Лиз Треноу
Като мак в полето (7)

Книга 3
Роуз Баркър — Лично

Неделя, 21 септември

Най-горещата седмица през годината — трийсет и един градуса в четвъртък. Хората припадат по улицата. Но аз не се оплаквам, защото в събота най-сетне с Алфи се преместихме в новия ни дом.

Определено не е „Риц“ — само две стаи на приземния етаж в една малка къща точно зад ъгъла с „Трафалгар Роуд“, — но си имаме „входна врата“, която всъщност е задна — води към градината и през алеята се стига до улицата.

Мама, татко и семейство Баркър дойдоха да видят жилището и всички ни завиждаха за „удобствата“. Нишата под стълбите в задната стая, която ще бъде всекидневната, е преобразувана в кухня с мивка и примус за готвене, с линолеум на пода. Татко предложи да сложи рафтове и да направи шкаф за храна. Най-хубавото е, че имаме чудесна тоалетна — бившата шахта за въглища е преправена в отделна тухлена барака точно до задната врата.

В момента използваме за столове сандъците с багажа и спим върху стария ни единичен дюшек на пода, но г-жа Баркър, която е специалист по всичко, познава човек, който търгува с мебели втора ръка и казва, че може да ни уреди добра цена.

Седя си тук, в малката ни всекидневна, Алфи пуши вън на двора, а аз се пощипвам, за да се уверя, че мечтата ми се е сбъднала. Това е първият ни дом.

Как успяхме да си го позволим ли? Ами, Алфи най-накрая си намери работа!

Когато се прибрахме от Брайтън, ни чакаше писмо от стария му работодател в склада на „Къмбърленд Уорф“, който му предлагаше работа в опаковъчния цех и го молеше да се яви на работа следващия понеделник. Разбира се, Алфи отиде, дори тръгна доста по-рано, за да е сигурен, че ще стигне навреме. Складът бе само на няколко километра, но пътуването е трудно — сменят се два автобуса и доста се върви пеша.

Първия ден се прибра напълно изтощен и се строполи в леглото, без дори да пие чай, но постепенно заякна и посвикна с работата, т.е. да опакова кутии, да увива пакети и да се погрижи да стигнат, където трябва. Казва, че повечето от колегите му са демобилизирани войници като него — забавляват се заедно и твърди, че доста добре ще си паснат.

Минали са само три седмици, но Алфи е като нов човек — весел и арогантен, прави планове и си прави майтапи с хората. Ходи до кръчмата само от време на време, а не всеки ден. Разправя как щял да отиде да гледа стария си футболен отбор. Лицето му се закръгля, бузите му още розовеят от уикенда на морето, къдриците му израстват отново, а гърдите и ръцете му заякнаха като на щангист, защото му се налага да ги използва много повече, за да компенсира липсващия си крак.

Никога не съм го обичала повече.

Единственото, което ми липсва сега, е най-добрата ми приятелка. След случката с Клод в Деня на мира Фрида се дистанцира. Той продължава да се навърта наоколо, но вече не идват в „Нелсън“ (което не е особено учудващо). Намерила си е работа, Клод й е уредил нещо. Когато попитах каква, тя каза префърцунено „канцеларска работа“, което звучи доста импозантно, но всички знаем, че със същия успех може да означава, че слага писма в пликове.

 

 

Неделя, 5 октомври

Фрида най-сетне ни дойде на гости в новото жилище! Отби се днес следобед, носейки миризма на парфюм, и първото нещо, което забелязах у нея, бе годежен пръстен с кичозен камък на пръста й.

— С Клод ще се женим — обяви тя. — Може би догодина.

Какво можехме да кажем? Двамата с Алфи просто се спогледахме, без да знаем как да реагираме, но накрая аз успях да се усмихна и я прегърнах, за да я поздравя, а Алфи стисна ръката й и предложи да направи чай.

Тя бръщолевеше колко се вълнува и как вече планирала сватбената си рокля — като онази, с която видяла Мери Пикфорд в някакво списание — и дали искам да й стана шаферка. Разбира се, казах „да“, въпреки че Алфи се мръщеше (после ми каза, че се опасява, че тя ще настоява той да стане кум на Клод, но за щастие тя не настоя).

След като я разведохме из апартамента — не отне кой знае колко много време, — а тя каза колко ни завижда, както се и очакваше, седнахме на новите ни столове (втора ръка — благодарение на г-н Баркър) около масата, за да пием чай и да хапнем от кифличките, които успях да приготвя с купоните ни. Попитах я как върви работата й. „Ооо, доста тъпо е“, отклони въпроса ми тя и после плещи половин час, без почти да си поеме дъх как снощи ходили с Клод в новата зала за танци „Пале дьо данс“ в Хамърсмит.

Нещо такова:

— Няма да повярвате колко е голямо. Помислих си, че съм умряла и съм в рая. Всичко е украсено в китайски стил, с пагода върху колонада, а по средата — дансинг. Честно казано, не вярвах на очите си — построили са миниатюрна планина! Да, истинска планина от камъни, с водопади и истинска вода. Знам, че звучи налудничаво, но трябва да дойдете и да видите сами.

Оркестърът им не е някакъв стар и скучен, а джаз група, която свири американски рагтайм и когато засвирят, буквално не можеш да стоиш на едно място, просто трябва да станеш и да танцуваш! Какъв късмет извадих с Клод, който знае всички най-нови танци, а аз само трябва да копирам движенията му. Във всеки случай не е задължително да се отиде с партньор, можеш да си наемеш на място за шест пенса! Можеш дори да взимаш уроци — има специална зона за хора, които се учат.

