, че може да умрат всеки миг, през които мислеха винаги с оглед на войната и на врага, внезапното освобождение от всичко това бе физическа и психологическа агония. Някои претърпяха пълен нервен срив. Други, с по-уравновесен характер, започнаха да се надяват, че някой ден ще се приберат у дома, в прегръдките на любимите си хора. Трети заспиваха от изтощение. Всички бяха зашеметени от внезапното безсмислие на съществуването си като войници. Какво ли щеше да стане после? Те не знаеха, а и не им дремеше особено. Умовете им бяха вцепенени от шока на мира. Миналото бе погълнало цялото им съзнание. Настоящето не съществуваше, а бъдещето бе невъобразимо.

Това е изрезка от статия в „Дейли скеч“. Толкова ме натъжава мисълта за „грубо скованите малки кръстове“, които може би са единственият знак за гроба на братята ми, и се моля един ден да ги видя погребани, където трябва, където можем да ги посещаваме и да прекарваме по малко време с тях — времето, което ни бе отказано.

Това ме накара да се замисля за живите — дали Алфи е от онези с „по-уравновесен характер“ или пък от другите типажи? Дали мисли, че бъдещето е невъобразимо? Бях толкова погълната от приготовления за завръщането му у дома (представях си празненство със знамена и бурета бира, пир с месен пай и после, естествено, малко тишина само за нас двамата), че дори за миг не помислих, че всъщност той може да е разтревожен от завръщането към „нормалния живот“.

 

 

Събота, 14 декември 1918 г.

Измина почти цял месец от последния път, когато писах тук, но е толкова трудно да се води дневник, когато продължавам да работя усилено, а сякаш почти нищо не се случва.

Дажбите стават все по-зле и сякаш не се вижда краят. Месото, маслото и захарта са съвсем малко, въпреки че блокадите би трябвало вече да са вдигнати и доставките скоро ще започнат. Татко се надява да наеме ново момче, което да му помага в месарницата, но при почти пълната липса на месо той отваря само няколко дни в седмицата и едва изкарва достатъчно, за да плати наема. Добре че са моите доходи и малкото, което мама изкарва от поправки, че да смогнем да платим другите сметки.

И така, не знам какво ще правим, за да намерим пари, моята работа е към края си. Като свърши смяната днес, шефът ни събра, за да ни каже, че фабриката ще затвори предсрочно за Коледа, т.е. в края на тази седмица, и че повече няма да отваря. Разбира се, ние го очаквахме, но от това ударът не стана по-лек. Някои от момичетата се разплакаха.

— Честита Коледа, слугини, благодаря ви, че си счупихте пръстите и почерняхте от работа през последните няколко години. Сега можете отново да се върнете в образа на послушни малки домакини — прошепна Фрида, докато гледахме как шефът се отдалечава.

Когато излязохме от работа този следобед, някой започна да пее — първо тихо „Сбогом, сбогом, избърши сълзите, скъпа, от очите сиии“, а после и останалите се включихме и запяхме като огромен хор, докато вървяхме надолу по улицата.

Но няма да ми липсват само парите. Работата е отвратителна, опасна и прочее (никоя от нас няма да забрави експлозията в Силвъртаун), но си прекарахме чудесно с другите момичета и тук си намерих толкова много добри приятелки, че ще ми е много мъчно да ги напусна.

Някои от мъжете започват да се прибират от фронта и повечето изглеждат щастливи. Търговията в „Нелсън“ върви отлично и залите за танци са пълни. Но вчера в магазина на ъгъла влезе един млад непознат, докато купувах игли и конци за мама. Приличаше на призрак, толкова бе блед и отслабнал. Когато се приближи до тезгяха и заговори, от устата му излизаше само нещо като груб шепот и не можеше да си поеме дъх, но отнякъде разпознах гласа му. Чак после се сетих, че това бе Пърси Гитинс, който в училище беше мазен дебелак и тероризираше по-малките момчета. Сега се бе смалил, татрузеше си краката и едва говореше.

— Сигурно е бил обгазен — каза мама, когато й разказах случката. — Унищожава дробовете.

Изгубеното поколение — така го наричаха. Всички жертви, които бяха направили. Струваше ли си наистина? Това бе основната тема на разговорите в кръчмата тия дни.

Още няма вест от Алфи.

 

 

Неделя, 15 декември

Мама ми помогна да сготвя пай с месо за неделния обяд — първият ми пай изобщо.

Тя бе решила, че е време да се повеселим и покани и семейство Баркърс. Преди войната непрекъснато си бяхме на гости — родителите на Фрида и моите, но след като загинаха Рей и Джони, мама каза, че е толкова ядосана на всички, чиито синове са още живи, че не може да понесе да стои в една стая с тях.

Естествено, когато се оженихме с Алфи, й се наложи да бъде любезна с тях, а сега семейство Баркърс са ни рода като мои свекъри. Много бях благодарна на мама, че „протегна приятелска ръка“, както се изразяваше тя, и предложи да ми помогне с готвенето. Паят отне цяла вечност, но крайният резултат бе вкусен — най-хубавото нещо, което бяха опитвали от години, така казаха всички.

