Лоис Макмастър Бюджолд
Джентълмен Джоул и Червената кралица (5)

5.

Докато стигнат до смътния червено-оранжев пръстен на пълзящия горски пожар, мракът се беше спуснал напълно. Огънят вече догаряше, вероятно поради липса на гориво — стигнал бе до ръба на ниска речна долина и пълзеше почти недоловимо в двете посоки на коритото. Дъждовният сезон тъкмо приключваше и растителността още беше влажна. Току на речния бряг клечеше обгоряла въздушна кола, която… вече не гореше. В центъра на опожарения полукръг се виждаше възможното обяснение на загадката — група хора, скупчили се на пясъчен нанос в средата на реката. Скутерът се сниши към тях.

— Можеш ли да ги осветиш, Оливър? — каза Корделия и той кимна и включи приземяващите светлини. Хората долу заслониха очи срещу внезапния блясък. Корделия преброи шестима — един им махаше енергично, друг се опитваше да го спре; трети седеше на пясъка, отпуснал глава на коленете си, четвърти просто стоеше разкрачен и ги гледаше намръщено. Останалите двама… се щураха и създаваха впечатлението за подплашено стадо, макар че как е възможно двама души да създават такова впечатление си беше загадка. Като че ли бяха две жени и четирима мъже, или по-скоро две момичета и четири момчета.

— Хлапета от Карийнбург. Да му се не види, тази там не е ли Фреди Хейнис? — Имаше предвид момичето, което ги зяпаше намусено. — Значи може и да са от базата. Което ги прави твое задължение, Оливър.

Оливър огледа сцената долу.

— Онзи кльощавият не е ли Лон гем Навит, синът на сетеганданския консул? Което го превръща в дипломатически въпрос. Тоест, по твоята част, Корделия.

— О, много ти благодаря — измърмори тя, но не възрази. — Можеш ли да кацнеш на ей онзи нанос?

Оливър обходи с неодобрителен поглед така предложената площадка за кацане.

— За кацане, може и да кацна. Но дали ще мога да излетя след това, не знам. Зависи колко стабилен е теренът.

— Е, не са плаващи пясъци, очевидно, иначе хлапетата щяха да са потънали до шията.

Той изсумтя неохотно и сниши внимателно скутера, като се целеше възможно най-близо до центъра на наноса, но и достатъчно далече от групичката, за да не смаже някого с машината. Приземяването не бе придружено от солидния звук на съприкосновение с твърда земя, но скутерът не се килна опасно, значи и така ставаше. „Всяко кацане, след което можеш да излетиш, е добро кацане“, напомни си Корделия.

Слязоха, заобиколиха скутера и тръгнаха заедно към групичката. Момчето, което им бе махало, хукна към тях, но после изведнъж наби спирачки и отстъпи назад.

— Ама това е вицекралицата! — писна то в пристъп на откровен ужас.

Другото момиче стисна Фреди Хейнис за ръката и се ококори.

— И адмирал Джоул!

Фреди преглътна, но иначе запази самообладание.

Корделия се замисли какъв тон да избере и суховато ироничният спечели с едни гърди пред отривисто командорския и загрижения майчински.

— Е, какво става тук?

Приятелката на Фреди повече или по-малко я избута напред или най-малкото се скри зад гърба й. Две от момчетата погледнаха към нея, мълчаливо излъчвайки я за говорител на групичката. Което подсказа на Корделия, че таткото на Фреди е най-високопоставеният офицер сред родителите на тук присъстващите военни отрочета. Или че момичето е естественият водач на групичката. Или и двете, разбира се.

Фреди преглътна отново и успя да каже:

— Просто искахме да покажем на Лон как избухват вампирските балони!

Сетаганданският младеж, изглежда, се колебаеше дали да каже нещо, или да си замълчи, и накрая стигна до компромисното решение да кимне безмълвно. Гем-ларвата, помисли си Корделия, изглеждаше точно толкова непривлекателно, колкото всеки средностатистически тийнейджър. На петнайсет Лон беше достигнал почти пълния си ръст, а неговият народ беше от високите; извън това развитието му закъсняваше и общото впечатление напомняше на ботаническите опити в основното училище, при които Бобче №3 се отглежда без достатъчно светлина и в резултат израства дълго, тънко, бледо и склонно да се изгърбва.

Момчето, което седеше, забило лице в коленете си, вдигна глава колкото да извика пискливо:

— Колата на мама!

Оливър се намеси решително:

— Първо: всички ли са тук и има ли ранени?

Фреди поизправи гръб под хладния му поглед.

— Всички са налице, сър. Нагазихме в реката, когато пожарът… започна. — „От само себе си“, един вид.

— Ант се опърли малко — добави несмело другото момиче и посочи младежа, който седеше на пясъка. — Казах му, че нищо не може да направи за колата!

