Лоис Макмастър Бюджолд
Джентълмен Джоул и Червената кралица (16)

16.

Трополенето на огнени капки се разреди и Джоул вдигна предпазливо глава да се огледа. Примигна, заслепен от калейдоскопната комбинация от неонови петна и парчета радиали, които догаряха по земята в жълто-червената гама. Няколко последни пихтиести парчета пльоснаха край тях — от онези радиали, които взривната вълна беше запратила нагоре, увеличавайки пътя им надолу, а с него и времето и инерцията на падане.

Близнаците се размърдаха в хватката му, но той ги стисна по-силно, обърнал глава към отреденото за фойерверките място в другия край на поляната. „Мили боже!“ Адреналинов приток на чист ужас, какъвто бе изпитвал само няколко пъти в живота си, се разля по цялото му тяло и той замръзна неподвижен. Не можеше да реши дали да хукне, повлякъл децата, или да ги хвърли на земята и да се метне отгоре им. След секунда замъгленият му поглед се проясни достатъчно да различи, че трескавата активност в другия край на поляната не е от хора, които се разбягват панически във всички посоки, а просто фигури, които се стичат с пожарогасители да противодействат на неочакваната небесна атака. Пламтящият дъжд не беше стигнал до фойерверките. Всъщност Джоул се бе оказал в центъра му, но в този момент беше готов да благодари на бога за това.

А после болката нададе вой; пръски от огън по целия му гръб, сякаш е бил нападнат от ескадрон разлютени оси, от най-лютия вид, създаван някога в биоинженерните лаборатории. „Сетагандански оси щурмоваци!“ Мисълта се пръкна в главата му и му се стори толкова смешна, че цялото му тяло се разтресе от смях. Алекс и Хелън най-сетне се измъкнаха от отпуснатата му хватка и го зяпнаха разтревожено. Той също ги погледна и се отпусна — не пищяха, значи бе успял да ги опази.

Хора, които не бяха пострадали от огнените сополи, тичаха към зоната на поражението; пострадалите също тичаха, но без посока. Виковете на болка се смесиха с далечни аплодисменти и сякаш всички присъстващи се отправиха към поляната — мнозина, намирали се далеч от рояка, така и не бяха разбрали какво е станало, а просто бяха сметнали, че фойерверките са започнали предсрочно.

Първа пристигна сержант Кацарос, прибираше зашеметителя си в кобура. Джоул се сети, че май я бе видял да стреля напразно с него във въздуха. Ако беше въоръжена с плазмена дъга, този план можеше и да проработи — горящите фрагменти щяха да станат на пепел, преди да са стигнали до земята. „Правилен рефлекс, неподходящо оръжие“ — натрапи извода си обърканият му мозък. Той автоматично огледа сержанта за изгаряния, но не видя нищо притеснително.

— Сър, ранен сте! — извика Кацарос.

— Няма страшно, лейтенант — бодро заяви Джоул. — Врагът и слон не можа да уцели от това разсто… — И се преви на две от смях. Тази му реакция не успокои нито сержанта, нито близнаците, които се отдръпнаха назад точно когато баба им се появи в галоп. Толкова беше тъжно, че хората не разбираха шегите му. Корделия със сигурност ги разбираше… Опита се да повтори шегата, но оплете конците и изречението увисна недовършено. Успя да добави: — За бога, гледай къде стъпваш с тези сандали.

Тя го стисна за раменете, като внимаваше да не докосне раните, и обърна лицето му към себе си… о, добре, нямаше изгаряния нито по косата, нито по лицето й…

— Оливър, в шок ли си?

Той примижа, обмисляйки сериозно въпроса. Ръцете му трепереха, стомахът му се беше свил на топка. Симптоми, един офицер трябва добре да познава симптомите…

— Май да?… — „Ох.“ Разсмя се отново, смехът бързо премина в кискане, което той се опита да преглътне, защото дори в неговите уши звучеше притеснително.

— Заведете го в лазарета — нареди Корделия на някого.

Джоул нямаше и грам желание да протестира. Махна на близнаците да идат при баба си, напълно излишно, тъй като те вече се бяха лепнали за нея, и се остави в ръцете на медтехниците, които го поведоха през поляната.