Този танц е толкова бърз и изтощителен, но можеш да поседнеш да си починеш на някоя от малките маси и да пийнеш чай или лимонада, докато гледаш как другите танцуват — като на кино е, защото някои са добри като холивудски звезди. Не, още по-хубаво е, защото самата ти си във филма.

О, божичко, толкова е забавно, просто трябва да дойдете.

Когато тя си отиде, с Алфи се скарахме за първи път в новото жилище. Той каза, че Фрида е малка глупачка и нищо добро няма да излезе от диване като Клод. Отговорих му, че може и да е прав, но в края на краищата тя ми е приятелка и това няма да ме спре да видя с очите си „Пале дьо данс“ и да пробвам тези нови танци, може би заедно с Алфи.

Той ми каза да не се държа като идиот — как можел да танцува като хората с този крак? Отвърнах му, че стои прав и ходи чудесно и че нищо не пречи поне да опита, а той изкрещя, че няма да се излага пред всичките хиляди хора там; защо не отида сама и не си наема партньор, както каза Фрида. Казах му, че може би точно това и ще направя и си излязох, затръшвайки вратата.

Прибрах се вкъщи на „Трафалгар“ и малко си поплаках. Мама каза, че ще трябва да отстъпя — танците са нещо, което няма да можем да правим заедно с Алфи, но нима няма толкова други неща за правене? Тя е права, разбира се, но това не пречи да ми се иска да пробвам нови танци, все тая.

 

 

Неделя, 18 октомври

Най-накрая убедих Алфи да дойде с мен на танци и снощи ходихме в „Пале дьо данс“ в Хамърсмит. Беше още по-забавно, отколкото ни го описа Фрида.

Алфи се съгласи единствено, защото знаеше, че Клод няма да бъде там. Фрида мина през седмицата да помоли за услуга — Клод я поканил да заминат за уикенда и тя казала на родителите им, че ще остане при някоя колежка от работата. Затова ме помоли да я покрия, ако питат за нея (или да излъжа заради нея, както се изрази после Алфи).

Тя е глупачка, задето спи с Клод, преди да са се оженили (всъщност е глупачка, че изобщо спи с него), но не мога да кажа, че двамата с Алфи бяхме чисти като сълза, тъй че кои сме ние да я съдим? Като си тръгваше, й казах: „Ако не можеш да си добра, поне бъди внимателна“, а тя ми намигна безочливо.

Както и да е, това бе възможност да заведа Алфи на танци и прекарах остатъка от седмицата, правейки ясни намеци, докато накрая той се предаде. Мама ми измайстори рокля от някакви парчета памучен плат, които купи на пазара — с модерна права кройка до под коляното — във вестниците пишат, че това е абсолютно задължително, ако ще се ходи на новите танци. Да нямаш плат, който ти се мотае около глезените, наистина е усещане за свобода, за модна дреха. Много исках и чифт фини копринени чорапи като на Фрида, но за тях трябваше да спестявам. Когато ме видя издокарана и с новото ми червило, очите на Алфи щяха да изскочат!

Всичко в залата ми хареса много — и пагодата, и светлините, и големия дансинг с планината, и водопадите в центъра. Седнахме на една от малките масички и си взехме лимонада (не се сервира алкохол), но когато музиката засвири и всички отидоха на дансинга, Алфи отказа да помръдне. Искаше да погледа танцуващите, преди да пробва сам, което си бе напълно справедливо.

Фрида не преувеличаваше — просто бе невъзможно да се стои на едно място при тази музика. Краката ми се полюшваха под масата и като видях, че и Алфи потропва с крак, разбрах, че и на него му харесва, и след няколко песни не издържах и го помъкнах към дансинга с мен.

— Трябва само да си въртиш задника и да махаш с ръце — изкрещях аз. — Не е нужно да си движих ходилата.

Хубавото на тези нови танци е, че не трябва да знаеш както правиш, защото не танцувате прегърнати. Е, някои го правят и става истинско представление — удрят си токовете, завъртат се, но повечето само се поклащат, както направихме и ние. Справихме се съвсем добре. На няколко пъти трябваше да се ощипя — ето ме, танцувам с Алфи! Толкова пъти съм се чудила дали изобщо някога ще отидем на танци отново.

Оркестърът си направи почивка, а ние си говорехме с две момчета и едно момиче, които седнаха на нашата маса. Когато музиката засвири отново, момичето и едното момче отидоха на дансинга, а ние тримата останахме на масата. Алфи каза, че кракът го боли твърде много, за да танцува повече, а момчето любезно попита дали може да му партнирам. Алфи бе съгласен, каза аз да реша и приех.

Знаех, че не е честно да оставям Алфи сам за дълго и че трябваше да отида при него след няколко танца, но на дансинга беше толкова забавно и останах по-дълго, отколкото възнамерявах. Когато се върнах, го заварих в много лошо настроение — каза, че е готов да си върви със или без мен.

В автобуса на път към къщи му се извиних, че танцувах толкова и не след дълго той омекна и ми прости. Съгласихме се, че е много забавно и че си струва входа от един шилинг и когато го попитах дали би дошъл пак, той каза: „Сигурно. Ще видим.“

Това е доста по-добре от категорично „не“.

 

 

Вторник, 11 ноември — Голямото мълчание

Вчера се случи най-невероятното нещо и наистина бяхме там и го видяхме с очите си.