Картинката бързо се изясняваше. Организирали си бяха екскурзия в провинцията, за да се насладят на една от вълнуващите гледки, които предлагаше Сергияр, още по-вълнуваща, ако ни е много, ама много скучно — избухващите радиали. Най-големите, с размер на детски балон, се събираха на ята покрай реките и в безветрените нощи се движеха на големи групи. Естествено, не избухваха сами и по свое желание.

Бяха ли поискали разрешение от родителите си да дойдат тук? Корделия спря поглед върху оръжието на кръста на Фреди — плазмена дъга военен модел — и реши, че отговорът е „не“. По-непосредственият проблем обаче беше друг — нямаше как да съберат шест деца в двуместния скутер на Оливър.

Някои от децата имаха комуникатори на китките.

— Обадихте ли се на родителите си? — попита Корделия. Възцари се красноречиво мълчание. Тя въздъхна и вдигна своя комуникатор към устните си.

Оказа се, че командирът на градската гвардия си е у дома и вечеря, което подсети Корделия, че самата тя закъснява със своята, което на свой ред угаси чувството й на вина, че прекъсва неговата. Докато Оливър водеше опърленото момче към багажника на скутера за среща с аптечката, тя обясни ситуацията сбито и без разкрасявания и получи обещание от командира незабавно да изпрати скутер, достатъчно голям да побере нарушителите и да ги върне в Карийнбург за последващо сортиране и препращане към изпращача, в техния случай — към семействата им. Добави списък с имена — на младежите и на родителите им, — които получи след известна съпротива от страна на плячката. Двама от младежите изглеждаха решени да запазят самоличността си в тайна с цената на всичко, дори при разпит с фаст-пента, но след като Корделия приложи един от по-лошите си вицекралски погледи, приятелите им ги издадоха. Анна и Ант (съкратено от Антоан) бяха брат и сестра от базата; другите две момчета бяха отрочета на цивилни граждани от столицата, а колкото до Лон гем Навит, той попадаше в различна класация, макар да делеше една класна стая с останалите в средното училище на Карийнбург, което обясняваше познанството им.

Оливър се върна с опърления Ант, чието зачервено лице лъщеше от дебел слой обезболяващ антибиотичен гел, а покритите му с мехури ръце бяха намацани по подобен начин и увити с марля. Оливър го побутна към притеснените му млади приятелчета.

— Нищо сериозно, макар че сигурно боли ужасно — прошепна на Корделия. — Сложих му инжекция синергин да се успокои. Направо е откачил заради колата, и с право.

— Мисля, че овладяхме ситуацията на първо време — прошепна в отговор тя. — Градската гвардия изпраща голям скутер да ги прибере. Надявам се до половин час да пристигнат.

Оливър кимна и погледна отново към уплашената групичка. Намръщи се строго и даде знак на Фреди да се приближи.

Фреди Хейнис много приличаше на баща си, факт, който едва ли я радваше особено, здраво румено момиче, пълничко и с гъста тъмна коса. С пъпки по лицето, но тях рано или късно щеше да ги надрасне. Корделия я беше мяркала няколко пъти и беше останала с впечатлението за самоуверено и отворено момиче, но настоящата ситуация беше достатъчно сложна да подложи на тест издръжливостта дори на зрял човек. Фреди се държеше, но Корделия долавяше вътрешното й напрежение. Оливър я гледаше и мълчеше, явно подбирайки старателно думите си. Изглежда, Фреди разчете проточилото се мълчание като лош знак и преглътна смаяно.

— Това плазмената дъга на татко ти ли е? — попита той, доста меко предвид обстоятелствата, поне според Корделия, макар Фреди да пребледня, като чу въпроса.

— Да, сър — отвърна тихо момичето.

— Той даде ли ти разрешение да изнесеш оръжието от базата?

— Каза, че никой не бива да излиза от базата невъоръжен, заради шестокраките — отговори Фреди.

Оливър остави това съмнително обяснение да увисне във въздуха, вероятно в знак, че го намира за неприемливо. Фреди се сгърчи под ироничния му поглед, отвори уста, затвори я и накрая избълва:

— Не, сър.

— Ясно.

Разпоредбите, касаещи личното оръжие на военния персонал, бяха категорични и класифицираха деянието на момичето като „противозаконно действие“, а не като случаен инцидент, и това беше допълнително усложнено от факта, че извършителката е непълнолетна. Означаваше и неприятности за Фьодор Хейнис.

— Добре, че го взех! — каза отчаяно Фреди. — Два от онези големите скатагатори се опитаха да изпълзят на островчето, но аз стрелях в пясъка и ги подплаших!