Татко се прибра вкъщи в петък с някакви остатъци от месо, главно говеждо, свинско и заешко, които бе събрал през седмицата — били прекалено малки, за да ги продаде; няколко резена бекон, буца мас и цяла торба кокали за желето. Започнахме да варим и да бъркаме бульона в петък вечерта, а вчера сутринта накълцахме месото и го смесихме с картофите, няколко моркова и подправки, а после приготвихме тестото като сварихме мазнината във вода и добавихме брашно — стана чудесна лепкава смес!

Накрая сглобихме пая — разстлахме тестото и го притиснахме към краищата на тавата, за да излезе навън, подредихме вътре бекона и отгоре изсипахме месото на пластове и после го похлупихме с тесто. Притиснахме краищата с пръсти, за да стане хубава кора, а мама наряза някакви листа за украса, но не можехме да си позволим скъпоценно яйце за глазура, както би трябвало.

Когато се изпече, го оставихме да изстине малко, после изляхме вътре бульона през една дупка и го прибрахме в килера да изстине. Мама каза, че желето запечатва месото и затова то може да изкара и няколко седмици — на принципа на консервите. Но паят така ухаеше и изглеждаше толкова хубаво, че ми потичаха лиги само като го гледах и надали щеше да изкара дълго. Любопитно ми беше да видя дали желето е станало добре и едва дочаках да го разрежат днес.

Обядът бе огромен успех. Всички харесаха пая и казаха, че трябва да произвеждаме за продажба. Семейство Баркър бяха в чудесно настроение и донесоха две бурета ейл, за да се позабавляваме всички. Първо вдигнахме наздравица за мира и в памет на храбрите ми братя Рей и Джони и за всички, които нямаше да се приберат у дома си.

После ме накараха да се изчервя, вдигайки тост за младоженците, които скоро щяха отново да бъдат заедно, а татко се изпусна, че обмисля истинска сватбена церемония за мен и Алфи, за да наваксаме пропуснатото време. Може би в енорийската зала — така каза и толкова се развълнува, че ми се прищя да го прегърна. Фрида каза, че този път трябва да имам истинска сватбена рокля („но тя не може да носи бяло, не и сега“ — подхвърли някой шегаджия), а тя — истинска шаферска рокля.

Разговорът премина към политиката — как кайзерът вече бил абдикирал официално, как примирието си е примирие, а на нас ни трябва истински мирен договор. Мистър Баркър каза как чул, че щяло да има преговори през новата година, за да могат всички воюващи и победени страни да могат отново да се върнат към нормалния живот. Всички се съгласиха, че Германия трябва да бъде наказана подобаващо за това, че започна тази ужасна война.

 

 

Събота, 20 декември

Последен ден във фабриката. Платиха ни до края на месеца, което е премия, защото нямам представа какво ще правя след Коледа. Ще трябва да си намеря работа някъде, но вестниците пишат, че работните места се пазят за войниците, които се връщат от войната. Съгласна съм с това, така е справедливо, но какво да правим ние, жените, които се трудихме толкова през цялото това време? Трябва ли отново да се върнем пред кухненската мивка?

Ето една изрезка, която си запазих от „Дейли Мейл“:

Това е един напълно нов свят за жените. Невъзможно е да се върнем обратно към онова, което бяхме, преди да преминем през пламъците на войната. А трябва ли?

Още няма вест от Алфи и вече се отказах да се надявам; че ще се върне у дома за Коледа.

 

 

Вторник, 22 декември

Фрида си има нов ухажор, Клод — името му ми звучеше като измишльотина, преди да разбера, че майка му е французойка. Както и да е, той си слага твърде много помада за коса, пилее пари напред-назад и демонстрира всевъзможни стойки и маниери, има даже цигаре! Тя го гледа с широко отворени очи, не прилича на борбената Фрида, с която съм свикнала.

Когато го попитах какво е правил през войната, той смотолеви нещо неясно — подозирам, че не е било нещо героично, а и не носи нито униформа, нито превръзка като ранен. Опитвам се да не го съдя, но първото ми впечатление не е добро, което ме тревожи.

Толкова ми се иска приятелят й да е готин тип като Алфи, за да бъдем всички приятели.

 

 

Сряда, 23 декември

Първата годишнина от сватбата ни, а аз не мога да изпитам каквото и да било вълнение за Коледа, защото Алфи го няма да празнуваме заедно.

Мама извади снимките и си припомних колко прибързана беше цялата работа със сватбата ни — нямахме специални дрехи, просто отидохме до кметството и после в „Нелсън“ за няколко питиета — а призовката му беше за втория ден на Коледа и бяхме решени да се оженим, преди да замине. Познавахме се от цяла вечност, още от първия ден в училище. Той наминаваше през детската площадка, за да посрещне Фрида и майка им, когато излязат навън. Харесвах го повече от останалите момчета още тогава, защото беше единственият, който не ми дърпаше плитките.

Въпреки че го умолявах да не го прави, той бе решил твърдо да се запише войник веднага, щом навърши пълнолетие. И точно преди да навърши деветнайсет, докато беше в коледен отпуск, преди да ги изпратят във Франция, той ме помоли да се оженим. Никой от двама ни не го каза, но и двамата знаехме, че това е „просто за всеки случай“.

Потресе ме колко млад изглеждаше на снимките, въпреки че бяха правени само преди година. Той, разбира се, е в униформа и прекрасните му къдрици ги няма заради онази отвратителна войнишка прическа. Лицето му вече е измършавяло от всичките физическите упражнения, които прави, бузите му чезнат и въпреки че не се виждат от сакото, гърдите и ръцете му вече се оформят красиво. Мислех го за най-красивото момче на света.