Преди няколко дни имаше съобщение във вестника, че кралят е поискал днес да бъде специален Ден в памет на загиналите във войната и в единайсет часа преди обед всички и всичко да замлъкне, за да се отбележи краят на войната точно в момента, в който тя свърши преди една година. Той бе постановил, че „всякакво движение трябва да спре, за да може всеки — в пълна тишина — да се съсредоточи върху спомена за славните мъртъвци в мислите си“.

Колкото и да уважавахме краля, никой от нас не вярваше, че ежедневният живот наистина ще спре в работен ден.

— Ами колите и трамваите? — чудеше се Алфи. — И те ли ще спрат по средата на улицата? А трамваите, и те ли ще спрат в нищото? А и не мисля, че шефът ще ни остави да спрем работа — такъв е експлоататор.

Мама изведнъж си науми, че иска да отиде до новия Кенотаф, за да почете паметта на Рей и Джони, в „подходяща почтителна компания“, както се изрази, т.е. други хора, които са дошли специално за това. Тъй като татко нямаше как да затвори магазина за целия ден, само заради две минути мълчание, й казах, че аз ще отида с нея.

Тръгнахме рано, добре облечени, защото беше адски студено и мъгливо, по земята на места още имаше от снега, който валя по-рано през седмицата. Автобусите се бавеха, заради големия трафик и затова пристигнахме чак към десет часа. Тълпите вече се бяха събрали в Уайтхол и бях сигурна, че нищо няма да успеем да видим.

Но в случая не гледането бе важно.

Около пет минути преди уречения час, сякаш всяка камбана в Лондон започна да бие — Биг Бен и Уестминстърското абатство, катедралата Саутуолк при реката и множество по-малки църкви наоколо. После точно преди единайсет часа имаше фойерверки, а шофьорите на всички коли, автобуси и трамваи започнаха да натискат клаксоните си заедно с боботещите свирки на лодките по реката и земята сякаш затрепери. Шумът бе гръмовен и с мама запушихме уши с ръце, както и много други от тълпата.

Биг Бен бавно удари единайсет часа и после всичко спря. Движението по улицата замря, мъжете свалиха шапките си, а множеството около нас застана неподвижно сякаш за цяла вечност и със сигурност за повече от две минути. Тишината бе като в провинцията нощем или на дъното на дълбока галерия, облицована с кадифе — човек можеше почти да го докосне. И от усещането, че съм сред толкова хиляди безмълвни хора, някои от които ридаеха безшумно, ми настръхна косата. Една жена наблизо изхълца, без да може да сподави риданията си.

На едно дърво кацна кос и мислите ми полетяха към братята ми. Сякаш някой от тях, може би Рей, който бе по-приказливият от двамата, ни викаше с хубавата песен на птицата, като ни утешаваше и ни казваше, че всичко е наред. Прегърнах мама и усетих как топлината й преминава през мен. Успокояваше ме мисълта, че бяхме още тук след всичките тези ужасни години и че в крайна сметка светът ще се излекува.

Когато пуснаха фойерверка, който отбеляза края на двете минути, почти си изкарахме акъла и първоначално никой не помръдна, сякаш хората не искаха да се разделят с мълчанието и спомените си. Но бавно започна тих шепот, хората се разшаваха и се обърнаха един към друг. С мама стояхме прегърнати дълго, а после, без да си кажем нищо, се хванахме за ръце и се огледахме.

— Благодаря ти, че дойде с мен — каза тя. — Момчетата може да ги няма, но съм такава късметлийка, че имам теб.

За първи път казваше нещо такова. Начинът, по който скърбеше за Рей и Джони, понякога ме караше да мисля, че не ме обича колкото тях. Глупаво е, но така работи мозъкът ни.

— Усетих, че са тук, а ти?

— Със сигурност бяха с нас — отвърна ми тя, докато вървяхме към автобусната спирка.

Вечерта татко каза, че цялото движение по „Олд Кент Роуд“ е замряло и всички са се спрели на улицата и в магазините и са свели глави. В склада Алфи ни разказа как са изключили всички машини и сто души са стояли неподвижно до работните си места, а когато свършили двете минути, извикали три пъти за „изгубените си другари“.

Всички се съгласихме, че това е много подобаващ начин да се отдаде почит. Надявам се, че всяка година ще е така — завинаги.

 

 

Неделя, 30 ноември

Днес на обед всички разговори в кръчмата се въртяха около това, че жените превземат света (според мъжете) и как нищо добро нямало да произтече от това! Всичко е заради първата жена депутат в парламента, която ще заеме мястото си в Камарата на общините утре. Естествено тя е някакво конте и поема мястото на съпруга си, защото е станал лорд и се прехвърля в Камарата на лордовете.

И все пак за нея са гласували, както му е редът и то главно мъже, защото жените все още не могат да гласуват, преди да навършат трийсет години — затова шапка й свалям. Дали ще има жена министър-председател — това се чудя? Това ще ги разбие.

 

 

Понеделник, 8 декември

Край на купоните за месо!

Снощи го отпразнувахме подобаващо в „Нелсън“, като татко черпеше през повечето време, а днес сутринта двамата с Алфи страдахме. Сега, въпреки че през нощта фантомните му болки бяха ужасни, той отиде на работа, а аз пера, както обикновено. Мразя домакинската работа — скучна и монотонна е; искам да си имам някакви собствени пари, вместо да пестя непрекъснато и никога да не мога да си позволя нищо ново.