Веждите на Оливър трепнаха. Скатагаторите бяха плоски земноводни хищници, шестокраки, които обитаваха реките и понякога нападаха хора, когато миниатюрните им мозъчета биваха задействани от необходимия за това погрешен импулс. Докато сетивата им за миризма и вкус сигнализират „неподходяща плячка“, обикновено вече бе станало късно. Изстрел с плазмена дъга в мокрия пясък с придружаващата го ярка светлина и последващата експлозия от пара несъмнено би прогонил животните обратно във водата, в това Корделия не се съмняваше. Ако вместо това момичето беше стреляло на месо, ситуацията би станала неприятна — мятащото се ранено животно или трупът му бързо биха привлекли други хищници, включително още скатагатори с канибалски наклонности. Корделия се замисли над познатата дилема дали да похвалиш дете, че е постъпило правилно в ситуация, до която изобщо не е трябвало да се стига, или да му се скараш, и реши да си замълчи.

— По-добре ми дай оръжието — каза Оливър и протегна ръка. — Аз ще имам грижата да го върна на баща ти.

— Да, адмирал Джоул, сър. — Фреди разкопча кобура и предаде оръжието на имперския представител, който по закон отговаряше за него.

Без никакъв външен признак, че влиза в ролята на човек, който потулва нещата, Оливър прибра безмълвно оръжието в багажника на скутера. Корделия се чудеше дали Фреди си дава сметка каква услуга й е направена току-що. Може би татко й щеше да й го разясни по-късно. За себе си Корделия не можеше да реши дали би искала да присъства тайно на този разговор, като муха на стената или нещо такова. Когато Оливър заобиколи скутера и се върна при нея, тя му кимна мълчаливо в знак на одобрение и той също й кимна.

След минути скутерът на градската гвардия пристигна и натовари младежите. Двамата ги последваха със скутера на Оливър към града.

Фьодор Хейнис беше първият родител, който пристигна — появи се на паркинга зад главното управление на градската гвардия няма и минута след като Оливър приземи скутера на обозначеното за тази цел място. Хейнис спря наземния си автомобил до тях. Двамата мъже слязоха от превозните си средства, здрависаха се и Хейнис поздрави вицекралицата по военному.

— Каква е тая история, Оливър? — попита с тревога Хейнис. — Казаха, че децата не са пострадали. Добре ли са?

Оливър разказа накратко за случилото се, огледа се дали са сами и подаде кобура с плазмената дъга на генерала. Хейнис изруга под нос и побърза да прибере оръжието в колата си.

— По дяволите! Благодаря ти. Нямах представа, че го е взела.

— Мислех, че държиш личното си оръжие заключено.

— Да, така правех, докато момчетата бяха малки. Но мислех, че момичетата предпочитат, знам ли, кукли, да речем — каза Хейнис и стисна ядосано зъби.

— Фреди не прилича на момиче, което си играе с кукли — каза Корделия. — Не че имам някакъв опит с отглеждането на момичета. Но ако оставим настрана идиотската идея за тази екскурзия, щерка ти явно е запазила самообладание, когато нещата са излезли от контрол.

— Хм. Ще трябва да си поприказвам с нея — изсумтя Хейнис. — И да я накажа за седмица най-малко. Никакво излизане.

— Добро решение — каза Корделия.

— Да де, само дето щом не излиза, ще трябва да виси постоянно в моята квартира. — Лицето му се изкриви при мисълта как цяла седмица ще прекарва вечерите в компанията на нацупена тийнейджърка. — Как ми се иска майка й да дойде тук, честно. — Поклати глава и тръгна към задния вход на управлението.

Корделия и Оливър също влязоха в сградата. Чак сега Корделия си даде сметка, че няма причина още да е тук, освен че носеше отговорност Лон гем Навит да се прибере жив и здрав при своите хора, затова двамата с младежа се дръпнаха настрани, докато останалите родители — притеснени в по-голяма или по-малка степен — пристигаха един след друг да си приберат отрочетата. Корделия беше останала със смътното впечатление, че основната подготовка на градските гвардейци е насочена най-вече към изваждането на трупове от труднодостъпни места като вътрешността на смазани скутери или повръщащи скатагатори. Въпреки това дежурните свършиха работата си отлично, тоест успяха да вземат страха на всички замесени, вероятно с надеждата да си спестят повторна среща с тях по същия повод. Разясниха подробно на провинилите се какви официални обвинения биха могли да им бъдат отправени, но не направиха нищо конкретно по въпроса — вероятно поне отчасти защото майката на едно от момчетата беше служителка в управлението.

Точно когато гладът на Корделия започна да придобива заплашителни мащаби и тя започна да се чуди дали сетаганданският консул не е решил да даде урок на сина си, като го остави за една нощ в ареста, културният аташе лорд гем Сорен се появи със същата официална одежда и шарки по лицето, които тя помнеше от приема в градината на двореца отпреди седмица. Около него се разнасяше непознато за Корделия ухание — парфюм или алкохолно питие, но не от бараярските във всеки случай, — а физиономията му беше леко напрегната. Дежурните гвардейци отказаха да предадат младежа, когато се разбра, че Сорен не му е роднина.