Замисли се за резултата. „Сергияр — едно, Оливър… всичко.“

„Значи това било богоявлението. Нямах представа, че е толкова болезнено…“

 

 

След един от най-вбесяващите часове в живота си Корделия най-после стигна до шатрата на походния лазарет. Майлс накуцваше на крачка зад нея. Екатерин го бе пратила при тях и той бе стигнал до поляната навреме да види последствията от експлозията на радиалите, но, слава богу, не и да я изпита на гърба си. Заел се бе с разтрепераните близнаци, докато Корделия обикаляше зоната на поражение да въведе някакъв ред. Завел ги бе при майка им и беше цъфнал отново.

В приемната зона на медицинската шатра хаосът вече бе сведен до приемливи нива. Корделия поиска да види Оливър, но вместо това я заведоха при лекаря му, специалист по изгарянията с полковнишки чин, когото тя не изяде с парцалите само защото човекът благоразумно и без бавене я въведе в лазарета. Трябваше да признае едно на службите — колкото и безпомощни да бяха в някои отношения, в гинекологията например, в травматологията нямаха равни.

— За щастие, бяхме добре подготвени да третираме изгаряния — уведоми я той с малко прекалено широка усмивка. — Поозорихме се, когато ни докараха двайсет души наведнъж, но държа да отбележа, че адмиралът не получи специално отношение заради чина си. Насам.

Не беше точно самостоятелна стая, но поне беше отделена с брезент от общото помещение. Медицинските монитори и една стойка за венозни вливания с празна банка бяха избутани настрани, заедно с кош, пълен със страховито количество окървавени превръзки. Оливър, гол до кръста, лежеше по корем на медицинска маса, отпуснал глава на сплетените си пръсти. Надигна глава и се усмихна.

— А, ето ви и вас.

— Много ли боли?

— Вече не. Лекарствата подействаха. — Усмивката му се разшири. Предвид контекста, в нея нямаше нищо утешително.

Майлс заобиколи да погледне гърба му и подсвирна.

— Как изглежда? — попита Оливър и се опита да извие глава, безуспешно. — Тук няма огледала.

— Приличаш на тежко болен леопард — каза Майлс, откровен както винаги. След кратко замисляне добави: — Или на крастава жаба.

— Това сигурно е от мазилото против изгаряния — каза Оливър. — Може би.

— Както и от кървавите мехури. Но са успели да махнат парченцата радиали. Не знам как, но са се справили.

— С цената на много болка от моя страна. Два часа си играха с медицински инструменти зад гърба ми и с някакъв студен мехлем.

„Двайсет минути“ — изрече без глас лекарят към Корделия.

— Мда — тихо каза Майлс. — Задължен съм ти, Оливър. Ако не беше ти, тези изгаряния щяха да са по Алекс и Хелън.

Оливър сви рамене.

— Ти би направил същото.

— Не — простичко каза Майлс. — Не бих могъл. Много съм нисък. Но със сигурност бих се опитал.

— Дойдох да те питам за нещо — обърна се Корделия към Оливър, — но ти си под влиянието на обезболяващи, така че… — Обърна се към лекаря. — Отложиха фойерверките заради него. Пратиха ме да проверя дали ще може да присъства.

Оливър надигна отново глава.

— Макар че в момента ми призлява при мисълта за фойерверки, истината е, че ги очаквах с нетърпение.

— Ако смяташ, че ще издържиш седнал един час, това определено ще повдигне духа на хората. В момента цари… е, не точно паника, но всички са силно разтревожени за състоянието ти. — Тревога, която тя споделяше напълно. А и категорично не биваше да плъзнат слухове, че е мъртъв. Крайно преувеличени слухове, разбира се, но тя знаеше, че за слуховете това никога не е пречка.

Оливър вдигна вежди.

— Това е трогателно всъщност. Макар че може би просто си чакат фойерверките. Нали за тях са дошли.

Влезе медтехник с още превръзки и полковникът побърза да се намеси:

— Хайде първо да довършим обработката на изгарянията.

С общи усилия двамата нагласиха проникващата тънка мембрана и защитната марля върху гърба му с добавка върху врата. Корделия помогна на Оливър да седне. Краката му, по чорапи, увиснаха от високата маса. Оливър примижа замаяно.

Лекарят се намръщи.

— Макар че бих предпочел да го приемем за наблюдение във военната болница, на този етап направихме всичко възможно за раните му. При толкова дълбоки изгаряния и при такъв процент на пораженията състоянието ви е сериозно и ако не се отнесете подобаващо, без колебание ще намаля обезболяващите.

