Метаданни
Данни
- Серия
- Аз преди теб (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- After you, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Илвана Гарабедян, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 32 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джоджо Мойс
Заглавие: След теб
Преводач: Илвана Гарабедян
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Отговорен редактор: Ивелина Балтова
Коректор: Здравка Петрова
ISBN: 978-954-26-1582-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2094
История
- — Добавяне
Петнадесета глава
Почти не видях Лили през следващите няколко дни, но това идеално ме устройваше. Когато се прибирах у дома от работа, намирах трохи или празни чаши, които потвърждаваха, че е била там. Понякога влизах и усещах, че въздухът е някак различен, сякаш е ставало нещо, което не можех да определя. Нищо не липсваше и очевидно нищо не беше разместено, така че го отдавах на смущаващото усещане да делиш апартамент с някого, с когото не се разбираш. За първи път си признах, че ми липсва самостоятелният живот.
Обадих се на сестра ми, която бе така добра да си спести репликата „Нали ти казах?“. Е, може би го каза само веднъж.
— Това е най-гадното нещо, когато си родител — заяви тя, сякаш и аз бях една от тях. — От теб се очаква да си спокоен, да знаеш всичко и да можеш да се справиш с всяка ситуация. Но понякога, когато Том се държи грубо или съм уморена, просто ми се иска да му тръшна вратата под носа или да му се изплезя и да му кажа, че е глупак.
Което горе-долу описваше моите чувства.
В работата бях стигнала до ужасяващото положение, в което се налагаше да си пея сама в колата само за да се накарам да ида до летището.
А освен всичко друго, оставаше Сам.
За когото не мислех.
Не мислех за него сутрин, когато поглеждах голото си тяло в огледалото в банята. Не си спомнях начина, по който пръстите му бяха изследвали кожата ми и бяха ме накарали да усетя белезите си не толкова невидими, колкото част от споделено минало — или как за една кратка вечер се бях почувствала отново безразсъдна и жива.
Не мислех за него, докато гледах разни двойки, свели глави един до друг, да разглеждат билетите си за самолета, готови за споделено романтично пътешествие — или само страстен животински секс — в някоя далечна дестинация. Не мислех за него на път за работа и обратно винаги, когато чуех сирената на някоя линейка. Което се случваше изключително често. И определено не мислех за него нощем, когато седях сама на дивана, вторачена в телевизора, загледана в някой филм, чийто сюжет не бих могла да разкажа, и сигурно приличах на най-самотната порно героиня в леснозапалим костюм на ирландска танцьорка.
Нейтън се обади и остави съобщение с молба да му звънна. Не бях сигурна, че мога да понеса да изслушам разказа му за поредния епизод от вълнуващия му нов живот в Ню Йорк, затова го оставих в мисления си списък с неща, които всъщност никога нямаше да свърша. Таня ми прати съобщение, че семейството им се върнало у дома три дни по-рано заради работата на Франсис. Ричард ми се обади, за да ми каже, че съм втора смяна от понеделник до петък. И гледай да не закъсняваш, Луиза. Бих искал да ти напомня за пореден път, че си с последно предупреждение.
Направих единственото, което можах да измисля: прибрах се у дома, шофирайки до Стортфолд под звуците на толкова силна музика, че да не мога да чуя собствените си мисли. Чувствах се благодарна, че имам такива родители. Усещах някакво инстинктивно притегляне към дома, към утехата на традиционното семейство и неделния обяд на трапезата.
— Обяд? — възкликна татко, скръстил ръце пред корема си, стиснал възмутено челюсти. — О, не. Вече няма неделен обяд. Това е знак на патриархално потисничество.
Дядо закима тъжно в ъгъла.
— Не, не, никакъв обяд. Сега сме на сандвичи в неделя. Или супа. Супата явно е приемлива за феминизма.
Трина, която четеше някакви лекции на масата в трапезарията, вдигна очи към тавана.
