Метаданни
Данни
- Серия
- Аз преди теб (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- After you, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Илвана Гарабедян, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 32 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джоджо Мойс
Заглавие: След теб
Преводач: Илвана Гарабедян
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Отговорен редактор: Ивелина Балтова
Коректор: Здравка Петрова
ISBN: 978-954-26-1582-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2094
История
- — Добавяне
Шеста глава
— Съжалявам. Алармата ми не звънна. — Изтичах покрай Ричард и окачих палтото си на закачалката, след което побързах да нахлузя полата от изкуствена материя.
— Закъснение от три четвърти час. Това е неприемливо.
Беше осем и трийсет сутринта. Бяхме единствените двама в бара, както забелязах.
Карли си беше тръгнала — дори не си бе направила труда да го каже в очите на Ричард. Просто му изпратила съобщение на телефона, в което му казала, че ще остави тъпата униформа в края на седмицата и че й дължат две седмици платен отпуск, мамка му, така че може да ги счита за предизвестие. „Ако си беше направила труда да прочете наръчника за служителите — фучеше той, — щеше да знае, че използването на полагащия се платен отпуск вместо предизвестие е абсолютно недопустимо. Написано е в раздел трети, ясно като бял ден, стига да се беше постарала да провери. А и ругатните са просто излишни.“
Сега беше в процес на търсене на заместник. Което означаваше, че до приключването на този процес оставах само аз. И Ричард.
— Съжалявам. Случи се… нещо у дома.
Бях се събудила внезапно в седем и трийсет, като за няколко минути не можех да се осъзная в коя страна съм или как се казвам и просто останах да лежа в леглото, неспособна да помръдна, докато размишлявах над събитията от предната вечер.
— Добрият служител не носи домашните си проблеми на работното място — назидателно каза Ричард, докато минаваше край мен, стиснал папката си. Загледах се в него, чудейки се дали изобщо има личен живот. Изглежда, не прекарваше много време у дома.
— Да. Е, добрият работодател не кара служителите си да носят униформи, които и в стриптийз бар биха сметнали за долнопробни — измърморих под нос, докато набирах персоналния си код в касовия апарат и едновременно с това подръпвах късата си пола от ламе с другата ръка.
Той рязко се обърна и се върна до бара.
— Какво каза?
— Нищо.
— Напротив, каза.
— Казах, че ще го запомня за следващия път. Много благодаря, че ми го припомни.
Усмихнах му се мило.
Той продължи да се взира в мен доста по-дълго, отколкото беше комфортно и за двама ни. После каза:
— Чистачката отново е болна. Трябва да почистиш мъжката тоалетна, преди да почнеш на бара.
Погледът му беше непреклонен, сякаш ме предизвикваше да кажа нещо. Напомних си, че не мога да изгубя работата си. Преглътнах.
— Добре.
— О, в третата кабинка е доста омазано.
— Супер — отвърнах аз.
Той се завъртя на петите на излъсканите си до блясък обувки и влезе обратно в офиса си. Аз през цялото време му пращах въображаеми вуду стрелички в гърба.
— Темата на сбирката на кръга ни тази вечер е вината, вината на оцелелите, угризенията, че не сме направили достатъчно… Точно това често е причината да не можем да продължим напред.
Марк изчака, докато си подавахме кутията с бисквити, после се наведе напред на пластмасовия си стол, стиснал ръце върху коленете си. Пренебрегна тихото недоволно мърморене, че нямало бисквити с бурбонски крем.
— Някога толкова се ядосвах на Джили — обади се Фред в настаналата тишина. — Когато страдаше от деменция, имам предвид. Оставяше мръсни чинии в кухненския бюфет, а аз ги намирах няколко дни след това и… срам ме е да го кажа, но няколко пъти й се развиках. — Той избърса очи. — Тя толкова се гордееше с домакинството си — преди. Това е най-лошото.
— Живял си с деменцията на Джили доста дълго време, Фред. Би трябвало да си свръхчовек, за да не ти се отрази напрежението.
— Мръсните чинии биха ме подлудили — обади се Дафни. — Сигурно щях да вдигам ужасни скандали.
— Но вината не беше нейна, нали? — Фред се поизправи на стола си. — Много си мисля за онези чинии. Ще ми се да мога да се върна назад. Щях да ги мия, без да кажа и дума. Щях да я прегърна вместо това.