Алфи казва, че иска да си стоя вкъщи, да се грижа за домакинството и да му готвя топла вечеря. Предполагам това щеше да е чудесно, ако имахме деца, за които да се грижа. Но все още нямаме и се отегчавам. След Коледа и Нова година ще си потърся работа.

Татко казва, че за доставките ще трябват една-две седмици и че в началото ще става бавно, защото хората имат по-малко пари, отколкото преди да въведат купоните. Но очаква да има много работа за Коледа и пуска намеци, че може да му трябва помощ в магазина.

Разбира се, с радост ще обслужвам клиенти за седмица-две, но не ме бива много в месарството, да нарязвам трупове и такива неща. Отказах се от идеята да правя пайове, защото това означава да работя сама. Липсва ми компанията на „момичетата“ и предпочитам да си намеря работа в някоя фабрика.

Сигурна съм, че когато работата потръгне, татко ще иска Алфи да работи с него, да го обучи, както трябва, за да поеме фирмата, когато се пенсионира, както щяха да правят братята ми, ако животът им бе пощаден. Алфи се потиска от пътуването до склада и винаги се оплаква от заплатата. Също като мен, въпреки че той се радва на компанията на другите момчета в склада.

Чудя се дали татко ще говори с него? Толкова е трудно да се каже какво става в главите на мъжете.

 

 

Неделя, 21 декември

Помагах на татко в магазина няколко дни и с надниците успях да си позволя няколко екстри за предстоящите празници. Този уикенд с Алфи отидохме до пазара и си купихме първата коледна елха, а днес приготвих със скъпоценното брашно и захар от купоните курабийки с джинджифил, за да я украся. Елхата изглежда толкова хубава — наистина ме накара да почувствам празнично настроение.

Решила съм първата ни Коледа заедно в собствения ни дом да е незабравима и се надявам Новата година да ни донесе още по-хубави неща — може би дори ново попълнение в семейството.

 

 

Вторник, 1 януари 1920 г.

На първия работен ден след Коледа шефът извикал Алфи и още десет от колегите му в кабинета си и им казал, че складът е загубил важен договор и че ги съкращава, считано от днес, като на добра воля им дава по едва седмична надница за компенсация. Това е.

Той се прибра късно следобед, вече пиян — беше прекарал обедната почивка в кръчмата със съкратените си колеги. Не можеше да спре да ругае и да мърмори мрачни заплахи как щял да се запише в комунистическата партия, каквото и да означава това. Не ме е грижа в каква партия ще се запише, стига да си намери друга работа — иначе пропадаме.

Слава богу, съм спестила малко от парите, спечелени в магазина, въпреки че похарчих малко за подаръци — купих един красив вълнен шал и бутилка уиски за татко, така че имаме достатъчно да си платим наема за няколко седмици. А после? Не мога да понеса мисълта да се върнем да живеем с мама и татко, не и сега, когато вече разбрахме какво значи да си имаме собствен дом. Ами плановете ни да си имаме собствено семейство?

В безизходица съм.

 

 

Неделя, 4 януари

Татко предложи на Алфи да чиракува при него в магазина. Докато вечеряхме в неделя, мама го побутна и каза: „Хайде, Джон.“ Татко се прокашля и каза, че има нещо важно за нас, после погледна през масата към Алфи и рече: „Исках да видя как ще потръгне търговията след Коледа, преди да ти давам надежди, но с това съкращение сега и всичко останало, искам официално да ти предложа да чиракуваш в «Епълби и синове». Искаме да станеш част от семейния бизнес, момче.“

Настъпи дълга пауза — сигурно продължи поне половин минута. Мама сияеше в очакване, застинала с лъжицата за сервиране във въздуха, а татко отпи от халбата си, остави я на масата и каза: „Е, какво мислиш?“

Толкова се вълнувах, че не можех да спра да дърдоря какво щедро предложение е това, но лицето на Алфи казваше друго — сякаш отбягваше погледа ми. Най-накрая измърмори някаква благодарност и каза, че хубаво щял да си помисли.

— Да си помислиш ли? — почти изкрещях. — Имаме пари колкото за наема за още няколко седмици, а ти ще си „помислиш хубаво“ за предложението на татко? Да не си полудял?

Мама ми каза да му дам малко време, защото все пак това е сериозно решение.

— Той няма работа, че да я сменя — отвърнах й. — И ако не си забелязал, скъпи съпруже, има поне един милион безработни. Работа не се намира под път и над път.

Алфи се изчерви, издърпа стола си назад, като измърмори някакво извинение и куцукайки излезе от стаята. Понечих да тръгна след него, но мама ме хвана за ръката и ми каза да го оставя за момент. „Имаше тежка седмица, загуби си работата — каза тя, но скоро ще се съвземе, бог да го благослови.“

Татко си сипа картофи и зеленчуци и продължи да се храни все едно нищо не е станало, но моят апетит се бе изпарил. Известно време почоплих храната, а после казах, че трябва да изляза и да разбера какво е намислил Алфи. Извиних се, че им развалихме хубавата вечеря. Намерих го в „Нелсън“, разбира се, вече си поръчваше втора бира. Посрещна ме с буреносно изражение на лицето.

— Какво беше това — да ми крещиш пред майка ти и баща ти? — каза той шепнешком, за да не може да го чуе Бърт.

— А ти какво си мислиш — да откажеш предложение за работа с прилична заплата за остатъка от живота си? — отговорих му аз, без да ме е грижа кой ме чува. — Имаш ли някаква представа колко пари са ни останали за наема и за храна, да не говорим за това? — посочих халбата с бира, която той тъкмо надигаше към устата си.