— Мама ходи на курс по женска поезия в неделя сутрин в центъра за образование на възрастни. Не е като да се е превърнала в Андреа Дуоркин.
— Виждаш ли, Лу? Сега се очаква да знам всичко за феминизма и този Андрю Доркин ми открадна проклетия неделен обяд.
— Прекалено драматизираш, татко.
— Защо да драматизирам? Неделя е време за семейството. Трябва да имаме семеен неделен обяд.
— Целият живот на мама е посветен на семейството. Защо не й позволиш да има малко време за себе си?
Татко посочи Трина със сгънатия си вестник.
— Ти си виновна. С майка ти бяхме щастливи, преди ти да почнеш да й разправяш, че не е така.
Дядо кимна в съгласие.
— Всичко е с краката нагоре тук. Не мога да гледам телевизия, без тя да мърмори „сексизъм“, докато дават реклами за кисело мляко. Това било сексистко. Онова било сексистко. Когато донесох вкъщи вестник „Сън“, който Ейд Палмър ми даде да прочета заради спортните страници, тя го метна в огъня заради мадамата на трета страница. Изобщо не знам къде е по цял ден.
— Един двучасов курс — каза Трина кротко, без да вдига глава от учебниците си. — В неделя.
— Не искам да остроумнича, татко — обадих се аз, — но онези неща в края на ръцете ти какви са?
— Какво? — не разбра той. — Кои?
— Ръцете ти — посочих аз. — Те не са просто нарисувани.
Той се намръщи.
— Предполагам, че и ти можеш да приготвиш обяда. Да изненадаш приятно мама, когато се върне от курса си?
Татко отвори широко очи.
— Аз да приготвя неделния обяд? Аз? Женени сме близо трийсет години, Луиза. Аз не готвя. Аз печеля парите, а майка ти готви. Това е положението! Така сме се разбрали отначало! Накъде отива светът, ако аз си сложа кухненска престилка и се хвана да беля картофи в неделя? Честно ли е?
— Това е модерния свят, татко.
— Модерен свят. Изобщо не ми помагаш — ядно изтърси татко. — Обзалагам се, че твоят любим господин Трейнър си получава неделния обяд, както е редно. Онази негова женица няма да е някоя феминистка.
— О. Тогава ти трябва замък, татко. Замъкът печели пред феминизма.
Двете с Трина се разсмяхме.
— Знаете ли какво? Има си причина и двете да нямате мъже до вас.
— Ооо. Червен картон! — И двете вдигнахме десните си ръце. Той хвърли вестника си във въздуха и ядосано излезе в градината.
Трина ми се ухили.
— Щях да предложа ние да приготвим обяда, но… сега?
— Не знам. Не бих искала да подкрепям патриархалното потисничество. Какво ще кажеш за бара?
— Отлично. Ще пратя съобщение на мама.
Майка ми, както се оказа, бе започнала на преклонната възраст от петдесет и шест години да излиза от черупката си, отначало предпазливо като рак отшелник, а сега явно, с нарастващ ентусиазъм. Години не бе излизала от къщи без придружител, беше доволна от малкото си царство между стените на къщата ни с три и половина спални. Но седмиците, прекарани в Лондон след падането ми от покрива, я бяха изкарали от обичайното й ежедневие и бяха пробудили у нея отдавна приспано любопитство за живота извън Стортфолд. Започнала да преглежда някои от феминистките брошури, които Трина била донесла от колежа като част от курс по равноправие на половете, и тези две алхимични съставки довели до своеобразно пробуждане у майка ми. Тя изгълтала на един дъх „Втория пол“ и „Страх от летене“, след което последвала „Жената евнух“, а когато прочела и „Женската стая“, била толкова шокирана от паралелите, които намерила със собствения си живот, че отказала да готви цели три дни, докато не забелязала дядо да похапва изсъхнали понички от хартиена торба.