— Улавям се, че понякога си фантазирам за разни мъже в метрото — включи се Наташа. — Понякога, докато се качвам с ескалатора, разменям поглед с някой случаен мъж, докато той слиза. И преди още да съм стигнала до перона, вече съм изградила цяла връзка между нас двамата в главата си. Нали се сещате, той се втурва обратно по ескалатора, защото е усетил някакво магическо привличане между нас, и двамата стоим там, вперили поглед един в друг, сред тълпите от пътници на линията „Пикадили“, а после отиваме да пийнем по нещо и преди да се усетя, вече сме…
— Звучи ми като филм на Ричард Къртис — обади се Уилям.
— Харесвам филмите на Ричард Къртис — намеси се и Сунил. — Особено онзи за актрисата и мъжа.
— „Шепърдс Буш“ — подсказа Дафни.
Последва кратко мълчание.
— Аз мисля, че е „Нотинг Хил“, Дафни — поправи я Марк.
— Повече ми харесва варианта на Дафни. Какво? — изсумтя Уилям. — Вече не ни ли е позволено да се смеем?
— И така, във фантазиите ми ние се женим — продължи Наташа. — А после, докато стоим пред олтара, аз почвам да си мисля: „Какво правя?“. Олаф почина само преди три години, а аз вече си фантазирам за други мъже.
Марк се облегна на стола си.
— Не мислиш ли, че е нормално след три години самота? Да си представяш други връзки?
— Но ако наистина съм обичала Олаф, със сигурност няма да си мисля за друг.
— Не живеем във викторианската епоха — възрази Уилям. — Никой не очаква да носиш вдовишки дрехи, докато остарееш.
— Ако аз бях починала, щеше да ми е неприятно Олаф да се влюби в друга.
— Ти нямаше да знаеш — изтъкна Уилям. — Щеше да си мъртва.
— Ами ти, Луиза? — Марк бе забелязал мълчанието ми. — Изпитваш ли още някаква вина?
— Може ли… може ли някой друг да се изкаже?
— Аз съм католичка — обади се Дафни. — Чувствам вина за абсолютно всичко. Заради монахините е, нали знаете.
— Какво мислиш ти по темата, Луиза?
Отпих голяма глътка кафе. Усещах очите на всички вперени в мен. Хайде, подканих се мислено. Преглътнах с мъка.
— Че не успях да го спра — казах аз. — Понякога си мисля, че ако бях по-умна или… ако бях постъпила иначе… или ако бях повече… не знам. Просто повече.
— Изпитваш вина за смъртта на Бил, защото смяташ, че си можела да го спреш?
Дръпнах някакъв конец на полата си. Когато той се измъкна от шева, сякаш нещо се освободи в мозъка ми.
— А също и че водя живот, който е много по-незначителен, отколкото му бях обещала. Изпитвам угризения и задето той фактически плати за апартамента ми, докато сестра ми сигурно никога няма да може да си позволи собствено жилище. Чувствам се гузна и задето даже не ми харесва особено да живея в него, защото не го усещам като свой, а ми се струва нередно да го направя по-уютен, защото непрекъснато го свързвам с факта, че У… Бил е мъртъв и аз някак си съм се възползвала от това.
Последва кратко мълчание.
— Не бива да изпитваш вина заради някакво имущество — каза Дафни.
— Ще ми се някой на мен да ми остави апартамент — подхвърли Сунил.
— Но това е като някакъв приказен край, нали? Един човек умира, всички извличат някаква поука, продължават нататък и създават нещо красиво от смъртта му. — Сега говорех, без да мисля. — Аз не съм направила нищо такова. В общи линии се провалих във всичко.
— Баща ми плаче всеки път, когато прави секс с друга жена — изтърси Джейк, кършейки пръсти. Гледаше изпод падналия ниско над очите му бретон. — Подлъгва жените да спят с него, а после се утешава с това, че му е мъчно. Сякаш докато се чувства виновен след това, всичко е наред.
— Смяташ, че използва вината си като патерица.
— Смятам, че или правиш секс и се радваш, че го правиш…
— Аз нямаше да се чувствам гузен заради много секс — обади се Фред.
— Или се отнасяш с жените като с човешки същества и се стараеш да няма за какво да се чувстваш гузен, или не спиш с други, а почиташ паметта на съпругата си, докато наистина си готов да продължиш.