При все това той отпи дълга глътка.

— Не съм го отказал — каза той. Просто ми трябва малко време да помисля.

— И за какво по-точно ще мислиш? За всички онези прекрасни работи, с високи заплати, ами милионите безработни? — Той сви рамене, сякаш казваше „защо не?“, което още повече ме вбеси. Но аз знаех, че няма да успея и затова се втурнах навън и се прибрах вкъщи и сега седя, пиша и го чакам да се прибере, умирисан на цигари и бира, както толкова нощи преди това.

Това ли се предполага, че представлява брачният живот? Какво стана с всичките ни мечти, преди тази ужасна война да унищожи всичко? Извинявай, че ругая, мило дневниче, но съм толкова бясна в момента.

 

 

Неделя, 18 януари

Минаха две седмици от предложението на татко, а Алфи продължава категорично да отказва да го обсъди с него, което е доста грубо по мое мнение. Ако се опитам да повдигна темата, той млъква и сякаш се опитва да ме избягва — всяка сутрин излиза да си търси работа по фабрики и складове, в които е пробвал поне десет пъти. Не мога да го упрекна в липса на упоритост.

Аз правя все едно и също — ходя от врата на врата, чувствам се като просякиня, а всички ме гледат сякаш ми хлопа дъската. „Един милион безработни, а тя си мисли, че може да има свободно място за момиче?“ Чувам ги как си го повтарят наум. Безнадеждно е.

На всичкото отгоре кошмарите на Алфи се появиха отново, точно когато си мислех, че са изчезнали завинаги. Снощи той се мяташе и виеше нещо, което първо не разбирах, но след малко успях да различа сред отчаяния му умолителен шепот думите „Не го оставяйте да умре, не го оставяйте да умре“. После започна да ридае със сърцераздирателни стонове, от които цялото му тяло се тресеше и повтаряше непрекъснато: „Ооо, не, не“.

Събудих го и го прегърнах като му шепнех, че това е само сън и че е на сигурно място вкъщи с мен.

На сутринта го попитах дали иска да поговорим за това, но той поклати глава и млъкна. Предполагам, че каквото и да му се е случило е твърде ужасно за припомняне.

 

 

Неделя, 2 февруари

Вчера хазяинът дойде за наема и когато отидох до буркана върху камината, където държах спестяванията, установих, че почти нищо не е останало. Той ни даде една седмица отсрочка, въпреки че не се слави с особено търпение.

Когато Алфи се прибра, го притиснах и той призна, че е взел „пет-шест шилинга“ от буркана. „За бира, предполагам?“ — изкрещях аз, а той бе толкова засрамен, че веднага разбрах, че е така. Въпреки че беше ужасно студено, предложих да се поразходим за малко в парка Бърджис. Някак си обикновено е по-лесно да го накараш да говори, ако не сме лице в лице. Затова, докато вървяхме, разговорът ни протече горе-долу така:

Аз: Трябва да направим нещо, Алфи. Ще загубим апартамента, ако не намерим пари до следващата седмица.

(Дълго мълчание)

Аз: Алфи?

(Още по-дълго мълчание)

Аз: За бога, какъв е проблемът? Месарницата не е толкова зле, нали? Татко го прави с удоволствие от толкова години, а и неговият баща преди това. Това си е занаят, крачка напред от заводския труд, а и се изкарват добри пари, особено като няма купони.

Той: Няма нищо общо с това, Роуз. Просто не мога…

Аз: Какво не можеш? Да не би да си мислиш, че няма да се справяш с това, че няма да изкарваш пари? Татко ще те научи на всичко, той е много търпелив.

Той (след още една дълга пауза): Не, не е това. Не мога да обясня защо…

Аз (опитвайки се да не избухна, но безуспешно): Ами добре тогава, може би ще успееш да ми обясниш как ще си плащаме наема и какво ще ядем, ако откажеш това предложение. Той ще трябва да вземе някой друг и тогава какво ще правим?

Той (с въздишка): Добре, добре. Ще говоря с баща ти довечера.

Аз (с въздишка на облекчение): Благодаря ти. И, за бога, кажи му, че съжаляваш, че се забави толкова, нали?

Той: Да се прибираме и да се сгреем. Адски студ е навън.

 

 

Понеделник, 9 февруари

Урааа! Алфи отиде в магазина при татко днес. Щял да види дали ще проработи — така каза. Не можах да разбера защо не го направи преди седмици, но си замълчах и казах, че съм сигурна, че ще му хареса да научи занаят и да се оправя с деловата страна на нещата.

Предложих да излезем за по питие и да празнуваме тази вечер. Сега поне можем да си го позволим.

 

 

Неделя, 15 февруари

Най-странното нещо. Татко ме помоли да мина през къщи сама, имал да „да обсъди нещо с мен“. Ох, и да не казвам на Алфи. Може би ще отида, докато си пие бирата в неделя на обяд, както обикновено.

Мама изчезна в кухнята да направи чай, а когато попитах какво става, татко ме погледна несигурно. Накрая каза: „Трудно ми е, скъпа.“

Каквото и да имаше да ми казва, определено не беше добра новина. Тогава изплю камъчето — цяла седмица се опитвал да го проумее. Дал на Алфи леката работа — да обслужва клиентите и първоначално изглежда всичко вървяло добре. Той е дружелюбен тип, добър е с хората — каза татко, на борсата го харесали. Когато нямали работа, татко започнал да го учи на счетоводството и на всичко останало — и въпреки, че Алфи не се оправя добре с числата, се учи бързо. Всъщност в кабинета се чувствал най като у дома си — да събира колони и да равнява сметките.