Корделия побърза да се намеси и увери затруднения сержант, че като служител на консулството гем Сорен е в правото си да прибере момчето, а после се обърна с усмивка към аташето.

— Къде са лорд и лейди гем Навит, лорд гем Сорен?

— Домакини са на парти с лунна поезия в консулството, ваше височество. Есенно наблюдение в Небесната градина на Ета Сета, защото, ъъ, сега там е есен. Да, есен. Не можеха да зарежат церемонията по средата, затова изпратиха мен.

Какво означаваше това — че гем Сорен е доверено лице на консула, или че е момче за всичко, което е на разположение по всяко време на денонощието? По-скоро второто, реши Корделия, което обясняваше ароматите тип „след края на работното време“, които се разнасяха около него. Оливър трудно криеше усмивката си. Бобче №3 не възрази: младежът даже изглеждаше по-скоро облекчен, отколкото разочарован, че не е дошъл да го прибере баща му. Така или иначе, двамата си тръгнаха без повече приказки.

Вече официално беше „адски късно“, а и Корделия тепърва имаше да изчете куп доклади преди срещите си утре сутринта. Остави Оливър да я изпрати по главната улица, като се отклониха за кратко в една денонощна закусвалня, едно от малкото заведения, които още работеха в тази скучна делнична вечер. Продължиха към двореца със сандвичи в ръце. На ъгъла на пресечката, която водеше към Крац, Корделия смачка на топка хартията от сандвича, хвърли я в едно кошче за боклук и се поколеба, загледана в полуосветената фасада на репродуктивния център.

Оливър проследи погледа й и й хвърли крива усмивка.

— Искаш ли да се отбием и да видиш Аурелия?

— Имат служители нощна смяна, но часовете за посещения отдавна са приключили.

— Сигурен съм, че за теб ще направят изключение.

— Да, знам, че ще направят. Но не е редно да се натрапвам. А и още няма много за гледане, дори на увеличаващия монитор. На този етап хората приличат на мехурчета.

Оливър явно не се хвана на усмивката й. Тя ли беше толкова прозрачна, или просто той си беше Оливър?

— Въпреки това ти се иска — каза той.

— Ами… да.

Той я поведе решително наляво.

— Денят беше дълъг, а утрешният ще е същият. Можеш ли да си угодиш, не пропускай случая.

— Какво целиш? Да съм в добро настроение, за да не тормозя потиснатите си подчинени? — Тя го хвана под ръка и тръгнаха по уличката.

— Или пък го правя от егоистични подбуди.

— Ха.

Медтехникът, който отговори на позвъняването им, наистина я позна веднага и ги пусна без възражения. Провери нещо в комтаблото си и ги преведе през няколко врати до стая с нови репликатори, където им показа нейния монитор. Светлината беше приглушена, а мониторът наистина показваше нещо мъничко и мехурчесто, което приличаше на низша форма мекотело.

Оливър надничаше колебливо над рамото й.

— Толкова е странно. И удивително в същото време. — Огледа се, сякаш се питаше в кой точно фризер са прибрани за съхранение неговите бъдещи надежди, но така и не събра смелост да попита.

— Да — съгласи се тя с известна неохота.

— Усмихваш се.

— Да — призна тя със същата неохота. Усмивката й се разшири по своя воля и подпали свое отражение в очите на Оливър. Дори медтехникът, докато ги извеждаше по коридорите и заключваше входната врата след тях, се усмихна. Когато излязоха на главната улица, уморената й крачка се удължи почти до широката крачка на Оливър.

Стигнаха до портала на двореца и Корделия се извини, че го е задържала до толкова късно.

— Не очаквах, че разходката ни до Роузмонт ще се натъкне на такива усложнения. Но то май винаги така става.

— Ако очакваш усложненията, те няма да са усложнения, нали?

Тя се засмя и му пожела лека нощ.

 

 

Корделия се събуди в малките часове на нощта, както често й се случваше напоследък, и един стар спомен изплува от фрагментите на съня. Стана й смешно.

Двайсетинагодишна и нетърпелива да се гмурне в живота на голям човек. Отличничка в курса на астрономическия корпус и социално неопитна, тя най-сетне и с голямо вълнение се бе сдобила с първия си сексуален партньор. Връзката им се подновяваше спорадично, когато го позволяваха задачите им в Бетанския астрономически корпус, и стигна до своята кулминация по време на няколкомесечното пътуване, когато — декларирали официално връзката си — деляха каюта и задълженията на младши офицери. Правеха планове за бъдещето. Равни в любовта и живота, така си мислеше тя, поне докато не дойде моментът да кандидатстват за едно и също повишение.