Нямах време да се приготвя и носех само тъмносинята шевиотена рокля, която отиваше на цвета на очите ми. Тя изглеждаше демодирано дълга, при положение че роклите се скъсяваха, а и трябваше да нося вечните обувки с ниски токчета, понеже Алфи е само с два сантиметра по-висок от мен. Прибрах косата си под шапката с малка периферия, която взех назаем от майка му, а мама й сложи подходяща воалетка.

Лицето ми е разкривено в усмивка като маймуна — отчасти от щастливия момент, но и за да спра тракането на зъбите си от студа — беше адски студено, а аз от суета не си облякох грозното старо палто.

По това време от годината естествено нямаше свежи цветя, но една съседка ми даде китка изкуствени рози, която стискам, докато позираме на стълбите пред кметството; аз съм нахилена, а той със странно остриганата си коса е зареял поглед в далечината, сякаш мислите му вече са на път към голямото приключение.

На втората снимка сме със семействата в бара „Нелсън“ след церемонията — Алфи и аз, мама и татко, Фрида и новите ми сватове — г-н и г-жа Баркър. Татко е в края на групата и тази вечер за първи път забелязах, че до него има празно място в края на снимката — сякаш сме оставили място за Джони и Рей. По това време Джони вече бе мъртъв, а Рей беше във Франция. Изкушавам се да нарисувам лицата им на празните места, защото ако е възможно човек да накара мъртвите да се появят със силата на мисълта ни, те определено щяха да са там духом през онзи ден.

Алфи ми обеща уикенд в Брайтън, когато се прибере. Мечтата ми! Но точно сега ми стига и едно писмо.

 

 

Четвъртък, 24 декември

Прекарах нещастна Бъдни вечер. В „Нелсън“ беше пълно с току-що завърнали се войници и семействата им, които празнуваха заедно. Всички бяха весели и защо не? В крайна сметка това е първата ни Коледа в мир.

Но аз си нямах Алфи и трябваше да изтърпя Фрида и новия й кавалер Клод, които се гушкаха през цялото време, без да мислят за никой друг. Не мога да се накарам да го харесвам и ми се иска да разкаже истината за това какво е правил през войната. Маниерите му са твърде изтънчени и има твърде много пари — чудя се дали не е от онези черноборсаджии, за които татко казваше, че трябва да бъдат разстрелвани на място.

Мама не издържа и се прибра рано. Стигаше й, че всички майки сякаш бяха в едно и също положение, но болката е още по-силна сега, когато войната свърши и синовете и братята на всички останали се завръщат у дома си. Тревожа се за нея — бледа и безучастна е и макар да й казваме, че ще се почувства по-добре, ако се занимава с нещо — каквото и да било, дори и просто да извежда Беси на разходка в парка, тя предпочита да си стои вкъщи пред камината. Което би било чудесно, но въглищата не достигат и са станали толкова скъпи, че не можем да си позволим огънят да гори през цялото време. По това време на годината няма зеленчуци в малката ни градина отзад, за която тя се грижи обикновено, напоследък няма и пране или нещо за закърпване. В момента всички са били отбой.

През повечето време тя не ни позволяваше да ги споменаваме. Но понякога казваше: „Само да можех да погреба момчетата ми, за да има гроб, на който да слагаме цветя.“ Тъй като гроб нямаше, тя превърна спалнята им в светилище — всичко стоеше недокоснато от последната домашна отпуска на Рей. Тя се промъкваше там, когато нямаше никой наоколо, както на Коледа, и им говореше, сякаш бяха живи.

И аз обичах да ходя там от време на време и да мисля за братята ми, за това какви ли щяха да станат, когато пораснеха, с жени, семейства и свой собствен дом.

Гризе ме една дребна тревога — че когато се върне Алфи, няма да можем да си позволим собствено жилище, преди и двамата да имаме някаква работа. Естествено той си има стая при родителите си, но е малка. Така че ще трябва да живеем тук, а моята стая побира само едно единично легло. Ясно е, че най-добре би било да отидем в стаята на момчетата, но не виждам как мама ще се съгласи.

Изглежда татко се тревожи най-много, че момчетата няма да ги има, за да се изучат за месари и няма да има кой да поеме семейната фирма, създадена от дядо ми миналия век. Вероятно би могъл да вземе Алфи, нали вече е част от семейството?

Когато мисля за братята ми, се натъжавам много. Ужасно съвпадение е, че и двамата загинаха на същата възраст, на възраст, която още не съм достигнала и все пак:

Почивай в мир: Джони Епълби — роден на 17 февруари 1897 г., починал на 1 юли 1916 г. — през първия ден от битката при Сома на 19 години и 6 месеца.

Почивай в мир: Рей Епълби — роден на 7 април 1898 г., починал на 13 октомври 1917 г. в Пашендал, на 19 години и 6 месеца.

 

 

Събота, 27 декември

ОЩЕ ЕДИН ПРАЗНИЧЕН ДЕН!

Този път пристигна истинско писмо! Най-хубавият коледен подарък от всички, дори и с няколко дни закъснение. Пътувало е две седмици.