— Все си мисля за онова, което твоят Уил беше казал — отбеляза тя, докато седяхме на маса в градината на бара и гледахме как Том понякога си чуква главата в някое от другите хлапета на надуваемия замък в детския кът. — Имаш само един живот — нали така ти беше казал? — Носеше обичайната си синя блуза с къси ръкави, но беше вързала косата си по различен начин и изглеждаше много по-млада. — Затова просто искам да се възползвам максимално. Да науча нещо. Да сваля домакинските ръкавици поне за малко.
— Татко е бесен — подхвърлих аз.
— Внимавай с езика.
— Говорим за сандвич — обади се сестра ми. — Не е като да крачи четиридесет дни през пустинята Гоби за храна.
— И курсът продължава само десет седмици. Ще оцелее — твърдо каза майка ми, после се облегна и огледа двете ни с Трина. — Е, не е ли хубаво така? Не съм сигурна откога не сме излизали така само трите… ами май откакто бяхте тийнейджърки и ходехме на пазар в града в събота.
— И Трина се оплакваше, че всички магазини са скучни.
— Да, но само защото Лу харесваше магазините за втора употреба, където мирише на застояла пот.
— Хубаво е, че пак носиш някои от любимите си дрехи. — Мама кимна одобрително към мен. Бях си сложила яркожълта тениска с надеждата, че с нея ще изглеждам по-щастлива, отколкото се чувствах.
Попитаха ме за Лили и им казах, че прекарва повече време с майка си, че е доста трудно да се разбере с нея човек, при което те двете се спогледаха, сякаш точно това бяха очаквали да кажа. Не им разказах за госпожа Трейнър.
— Цялата тази история с Лили е много особена. Не мога да си представя каква е тази майка, която ще остави дъщеря си в твоите ръце.
— Мама го казва с най-добри чувства, между другото — поясни Трина.
— Но тази твоя работа, Лу. Не ми допада мисълта, че обикаляш зад онзи бар полуоблечена. Изглежда ми като онова място… Как беше?
— „Хутърс“ — подсказа й Трина.
— Не е като „Хутърс“. На летището е. И гърдите ми са абсолютно и изцяло покрити, много моля.
— Никой не поглежда към гърдите ти — продължи да ме дразни Трина.
— Но ти носиш сексистки костюм и сервираш напитки. Ако това искаш да правиш, то би могла да го правиш в… знам ли, в „Дисниленд“ в Париж. Ако си облечена като Мини или Мечо Пух, няма да се налага дори и краката да си показваш.
— Скоро ще станеш на трийсет — обади се сестра ми. — Мини, Мечо Пух или Нел Гуин. Изборът е твой.
— Добре — казах аз, докато сервитьорката ни поднасяше пилето с картофки. — Мислила съм по въпроса, да, прави сте. От сега нататък ще мисля за бъдещето си. Ще се съсредоточа върху кариерата си.
— Би ли го повторила? — Сестра ми прехвърли малко от картофите от своята чиния в тази на Том. В градината беше станало по-шумно.
— Ще се съсредоточа върху кариерата си — казах аз по-високо.
— Не. Онова, дето съм била права. Не съм сигурна, че си го казвала от хиляда деветстотин деветдесет и седма насам. Том, не отивай веднага на надуваемия замък, миличък. Ще ти стане лошо.
Останахме там почти целия следобед, без да обръщаме внимание на все по-раздразнените съобщения от татко, който настояваше да разбере какво правим. Никога не бяхме седели така с майка ми и сестра ми — като нормални хора, възрастни, които разговарят за нещо различно от това къде да оставиш нещо в кухнята или колко дразнещо се държи някой. С изненада установихме, че всяка от нас се интересува от живота и мнението на другите две, сякаш внезапно бяхме осъзнали, че всяка от нас може да има и друга роля, освен тази на умната, разпиляната и онази, която върши цялата домакинска работа.
Усещането, че членовете на семейството ми са човешки същества, беше доста необичайно.