Оливър се ухили.

— Ами, сложете ме да поседя на пейка за час, но не на стол с облегалка, благодаря, после ме откарайте в хубавия ми тих апартамент с луксозната въздушна кола на вицекралицата. Няма проблем.

— Мислех да те взема в двореца — каза Корделия. — Имам отличен лекар на повикване, който от седмици се занимава само с ожулени колене, както и малка частна клиника с нужното оборудване. А и не мисля, че трябва да оставаш сам тази нощ.

— Съгласен съм — кимна лекарят. Отправи й специална одобрителна усмивка, която Корделия си преведе без затруднение, а именно: „Разбира се, нека сложим този пациент в ръцете на единствения човек с по-висок чин от неговия.“

— Исках да се прибера в апартамента си, за да… не. — Оливър обърна глава и се намръщи на Майлс. — Първо трябва да говоря с теб. По-късно. Довечера. Това може и да свърши работа.

— О? — Майлс погледна въпросително към Корделия, която само сви рамене. „Нямам представа за какво говори.“

Ризата на Оливър беше съсипана и мина известно време, докато намерят алтернатива — „Няма да изляза навън с една от онези проклети болнични нощници, дето се развяват на гърба!“. Откриха я в лицето на лекарска престилка, широка и чиста. Фактът, че синият й цвят подчертаваше синьото на леко замаяните му очи, беше наблюдение, което Корделия запази за себе си. Майлс коленичи да му помогне с обувките — Оливър, с усмивка, му позволи да го обуе, след като сам направи неуспешен опит да се наведе за тази цел.

— Най-малко пет дни отпуск по болест — каза твърдо лекарят, — и никакво пътуване със совалка, докато лично не ви разреша, ясно? Сър. — След порой от подробни инструкции относно приема на течности и електролити и в какъв случай да го търси по личната му линия, и след като благоразумно копира цялата документация до амбулаторията в двореца и комуникатора на Корделия, лекарят най-после го изписа на отговорност на вицекралицата.

Аплодисментите и радостните викове, докато вървяха към определената им ложа, бяха знак, че Корделия правилно е преценила настроението и нуждите на тълпата. Ръкоплясканията и виковете станаха още по-бурни, когато Екатерин, чакаща с неспокойните деца, стана и целуна Оливър по бузата. За да не останат по-назад, и останалите момичета Воркосиган последваха примера й, включително Симон — „Виж ти, внучките ми имат добър вкус, да се надяваме, че ще оцелее и след пубертета“, — като Хелън беше последна и целуна спасителя си малко срамежливо. Засрамен на свой ред, Оливър махна с ръка за благодарност и седна.

— Ти си герой — каза му Екатерин. — За мен си истински герой.

Оливър обходи с поглед поляната.

— Подозирам, че съм изглеждал доста глупаво.

— Е, за този си рожден ден ще има да разказваш… — въздъхна Корделия.

Оливър се позасмя.

— Мда. Белезите ще избледнеят с времето.

Ръката на Корделия посегна скришно между тях и стисна неговата; той й отвърна със същото. А после първият съсък, бумтеж и блясък сложиха началото на огненото представление и удавиха думите и нуждата от тях.

 

 

Майлс дойде при Джоул в тъмната градина. Носеше бутилка сайдер, за която Оливър го беше помолил, и литър течни електролити по своя инициатива. Джоул не отказа нито едното, нито другото. Остави шишетата на малката маса и махна към плетения стол.

— Настанявай се.

Самият той седеше на пейката, доста твърда под задника му, но затова пък без облегалка.

Градината тънеше в мрак, незнайни растения надвисваха над пъстрите светлинки, обточващи алеите, въздухът беше хладен и мек след дневната жега. Тиха органична нощна музика от дребните създания, които дебнеха невидими — Сергияр на друго ниво, — надвиваше далечните човешки шумове и разсеяните светлинки на града. Майлс седна — лицето му бе смътно очертано от градинските лампички, червени, зелени и сини — и остави бастуна си настрана. Стойката му беше отпусната, но очите му бяха повече от будни. Най-добрият следовател на императора, изправен, без да подозира, пред един от най-охотните информатори в своята кариера.