Скъпа моя Роуз,

Най-сетне мога да ти пиша с добри новини. Демобилизират ни! Казват, че ще стане следващата или последващата седмица така, че има вероятност да съм си у дома за Коледа или поне скоро след това. Тук е пълен хаос от Примирието насам — казват, че ще отнеме известно време, докато стигнем до брега и преминем Ламанша. Нямам търпение да те видя отново. Предай най-добрите ми пожелания на родителите ти.

Твой любящ съпруг, Алфи

12 декември 1918 г.

Сигурна съм, че няма да спя тази нощ от вълнение, затова ще продължа да пиша, докато се изморя.

Коледа мина много тихо и татко продаде пуйките и пилетата, които успя да намери някак, за да купи още бекон, кокали и мас и направихме още два големи пая — един за семейство Баркър и един — за нас. Госпожа Б. беше толкова благодарна, когато й го занесохме, пак каза, че са толкова вкусни, че трябва да ги продаваме. Това ми даде повод за размисъл. Пайовете са идеални — малко месо, а много храна. Сигурно ще се търсят много, докато още сме на дажби.

— Какво ще кажеш да влезем в бизнеса, татко? — попитах го полу на шега и въпреки че бе леко скандализиран, защото смяташе, че мястото на жената е в къщи, видях, че умът му работи. Работя вече от две години и съм доказала, че го умея. Разбира се, той се надяваше братята ми да го последват в магазина, но сега му оставаше само една дъщеря.

Подаръците ми са един нов шал и един сапун „Пеърс“, а Фрида ми даде малко талк „Елизабет Арден“, който мирише страхотно. Жълтите следи от боеприпасите по кожата ми почти изчезнаха и сериозно обмислям да се подстрижа късо. Така ще ми е много по-лесно. Фрида каза, че на Алфи няма да му хареса. Ами, той може да й е брат, но все пак е мой съпруг, затова трябва да знам какво харесва и какво — не, нали?

 

 

Вторник, 31 декември. Нова година

Пиша това в един часа през нощта, но съм толкова развълнувана, че не мога да заспя. Поне тази година свърши и можем да започнем да празнуваме мира, както трябва.

Всички в кръчмата „Нелсън“ тази вечер обсъждат планове за някакво национално празненство следващото лято и как щели да създадат Комитет на мира, който да го организира, въпреки че много хора твърдяха, че не трябва да се прахосват държавни пари за официалности, а трябва да се раздадат на войниците, които се връщат от войната. Съгласна съм с това. Трябва просто да си направим огромно улично увеселение (с много клиенти за моя пай!) и след това да се осигурят прилични домове и добра работа за всеки, който се е сражавал във войната.

Иначе бог знае къде ще живеем двамата с Алфи. А аз трябва да си намеря работа или ще полудея, докато се мотая из къщи и се пречкам на мама, както се изразява тя. Разбирам я — последните три дни напълно съм превзела кухнята й, за да правя пайове — общо двайсет! Имаме само две тави, но успях да взема назаем още две от госпожа Баркър. За по-малките пайове мама помоли татко да ми направи „клепало“ — просто парче дърво, което прилича на много дебела точилка, за да притискам тестото с ръце и да го издърпвам отстрани, за да направя обвивката. Може да се напълни с месо, да се покрие и да се надипли преди изпичане, както обикновено. Има си тънкости и някои от първите пайове се сипхваха в началото, но скоро им хванахме цаката.

Днес следобед ги занесох в „Нелсън“ и ги продадох всичките. Освен това няколко души ми казаха: „Задръж рестото, мила“. Върнах се с девет шилинга — с толкова мога да си купя една обувка (!) и ако успея да повторя, ще имам достатъчно за цял чифт. Не е зле като за няколко часа работа, а и татко не спомена, че иска пари за месото. Бърт казва, че за да стане всичко съвсем официално, трябва да поискаме купони от хората, но все пак не каза, че съм извън закона. Освен това месото във всеки пай е толкова малко, че едва ли си струва счетоводството.

 

 

1919 г.

Четвъртък, 2 януари

Прескъпа Роуз,

Кракът ми е ранен и затова съм в болницата в Булон. Нищо притеснително. Ще ме изпратят в болница в Лондон скоро, за да го оправят. Ще се опитам да ти изпратя телеграма, когато знам в коя болница съм.

С любов, Алфи

Двете с мама намерихме Булон на картата в библиотеката — намира се на крайбрежието във Франция, само морето го дели от Англия. Разбира се, че се притесних за ранения му крак, но не изглежда толкова сериозно. Винаги се опитват да не те тормозят, като ти казват само половината от истината, ако изобщо казват нещо, но този път му вярвам. Войната вече свърши, няма причина да я крие от мен, нали?

Но не мога да си стоя в къщи, да чакам и да се чудя. В понеделник ще отида да си потърся друга работа. Фрида и Клод са станали неразделни и не се виждаме много напоследък. Според мен тя се е отказала от идеята да се връща на работа. Сигурно се надява, че Клод ще има достатъчно пари и за двамата. Все още нямам никаква представа с какво той си изкарва прехраната.

 

 

Вторник, 7 януари

Потискащ ден, гаден студ, опитва се да завали сняг. Ходилата ми са целите в пришки, а краката ми са тежки като олово. Сигурно съм извървяла километри. Сутринта си облякох най-хубавата рокля и палтото и вървях, вървях — обиколих всички фабрики и работилници, които намерих, показах им препоръката от фабриката за боеприпаси, но те просто ме гледаха сякаш съм луда.