Той щеше да отиде пръв, така решиха. Тя щеше да остане на планетата, за да се грижи за полагащите им се две деца, после щяха да се разменят. Тя кандидатства за чиновническата работа, както бяха планирали, но декларацията за съродителство и опложданията все се отлагаха, макар че вече й бяха взели яйцеклетки и се беше записала за задължителния родителски курс. Но партньорът й така и не намираше време за тези подробности, повишили го бяха до капитан на кораб и първото му пътуване чукаше на вратата. Отлагането й се стори разумно.

Всичко вървеше по план, докато той не се върна от първото си пътуване с нова жена, мичман трети ранг и ксенохимик, която не се интересуваше от деца. „Просто направихме грешка, Корделия — каза й той, сякаш поправяше пропуск в навигационната й математика. — Никой не е виновен.“

Дори ако си падаше по драматичните сцени, Корделия не би му вдигнала скандал на общественото място, което той благоразумно беше избрал за признанието си, затова го остави да се измъкне. Не че държеше да си го върне. През следващите години той направи нелоша кариера в Бетанския астрономически корпус, дори се сдоби с две деца в съродителство с партньорка, която беше доста по-ниско в йерархията както спрямо Корделия, така и спрямо жената, която я беше заместила в леглото му. Година след раздялата им Корделия получи капитанския пост на „Рене Магрит“, по-добър кораб от неговия, така че… никой не пострада, нали така?

Две пътувания по-късно Корделия беше открила тази планета и Арал, а случилото се след това беше, съвсем буквално, история.

Измяната на партньора й беше първото лично нещо, което сподели с Арал при онзи неприятен престой на Сергияр, в замяна на една от неговите истории за предателство и лицемерие, която бе значително по-кръвопролитна и страшна от нейната. Арал имаше вродена дарба за драматичното и дори към края на живота му, когато вече беше на преклонна възраст, хората несъзнателно затаяваха дъх, щом той влезеше в стаята.

Погледнато в ретроспекция, измяната на нейния бетански тъпанар се беше оказала огромна услуга. Дали беше късно да му изпрати благодарствено писмо? Зачуди се дали и нейното лице е толкова неясно в спомените му, колкото неговото — в нейните. Единственото, което й беше останало от него, беше спомен за болката, пронизала я право в сърцето. Странно, че този спомен се бе запазил толкова ясно.

Катастрофални събития бяха попречили на Арал да излекува тази нейна стара рана, ала въпреки това десетилетия по-късно се беше погрижил да остави в ръцете й средствата да го направи сама, ако реши. Но такъв беше той, дори негласните си обещания рано или късно изпълняваше с гръм и трясък.

Даде си сметка, че тези истории не би могла да сподели с Оливър, поне в момента, а може би и никога. Възможно бе той да ги изтълкува погрешно. Всъщност те не бяха от полза за никого, дори на нея, нали така? Въздъхна, прогони решително спомените и се обърна на другата страна в мрака.

 

 

На следващата сутрин Джоул влезе в кабинета си в базата и установи, че секретарката му нито е закъсняла, нито страда от махмурлук.

— Как беше партито в сетаганданското консулство снощи, лейтенант? — попита я, докато тя му правеше жертвоприношение във вид на кафе. — Научи ли нещо интересно?

— Много странно беше — каза Воринис и сбърчи с погнуса нос. — Храната… беше проблем. А после раздадоха онези неща, дето трябва да ги подушиш, но аз само се престорих, че вдишвам. — Джоул предположи, че Воринис се е водила най-вече от параноя в това си решение. — А после така нареченият ми кавалер се омете и ме остави сама. Час и половина слушах странната им поезия. А когато най-после се върна и разбра, че е пропуснал реда си да рецитира, се сдуха и вече съвсем не ставаше за компания.

Джоул овладя усмивката си.

— А. Не е по негова вина. Снощи Лон гем Навит беше прибран от градската гвардия заедно с групичка негови съученици след, ъъ… самопричинен инцидент с наземна кола и гвардейците отказаха да пуснат хлапетата, преди да са взели страха на всички родители. Гем Сорен явно е бил пратен от шефа си да прибере момчето. Не знам каква утеха е това за теб, но той определено не изглеждаше щастлив, че са го натоварили с тази задача.

— О. — Воринис примигна, докато обмисляше чутото, но все пак не попита: „Вие откъде знаете това, сър?“. Приемаше, че шефът й е всемогъщ? Но във всеки случай сякаш се поуспокои малко. — Като цяло основно ми разказваше за фамилното си дърво. Знаете ли, че има бараярска кръв? Бараярски прародител. Или по-точно прародителка.

Джоул вдигна вежди. Тази подробност я нямаше в краткото досие, което ИмпСи беше скалъпила за културния аташе, затова пък там се споменаваха двама категорично сетагандански родители от родната планета на гем Сорен, незначителна сатрапия, която се намираше от другата страна на столичния свят Ета Сета, далече от Бараяр.

— Не, не знаех. Кажи.