Макар че охотата, разбира се, още не означаваше, че информаторът ще се предаде без бой.

Джоул прикри последния си пристъп на колебание с щедра глътка от сайдера, отпи послушно и от електролитния разтвор — отврат! — после побърза да отмие неприятния вкус с още една щедра глътка от сайдера. Може би малко джин би подобрил нещата, по примера на старите земяни, които подслаждали по този начин горчивия хинин? Не, този експеримент можеше да почака. Обезболяващите още действаха, но на някакво дълбоко ниво тялото му знаеше колко сериозно е пострадало и сътрудничеше с неохота на командния център. По-добре да приключи с това без бавене.

Майлс отпи от собствената си напитка — предвид късния час коктейлът му навярно беше забъркан от Фрида, тоест не съдържаше алкохол — и реши да му помогне. Или просто и той искаше да си ляга.

— Е, ъъ… за какво искаше да говорим?

— За много неща. Твърде много може би. За миналото. За настоящето. За бъдещето…

— Да, изчерпателно звучи. — Майлс кривна глава. — Нека позная. Събираш кураж да ми кажеш, че майка ми ти е предложила яйцеклетки. Което е крайно необичаен подкуп, но майка ми си е такава. Прав ли съм?

— Дааа… не. И да, и не. Не точно. По-сложно е.

— Хората постоянно го правят, между другото. Казват, че нещо е сложно, а после не казват какво е. И това адски ме вбесява. Иде ми да хапя. — Предвид че си седеше спокойно на стола, Джоул реши, че думите му са празна заплаха.

Откъде да започне? „От където и да е. Почни отнякъде и кълбото само ще се разплете.“

— Знаеш, че баща ти беше бисексуален, нали?

Леко повдигане на веждите.

— С годините отношението ми към този въпрос претърпя промяна нееднократно. Струва ми се, че вече съм свикнал с тази мисъл. Донякъде.

— Е. — Джоул си пое дъх. — Аз също съм такъв.

Доста по-дълга пауза. Когато отново проговори, в гласа му се усещаше предпазлива ирония:

— И откога майка ми има този съмнителен фетиш към бисексуални бараярски адмирали? Мисля, че дори бетанците не дават обица като награда за този вид отклонение.

Джоул се разсмя.

— Сигурно. Бисексуалната част не е проблем за тях. Виж, онова за бараярските адмирали като нищо би й докарало задължителна терапия.

— Това… това всъщност може да не се окаже шегата, за която го мислиш. Ако част от онова, което ми е разказвала за бягството си от Бета след Ескобарската война, е вярно.

И Джоул бе чувал това-онова по въпроса… Непременно трябваше да разпита Корделия за пълната версия, но в друг, по-спокоен момент.

— За да отговоря на въпроса ти, започнало е при първата й среща с баща ти.

— И сега се опитва да си събере пълната колекция, или какво?

— Не знам да има други. Но мен определено ме събра. — Още сайдер. Още електролити. Още сайдер. Още кислород.

— Но Арал ме събра пръв.

Още мълчание. Реакцията на Майлс го притесни. Истинската му реакция, която не стигаше до повърхността. Прибягваше към старите си професионални умения, така ли? Но после Майлс попита:

— Преди колко време?

— Ти как мислиш? — Защото никога не е излишно да направиш кръстосана проверка… или пък просто го водеше самоубийствено любопитство?

Майлс вирна брадичка.

— Докато беше министър-председател, предполагам. Трябва да е било… доста рисковано. Илян зна… да, естествено, че Илян е знаел. Кой друг? Знам само, че аз не знаех нищо по въпроса.

— Доста хора всъщност. Не беше точно тайна, просто се опитвахме да бъдем дискретни. Но по онова време ти рядко се връщаше на Бараяр.

— А когато се връщах, ти по правило ме избягваше. — Майлс смръщи вежди. — За което си давам сметка чак сега. Хм. Логично всъщност.

— Не се вини. При половината си престои на Бараяр ти реално беше в отпуск по болест, при това по сериозни причини, а това рядко заостря вниманието към външни неща.

Майлс вдигна чашата си за тост. Не беше ясно защо го прави.

— Е, а когато майка ми те „събра“ за пръв път?

— Какви подробности искаш да научиш?

— Ами… минимални. Само колкото да разбера.

— Малко след като последвах Арал на Сергияр. Започна като подарък за рождения му ден през първата му година тук.