Гласът му пресекна на „почиташ“ и той стисна челюст. Вече бяхме свикнали с внезапно скованото изражение и по негласно споразумение в групата всеки поглеждаше встрани, докато евентуалните сълзи бъдат прикрити.
Гласът на Марк беше тих.
— Казал ли си на баща си как се чувстваш, Джейк?
— Не говорим за мама. Той е добре, стига да не я споменаваме.
— Това е доста тежък товар за плещите на един човек.
— Да. Ами… нали затова идвам тук?
Отново настъпи кратко мълчание.
— Вземи си бисквитка, Джейк, миличък — подкани го Дафни и кутията обиколи кръга обратно, а всички се почувствахме, необяснимо защо, малко по-уверени, след като Джейк най-сетне си взе една.
Не спирах да си мисля за Лили. Едва слушах разказа на Сунил как се бил разплакал в секцията с тестени изделия в супермаркета и само се усмихнах съчувствено, когато Фред разказа как отбелязал самичък рождения ден на Джили с куп лъскави балони. Вече няколко дни целият епизод с Лили ми се струваше като сън, много ярък и нереален.
Как е възможно Уил да е имал дъщеря?
— Много си весела.
Бащата на Джейк се беше облегнал на мотоциклета си, докато пресичах паркинга пред църковния двор.
Спрях пред него.
Нали сме на терапия за справяне със скръбта. Едва ли можеш да очакваш да изляза с танцова стъпка.
— Така си е.
— Не е каквото си мислиш. Искам да кажа, че не е свързано с мен — поясних аз. — Свързано е с… една тийнейджърка.
Той леко вдигна брадичка и забеляза Джейк зад гърба ми.
— О. Ясно. Е, имаш съболезнованията ми. Изглеждаш твърде млада, за да имаш тийнейджърка, ми се струва.
— О. Не. Не е моя! Много е… сложно.
— С удоволствие бих ти дал съвет. Но нямам и най-малка идея. — Той направи крачка напред и прегърна Джейк, а момчето мрачно изтърпя вниманието му. — Добре ли си, младежо?
— Супер.
— Супер — повтори Сам и ме погледна косо. — Ето, видя ли? Универсалният отговор на тийнейджърите за всичко. Война, глад, печалба от лотарията, световна слава. Всичко е супер.
— Нямаше нужда да идваш да ме вземаш. Отивам при Джулс.
— Да те закарам?
— Тя живее ето там. В онази сграда. — Джейк посочи. — Мисля, че мога и сам да се оправя.
Лицето на Сам остана спокойно.
— Значи, другия път би могъл да ми пратиш съобщение, нали? Да ми спестиш разкарването дотук и чакането?
Джейк сви рамене и отмина, метнал раница през рамо. Мълчаливо го гледахме как върви.
— Ще се видим после, нали, Джейк?
Джейк само вдигна ръка, без да се обръща.
— Добре — отроних аз. — Сега се чувствам малко по-добре.
Сам леко тръсна глава. Гледаше след сина си, сякаш дори и сега не можеше да понесе, че го оставя сам.
— В някои дни му е много по-тежко. Искаш ли да пийнем по кафе или нещо друго, Луиза? За да не се чувствам като пълен идиот? Казваш се Луиза, нали?
Замислих се за казаното от Джейк на сбирката тази вечер. В петък татко доведе у дома някаква откачена блондинка, Мегс, която е тотално обсебена от него. Докато той беше под душа, не спря да ме пита дали той говори за нея, когато я няма.
Сексуалният маниак. Но пък беше мил и беше помогнал да ме сглобят наново в линейката, а и алтернативата беше поредната вечер, прекарана у дома в мисли какво ли става в главата на Лили Хоутън-Милър.
— Стига да говорим за нещо различно от тийнейджъри.
— Може ли да говорим за костюма ти?
Сведох поглед към зелената си къса пола от ламе и ирландските танцувални пантофки.
— Категорично не.
— Струваше си да опитам — отвърна той и се качи на мотоциклета си.
Седнахме отвън в един полупразен бар, недалеч от апартамента ми. Той си поръча черно кафе, а аз — портокалов сок.