— Съжалявам, скъпа — нещо такова ми казваха, докато се облизваха и гледаха през мен. — Не мога да ти помогна. Нямаме свободни места, а и има дълъг списък със завръщащи се войници, които искат работа. — По-любезните се опитваха да ми помогнат, като предлагаха да пробвам на други места, но повечето просто ме изгонваха, без много да се церемонят.

Освен че съм изтощена, в главата ми е мъгла. Вярно е, че момчетата трябва да имат работа, когато се върнат у дома, за да могат отново да изградят живота си. Но ние, момичетата, също работихме здраво и то опасни неща. Определено трябва и на нас да ни дадат възможност? Но кой трябва да се ползва с предимство? Предполагам, че момчетата, но още усещам болката от подигравателните погледи.

Докато пиехме чай, разговарях с мама за това. Тя казва, че жените от нейното поколение никога не са очаквали да имат работа, а и не са искали. „Твърде много домакинска работа има за вършене — каза тя. — Освен това ако всички момичета отидат да работят, кой ще стои вкъщи, за да се грижи за децата?“ Отвърнах й, че още нямаме деца, просто в случай че не е забелязала, а тя ми се озъби да внимавам какво говоря. „Дори и да няма деца, някой трябва да пере, да глади, да готви, да чисти.“

Когато казах, че двамата с Алфи ще си поделяме домакинската работа, като се приберем вкъщи, тя едва не се задави, докато дъвчеше филията с мармалад. „Да си виждала баща ти да готви вечеря или да мие чиниите? След като цял ден е стоял прав в магазина? Никога няма да стане. И не се съмнявам, че при твоя Алфред ще е същото.“ Хубаво беше да видя как мама си възвръща отчасти смелостта, пък дори и заради това, че я ядосах с голямата си уста.

Снощи си мислих за политика. На изборите преди Коледа за първи път разрешиха на жените да гласуват, но аз не можах, защото трябваше да чакам, докато навърша трийсет! Глупаво правило — аз съм на двайсет и една, след две години мога да стана депутат. Вероятно ще разбера как мога да бъда избрана, за да мога да агитирам за равни права за жените на работното място и да могат да гласуват на двайсет и една, както мъжете.

Прочетох във вестника, че вчера 18000 войници марширували до кметството в Брайтън против бавната демобилизация. Имаше снимка на няколко демобилизирани войничета, облечени в кринолини и с бонета, които се оплакват, че няма работа и че ги третират „почти като жени“.

Щеше да е смешно, ако нещата не бяха толкова сериозни.

 

 

Понеделник, 13 януари

В САУТХЕМПТЪН ТЧК ЩЕ ТИ СЕ ОБАДЯ В „НЕЛСЪН“ В 6Ч ТЧК АЛФИ

УРА! Най-сетне Алфи е в безопасност на родна земя!

Стана почти седем часа, а аз почти бях спряла да се надявам, когато Бърт извика, че има „обаждане за мис Роуз“. Сърцето ми сякаш щеше да изскочи от гърдите — почти прелетях покрай бара, за да стигна до кабинета с телефона.

Разговорът ни протече горе-долу така:

— Алфи? (не знам кой ли друг си мислех, че може да ме търси).

— Да. Аз съм. — За миг настъпи неловко мълчание — никой от нас не знаеше какво да каже. — Слушай, имам само два пенса за телефона. Трябваше да взема назаем чифт патерици, за да стигна дотук. Никога няма достатъчно. А не мога да вървя дълго.

— Какво ти е на крака? Кога ще те пуснат да си дойдеш вкъщи?

— Не се тревожи, нищо сериозно няма. Казват, че ще отнеме още няколко седмици. Но ще ме преместят в болница в Лондон.

— И ще мога да идвам да те виждам, нали?

— С малко повече късмет. Ще кажеш ли на нашите и на Фрида?

— Разбира се. Веднага ще се отбия у вас. Толкова е хубаво, че чувам гласа ти. Обичам те, Алфи.

— Ще ти съобщя, когато ме преместят. — Чух как въздъхна и бях сигурна, че се готви да каже нещо важно, но успя само да промълви: „О, Роуз…“, когато линията запращя и не можах да чуя останалата част от изречението. После връзката прекъсна.

Първият въпрос на Фрида беше: как ти звучеше?

Все същият Алфи, отговорих. Не беше сантиментален, никога не му е било в стила, напълно делово. Не ми каза нищо за раната си, освен че ще трябва известно време, за да оздравее и че сигурно ще го прехвърлят в болница в Лондон съвсем скоро.

— Слава богу — каза майка му. — Поне ще можем да го виждаме. Никога не вярвам на телефоните.

Днес във вестниците имаше статия как Лойд Джордж е разговарял с 3000 войници, които бяха марширували до „Даунинг Стрийт“, за да се оплачат от бавния процес на демобилизация. Щеше ми се Алфи да не беше ранен, но поне бе тук, за разлика от хиляди други, които още чакаха.

 

 

Неделя, 19 януари

Преглеждах вестниците за работа, но не излиза абсолютно НИЩО. Бърт в „Нелсън“ ме помоли да приготвя още пай — по двайсет пая всеки уикенд. Но трябваше да му откажа — невъзможно е да се намери толкова месо или брашно, въпреки че то поне не е с купони.

 

 

Неделя, 26 януари 1919 г.

Днес беше такъв ден, че се чудя откъде да започна.