— А, да, можеш да спреш дотук. — Пресуши чашата си. — Между другото, бетанците имат обица за това.

— Майка ти изтъкваше същото. Нееднократно.

— Изобщо не се съмнявам. Двайсет години. По дяволите. Това не е флирт, това си е проклет брак. Ти нали си даваш сметка за това, Оливър?

— Мисля, че към края всички го разбирахме. Докато смъртта не ни… — Не довърши. Отпи голяма глътка да отпусне стегнатото си гърло. В шишето не остана почти нищо.

— И премина през целия онзи цирк на държавното погребение, без да се издадеш. Командваше кортежа… ужас. — Беше ред на Майлс да остави изречението си недовършено. — Почти не те забелязах на погребението. Аз… съжалявам.

— Всички бяхме в шок. Не беше време да мислим за личните си чувства.

Майлс кимна отсечено.

— И онова е продължило? До ден-днешен? Тройката е станала двойка?

— Всъщност не. Имаше тригодишна пауза. Бяхме… загубили пътя си. Когато подновихме връзката, тя почиваше на съвсем нова основа.

— Разбирам. Май. — Намръщи се. — Макар че не разбирам защо е трябвало да спирате.

— Скръбта прави странни неща с хората. Бяхме и страшно заети професионално. И… може би ни е трябвало време да се променим, преди да започнем на чисто. Трудно е да се обясни. Но за нас е логично.

— Щом казваш.

— Така. Да се върнем на яйцеклетките.

— О. Значи наистина има яйцеклетки?

— „Не точно“ би било правилният отговор, макар че ако искаш технически подробности, ще трябва да се обърнеш към доктор Тан от репродуктивния център. След като шестте момичета на Корделия били… — „стартирани? заченати?…“ — създадени, останали шепа безядрени яйцеклетки. Които тя ми предложи заедно с гаметите на Арал. За генетична кръстоска. Посъветва ме да избера синове по причини от правно естество.

Майлс си пое продължително въздух.

— Добре. За това не бих се сетил, признавам. — После добави, през зъби: — Майка ми…

След миг продължи:

— И за това ли е цялата тази история? Опитваш се да решиш дали да приемеш предложението й?

— Не, това вече е решено. Три мъжки ембриона чакат във фризера на клиниката с моето име на епруветките. От няколко месеца. Моите синове. Твои братя.

Майлс издаде нечленоразделен звук, после прокара ръце през косата си, както правеше Корделия, когато е ядосана или притеснена. Изправи гръб и погледна Джоул в очите.

— И сега искаш от мен да гласувам с „да“? Или да наложа вето?

— Нито едното, нито другото — каза Джоул и сам се изненада от решителността в гласа си. — Уведомявам те за действията си, защото… — Не довърши. „Опитам се да постъпя правилно. Или най-малкото да споделя с трети човек.“ — Наблюдавам те, откакто беше на двайсет. Не постоянно, разбира се, а на интервали, като албум със снимки. Ти измина много дълъг път оттогава.

Майлс махна рязко с ръка, сякаш с първоначалното намерение да отрече, което се преля в неохотно съгласие.

— Корделия и Арал отгледаха добър човек, което само по себе си е окуражаващо.

— Винаги съм смятал, че сам съм си автор. Но по онова време бях млад и глупав, следователно — самонадеян. В своя защита ще кажа, че оттогава съм поумнял.

— Да, беше интересно да гледам как се превръщаш в баща. Щом ти можеш да го направиш…

— Всеки може? — довърши вместо него Майлс.

— Щях да кажа, че може би и аз ще мога — поправи го Джоул.

— Това е защото си безкрайно дипломатичен. Или защото никога не позволяваш егото ти да застане между теб и целите ти, не знам. Страховита черта на характера, между другото.

— Така или иначе, резултатите са впечатляващи. Имаш прекрасни деца, Майлс.

— И аз така мисля, но не знам дали е благодарение на мен или въпреки мен. Едно мога да ти кажа обаче — заслугата не е моя. Хората грешат за това. Не родителите правят децата, а децата правят родителите. Оформят поведението ни още с първия си писък. Променят ни така, че да паснем на нуждите им. Понякога това е доста болезнен процес.

Джоул вдигна вежди.

— Не го бях поглеждал от този ъгъл. — Тази представа му се струваше обнадеждаваща по странен начин.