— Прабаба му по бащина линия била бараярска колаборационистка по време на Окупацията и заминала с мъжа си, когато сетаганданците се изтеглили. Не разбрах дали е била вор или от пролетариата, нито дали е била слугиня, любовница или нещо друго на сетаганданеца. Гем Сорен я наричаше „трета съпруга“. На мен ми прозвуча като един вид наложница.

— Хм, повече от слугиня, във всеки случай. Този статут дава на жените определени права и положение, но децата на третата съпруга със сигурност се смятат за по-нисши от братята и сестрите си, които са родени от първите съпруги. — Джоул отпи от кафето и се замисли върху следващия насочващ въпрос в този интересен разговор. — А за какви неща пита теб?

— Ами, попита дали съм яздила коне, докато съм била на Бараяр. Изглежда, смята, че всички вор яздят. Тоест винаги, като основен начин за придвижване. И се возят в карети.

— А ти… яздила ли си кон? Като спорт, разбира се. — Арал го беше научил да язди през онези отколешни провинциални уикенди във Воркосиган Сърло, макар че и двамата предпочитаха плаването. Арал се бе извинил, че е не е толкова опитен ездач като покойния си баща граф Пьотър Воркосиган, и изглежда искрено съжаляваше, че не може да осигури на Джоул този изключителен инструктор. Саймън Илян само бе промърморил: „Всяко зло за добро.“

— Не бих казала. Само един-два пъти, когато ходих на гости при едни братовчеди. Семейството ми живее в Оуест Хигат. — Имаше предвид столицата на окръг Воринис, която като повечето подобни градове беше голям политически и търговски център. — Баща ми работи в окръжното пътно управление, предимно с контролните системи на скутерния трафик. Докато още бил в службите, отговарял за орбиталния и въздушния трафик, затова след пенсионирането си продължи в пътното управление. Микос ми се стори, знам ли, разочарован, когато му казах това.

— Какво, да не би нашият гем лорд да търси романтика в историята?

— Ами, и това обяснение е възможно — отстъпи тя.

— А какво е другото?

— Че е глупак? — каза тя с въпросителна интонация и колеблив тон.

— Хм — въздържа се от мнение Джоул. Рано беше за мнения. — Питам се дали тази му връзка с Бараяр е станала причина началниците му да изберат него за длъжност в консулството тук. Или той е настоял да го пратят на свят от Бараярската империя, за да проучи корените си?

— Ами… толкова далече не стигнахме.

— Питам се също дали това е причината един гем на неговата възраст и с лордски статут да се озове в цивилните служби. Дали малкото бараярско петно във фамилната му генетика не го е дисквалифицирало от надпреварата за военното братство?

— И за това не сме говорили. Чудя се… май не трябваше да съм толкова рязка с него. — Свъси вежди, обзета от нови колебания. — Може би и аз трябва да го поканя. Да му дам още един шанс.

Джоул вдигна небрежно рамене.

— Нещо безобидно на чист въздух? Може би. Така той ще има възможност да коригира грешките и пропуските си, без ти да се ангажираш с каквито и да било… ангажименти. — Само да не е среднощен лов на вампирски балони, въпреки шанса да се демонстрира бараярската страст към стрелбата и фойерверките; нямаше нужда от още един горски пожар. Потисна импулса си да сподели номера на Корделия с лазерните показалки. Макар че самият той би си платил да види как вицекралицата прилага тази техника лично.

Веждите на Воринис се събраха.

— Ще трябва да си помисля, сър.

Чашата му за кафе вече бе празна: знак, че е време да събере папките с дневния ред и да се заеме с поредното заседание за доставката на материали. Джоул погледна през прозореца към обляната от слънцето пробуждаща се база и се запита как младежките му мечти за военна слава са се сринали до това. От друга страна, не беше изключено настоящите му скучни занимания мълчаливо да обслужват някое бъдещо хлапе с героичен уклон и благосклонна съдба, което ще извърши геройството си и ще се покрие със слава, без трескаво да се пита: „Къде да кацна, мамка му?“ Мда, невидимите победи.

„Арал — помисли си той — би ме разбрал отлично.“

 

 

Когато Корделия го потърси по комтаблото в кабинета му, следобедът вече преваляше. Джоул натисна бутона, който сигнализираше на лейтенант Воринис в приемната да не го прекъсва, после се облегна в стола си. Лицето на Корделия върху видплочата беше спокойно, но устните й бяха стиснати.

— Какво става, ваше височество?

— Пак неприятности. Получих предварителния доклад на моите хора за твоите приятелчета от „Плас-Дан“.

— О? Има ли нещо, което да използвам?