В петък получихме ето тази телеграма:

С УДОВОЛСТВИЕ ВИ СЪОБЩАВАМ, ЧЕ РЕДНИК А. БАРКЪР ЩЕ БЪДЕ ПРЕХВЪРЛЕН ВЪВ ВОЕННАТА БОЛНИЦА „КРАЛ ДЖОРДЖ“, ЛОНДОН НА 24 ЯНУАРИ ТЧК

Почти изкрещях от радост. Ватерло е само на няколко мили пеша — иначе трябва да хвана автобуса до улица „Олд Кент Роуд“ и на спирката „Бриклеърс“ да се прекача към Елефънт енд Кесъл. Бе толкова близо, че можех да се пресегна и да го докосна.

Всички бяхме толкова развълнувани; отидохме в „Нелсън“ да празнуваме. Дори мама си даде вид, че всичко е наред. От трите момчета на двете семейства, поне едно се бе върнало благополучно, все е нещо. Има семейства по улицата ни, в които нито един мъж, включително бащи и синове, никога нямаше да се завърне у дома.

Вчера вечерта двете с Фрида отидохме до обществената баня, за да се накиснем добре и да си измием косите, но почти не спах от вълнение — мислех какво щях да кажа, когато най-сетне видя любимия ми Алфи след дванадесет дълги месеца.

Когато се събудих тази сутрин, сърцето ми се сви — навън валеше сняг! Типичния лош късмет. Станах рано, за да си облека старата синя рокля от шевиот и прекарах доста повече от обикновено да си оправям косата (между другото — отложих подстригването, за да чуя какво ще каже Алфи. Само така беше честно). После аз, мама и татко се срещнахме с г-н и г-жа Баркър и Фрида на ъгъла, както се бяхме уговорили и въпреки че тротоарите и пресечките бяха още покрити със сняг, „Олд Кент“ вече бе почистена. Решихме, че ще ни е трудно да вървим, но съдейки по следите автобусите вече вървяха и скоро щеше да дойде нашият. Уви!

Стояхме и чакахме, чакахме, чакахме. До такава степен нямах търпение да видя любимото ми момче, че не ме свърташе на едно място — мислех си, че вече щяхме да сме стигнали, ако бяхме тръгнали пеша, но бях с най-хубавите ми неделни обувки, които щяха да се съсипят в снега. Когато автобусът най-накрая дойде след половин час, краката ми бяха станали на лед.

Стигнахме в болницата около пладне, там беше лудница — с линейки на Червения кръст и други военни коли, всички подредени, за да разтоварват носилки и да придружават ранените. Мястото е огромно — пететажна сграда, която заема цялата „Стамфорд Стрийт“.

Влязохме в голямо отекващо фоайе, пълно с хора, които не ни забелязваха и се опитахме да намерим някой дежурен. Татко се заговори с един портиер, който му каза, че сградата никога не е била предназначена за болница и затова цари такъв хаос. Била построена за правителствена служба, но я превърнали на военна болница веднага след началото на войната и такава си останала. Разглеждах лицето на всеки пристигащ пациент, в случай че прехвърлянето на Алфи е било отложено за днес, но човекът ни обясни, че някои пациенти ги приемат през тунелите, които стигат чак до гара „Ватерло“.

Направо изумително. Взехме да се отчайваме дали изобщо ще го намерим днес, след трудното ни пътуване в студа. Аз дори започнах да се чудя дали преместването му не е било отменено заради снега. Нямаше места за сядане, прималяваше ни и бяхме прегладнели, а г-жа Баркър започва да подсмърча, въпреки че се опитваше да го скрие, бог да я благослови. Татко и г-н Баркър разпитваха всеки, който би могъл да ни упъти към правилното отделение.

Най-накрая попитаха една сестра със свирепо изражение, която носеше бяла шапка като на монахиня. Тя каза, че имало повече от шейсет отделения и близо две хиляди пациенти — как би могла да знае името на всеки един? При всички положения, още не бе станало време за свиждане. Трябвало да се върнем в четири часа.

Този път почти се разплаках, толкова бях разочарована. Оставаха ни повече от два часа — как да седнем в някое кафене за толкова много време? Но след разговора им насаме татко и г-н Баркър казаха да изпием по чаша чай със сладкиш на крак, ако намерим някое място наблизо.

Когато се върнахме в четири часа, се чувствахме доста по-добре, в болницата бе доста по-спокойно и се наредихме на една опашка с разтревожени семейства, които чакаха пред гишето на регистратурата. Дежурната сестра погледна в списъка си и ни насочи към „Отделение 42, четвърти етаж“. Когато се запътихме натам, тя ни извика да се върнем.

— Извинете ме, колко души сте общо?

— Шестима — каза татко.

— Най-близките?

— Родителите му, сестра му, съпругата му и сватовете.

— Не знаехте ли, че е разрешено да влизат само по двама? — Заядливка. — Ще трябва да се редувате. Свиждането приключва точно в шест.

Погледнах големия часовник на стената и направих бърза сметка — вече беше четири и половина — всяка двойка щеше да има по половин час. Само трийсет кратки минути след цяла вечност чакане.

Ръката ми се схвана от толкова писане. Ще трябва да продължа утре.

Започнала мирната конференция в Париж. Да се надяваме, че ще проработи.