— Е, и — казах аз, като умирах от ужас какво може да последва.

— Всичко е наред, щом става дума за кайма, наденички и бекон, а също за шунка и пушено пиле, но категорично отказва да се занимава с другото месо, особено с големите парчета. Не ми помага да изнасяме труповете сутрин, за да ги закачим на куките на витрината или пък да ги приберем вечер. Мога да го разбера, това е тежка работа и трябват и двете ръце, което значи, че не може да ползва бастуна си. Но той дори не влиза в хладилното помещение и не се докосва до трион или брадвичка. Веднъж го видях как слага дроба на кантара с вилица. Когато го попитах за това, той просто каза, че свиква, че иска всичко да става едно по едно.

Казах му, че може би просто му трябва да свикне, но тогава татко каза, че има и нещо друго. Когато настоях да узная какво, той каза:

— Казах му да почисти таблите една вечер, след като затворихме и дори това се оказа проблем. Видях, че ги носи към мивката със затворени очи.

— Какво? Ходи в магазина със затворени очи ли?

— Когато го попитах, отрече. Каза, че сигурно съм го видял да премигва. Да не би да го е страх от кръв, след всичко, което е преживял на фронта, горкичкият, как мислиш?

— Ти попита ли го направо?

— Не, надявах се ти да го попиташ. Може би ще му е по-лесно да сподели с жена си.

Съмнявах се. Не казах на татко, че кошмарите на Алфи бяха ужасяващи тази седмица — всяка нощ се бореше с чаршафите, сякаш се опитваше да пребори някого, викаше в съня си или се събуждаше, плувнал в пот, треперейки, плачейки. Но все още отказва да говори за това.

Ето ме — стоя и чакам съпруга ми да се прибере вкъщи. Не очаквам разговорът да мине добре.

 

 

Понеделник, 16 февруари

Алфи тръгна за работа тази сутрин леко усмихнат.

„Леко“, защото знае, че от вчера и аз знам какво наистина се случва в главата му.

Когато се върна от „Нелсън“, си поговорихме. Разказах му какво ми е споделил татко и му зададох въпросите, които си бях съчинила предварително. Първоначално се държа, както обикновено — отказваше да говори, но после аз се ядосах и се развиках, че трябва да се изправи срещу проблемите си, а ако не го стори, те ще стават все по-зле и накрая никога няма да може да погледне татко в очите и изобщо да води някакъв нормален живот.

Той също ми се разкрещя как не съм спирала да го критикувам през цялото време, как се опитвал да даде всичко от себе си и ако не било достатъчно, защо изобщо съм се омъжила за него? Не ми ли бил казал още в болницата да го оставя и да си намеря „добър“ мъж, някой, който да ме води на танци и да има достатъчно пари, за да ми купува прилични дрехи и да не се налага да живея в такъв коптор.

Това още повече ме вбеси — въпреки че е малко, аз си харесвам нашето апартаментче и хвърлих доста труд, за да го направя уютно и удобно и му отговорих, че ако не му харесва, винаги може да се прибере при родителите си.

Веднага съжалих за думите си, защото той пребледня още повече, лицето му се сбърчи, а главата му хлътна в раменете. После от гърдите му излязоха ридания, като ранено животно. Тогава и аз се разплаках и нямаше какво друго да направя, освен да го прегърна.

Най-накрая си възвърна гласа и каза, че съжалява, аз също се извиних, прегърнахме се силно и направих чай. После му казах, че ако не говори за това, татко никога няма да разбере или да му даде малко време, че ще си загуби работата и отново ще останем без пукната пара. Какво щеше да навреди, ако ми каже? Дори и да е нещо ужасно, което е направил през войната, никога не бих си помислила нещо лошо за него заради това.

След още едно дълго мълчание той си пое дълбоко дъх и си прочисти гърлото. Не беше лесно — това поне бе ясно от начина, по който бе стиснал ръцете си в скута, сякаш се беше вкопчил в някаква борба на живот и смърт. Но щом заговори, нищо не можеше да го спре. Думите се лееха като поток, въпреки че нито веднъж не ме погледна в очите.

Ще се постарая да предам точно какво ми каза:

— Става дума за Томас, за моя другар Томи, с когото патрулирахме онзи ден. Бяхме заедно през цялото време — запознахме се още първия ден, когато ни събраха за Франция и веднага се надушихме. След около седмица бяхме като братя — грижехме се един за друг, покривахме си гърбовете един на друг, такива неща, нали се сещаш. Минахме през много трудности, казвам ти, невъзможно е човек, който не е бил там, да разбере за какво става дума — цялата кал, бълхите, хаоса, никой да не знае какво, по дяволите, се случва, снарядите не спират денем и нощем, а снайперистите са готови да те отстрелят и при най-малкото погрешно движение. Хората умираха всеки ден, дори когато нямаше голяма, атака. Все едно си в ада. Странно е, че доста свикнахме с това. След известно време дори го намирахме за нормално.

Когато братът на Томи го убиха, а него не искаха да го пуснат в отпуск да се види с техните, той така побесня, че искаше да дезертира. Аз успях да го разубедя, винаги ги хващат дезертьорите, а някои дори ги разстрелват. Наистина това беше егоистично, защото истината е, че не бях сигурен, че ще се справя сам, без него.