— Едва ли. Успели са да проследят… как да го нарека, биографията на твоята смес. Миналата година е изработена по поръчка, отменена по средата на производствения цикъл, когато клиентът се пренасочил към по-евтин продукт. „Плас-Дан“ направили опит да наложат изпълнението на договора, но безуспешно. Така материалът останал на съхранение в претъпканите им складове, докато някой гений не се сетил, че може да си реши проблема, като го пробута на вас. Според тях не са направили нищо нередно. Или най-малкото — уви — нищо, което да се атакува по съдебен път. Това също го проверихме.

Джоул се намръщи.

— Знам, нашата проверка показа същото. Вярно е, че доставчиците пробутват на военните си клиенти некачествени материали на завишени цени, откакто има армии, признавам. И все пак е глупаво да тръгват срещу нас.

— Да, като се има предвид, че двамата с теб представляваме най-големите клиенти на тази планета. В дългосрочен план можем да им докараме доста неприятности. Наистина късогледо решение от тяхна страна.

— Може да сме най-големите, но това още не означава, че сме най-изгодните. Оставам с впечатлението, че сред цивилните предприемачи има немалко, които са не само склонни, но и способни да предложат по-висока цена от нашата. Ако цялото производство на „Плас-Дан“ е обвързано с нашите поръчки, които са големи като количество, но с малка печалба за компанията, това не ми се вижда много далновидно. — Поколеба се. — Започвам да се чудя дали целта им не е да саботират преместването в Гридград. Или поне да го отложат.

Корделия потупа замислено устните си с пръст.

— Какво биха спечелили от едно отлагане?

— Пристигането на нов, по-отстъпчив вицекрал?

— Хм. Да, но аз не съм обсъждала плановете си за оттегляне с друг освен с теб. Не виждам защо някой би го включил в дневния си ред.

Това беше… ласкателно. Както и стряскащо в известна степен.

— Още не си казала на Грегор? И на Майлс?

— Грегор ще е следващият, когото ще уведомя. Изчаквах Аурелия да навлезе успешно във втория си месец. Това би му осигурило предостатъчно време — цели осем месеца — да се огледа за мой заместник. Или дори по-дълго — в двореца има място за едно бебе, но наистина бих искала да се махна оттам, преди да се появи първата й сестра. Нали не смяташ, че Грегор ще изпрати някой идиот? Някой политически неудобен идиот, когото иска да разкара от Ворбар Султана? Макар че изборът му наистина ще е труден — ще трябва да намери човек, който хем да е способен, хем да иска да дойде тук.

Джоул се усмихна, макар че представата как му се налага да работи с друг цивилен ръководител, а не с Корделия, зейна в краката му като гигантска дупка. Досега не се беше замислял сериозно за този аспект на нещата.

— Мисля, че ще ти е по-трудно да прехвърлиш задълженията си на нов човек, отколкото си го представяш. Свикнала си да управляваш тук почти еднолично, с минимум императорска намеса. Знам например, че императорският съветник на Комар е под постоянното наблюдение на Грегор.

— Е, Комар си е Комар. — Тя сви рамене. — Така или иначе, деветмесечният срок, който съм си задала, може да се удължи. Колкото да вкарам в пътя новия вицекрал, преди да си плюя на петите и да избягам.

Исторически погледнато, помисли си Джоул, подобни смени в управлението рядко имаха преходен период: старият ръководител предаваше управлението в ръцете на новия с официална церемония, и толкова. И за това си имаше основателни причини.

— Може и да не се наложи. Щом ще си на планетата, новият винаги може да те потърси за съвет по комтаблото. Можеш да избягаш, но не можеш да се скриеш.

Устните й се присвиха гнусливо.

— Не се бях замисляла за това. О, боже, дали пак ще ме търсят за речи?

Той се изкашля, за да скрие смеха си.

— Вероятно. Просто трябва да си по-твърда, Корделия, и да отказваш, това е.

— По цял ден отказвам на всички. И това никак, ама никак не им харесва.

— Вярно е, че си на нож с голяма част от инвестиционните средства и енергия в Карийнбург. За никого не е тайна какви са дългосрочните ти планове за това място.

Тя прокара ръце през косата си.

— Коя част от „хайде да не разполагаме планетарната столица до активен вулкан“ им е толкова трудно да разберат? Този район трябва да бъде превърнат в естествен резерват. Добре де, може и в исторически парк на някакъв по-късен етап. И тогава, когато онази проклета планина избухне, ще убие десетки или стотици, а не милиони.

— Винаги съм приемал аргументите ти — опита се да я успокои той. — Охотно ще преместя планетарния щаб на имперската служба с всички икономически ползи, които това преместване ще донесе на новата база… когато тя бъде построена. Цел, която трудно ще постигнем в някакви нормални срокове, ако плащаме на завишени цени още преди да сме направили първата копка. — По дяволите, та те все още строяха Гридград. „Липсваща инфраструктура“ беше меко казано.

Корделия сбърчи колебливо нос.

— Този неочакван разход ще се окаже ли фатален?