 

 

Понеделник, 27 януари

Когато надзърнахме през вратата, видяхме една дълга стая с железни легла, подредени в две редици покрай стените — първата ми мисъл бе, че приличат на гробове, защото бяха бели и спретнати, а хората в тях, облечени в еднакви бледосини болнични пижами, лежаха или стояха седнали и в началото човек едва успяваше да ги забележи. Мама и татко намериха място на една пейка във фоайето горе по стълбите и ни казаха да си изпробваме късмета.

Не стана.

— Само по двама — изръмжа сестрата, но един от пациентите, седнал в леглото до прозореца, ни помаха и извика:

— Роуз, Роуз. Насам. — Виждаше ни, че се колебаем и завика още по-силно: — За бога, жено, пусни ги. Това е жена ми!

Нямаше да чакам повече, никого нямаше да чакам, така че се втурнах през отделението, преди някой да успее да ме спре — прегърнах го, стиснах го в ръцете си и го целунах, а той прошепна: „Мама е зад теб, направи й място и на нея.“ Докато я прегръщаше, аз отстъпих, за да го разгледам хубаво. Това си беше моят Алфи, но лицето му бе измършавяло и призрачно бледо, от което очите му изглеждаха още по-хлътнали, а клепачите — още по-дълги, но косата му си растеше къдрава, както винаги, и усмивката му си беше същата — арогантна и потайна, усмивка, която те кара да чувстваш, че е предназначена само и единствено за теб.

Но под чаршафа имаше някаква кутия. Какво се беше случило с краката му? Госпожа Баркър взе стола под леглото му и хвана ръката му, а аз седнах на леглото, но дойде сестрата и каза, че било забранено, затова се изправих и взех другата му ръка.

Майка му го попита как се чувства и той направи гримаса.

— И по-добре съм бил. Но поне съм си в Англия, при това в добри ръце.

Казах му, че изгаряме от нетърпение да се върне вкъщи и после възможно най-небрежно попитах какво е станало с крака му.

— Изпатих си от неизбухнала бомба — отвърна той. — От нашите бомби и всичко това — на втория ден от Коледа, докато проверявахме улиците на града за снайперисти, не е за вярване, нали? Сигурно се е задействала от стъпките ни. Няколко от другарите ми поеха цялата сила на взрива и загинаха на място, но аз извадих късмет. Опитаха се да ми наместят крака, но костите сякаш не искат да зараснат сами. Утре ще го оперират.

Госпожа Баркър замлъкна от ужас — лицето й стана бледо почти като лицето на Алфи, а аз изтърсих, че в днешно време хирурзите правят чудеса и за нула време ще излезе от болницата. Той само ме погледна с красивите си очи и прошепна: „Обичам те, Роуз Баркър“. При тези думи, естествено, не можах да се сдържа и ми потекоха сълзи от щастие, докато го прегръщах.

След малко се усетихме, че и другите трябва да имат време да го видят. Едва понесох да се разделим отново след тези кратки и безценни мигове заедно — исках го само за себе си, не исках да го деля с никой друг.

Докато вървяхме през дългото отделение, започнах да разглеждам какво се случва наоколо — тези тридесетина клети сенки на мъже с ужасяващи рани — липсващи ръце, гипсирани крака, които висят на скрипци, бинтовани очи и дори цели лица, скрити от превръзките. Бог знае какво имат зад тези бинтове.

Какъв късмет имаме, че Алфи си е у дома само с ранен крак, който със сигурност скоро ще му мине.

Днес отново отидох до болницата, за да занеса един от моите пайове, книга и нова четка за зъби, както бе поискал, а също и топли дрехи, в случай че го пуснат да излезе в количка, но ми казаха, че са го оперирали и в момента излиза от упойката, така че да не ходя отново няколко дни.

 

 

Неделя, 2 февруари

Беше тежка седмица. Операцията на крака на Алфи мина добре, но тогава той тръгна на зле. Днес беше двайсет и първия му рожден ден и му отидох на свиждане с Фрида и г-жа Б. Носехме картички и малки подаръци, но той съвсем не беше на себе си — бълнуваше, мърмореше си под носа и едва ни разпозна. Сестрата каза, че има възпаление на костта, но е млад и силен и ще издържи. Като гледам колко е бяло лицето му — като възглавницата и как трепери, започвам да се чудя дали е така.

Не вярвам в Бог и никога не съм се молила, докато той се сражаваше на фронта, защото ми се струваше двулично. Но тази вечер така ме е страх за моя хубав съпруг и се чувствам толкова безсилна да му помогна, че наистина коленичих и прошепнах: „Мили Боже, докара го в безопасност у дома. Не ми го отнемай сега.“

 

 

Сряда, 5 февруари

Нямам представа как да го напиша — толкова е ужасно. Днес отново ходих до болницата с г-жа Баркър. Леглото на Алфи бе празно и дори не посмях отново да си помисля ужасната мисъл, която ми влезе в главата. После ни извика старшата сестра и ни каза, че му правят нова операция.

— Опасявам се, че е гангрена от газа. Единственият начин да му спасят живота е да се премахне наранения крайник — каза тя.

Първоначално не можех да проумея какво ми казва с това „да се премахне наранения крайник“ и изведнъж ме осени, сякаш ме удариха с парен чук.

— Ще му отрежат крака, така ли? — Въпреки че това бе моят глас, думите ми сякаш идваха отвън, от устата на някой друг.