— Мамо — казах аз малко след като Том бе изял пилешките си хапки и бе отишъл да си играе и около пет минути преди да повърне обяда върху надуваемия замък, с което го извади от употреба за остатъка от деня, — някога съжалявала ли си, че нямаш своя кариера?
— Не. Харесваше ми да съм майка и домакиня. Наистина. Но е странно… След всичко, което се случи през изминалите две години, човек се замисля.
Аз чаках.
— Чета за тези жени — тези смели жени, които са повлияли толкова много на начина, по който хората мислят и вършат нещата. Замислям се и какво съм направила аз и се чудя дали, ами, дали някой изобщо би забелязал, ако мен ме нямаше на света.
Каза го с напълно равен глас, затова не можах да преценя дали е по-разстроена, отколкото ни показва.
— Ние бихме забелязали със сигурност, мамо — казах аз.
— Но не съм направила нищо значимо, нали? Не знам. Винаги съм била доволна. Но съм прекарала трийсет години да правя едно и също, а сега всичко, което чета, гледам по телевизията или следя във вестниците, сякаш всичко ми казва, че е било напразно.
Двете със сестра ми се спогледахме.
— За нас не беше напразно, мамо.
— Вие, момичета, сте много мили.
— Сериозно го казвам. Ти… — Изведнъж се сетих за Таня Хоутън-Милър. — Ти ни караше да се чувстваме сигурни. И обичани. Харесваше ми, че си у дома всеки ден, когато се прибирахме.
Мама сложи ръка върху моята.
— Няма нищо. Толкова се гордея с вас двете, че си намерихте своето място в света. Наистина. Просто имам нужда да разбера някои неща за самата себе си. И това пътешествие към себе си е много интересно за мен, наистина. Много обичам да чета. Госпожа Дийнс в библиотеката поръчва най-различни книги, които мисли, че биха могли да ме заинтересуват. Скоро ще се прехвърля на темата за новата вълна в американския феминизъм. Много са интересни с всичките им теории. — Тя сгъна прилежно салфетката си. — Но много ми се иска да престанат да се карат една с друга. Направо ми идва да им ударя главите една в друга.
— Ами… още ли не си бръснеш краката?
Бях прекалила. Лицето на майка ми се скова и тя ме изгледа втренчено.
— Понякога ти е нужно време, за да видиш някои признаци на истинското потисничество. Казах на баща ви, сега казвам и на вас, момичета, в деня, в който той иде в салона, за да му покрият краката с горещ восък, а после някоя двайсет и една годишна мацка му дръпне рязко маската, за да му оскубе космите, тогава и аз ще почна отново да си правя коламаска.
Слънцето се плъзна надолу над Стортфолд като топка разтопено масло. Останах доста по-дълго, отколкото бях планирала, сбогувах се със семейството си, качих се в колата и се прибрах. Чувствах се приземена, закотвена. След емоционалните бури от изминалата седмица беше добре да си в нормална среда. А и сестра ми, която никога не показваше и най-малкия признак на слабост, бе признала опасенията си, че ще си остане сама завинаги, отхвърляйки с махване на ръка мамините уверения, че е „много красиво момиче“.
— Аз съм самотна майка — каза тя. — И още по-лошо, не мога да флиртувам. Няма да знам как да флиртувам с някого, дори и Луиза да стои зад гърба му и да ми вдига табелки с напътствия. А и единствените мъже, които съм срещала през последните две години, или се плашат от Том, или искат само едно…
— О, не… — каза майка ми.
— Безплатни счетоводни услуги.
Изведнъж, гледайки я отстрани, изпитах съчувствие към нея. Тя имаше право: на мен ми бяха дадени, въпреки обстоятелствата, всички предимства — собствено жилище, бъдеще, освободено от всякакви отговорности — и единственото, което ме спираше да се насладя в пълнота на всичко това, бях самата аз. Фактът, че тя не изпитваше горчива ревност, предвид положението ни в живота, беше направо забележителен. Прегърнах я, преди да си тръгна. Тя беше леко шокирана, после внезапно се изпълни с подозрение и потупа гърба си в горната част, да провери дали не съм й лепнала знак „Ритни ме“, след което най-сетне отвърна на прегръдката ми.