Имах време тайничко да го огледам, след като не се промъквах покрай коли на паркинга и не лежах завързана за болнична носилка. Носът му имаше издайническа гърбица, а очите му се присвиваха по начин, който казваше, че е виждал почти всичко в човешкото поведение и вероятно дори донякъде му е забавно. Маниерите му бяха по-груби от тези на Уил, но се движеше с една особена пестеливост, сякаш се бе приучил да не наранява околните заради ръста си. Очевидно беше свикнал повече да слуша, отколкото да говори, или може би просто аз се чувствах неловко сама в компанията на мъж след толкова много време, защото осъзнах, че бъбря неспирно. Говорех за работата си в бара, разсмях го с описанието на Ричард Пърсивал и ужасите на униформата ми, разказах му колко странно съм се почувствала, когато се бях прибрала за кратко у дома, за плоските шеги на баща ми, за дядо и неговите понички, както и за необичайната употреба на синия маркер от страна на племенника ми. Но докато говорех, си давах сметка, както много често напоследък, колко много премълчавам: за Уил, за онова необичайно и необяснимо нещо, което ми се беше случило предната вечер. С Уил никога не се налагаше да се замислям какво казвам: разговорите ми с него бяха естествени като дишането. Сега бях станала ужасно добра в това да не споделям нищо лично.
Той само седеше и кимаше, гледаше минаващите хора и коли и пийваше кафето си, сякаш за него е най-нормалното нещо на света да си прекарва времето с трескаво бърбореща непозната в зелена минипола от ламе.
— Е, как ти е бедрото? — попита той, когато най-сетне замлъкнах.
— Не е зле. Но много ми се ще да престана да куцам.
— И това ще стане, стига да продължиш с физиотерапията. — За миг все едно чух гласа му, какъвто беше в линейката. Спокоен, хладнокръвен, утешителен. — А другите наранявания?
Сведох поглед към тялото си, сякаш можех да видя през дрехите си.
— Ами, като оставим настрани факта, че изглеждам така, сякаш някой е очертал части от тялото ми с особено ярък червен маркер, не е зле.
Сам кимна.
— Имаш късмет. Падането беше доста сериозно.
Ето го пак. Онова ужасно политане, което усетих в стомаха си. Въздухът под краката ми. Никога не знаеш какво ще стане, когато паднеш отвисоко.
— Не съм се опитвала да…
— Вече ми каза.
— Но не съм сигурна, че някой ми вярва.
Разменихме смутени усмивки и за миг се запитах дали и той е от онези, които не ми вярват.
— Е… често ли излизаш с жени, които падат от покрива?
Той поклати глава, загледан някъде отсреща.
— Само събирам парчетата. Радвам се, че в твоя случай парчетата са се нагласили добре.
Поседяхме в мълчание още малко. Все си мислех какво мога още да кажа, но толкова бях отвикнала да бъда насаме с някой мъж — поне докато съм трезва — че постоянно губех кураж и устата ми само се отваряше и затваряше като на златна рибка.
— Искаш ли да ми кажеш за твоята тийнейджърка? — попита Сам.
Беше облекчение да мога да обясня на някого. Разказах му за среднощното звънене на вратата, за странната ни среща и какво бях видяла във Фейсбук, както и как тя бе избягала, преди да измисля какво изобщо бих могла да направя.
— Уха — възкликна той, след като свърших. — Това е… — Леко поклати глава. — Мислиш ли, че наистина е тази, за която се представя?
— Малко прилича на него. Но честно казано, не знам. Дали не си измислям прилики? Дали просто не виждам в нея онова, което ми се иска? Възможно е. Половината време си мисля колко е страхотно, че нещо от него е останало, а през другата половина се чудя дали не съм пълна глупачка. А и после се замислям за всичко, свързано с това — например, ако наистина му е дъщеря, справедливо ли е той никога да не я е виждал? И как ще го понесат родителите му? Ами ако срещата му с нея е можела да промени решението му? Ами ако точно това е било нещото, което би могло да го убеди… — Гласът ми заглъхна полека.
Сам се облегна на стола си, смръщил вежди.
— Това е мъжът, заради когото посещаваш сбирките на кръга.
— Да.
Усещах изучаващия му поглед, вероятно се опитваше да прецени какво е означавал Уил за мен.
— Не знам какво да правя — казах аз. — Не знам дали да я потърся, или просто да оставя всичко както си е.
Той се загледа в улицата замислен. После каза:
— А какво би направил той?
И в този момент загубих присъствие на духа. Вдигнах очи към този едър мъж с прямия му поглед, с двудневната набола брада, с нежните и умели ръце. И всичките ми мисли се изпариха.
— Добре ли си?
Отпих голяма глътка от сока си, опитвайки се да скрия онова, което бях сигурна, че е изписано на лицето ми. Внезапно, по неясна за мен причина, ми се прииска да заплача. Дойде ми твърде много. Цялата странна и смущаваща вечер. Фактът, че Уил отново се бе появил и сякаш присъстваше във всеки мой разговор. Изведнъж видях лицето му, саркастично повдигнатата вежда, сякаш казваше: Какво, за бога, си забъркала сега, Кларк?
— Просто… беше дълъг ден. Всъщност имаш ли нещо против, ако аз… — Сам бутна стола си назад и стана.
— Не. Няма нищо, тръгвай. Извинявай. Не исках…
— Беше много хубаво. Аз само…
— Няма проблем. Имала си дълъг ден. После и сбирката на кръга. Разбирам. Не, недей… няма нужда — каза той, когато посегнах за портмонето си. — Наистина. Мога да те почерпя един портокалов сок.
Мисля, че направо притичах до колата въпреки куцането си. Усещах погледа му през цялото време.
Спрях на паркинга и издишах дълбоко, сякаш го бях сдържала през целия път от бара дотук. Погледнах към магазина на ъгъла, после отново към апартамента си и реших, че не искам да бъда разумна. Исках вино, няколко големи чаши, докато убедя себе си да престана да гледам назад. Или до момента, когато нямаше да мога да виждам нищо. Бедрото ме заболя по-силно, докато слизах от колата. Откакто се беше появил Ричард, постоянно ме болеше; физиотерапевтът в болницата ми беше казал да не стоя твърде дълго права. Но само при мисълта да го кажа на Ричард, ми ставаше лошо.
Ясно. Значи, искаш да работиш в бар и да можеш по цял ден да си седиш на стола, така ли?
Онова млечнобяло, готвещо се за редиците на средния мениджмънт лице, старателно безличната му прическа. Излъчването на надменно превъзходство, макар да беше само две години по-голям от мен. Затворих очи и се опитах да преглътна възела от тревога, който стягаше стомаха ми.
— Само това, моля — казах, докато оставях бутилката студено бяло вино на касата.
— Парти, а?
— Какво?
— Готин костюм. Преоблякла си се като… Чакай, не ми казвай. — Самир поглади брадичка. — Снежанка?
— Точно така — съгласих се аз.
— Трябва да внимаваш с това. Нали знаеш, че има празни калории в него? По-добре пий водка. Чиста. Или с мъничко лимон. Така казвам и на Джини, дето живее отсреща. Знаеш ли, че е екзотична танцьорка? Те трябва да внимават за фигурата си.
— Диетични съвети. Супер.
— Като всичко онова, дето все пишат за захарта. Трябва да се внимава със захарта. Няма смисъл да си купуваш нискомаслени продукти, ако са пълни със захар, нали така? Там са празните калории. Точно там. А онези заместители на захарта са най-лошите неща. Залепват за червата ти.
Той маркира виното и ми върна рестото.
— Какво хапваш, Самир?
— Спагети с пушен бекон. Страшни са, казвам ти.
Бях потънала в мислите си — някъде между натрошения ми таз, екзистенциалното отчаяние, свързано с работата, и необичайното желание да хапна спагети с пушен бекон — когато я видях.
Седеше на стъпалата пред сградата ми, свита на земята, обвила с ръце коленете си. Взех си рестото от Самир и направо хукнах да пресека улицата.
— Лили?
Тя бавно вдигна очи.
Гласът й бе завален, очите й — зачервени, сякаш е плакала.
— Никой не ме пусна. Натисках всички звънци, но никой не ме пусна.
Напъхах с мъка ключа в ключалката и подпрях вратата с чантата си, преди да приклекна до нея.
— Какво е станало?
— Само искам да легна да спя — каза тя, търкайки очи. — Толкова съм уморена. Исках да си взема такси до къщи, но нямах пари.
Долових киселия дъх на алкохол.
— Пияна ли си?
— Не знам. — Тя примигна насреща ми и леко наведе глава настрани. Тогава се запитах дали става дума само за алкохол. — Ако не съм, значи, си се превърнала в леприкон. — Тя потупа джобовете си. — О, виж, виж какво си имам! — Вдигна нагоре полуизпушена ръчно свита цигара, която дори и аз успях да подуша, че не е само с тютюн. — Да изпушим една, Лили — каза тя. — О, не. Ти си Луиза. Аз съм Лили. — Тя захихика и с мъка извади запалка от джоба си, след което веднага се опита да запали цигарата откъм обратната страна.
— Добре, стига. Време е да се прибираш. — Взех фаса от ръката й и без да се впечатля от възраженията й, го смачках ядно с крак. — Ще ти повикам такси.
— Но аз не…
— Лили!
Вдигнах поглед. От другата страна на улицата стоеше някакъв младеж, пъхнал ръце в джобовете на джинсите си, и ни гледаше напрегнато. Лили го погледна и веднага извърна очи.
— Кой е този? — попитах аз.
Тя се взираше в краката си.
— Лили. Ела тук. — В гласа му се долавяше увереността на собственик. Стоеше леко разкрачил крака, сякаш дори и от това разстояние очакваше тя да му се подчини. Нещо моментално ме разтревожи.
Никой не помръдна.
— Това гаджето ти ли е? Искаш ли да говориш с него? — попитах тихо.
Първия път не успях да различа думите й. Наложи се да се наведа по-близо и да я помоля да повтори.
— Накарай го да се махне. — Тя затвори очи и извърна лице към вратата. — Моля те.
Той тръгна да пресича улицата към нас. Аз се изправих и се постарах гласът ми да звучи колкото може по-строго.
— Можеш да си вървиш вече. Лили ще дойде с мен.
Той спря на средата на улицата.
Не откъсвах очи от неговите.
— Можеш да говориш с нея друг път. Разбрахме ли се?
Сложих ръка на звънеца и сега заговорих на своя въображаем, мускулест и крайно избухлив приятел.
— Да. Ще слезеш ли да ми помогнеш, Дейв? Благодаря.
Изражението на младежа подсказваше, че това не е краят. После се обърна, извади телефона от джоба си и започна да говори с някого тихо и напрегнато, докато се отдалечаваше, пренебрегвайки клаксона на таксито, което трябваше да го заобиколи, и само хвърли кос поглед през рамо към нас.
Въздъхнах малко по-треперливо, отколкото очаквах, пъхнах ръце под раменете й и без никакъв финес, но пък с доста приглушени ругатни, успях да издърпам Лили Хоутън-Милър във фоайето.
Тази нощ остана да спи в апартамента ми. Не можах да измисля какво друго да направя с нея. Повърна два пъти в банята ми, като ме отблъскваше, когато се опитах да прибера косата й настрани.
Отказа да ми даде домашен телефон или може би не си го спомняше, а мобилният й беше заключен с парола.
Измих я, помогнах й да навлече чифт спортно долнище и тениска и я заведох във всекидневната.
— Разтребила си тук! — възкликна тя, сякаш го бях направила заради нея.
Накарах я да изпие чаша вода и я настаних на дивана, завъртяна настрани и с вдигнати към корема колене, макар да бях сигурна, че вече не е останало нищо в стомаха й.
Докато намествах главата й на възглавницата, тя отвори очи и сякаш за първи път ме разпозна наистина.
— Съжалявам.
Каза го толкова тихо, че за миг не бях сигурна дали е казала точно това, а очите й бяха пълни със сълзи.
Завих я с одеяло и я гледах, докато заспи — бледото й лице, тъмносините сенки под очите, веждите, които имаха същата извивка като на бащата на Уил, същите бледи лунички.
После се сетих да заключа вратата на апартамента и взех ключовете с мен в спалнята, като ги пъхнах под възглавницата, за да не отмъкне нещо или да реши да си тръгне, не бях съвсем сигурна защо. Лежах будна, в главата ми бучаха сирените от летището, виждах лицата на хората от сбирката в църквата и вторачения, многозначителен поглед на младежа от отсрещната страна на улицата; мислех си, че съм приютила напълно непозната в дома си. И през цялото време един глас отекваше в главата ми: Какви ги вършиш, за бога?
Но какво друго бих могла да направя? Най-накрая, след като първите птици вече бяха запели, а бусът на пекарната бе разтоварил ранната си доставка долу, мислите ми забавиха ход, утихнаха и заспах.