— Страхувам се, че да, скъпа — каза тя. — Трябваше да действаме бързо. Инфекцията се разпространяваше и ако стигнеше до бедрото му, това почти със сигурност щеше да го убие. Толкова съжалявам.

Изведнъж усетих, че ми се повдига и се спуснах към кофата до поста на сестрата. Така ми се виеше свят, че трябваше да се хвана за студения бял порцелан, за да не падна. Няма как това да се случва? Бяхме чели за хора, които умираха в окопите с гангрена, но в чиста английска болница като тази можеха да я спрат някак си. След малко отидох да седна до г-жа Б. и сложих ръката си на рамото й. Цялото й тяло трепереше, а по бузите й се стичаха сълзи.

— Горкото ми момче — ридаеше тя. — Изкара цяла година в окопите почти без драскотина и сега…

— Спасяват му живота — прошепнах аз. — Късметлийки сме, че изобщо се върна.

Тя стисна ръката ми.

— Права си, скъпа. Горките ти братя. Моето момче поне е живо.

 

 

Понеделник, 17 февруари

Може ли да става все по-зле през тази седмица? Днес брат ми Джони щеше да навърши двайсет и две. Докато пиехме чай, седяхме и почти не обелвахме дума, а после всички се разотидоха — татко се върна на работа, мама се качи в стаята на момчетата, а аз изведох Беси на разходка, за да се видя с Фрида.

И тя е нещастна, тревожи се за Клод, който не се е обаждал от няколко седмици. Едва не й се разкрещях, че се притеснява за тоя гадняр, когато моите братя са мъртви, а на нейния ще му режат крака? Не го направих, разбира се.

Твърде съм разстроена, за да пиша повече.

 

 

Сряда, 20 февруари

Отне много време, но Алфи сякаш най-сетне започва да се съвзема.

Всеки ден ходех до болницата, понякога с г-жа Б., друг път — с Фрида. Преди два дни ни разпозна за първи път, а днес вече може да сяда в леглото. Старшата сестра казва, че яде и пие. „Съвсем скоро ще го изпишем“ — ми каза тя с нейния шеговит маниер.

Той е по-слаб и блед от всякога и почти не говори. Носим му вестници и пайове, а понякога и малко шоколад, ако успеем да намерим. Разправяме му какво се случва навън — как Били Брадърстоун се напил в „Нелсън“ вечерта, след като го демобилизираха, покатерил се по канализационната тръба, за да стигне до прозореца на гаджето си, паднал и си счупил и двете ръце; как пръскането на автобусите с дезинфектант изглежда върши работа, защото случаите на испански грип сякаш най-накрая намаляват; за смъртта на малкия принц Джон, сина на кралицата, който има припадъци; за стачката на миньорите и за тревогите дали ще имаме достатъчно въглища и как всички харесват моя пай.

Единствено не споменаваме крака му или по-скоро липсата му; не знам колко точно крак са му оставили. Има ли коляно, или е трябвало да отрежат и него? Струва ми се нетактично да питам.

Странно е как една такава трагедия отчуждава хората.

 

 

Неделя, 9 март

Пролетта е тук, в парковете отново има нарциси, а Алфи най-накрая видимо се възстановява. Поне организмът му изглежда се подобрява, въпреки че е много по-трудно да се разбере какво става в главата му.

Вдигат го от леглото, а той се учи да ходи с патерици, което означава, че поне може сам да ходи до тоалетната. Старшата сестра ни каза, че вероятно съвсем скоро ще го преместят в нова болница, за да му сложат изкуствен крак. Ще бъде трудно — каза тя, — защото са му останали само около 20 сантиметра от бедрената кост, след като са изрязали цялата гангрена. Той гледа винаги да е завит в леглото, когато го посещаваме, но се вижда как е хлътнал чаршафът на мястото, където свършва крака му.

Той продължава да не говори за това, а и човек трудно може да го накара да говори за каквото и да било. Но изглежда му харесва, когато му чета от вестниците и изяжда пайовете, които му нося. Бог знае какво ли бъдеще ни чака. Просто се опитвам да не се тревожа и сама се убеждавам да карам ден за ден.

Лоши новини във вестниците — започнала е нова война — между Русия и Полша. Кога ли ще свърши всичко това?

 

 

Неделя, 16 март

Вчера преместиха Алфи в болницата „Кралица Мери“ в Роухемптън, отдалечено е на километри и няма да мога да ходя толкова често на свиждания. Уговорихме се да си пишем всеки ден. Опитвам се да вярвам, че все пак има зрънце надежда — може би ще бъде по-лесно да си общуване писмено. Невъзможно е да се говори с него в огромното отделение на болницата „Крал Джон“, особено при положение, че с мен винаги е или Фрида, или г-жа Б., а момчетата на близките легла ни слушат.

 

 

Петък, 21 март

Написах поне четири писма на Алфи тази седмица, затова когато тази сутрин най-накрая пристигна един плик за мен, сърцето ми щеше да изскочи и се втурнах към стаята си, за да го прочета насаме.

Защо бях толкова глупава, че изобщо си въобразих, че ще можем да си общуваме по-лесно с писма? Ето неговото:

Прескъпа Роуз,

Благодаря ти за писмата. Свиквам.

Тук е по-тихо. Липсват ми пайовете ти.

С любов, Алфи

Това не е добре. Ще трябва да намеря начин да го посещавам.