Веднъж, когато се качихме горе, един снаряд падна толкова близо, че пръстта ме събори на земята — не бях ранен, но загубих съзнание. Свестих се — лежах в ямата от снаряда заедно с Томи, който също бе невредим и с още няколко войници, които стенеха ужасно — части от тях бяха откъснати от взрива. Толкова се мъчехме да ги спасим, но не успяхме — после просто легнахме на земята и плакахме прегърнати, докато се стъмни и допълзяхме обратно до нашата позиция.

Чак после едно от другите момчета ми каза, че са ме мислели за пътник онзи ден. Докато съм лежал в безсъзнание на откритото, което е най-опасното място, Томи е пропълзял през телта под свистящите наоколо куршуми, за да стигне до мен и да ме извлачи обратно в безопасност в ямата от снаряда. Дължа живота си на този човек, Роуз, и той рискува своя, за да ме спаси.

(Той млъкна за дълго след това, но аз стисках зъби и не казах нищо, преди да си върне самообладанието и да продължи.)

— Нямам представа как оцеляхме. Половината от частта ни са мъртви, трима офицери дойдоха и си отидоха, но двамата с Томи бяхме още живи, бог знае защо. Другите момчета ни пипаха за късмет.

Когато най-накрая дойде Денят на примирието, това беше почти пълно разочарование. Казаха ни предната вечер, но ние не вярвахме, а на сутринта немците ни обстрелваха ожесточено, както обикновено. Един снаряд дори падна право в окопа и уби трима души някъде към девет и половина — можеш ли да повярваш? После, точно в единайсет часа всичко спря. Пълна тишина, като изключим бученето в ушите ни. Някои момчета казаха, че дори птиците спрели да пеят, въпреки че почти не бяха останали дървета и храсти, където да кацат.

Няколко души извикаха ура, но повечето от нас просто се движехме из окопите и си стискахме ръцете, без много да говорим. Мисля, че бяхме твърде изтощени, за да празнуваме, а някои просто седяха и плачеха. И аз много се натъжих, мислех си за братята ти. Но единственото, което искахме двамата с Томи, бе да се изкъпем и да се нахраним хубаво и скоро желанието ни се сбъдна. Вечерта вече бяхме в селото и французойките направиха всичко за нас — изкъпахме се, хапнахме много вкусно, изкопаха бутилки вино и бира, които бяха заровили в земята.

На следващия ден бяхме с махмурлук и с нетърпение чакахме да си отдъхнем и затова много се смутихме, когато дойде командирът и ни каза, че имаме още работа за вършене, въпреки че боевете са спрели, че няма да се приберем вкъщи още няколко седмици. Седмици! Бяхме шашардисани, което беше наистина глупаво, сигурно сме очаквали, че ще се качим на следващия кораб за Англия. Трябваше да помогнем на французите да разчистят, да се ремонтират къщите, да се махнат снарядите, такива неща. Той ни обеща да не ни претоварва, каза, че ще имаме почивни дни, както си трябва и хубави дажби и ние решихме, че ще изкараме някак още малко.

Много се развълнувахме, когато разбрахме, че може да ни демобилизират за Коледа, но това мина и замина и вече ни беше писнало съвсем, когато ни казаха, че трябва отново да излезем с частта ни на втория ден след Коледа. Трябваше да идем до един нов град, където не бяхме ходили преди, на около трийсетина километра, там имало още сгради за претърсване и много работа за вършене, за да могат хората да си стъпят отново на краката. Пяхме с цяло гърло, докато марширувахме натам, опитвахме се да се развеселим малко. Разделиха ни на групи от по четирима и се разпръснахме из града — заповедта бе да докладваме в Отел Дьорве — така наричат кметството — по пладне. Вече се връщахме, когато се случи това.

(Лицето му придоби цвят на оскубано пиле, по горната му устна избиха капчици пот. Предложих му да си почине, докато направя чай, но той продължи.)

— Трябва да ти разкажа, Роуз, щом вече съм стигнал дотук, трябва да ти разкажа какво ми е, когато вляза в магазина… това месо… кръвта и всичките кокали. Привижда ми се…

(„Продължавай тогава, щом си сигурен — казах аз“.)

— И тогава се случи, тогава експлодира невзривеният снаряд. Пробивахме си път през една празна сграда, сигурно е била фабрика или нещо подобно, Томи и другите двама вървяха пред мен, когато се чу „бум“. Взривът ме изхвърли назад в стената, чух как кракът ми изпука и после стана тихо. Веднага разбрах какво е станало и започнах да викам за помощ. Не можех да си стъпя на крака, но по някаква причина не чувствах никаква болка, тя се появи по-късно. Допълзях до мястото, където лежаха те. Божичко, иска ми се да не бях го правил.

(Той отново спря, стискаше зъби и ги отпускаше, опитвайки се да не се разплаче. Усещах какво следва и щях да се разплача и аз, но знаех, че трябва да се сдържа заради него.)

— На единия от тях повечето от лицето му липсваше — той стенеше и викаше майка си. Другият мълчеше, вече бе мъртъв, червата му лежаха на бетона в локва от кръв. Томи беше на няколко метра от тях, лежеше по очи и ме викаше: „Измъкни ме оттук, заведи ме вкъщи, моля те, Алфи, прибери ме вкъщи.“ „Моля те, Алфи, моля те“, не спираше да повтаря.

Говорих му, казвах му да се държи, че идва помощ, че ще го приберем вкъщи за нула време и той се поуспокои. За бога, бих дал своя живот, за да го спася, но просто нямаше как някой от тях да оживее. Което не ми попречи да се моля през цялото време.