— Ела ми на гости — казах аз. — Сериозно. Ела за няколко дни. Ще те заведа на танци в един клуб, в който съм ходила. Мама ще се грижи за Том.
Сестра ми се разсмя и затвори вратата на колата, след като запалих.
— Да. Ти и танци? На куково лято.
Продължаваше да се смее, докато колата ми се отдалечаваше.
Шест дни по-късно, когато се прибрах у дома след втората смяна, заварих импровизиран нощен клуб в апартамента си. Докато се качвах по стъпалата пред сградата, вместо обичайната тишина, чух далечен смях, неравномерно бумтене на музика. Поколебах се за миг пред входната врата с мисълта, че в изтощението си съм сбъркала входа, после отключих.
Миризмата на трева ме блъсна в носа и беше толкова силна, че почти инстинктивно задържах дишането си, вместо да си поема въздух. Бавно отидох до всекидневната, отворих вратата и просто останах на място, неспособна да проумея гледката, която ме очакваше. В полутъмната стая Лили се беше излегнала на дивана ми, късата й пола бе вдигната почти до кръста, а в устата й се мъдреше мърляво свита цигара. Двама младежи се бяха проснали на пода с глави, опрени на дивана, като някакви островчета насред морето от алкохолни отпадъци, празни пакети от чипс и картонени кутии за храна за вкъщи. На пода седяха и две момичета на годините на Лили; едното — с коса, прибрана на конска опашка — ме погледна с вдигнати вежди, сякаш недоумяваше какво правя аз там. Музиката бумтеше от уредбата. Броят на бирените кутии и препълнените пепелници говореше за дълга нощ.
— О — обади се Лили с престорено веселие. — Здрастиии.
— Какво правиш?
— Ами бяхме навън и някак изпуснахме последния автобус, и си казах, че можем да се пренесем тук. Нали нямаш нищо против?
Толкова бях слисана, че направо останах без думи.
— Напротив — казах през стиснати зъби. — Всъщност имам против.
— О-о. — Тя се закиска истерично.
Пуснах чантата си на пода до краката ми. Озърнах се из общинското сметище, в което се бе превърнала всекидневната ми.
— Партито свърши. Давам ви пет минути да почистите цялата мръсотия и да си вървите.
— О, боже. Знаех си. Значи, ще се правиш на сухарка, нали? Пфу. Знаех си. — Тя драматично се тръшна обратно на дивана. Гласът й бе провлачен, а действията й — забавени от… какво? Наркотици може би? Зачаках. В продължение на един кратък, но напрегнат миг двамата младежи ме гледаха вторачено и ми беше ясно, че преценяват дали да се надигнат, или просто да си останат по местата.
Едно от момичетата шумно цъкна с език.
— Четири минути — бавно казах аз. — Броя ги.
Вероятно справедливият гняв ми придаваше някаква сила. Или те не бяха чак такива куражлии, а по-скоро се правеха на такива. Един по един се изправиха на крака и се изнизаха покрай мен към отворената врата. На излизане момчето, което си тръгна последно от групата, демонстративно вдигна ръка и пусна кутията с бира на пода в коридора, като изпръска стената и оля килима. Ритнах вратата и я затворих подире им, после вдигнах кутията. Докато стигна до Лили, вече кипях от гняв.
— Какви игрички играеш, по дяволите?
— Господи. Просто няколко приятели на гости, какво толкова?
— Апартаментът не е твой, Лили. Това не е твоят дом, та да водиш хора в него, когато си поискаш… — Внезапно ми просветна: онова странно усещане за нещо размествано тук, което бях изпитала, когато се върнах преди седмица. — О, мили боже. Правила си го и преди, нали? Миналата седмица. Поканила си разни хора тук и сте си тръгнали, преди да се върна.
Лили се изправи нестабилно на крака. Дръпна полата си надолу и прокара пръсти в косата си, мъчейки се да оправи заплетените краища. Очната й линия беше размазана, а на шията й имаше синина или следа от целувки.
— Господи. Защо всичко е такъв голям проблем за теб? Това просто бяха едни хора, какво толкова?
— В моя дом…
— Е, това не е точно дом, нали? Няма мебели, никакви лични вещи. Даже нямаш картини по стените. Прилича на… гараж. Гараж без кола. Виждала съм по-уютни бензиностанции от това тук.
— Какво правя с дома си, не ти влиза в работата.
Тя се оригна и размаха ръка под носа си.
— Пфу. Мириша на кебап. — Отиде до кухнята, където отвори три шкафа, преди да намери чаша. Напълни я и изгълта водата. — Дори нямаш истински телевизор. Не знаех, че някой още гледа телевизия на осеминчов екран.
Започнах да събирам бирените кутии и да ги пъхам в найлонова торба.
— Кои бяха тези?
— Не знам. Просто едни хора.
— Не знаеш?
— Приятели. — Звучеше раздразнено. — Хора, които познавам от клубовете.
— Срещнала си ги в клуб?
— Да. В клуб. Мрън-мрън-мрън. Нарочно се правиш на тъпа. Да. Приятели, които срещнах в един клуб. Така правят нормалните хора, нали се сещаш? Имат си приятели, с които излизат.
Тя метна чашата в мивката — чух я как се чупи — после ядосано излезе от кухнята.
Зяпнах я и сърцето ми за миг слезе в петите. Изтичах до стаята си и отворих най-горното чекмедже. Зарових между чорапите си, търсейки малката кутийка за бижута, в която бяха златната верижка на баба ми и венчалната й халка. Спрях и си поех въздух, казвайки се, че не мога да я открия, защото се паникьосвам. Трябваше да е тук. Разбира се, че беше тук. Започнах да изваждам всяко нещо от чекмеджето, да го проверявам внимателно и после да го хвърлям на леглото.
— Влизали ли са тук? — викнах аз.
Лили се появи на вратата.
— Какво?
— Твоите приятели. Влизали ли са в спалнята ми? Къде са ми бижутата?
Лили сякаш се разсъни донякъде.
— Бижута ли?
— О, не. О, не. — Отворих всички чекмеджета, започнах да изсипвам съдържанието им на пода. — Къде са? Къде са ми парите за спешни случаи? — Обърнах се към нея. — Кои бяха те? Как се казват?
Лили беше притихнала.
— Лили!
— Не… не знам.
— Как така не знаеш? Каза, че били твои приятели.
— Ами… просто хора от клуба. Мич. И… Лизи, и… не помня.
Втурнах се към вратата, изтичах презглава по коридора и надолу по стълбите, но докато сляза от четвъртия етаж и стигна до входа, улицата вече беше пуста и само късният автобус за „Ватерло“ се полюшваше леко, осветен ярко, по средата на тъмната улица.
Стоях на входа и дишах тежко. После затворих очи, мъчейки се да овладея сълзите, и отпуснах ръце на коленете си, когато осъзнах какво бях изгубила: халката на баба ми и тънката златна верижка с малка висулка, която тя носеше, когато бях дете. Вече знаех, че никога няма да ги видя отново. Толкова малко неща се предаваха като наследство в семейството ми, а сега дори и те бяха изчезнали.
Бавно се качих обратно по стълбите.
Лили стоеше в коридора, когато отворих вратата.
— Много съжалявам — тихо каза тя. — Не знаех, че ще ти откраднат нещата.
— Върви си, Лили — казах аз.
— Изглеждаха наистина мили. Аз… аз трябваше да се замисля…
— Била съм на смяна цели тринайсет часа. