Лиз Треноу
Като мак в полето (1)

Глава 1

Неловко мълчание се възцари, докато самолетът се наклони, за да опише кръг над летище Хийтроу. Англия беше някъде долу, забулена в тъмносиви облаци. Дори младежите най-накрая спряха да говорят.

Когато навлязоха в безопасното въздушно пространство на половин час път от Кемп Бастион^[1], шест дълги месеца на непрекъснат страх и напрежение изригнаха като пусната пружина в пристъп на викове, песни и смях. Пъчеха се с крясъци какво и колко ще изпият първата нощ от отпуска си през шестте дълги сухи месеца и се хвалеха грубо за бъдещите си сексуални подвизи, забравяйки, че двете обикновено са несъвместими. Преувеличаваха и още по-невероятните подробности за това как ще прекарат дългата си отпуска в чужбина — основния бонус на пътуването. И само малцина от тях, с по-тих глас, говореха за семействата си — родители, братя и сестри, съпруги, приятелки и деца, за удобното си легло и за истинска, домашно приготвена храна.

Тя бе започнала да понася, а понякога дори да се радва на закачките на младежите, на обидите и инфантилните им лудории, на тоалетния им хумор. Тя знаеше, че това е просто начинът да се справят; под повърхността те бяха внимателни човешки същества със същите страхове като всеки друг. При всичките им задявки и дребнави разправии, когато всичко започнеше, те с радост щяха да дадат живота си един за друг. Някои дори го бяха правили. Тя си припомни наум имената: Джок, Баз и Милси.

Момичетата, седнали заедно в малката си група, бяха прекарали осемчасовия полет със слушалки на ушите или като Джес — чудейки се какво ли ще представлява дългоочакваното завръщане у дома.

Тя слушаше променливия напев на двигателя и наблюдаваше как се вдигат и падат капаците на крилете, докато пилотът коригираше курса си спрямо указанията на невидими инструктори. Колко неземно се чувстваше, увиснала в тази сива супа от облаци с бог знае колко самолета отгоре и отдолу, огромни метални птици, които летят ужасяващо близо една до друга със стотици километри в час.

В Афганистан тя бе открила, че страхът й от смъртта сякаш бе обратнопропорционален на нивото на опасност, в което се намираха: благодарение на благословения прилив на адреналин колкото по-опасна за живота бе ситуацията, толкова по-малко изплашена се чувстваше тя. Чак после, щом се приберяха обратно в полевия лагер, тя трепереше и й се гадеше, осъзнавайки колко близо до смъртта е стигнала.

Сега, когато вече бяха толкова близо до дома и в безопасност, но не съвсем, тя усети как стомахът й се обръща. Но това не беше страхът от сблъсък с друг самолет във въздуха или катастрофа. Това, от което я беше най-много страх сега, бе, че след няколко дни тази буйна тайфа сурово издялани лица ще се раздели, вероятно без да живее или работи заедно като група никога повече. През последните шест месеца те си бяха станали по-важни един за друг, отколкото всеки друг в света. Бяха споделяли такива възходи и падения, бяха видели всякакъв живот и всякаква смърт, бяха се подкрепяли в по-крайни и по-интимни моменти, отколкото някога си бе представяла. Бяха станали по-близки помежду си от всяко семейство, а сега щяха да тръгнат по различни пътища. Приличаше на малка смърт.

Стига, Джес. Няма време за сантименталности. Тя разтърка кожата зад ухото си, точно над ставата на челюстта. Преди там имаше малка червеникава къдрица, с която тя си играеше още от малка, като се опитваше несъзнателно да я изправи. Къдрицата бе паднала жертва на военния бръснар, но скоро щеше да порасне отново. Беше си казала, че влизането й в армията ще бъде само нещо краткосрочно, нещо, което да я извади от системата, да изчисти вината й към Джеймс. Сега можеше да се върне обратно към истинския живот, към работата си на парамедик, към семейството си, към Нейт.

Натаниел, Нейтън, Наз, Нейт — той имаше различно име за всяка част от живота си. Натаниел — за родителите си емигранти, които гордо се хвалеха с християнското си наследство сред свободата на новата си родина; Нейтън — за приятелите от училище, на които ни най-малко не им пукаше за произхода му или за цвета на кожата му, стига да беше на тяхна страна в спортния отбор, което обикновено беше гаранция за победа; Наз — за колегите му от училище и приятелчетата му по чашка — харесваше й, че той обича да е едно от момчетата.

Нейт за Джес, името, което си шепнеше, когато бяха в леглото, докато се възхищаваше на дългите му крайници или галеше кожата му — мека като на бебе, тъмнокафява на цвят, освен на местата, изложени на слънчевата светлина, където блестеше почти синьо-черна. Нейт, докато тя впиваше пръсти в жилавите сплетени филизи на косата му, докато той целуваше гърдите й. Нейт, докато се любеха и в този мятащ се екстаз на облекчение, след който понякога плачеше от радост.

Първия път, когато го заведе в Съфък, тя зърна за миг отражението на двамата в прозореца, докато чакаха на входа на къщата на родителите й. Може би това беше преувеличено внимание, някаква тревога за момента на „запознай се с нашите“, но тя осъзна за първи път колко бе драматичен контрастът между двамата. Въпреки че бе във върховна форма с ръста си от 168 сантиметра тя изглеждаше миниатюрна до него, почти призрачно бледа и нереална, с луничавата си кожа и късо подстриганата си червена коса. С ръст метър и деветдесет фигурата му бе могъща и внушителна, гъвкава и атлетична в най-елегантните му впити дънки, с расти до рамото, хванати на конска опашка.

През онзи ден, докато следваха бавния трафик по пътя към морето, той я попита плахо как ще реагират родителите й. „Нали знаеш…“ — каза той, като не назова думата. Отговори му, че не им е казала предварително, изглеждаше прекалено — разликата бе проникнала в съзнанието й едва след първите няколко дни от връзката им. Тя го предупреди, че родителите й вероятно ще са леко учудени, като единствената причина за това бе, че приятелите й бяха почти само бели, ако изобщо имаше други на цвят.

Когато майка й Сюзан се появи от другата страна на прозореца, готова да отвори вратата, усмивката на лицето й замръзна за част от секундата. Но след миг и двамата й родители се бяха съвзели; Джес бе в прегръдките на майка си, вдишвайки успокоително познатата миризма на талк и овлажнител за дрехи, а баща й стискаше ръката на Нейт. „Радвам се да се запознаем. Викай ми Майк.“ И го поведе за лакътя към дневната.

Разбира се, Нейт беше съвършеният джентълмен и каза всичко, което трябваше. Попита откога живеят на крайбрежието, палеше се за красивото село, правеше комплименти за къщата със зашеметяващите гледки от нея към широкото мочурище и сребристата змия на естуара в далечината. Без да трепне, той поздрави слисаната пухкава прелест — мелеза Мили, която крачеше из градината заедно с баща й и изтърпя разходката им сред поддържаната градина и сред зеленчуците, като муцунката й изразяваше неподправено любопитство.

Гордееше се с него, дори почувства лек прилив на желание, докато ги гледаше през прозореца и отговаряше на въпросите на майка си — да, виждаха се от около шест месеца; да, той беше учител по физическо; не, не мисли, че е бил в Съфък преди това; роден е и е отгледан в Източен Лондон.

Това беше домът на детството й; тя винаги бе мислила, че псевдоджорджианската постройка от шейсетте години е бездушна, мразеше изолацията и това, че трябваше да я карат с кола навсякъде, преди сама да изкара книжка. Като тийнейджър тя едва се удържаше да не се избяга. Но сега започна да гледа мястото през погледа на Нейт — виждаше как къщата се е сляла в архитектурната смесица на старото село, дивата красота на мочурището и плажа, който бе само на десет минути пеша, спокойствието и липсата на автомобили, това, че нямаше нито един светофар.

Докато пиеха кафето, тя им съобщи новината. Бе решила да приключи с трудните въпроси отведнъж. Беше се дипломирала с отличие като боеви санитар и щеше да замине за Афганистан след около три месеца. Разбира се, че ги беше предупредила, че има такава възможност, но потвърждението очевидно беше шокиращо — и двамата пребледняха, но след това успяха да смотолевят поздравленията си. „Чудесно, скъпа“, промърмори неясно майка й, преди да събере чашите и да се оттегли в кухнята — вероятно, за да скрие сълзите си.

На края на дивана Нейт галеше Мили, свел глава, без да говори. Той също не беше особено щастлив, когато тя му каза преди няколко дни.

— За колко време? — Той готвеше ризото в кухнята на малкия си апартамент. Тя внимателно бе подбрала момента, знаейки, че той няма да прекъсне процеса на забъркване на подправките, за да се скара с нея.

— Шест месеца.

— По дяволите. Шест месеца. Че това е цяла вечност. — Той се обърна към нея, за да я погледне в лицето. — Защо, по дяволите, правиш това, Джес?

— Знаеш защо. Заради Джеймс. Казах ти. — Тя подръпна къдрицата зад ухото си.

— Но Джеймс е мъртъв. Той няма да разбере, че го правиш заради него. Както и да е, той не би искал да се излагаш на същата опасност.

Нейт се обърна обратно към тигана.

— Мога ли да направя нещо, за да те спра?

— Не мисля. Ангажирала съм се вече.

В последвалото мълчание тя си припомни образа на красивия спортен Джеймс, най-добрия приятел на брат й Джонатан, който бе прекарал много училищни ваканции със семейство Мертън, защото родителите му обикновено бяха разквартирувани на някое невероятно екзотично място. Тя се отнасяше с него като с по-голям брат, докато през юношеството им всичко се промени и тя започна да изпитва почти неустоимо привличане — и той имаше къдрава червена коса и лунички — и да си фантазира, че двамата са гаджета.

Драскаше тайно в дневника си глупашки любовни стихове и рисуваше трите червенокоси деца, които щяха да имат заедно (две момичета и едно момче). Но въпреки отчаяните й намеци, той си оставаше в неведение за растящата й любов и нищо не се случи.

Джеймс последва примера на баща си и на брат си и се записа в армията. Когато дойде да се сбогува, сърцето й почти спря — беше още по-красив в елегантно изгладената си офицерска униформа. Джес още тогава имаше усещането, че това няма да свърши добре. И когато той замина и загина в бомбена експлозия в Ирак, това разби сърцето й. „Рани от шрапнел“ — шепнеше се тихомълком, но по-късно Джонатан й каза, че е научил, че Джеймс бе починал от загуба на кръв, докато чакал да бъде спасен. Оттогава тази картина не спираше да я спохожда. Защо никой не бе спрял кръвотечението и не го бе спасил?

Идеята си проби път в главата й по време на доброволчеството й в службата за бърза помощ „Сейнт Джон“ и като новобранка — парамедик в Националната служба по здравеопазване. Докато учеше различните техники за спиране на кръвотечението, понякога се чудеше дали би могла да спаси Джеймс, ако беше там? Дори го сънуваше — всички останали се паникьосват, когато виждат как кръвта му тече по земята, — странно, намираха се в борова гора, не сред пясъците на пустинята, а тя спокойно овладява положението, поставя турникет, наблюдава как кръвотечението спира и как лицето му възвръща цвета си. Събуждаше се точно, когато той се протягаше да я целуне.

Сънят се превърна в идея, която с времето стана почти маниакално убеждение — тя не можеше да върне обратно Джеймс, но спасявайки живота на някой друг войник, може би щеше някак си да осмисли ужасната загуба на един толкова енергичен живот.

Преди три години, току-що придобила квалификация, на прага да приеме работа на пълен ден в бърза помощ, тя мина покрай някаква служба за набиране на новобранци и се спря, за да прочете плакатите на витрината. Един млад войник, подстриган „първи номер“, със сладка и срамежлива усмивка подаде глава през вратата и я попита дали може да помогне. Дали би искала повече информация? Почти слепешком, като насън, тя го последва и покорно отговори на въпросите му, докато пасивно го наблюдаваше как попълва някакъв формуляр. След като го подписа, заброди по улицата зашеметена и не спомена за това на никого, докато призовката за базовото обучение не пристигна на вратата й.

— Не мога да го обясня. Просто трябва да го направя, Нейт. Минах през огън и вода заради това, цялата тъпотия в Брекън Бийкънс^[2] и строевия плац. Не мога да се откажа вече. Няма да ме има само няколко месеца.

— Ако изобщо се върнеш — измърмори той.

Бяха говорили да заживеят заедно, като двойка, всеки от тях споделяйки своите собствени желания. Бяха говорили дори как щяха да изглеждат децата им — с кафява кожа, рижави и с лунички или пък някаква чудата смесица? Той беше на тридесет и три години — със седем години по-голям от Джес — и вече си бе поживял, опитвайки се да пробие като музикант. Сега работата като гимназиален учител по физическо в едно гето му доставяше удоволствие — той искрено вярваше, че може да промени трудния живот на децата. Заплатата му беше прилична и беше готов да се задоми.

— Искам да си част от живота ми — каза той на Джес, въпреки че се познаваха едва от шест месеца. — Откажи се от армията. Моля те. Заради мен?

Тя се почувства сякаш трябва да избира между двама любовници. Знаеше, че Нейт я обича и тя го обичаше, но не бе напълно сигурна, не и на този етап, дали щеше да я чака. Но тя не можеше да се откаже от Джеймс и от мисълта, че може да осмисли саможертвата му, не и сега, когато бе толкова близо до заминаването за Афганистан.

 

 

Самолетът се изравни хоризонтално със земната повърхност, двигателят забави ход и моментът с присвиването на стомаха сякаш увисна във въздуха, преди да започнат да се спускат. Облаците изтъняваха зад прозореца навън, разкривайки отдолу ниви и гори в десетки нюанси на зеленото. Тя усети, че се усмихва — цветът бе толкова мек, толкова нежен за очите, такова облекчение след ослепителната светлина на пустинята.

След броени минути вече бяха на земята. Беше шест часът, но докато стигнат до Ийстминстър вече се беше стъмнило. Сводестите светлини на парадния плац светеха през трептящ воал от ситен дъждец, когато автобусите спряха. В далечния край имаше дъга от чадъри, под които чакаха семействата, притиснати един в друг заради есенния хлад. Те сякаш не усещаха студа, обнадеждени от очакване на този миг, за който толкова бяха копнели.

Тя беше говорила по телефона с родителите си и те се съгласиха да не идват, разбираха, че Джес и Нейт трябва да прекарат първата си вечер заедно. Той щеше да пътува от Лондон с влака след работа и бе резервирал хотел, за да не се налага да нощуват в стаята й в казармите. Даже му бяха дали отпуск от училището за следващия ден. Тя бе поласкана от щедрия жест, но почти се ужасяваше от неговите романтични очаквания. Най-много искаше топла вана и много, много дълъг сън.

В един ъгъл военните пресаташета се опитваха да внесат ред сред малка група крещящи репортери и телевизионни екипи с камери. Бяха ги предупредили за тях — трябваше да изтърпят това нашествие в името на армейския пиар. Бяха им казали, че медиите искат да видят сияещи бащи, които прегръщат малки деца в силните си обятия, влюбени двойки отново заедно в романтична прегръдка, горди родители, които бършат сълзи от щастие.

Някои от по-младите войници желаеха своите секунди слава, но Джес вече беше планирала как да избегне цялата шумотевица — щеше да държи Нейт на ръка разстояние, докато го издърпа в сенките на сградите на старата Кавалерийска казарма, далеч от светлината на прожекторите. Чак тогава щеше да му позволи да я целуне. Разгледа внимателно чакащата тълпа през прозореца на автобуса — обикновено той се забелязваше лесно — и сърцето й заби силно, щом не успя да го види веднага. Накрая, докато стоеше на най-горното стъпало, готова да слезе от автобуса, тя го видя как се показа на светло.

 

 

Докато вечеряха, тя изпи твърде много вино — не й пукаше особено, че на следващата сутрин трябваше да се яви да докладва в седем и половина. Чуваше се как бърбори щастливо за нещо маловажно, докато през цялото време ясно осъзнаваше, че Нейт я гледа. Дали той разглеждаше „пустинните линии“, които бе придобила от яркото слънце, или кожата на бузите й, загрубяла от стържещия пясък и прах? Бе отслабнала от живота на дажби и това придаваше на чертите й нова рязкост, дори суровост. Тя не беше същата Джес, на която помаха за сбогом преди шест месеца.

От друга страна, той почти не се беше променил. Беше спокоен и нежен, лицето му се разливаше в онази лека усмивка, когато тя го докосваше, смееше се одобрително с дълбокия си гърлен смях на разказите й за по-дребните лудории на момчетата от поделението. В главата си тя вече бе категоризирала преживяванията от последните шест месеца: такива, които бяха твърде тривиални за разказване, такива, които тя с радост споделяше с него, които той можеше да съпреживее, и такива, които тя никога не би могла да изрази с думи, да разкрие — не само пред него, пред никого.

По-късно, когато се прибраха в стаята си, тя съжали за втората бутилка вино. Тръшна се на леглото, докато го наблюдаваше как се съблича — нещо, което обикновено я подлудяваше от желание. Но след толкова много сушави месеци главата й се въртеше от алкохола, повдигаше й се и когато той се приближи до леглото и бавно я съблече, целувайки голата й кожа, тя осъзна, че умът й блуждае. Като че ли тя стоеше отстрани и наблюдаваше и двамата. Но изпълни движенията и това сякаш убеди Нейт. Обеща си, че следващия път няма да пие толкова много и ще се изгуби в секса, както винаги преди това.

След това, когато той се запъти към банята, наклонил глава, за да не се удари в рамката, тя се загледа в мускулестия му гръб и раменете, грациозното подскачане на дългите му крайници, гордата корона от расти и знаеше, че още го обича. Просто трябваше да си прочисти главата и скоро всичко щеше да се върне към обичайното.

 

 

Последва една седмица в казармите в подготовка на церемонията по връчване на медалите, а след това тя получи седемседмичния полагаем отпуск след участие в операции. Планираха да отидат на ски след месец, когато приключваше срокът на Нейт в училището. Никой от двамата не се беше качвал на ски и се съгласиха, че ще е забавно да се научат заедно.

— Няма значение къде, стига да е студено — това беше условието, което постави по телефона от базата Кемп Бастион, без да обръща внимание на странния шепот и хленч по радиовълните. Погледна през прозореца на телефонната кабина — навън беше четиридесет градуса на сянка и от горещите вълни от пясъка всичко изглеждаше сюрреалистично, сякаш плува. — Единственото, което искам, е студ, врели душове, хубава храна и много пиене — добави тя.

— Имаш всичко — обеща той. — Можеш да се търкаляш в снега всеки ден.

— Чудесно.

Беше странно да се завърне към нормалната работа. Животът в казармата, сред по-голяма група, задължението да поддържа чистота и ред в екипировката, часовете в класните стаи, изпълнението на заповеди, приучването към маршируване под строй, усещането да бъдеш не индивид, а номер — в това се бяха превърнали по време на мисията. Извън наряд бяха странно внимателни един с друг. По-самоуверените се хвалеха какво са видели и направили в Афганистан, но онези, които бяха минали през истински трудности, като Джес, по-скоро се затваряха в себе си.

Дните й минаваха като в мъгла, сякаш виждаше всичко през марлена завеса. Тя се подготви за срещата със своя командващ офицер и му каза, че подава молба за предсрочно уволнение. Беше обещала на Нейт. Щяха да водят цивилен живот — онова, което той наричаше „нормален живот“ заедно.

Шефът й организира още една среща със своя шеф и тя попълни десетина различни формуляра, за да се задвижи всичко. Командващият офицер естествено се опита да я убеди да остане, но виждаше, че тя е твърдо решена и просто прекрати разговора със стандартните фрази колко много ще им липсва. По всяка вероятност трябваше да дослужи още три месеца след отпуска за участие в операции, преди да започне седеммесечния й „отпуск за пренастаняване“. Можеше да започне новата си работа в бърза помощ чак през април следващата година.

Четири дни по-късно бе Поменът за жертвите от Първата световна война, където трябваше да представляват полка на годишната служба, провеждана на Паметника на загиналите във войните в града. За Джес това беше чудесна възможност да почете Джеймс, а вече и Джок, Баз и Милси. Беше ходила на помена всяка година, откакто навърши петнадесет години — първо като доброволка на „Сейнт Джон“, а по-късно като новобранка. Тълпите, събрали се да почетат мъртвите, стоическите физиономии на ветераните с техните медали, натежали върху крехката им снага, енергичните звуци на военните оркестри, тържествените химни, двуминутното мълчание и патетичният звук на рога за вечерната заря винаги я разчувстваха.

През онзи ден времето бе студено и мрачно, със злостен вятър и кратки бурни дъждове, които ги брулеха, докато маршируваха по широката главна улица с красиви викториански сгради, преправени в невзрачни витрини на магазини. Такова време те караше едва ли не да закопнееш за жегата на Кандахар, помисли си Джес, докато стоеше мирно за последен път в бойната си униформа. Вдругиден щеше да отпътува за Съфък да се види с родителите си и да прекара няколко дни край морето, преди да замине за Лондон за дълъг уикенд с Нейт. Устата й се напълни с лиги при мисълта за яденето, което майка й бе обещала да приготви за вечеря — печено агнешко с всички дреболии.

Последната нощ в Кемп Бастион беше седнала на земята пред палатката до своята приятелка Шивон след изминалия дълъг ден на събиране на багажа и писане на отчети, пушеше последна цигара преди лягане. Ворни беше кораво момиче, католичка от Белфаст — толкова различна от Джес в много отношения, че в цивилния си живот никога не биха станали приятелки. Но двете бяха работили рамо до рамо през някои наистина ужасяващи моменти и бяха станали толкова близки, че тя я чувстваше като сестра.

Разговорът им безцелно премина към храните, които им липсваха по време на престоя в базата.

— Може би една Ълстърска закуска^[3] — каза Ворни. — Както си трябва, със содена питка и черен пудинг. А на теб?

— Печено агнешко, печени картофи, зеленчуци и сос с желирано френско грозде.

— Дори и закуската няма да компенсира това, че много ще ми липсваш — каза Ворни. — И момчетата ще ми липсват.

— И на мен — отговори Джес, свела поглед към земята. Ако погледнеше Шивон, може би щеше да се разплаче. — Не е леко.

И двете замълчаха, после Джес запали още една цигара.

— Все пак имахме и добри моменти, а?

— С какво се гордееш най-много? — попита Ворни.

— Като намерих кръвта под бронежилетката на Гев — каза Джес. — Толкова ме беше страх, че ще умре.

— Но ти му спаси живота, нали? Адски добра беше.

Гевин се оплакваше от незначителна рана на крака, а те се занимаваха с други, по-сериозно ранени, когато Джес забеляза, че хлапето спря да мрънка и започна да пребледнява. Тя знаеше, че нещо друго не беше наред, че са пропуснали нещо. Докато го преглеждаше, откри, че един куршум е влязъл точно до подмишницата му, в дупката между бронежилетката „Оспрей“ и вероятно това бе причината за незабелязаните поражения в гърдите му.

— Открит пневмоторакс, вероятно вътрешно кървене — изкрещя тя веднага, като сложи върху дупката от куршума лепенка за гръдни рани, преди да прегледа гърба му за изходяща рана. — Категория А, трябва спешно да го изведем оттук.

Едва по-късно, когато чу, че операцията на Гевин е минала успешно и без очакваните дългосрочни последици, тя осъзна, че е спасила войника си и е изпълнила обещанието си към Джеймс. Разтрепери се цялата само при мисълта за това.

— Ами ти? — попита тя.

— Когато едва не умряхме на онова поле, може би това беше най-лошият момент — каза Ворни.

— За бога, и за мен. Наистина беше зле.

Бяха попаднали в ожесточен кръстосан огън, опитвайки се да изведат няколко ранени до хеликоптера, а пилотът се отдалечи в последния момент, осъзнавайки, че е твърде опасно да се приземи. Момчетата с носилката бяха успели да залегнат в някаква яма, но двете с Ворни теглеха тежкото снаряжение на мъжете и изостанаха. Когато започна пукотевицата, им оставаше единствено да залегнат по очи под нивото на хилавата, рядка растителност и да се молят да останат незабелязани.

— Помислих, че ще умрем.

Стрелбата сякаш продължи часове, но в действителност са били около десет минути. Лежаха плътно прилепени към земята, с лица в прахта, без да могат да помръднат или да издадат звук от страх, че ще привлекат огъня на талибаните. Стрелците им трябваше просто леко да наклонят цевта, за да засипят полето с куршуми и всичко щеше да приключи.

В този момент Джес беше напълно сигурна, че никога няма да се измъкне от това поле и започна мислено да се извинява на Нейт, на майка си и на баща си, на Джонатан, че толкова упорито настояваше за тази безумна авантюра. Спомни си писмото, което бе написала, писмото, което щяха да получат, ако загинеше: „Простете ми. Това е нещо, което просто трябва да сторя…“ Усещаше гърдите си сякаш върху нея бе седнал слон. После осъзна, че диша учестено, а знаеше, че трябва да се съсредоточи върху нещо, за да не се паникьоса и да не изгуби съзнание.

И после… о, боже, после… вдигна поглед и видя мака.

По-голямата част от насажденията беше изсъхнала в матовокафяво, но точно пред носа й имаше един закъснял цвят, зелено стебло с едно-единствено червено цветче отгоре и тя концентрира погледа си върху него, като тотем. Забеляза, че на мястото, където се съединяваха със стеблото по пурпурните листенца имаше тъмни петънца, като засъхнала кръв, а в центъра пърхаха нежните бели тичинки. Главичката със семената — онази част на растението, от която се добива бялата течност, която бе отговорна в голяма степен за наркотика, заради който се водеше тази война, бе очарователно красива, със сложно симетрична звездовидна шарка отгоре и елегантни вертикални линии надолу по чашката.

Отново започна пукотът на стрелбата, насичан за разнообразие от ужасяващия трясък на взривяващи се гранати. На десетина сантиметра над тях профуча залп и тя зарови лице в земята, затвори очи и се замоли на Бог, в когото никога не бе вярвала. Когато стрелбата спря, тя отново отвори очи и потърси мака.

Беше изчезнал.

За миг си помисли, че сигурно тя се е отместила, но после погледът й улови зеленото стебло — то още стоеше пред нея и потрепваше. После тя осъзна, че цветът — мястото, където бе собствената й глава преди секунди — е отвян от куршум, пръснат на хиляди частици.

Чуваше слаб жалостен звук и първо си помисли, че Ворни е уцелена. Едва когато другото момиче протегна ръка през прахта към лицето й, за да я накара да млъкне, Джес си даде сметка, че това бе собственият й глас. Бе почти напълно блокирала от страх и сякаш губеше контрол върху тялото си. Усещаше как сърцето й препуска, краката и ръцете й трепереха, повдигаше й се. За бога, последното, което й трябваше, бе да се насере тук.

Бавно, с отчаяна предпазливост, избягваше всяко стебълце на растенията, за да не прошумолят сухите листа, тя протегна ръката си. Ръцете им се срещнаха и се впиха една в друга, сякаш се уловиха за спасителен сал и на Джес това й стигаше, за да се удържи, докато стрелбата и взривовете спряха почти така внезапно, както бяха започнали. Талибанските войници можеха да се изпаряват като дим, само за да се прегрупират и да се появят отново, когато най-малко ги очакваха. Тактиката им на изненада, заедно с фанатичното им заслепение от рая и непрестанния прилив на мъченици, готови да се жертват, бе учудващо ефикасна дори и срещу най-тежкото въоръжение на съюзниците.

Спасителният хеликоптер МЕРТ се върна и този път се приземи — ранените бяха натоварени, а останалите войници се довлачиха до полевия лагер. Първоначално всички мълчаха, потънали в собствените си мисли, взимаха си питиета, дърпаха от цигарите си и после започнаха да разговарят за преживяното, докато се опитваха да осмислят какво се бе случило току-що и да си разменят уверения за Скоти и другите ранени — „Какво ли не биха направили някои, само и само да се докопат до билета за вкъщи, копелета.“ Но извън шегите всички знаеха, че всичко се размина на косъм.

Тази вечер Джес се опита да яде и да пие, но нямаше апетит, гадеше й се и трепереше, сякаш се разболяваше от „грипа“. Невъзможно бе да заспи — моментите от полето преминаваха пред очите й като на видео и филмът се повтаряше отново и отново, чак докато настъпи сивата зора над лагера. Тя не каза на никого за мака, дори на Шивон. Оттогава този спомен стоеше заключен у нея.

А сега… Тя погледна надолу към яркочервеното пластмасово цвете на ревера си, което блестеше от капките дъжд. Припомнянето на ужаса от онзи ден отново и отново я караше да изпитва опасно гадене и замаяност. Насилваше се да диша дълбоко — точно както направи на онова поле, — съсредоточи погледа си напред, към ветераните, съветниците, ръководителите на разузнаването, представителите на армията. Всички те чакаха почтително под дъжда, някои държаха венци, готови да ги положат върху мемориала. Венците бяха направени от стотици червени макове с черно по средата, също като онзи мак на полето. Онзи, който получи куршум вместо нея.

Почти без предупреждение стомахът й се обърна и изведнъж тя повърна обилно на земята пред ботушите си. Никой от строя не обърна глава и никой не протегна ръка за успокоение. Всички стояха мирно и гледаха напред. Такива неща — повръщане, припадане — се случваха много по-често по парадите, отколкото някой искаше да признае: съвсем нормален работен ден за армията. Всички бяха инструктирани как да не реагират, как да устоят на нормалния човешки импулс да се помогне на човек в нужда.

Джес изправи гърба си, избърса уста с ръка, преглътна отвратителния вкус на жлъчка. Стоеше мирно, лицето й гореше от унижението, в очите й плуваха сълзи, докато тръбачът безупречно свиреше протяжните и скръбни ноти на „Последния пост“.