— По-добре ми повярвай. През целия си живот съм се учил в движение, така че защо и с родителството да е различно? — Поколеба се, после добави: — Ако може да се съди по стореното от теб днес, имаш правилните рефлекси като за начало.

Ред беше на Джоул да кривне глава. Понечи да започне с „ако“, но този съюз вече не беше актуален.

— Когато децата ми се родят, не искам да бъдат откъснати от роднините си заради ненужни мълчания. — След миг се поправи: — Децата на Арал. Макар че той така и не можа да гласува „за“ или „против“.

— Напротив, гласувал е, при това изрично, поне що се отнася до майка ми. Сега разбирам защо онази клауза в завещанието му беше толкова подробна и ясна. Направо чувах гласа му през юридическата терминология.

— Освен това… ако е ясно, че ти ги приемаш, и другите хора ще ги приемат по-лесно. — Е, може би не всички, но достатъчно като за начало, както Майлс се бе изразил.

Майлс мълчеше, обмисляше думите му.

— А ако не го направя, това няма да промени решението ти?

— Няма.

— Но ще натъжи майка ми — въздъхна Майлс.

— И мен. — И не само заради Корделия, осъзна внезапно Джоул.

— Хм.

Джоул допи с гримаса електролитите. Действието на обезболяващите започваше да отслабва.

— Значи, ъъ… — каза Майлс. Впи хладно проницателен поглед в Джоул. — И как се връзва всичко това с връщането ти във Ворбар Султана, за да поемеш отдел Операции? Не ми го е казала майка ми — побърза да добави. — Тя запази тайната ти. Сам се досетих. Което много я ядоса, между другото.

— Ха. Това е единственото лесно нещо в цялата история. Няма да приема.

Очите на Майлс се разшириха.

— И кога го реши?

— Преди около четири часа.

Майлс сбърчи нос.

— Ако майка ми е знаела, че това ще е достатъчно, несъмнено би… знам ли, би подпалила нещо и би го метнала по теб.

Джоул се разсмя въпреки болката.

— Мога да си го представя. Макар че решението ми не беше пряко свързано със… Просто тази сутрин още не знаех какво ще правя, а сега вече знам. — След миг добави: — Предпочитам сам да го съобщя на Корделия, между другото. Ако нямаш нищо против. Преди това трябва да се погрижа за някои неща.

Майлс махна, в знак че разбира.

— Ти си знаеш. — После добави: — На Екатерин може ли да кажа? Защото, ако не може, главата ми ще експлодира.

— Достатъчно експлозии видяхме за един ден. Кажи й. Но я предупреди да си мълчи. Не е тайна, просто да бъде дискретна. Няма да прехвърля децата в репликаторите, преди да помогна на Корделия с преместването на столицата и базата. Ще изчакам да си подаде оставката като вицекралица. А ако не изникне нещо спешно, и аз ще си подам оставката по същото време.

— А другите хора във Ворбар Султана? Ключовите хора, имам предвид, не прессъобщение.

— Е, това оставям на теб, графе. Ти трябва да живееш там, не аз. — „И слава богу.“ Запита се каква ли част от разговора им Майлс ще предаде на Десплейнс. Чудесно бе, че няма нужда да му пука.

Майлс се почеса по носа.

— А… Грегор знае ли за всичко това?

— Мисля, че майка ти му е изпратила подробно съобщение, да.

— Включително и за твоята част от нещата?

— Да.

— Мамка му…

Джоул не беше сигурен дали ругатнята е общ коментар на ситуацията, или има конкретен адресат.

Майлс продължи жално:

— И щом е знаел, тогава защо, макар и неизрично, ме прати тук да разследвам?

— Обикновено защо те праща да разследваш нещо?

— За да се заровя надълбоко. Да разбера какво става. Да оправя каквото мога. И да докладвам.

— Това отговаря ли на въпроса ти?

— Тоя реторичен номер си го копирал от майка ми — изръмжа Майлс.

— Свърши ли работа?

— Да.

— Добре тогава.

Майлс се облегна назад, преметна крак връз крак и забарабани с пръсти по страничните облегалки на стола. Вдигна поглед.

— И как, ъъ… ще ги кръстиш?

Въпреки умората и болката усмивка разтегли устните на Джоул.

„Печеля.

Всички печелим.“