Той поиска вода и отидох да го обърна по гръб, за да му дам да пийне и тогава видях какво му е причинил снарядът. Беше откъснал крака му заедно с кожата и цялото му тяло отдясно, крака му, ръката, слабините, гърдите — всичко беше оголено, като сурово… сурово…

(По лицето на Алфи потекоха сълзи, а той вече дори не си правеше труда да ги избърше. Не беше нужно да довърши разказа си, толкова ясно виждах картината — тялото на младежа, разпрано от взрива, липсващия крак и кашата от мускули и кости, също като при труповете в магазина на татко.)

— Умря в ръцете ми, Роуз, точно тогава. Погледна нагоре към мен и отново прошепна: „Заведи ме вкъщи“. После затвори очи и въздъхна, а аз го заклевах да диша, но когато спря, започнах да крещя за помощ, защото още вярвах, че може да бъде спасен. След това сигурно съм припаднал, защото когато стигнаха до нас, бях почти мъртъв заради изтеклата кръв.

— Направил си всичко — казах аз, като го прегърнах. — Никога нямаше да можеш да го спасиш, не и с раните ти.

 

 

И двамата бяхме твърде изтощени за повече разговори тази вечер, така че просто мълчахме, пихме чай и си легнахме рано. Събудих се през нощта — и аз виждах какво е причинил снарядът на младия войник с отнесеното лице, виждах другия войник в локвата от собствената си кръв, откъснатия крак на Томи и плътта му, раздробена, с откъсната кожа като на труп на животно в месарницата.

А Алфи спеше толкова спокойно до мен — за първи път от две седмици. Изкара цялата нощ без кошмари. Може би като говори, започва да се очиства от тези ужасяващи спомени.

 

 

Послепис: Щях да забравя. Утре е рожденият ден на Джони. Големият ми хубав брат щеше да навърши двайсет и три, сигурно щеше вече да е женен с няколко деца и да работи при татко в магазина. Поне Алфи е жив, въпреки че ненавиждам кървавата война, която му причини всичко това.

 

 

Неделя, 14 март

След като ми разказа всичко, положението с кошмарите на Алфи наистина се подобри, поне за известно време. Ходеше всеки ден на работа и ми махаше радостно, когато се отбивах в магазина. Когато питах татко, той казваше, че Алфи дава най-доброто от себе си, въпреки че има неща, които не иска да прави. „Лека-полека, ще стане — каза той.“

Но се бореше вътре в себе си, сигурна съм. Не че казваше нещо, просто го виждам. Десетки пъти щях да го попитам, но си прехапвах езика. Цяла седмица си мислех, че си въобразявам, че преувеличавам малките знаци. Казвах си: „Остави татко и Алфи да се оправят, това не е твоя работа.“

Но не мога да пренебрегна какво виждам със собствените си очи:

а) Кошмарите се завърнаха и двамата не можем да се наспим.

б) В края на деня той е изтощен, не само заради кошмарите. Работата не е физически тежка, дори и като се има предвид, че е сакат, но мисля, че усилията, които прави, за да се сдържа, му изцеждат всяка капка енергия.

в) Отново пие, всяка вечер, понякога се напива така, че не може да говори. Когато подхванах темата онзи ден, той стана сприхав, каза ми да спра да го критикувам, не било ли напълно естествено да се отпусне след края на тежкия работен ден, както повечето мъже? Искаше ми се да му кажа, че повечето мъже не пият, за да се напият, че го правят само нещастните, онези, които се опитват да забравят.

г) Като сумирам горното, изводът е, че си е загубил чувството за хумор. И по-зле — въпреки че е нежен с мен, той сякаш е загубил интерес към интимната страна на брака ни. Как ще имаме деца, ако това продължава така?

 

 

Вторник, 16 март

Алфи загуби битката с кошмарите си — те нахлуха и в дните му.

Днес татко трябвало да затвори магазина преди обед, защото Алфи откачил и започнал да ругае клиентите.

Татко първо любезно го помолил да си тръгне, но Алфи още повече се разгневил и татко трябвало да го издърпа в задната стая, където се върши истинската касапска работа, където се режат големите късове месо. Татко каза, че тогава Алфи се протегнал да вземе нож и трябвало да го държи на пода и да извика помощ. Очевидно е пощурял, крещял да спасят умиращия му приятел — съвсем ясно си представям какво му е минавало през главата.

Когато го прибраха вкъщи, Алфи вече бе спрял да се съпротивлява и да крещи, но цялото му тяло се тресеше от онези ужасни животински ридания. Сложихме го в един стол, а той се отпусна и зарида, докато бълваше безсмислици. Татко се притеснява да оставам сама с него и отиде да помоли мама да дойде. Направихме силен и сладък чай, надявайки се, че топлината и грижите ще облекчат болките му, но мина цял час, а той продължаваше да ридае. Нищо не можеше да се направи и се наложи да повикаме лекар.

Сложихме го да си легне, а лекарят го накара да изпие една доза от някакво приспивателно и сега спи като бебе. Бог знае какво ще стане утре, но съм почти сигурна, че няма да се върне обратно на работа в магазина.

Горчива ирония — тревожехме се как ще се справи с физическата си травма, а се оказа, че го осакатяват пораженията върху съзнанието му. Мисля, че може би става дума за онова, което във вестниците наричат „шрапнелен шок“. Никак не искам да го призная, но съм ужасена — може би Алфи никога повече няма да е нормален.