— Ами… по-скоро не. Бихме могли да издържим и доста по-тежки удари, но ако продължаваме така, неизбежно ще се издъним. Убеден съм, че и „Плас-Дан“ го знаят не по-зле от нас. Именно тази подла пресметливост в действията им ме вбесява.

— Няма ли начин да използвате материалите за някой по-ранен проект? Така че да оползотворите поне част от закупеното. Или да изтеглите напред първата копка? — Изсумтя като някоя пестелива домакиня. — Не може ли да започнете със строежа на пистата още сега?

— Де да можеше. Не става въпрос само за материали, а и за работна ръка.

— Имаш цяла армия. Нещо като армия.

— И ще я използваме, но неквалифицираната или квалифицираната за нещо друго работна ръка е в голяма степен безполезна. Пак ще ни трябват опитни специалисти, които да ги ръководят и да обучат бригадите, така че да не се изпотрепят с оборудването. Както се казва: „Ако мислиш, че сигурността на работното място е скъпа, пробвай да изчислиш обезщетението при злополука.“ А и строежът е огромен, истинска мозайка от многобройни парченца, която трябва да се подреди в строго определен ред, и ако липсва парченце или човек от ключово значение, целият процес спира. — Той сви замислено устни. — От друга страна, този проект, макар и мащабен, е сравнително лесен за изпълнение, в лесна среда. Като си помисля, че по-голямата част от кариерата си съм прекарал на скокови кораби, поверявайки им живота си… На тях и на техните производители. Добре че тогава не знаех каквото знам сега. Щях да се парализирам от ужас.

Това му спечели смях от нейна страна.

— Цяла империя, изградена на най-ниската предложена цена? Това май обяснява доста. — Корделия въздъхна. — Съжалявам, че не мога да ти помогна повече. Ако ми хрумне нещо гениално, ще те уведомя. — Махна му и прекъсна връзката.

Джоул въздъхна. Почти се беше надявал на някакъв гениален зъл план, с който да надхитрят опонента. Но понякога се оказваше невъзможно да извадиш коз срещу обикновената глупост. Дори с героични средства.

Отвори календара си да впише бележка, погледът му попадна върху една позната дата през идната седмица и сърцето му се сви вледенено. „Ще станат три години?“ Корделия несъмнено си бе дала сметка за наближаващата годишнина, нищо че не го бе споменала на глас. Доколкото му беше известно, нямаше планирани публични церемонии, които да отбележат датата, и слава богу. На първата годишнина от смъртта на Арал имаше заупокойна церемония и реч, на които той бе присъствал като опора на овдовялата вицекралица, но така и не бяха имали възможност да се напият заедно след това. Предната година датата ги беше сварила на различни места — той беше на планирана инспекция на военните скокови станции по маршрута към Ескобар, а тя беше тук, на планетата, и се занимаваше с поредната колониална криза. С други думи, така и не се бе създала традиция помежду им във връзка с тази дата, било то публична или лична. „Това ни дава свобода, нали?“

Дали пък да не я покани на плаване?… „Не.“ Не и на тази дата. Искаше да е в ден, когато забравата ще е възможна. Този уикенд? Или ще е твърде близо до годишнината?

„И какво по-точно имаш предвид под плаване, Оливър?“ Половината му уста направи опит да се усмихне. Както вече бяха установили експериментално, сексът за утеха не носеше утеха, тъкмо напротив — беше ги потиснал до степен на раздяла. И при всичките изключителни преживявания — твърде редки, ако го питаха сега, — които бяха споделили с Арал (и с какво нечестиво стиковане на графиците бяха свързани те!), макар и споделяйки Арал, бяха ли всъщност правили любов един с друг? Беше ли дала Корделия какъвто и да било знак, че желае това? И онази странна, неизречена и може би несъзнателна дистанцираност, която Джоул винаги бе усещал в отношението й към него, дори в най-интимните моменти, заради кого беше тя — заради нея, заради него или заради него?

И ако сега събереше смелост да поиска още, щеше ли това да подложи отколешното им приятелство на тест или на смърт? Устните му трепнаха. Не, това беше твърде мелодраматично за неговата пряма и приземена Корделия, нали така? Просто щеше да каже „не“ или по-вероятно „не, благодаря“, а ако късметът съвсем му изневери, да приложи спрямо наранената му гордост един от прословутите си психологически студени компреси в бетански стил. Джоул не преценяваше риска според степента на опасност, а според значимостта на облога.

Посегна към комтаблото си и отвори файла с контакти. На този адрес не беше писал от няколко години, но ето че още фигурираше в списъка… пръстите му се задвижиха сякаш по собствена воля, спокойните, уверени фрази се подреждаха без усилие, сякаш изстиналото му сърце не се беше качило в гърлото.

„Здравейте, сержант Пени. Малката хижа и лодките под наем още ли са на разположение? Ако е така, бих искал да направя резервация за този уикенд, защото ще имам специален гост…“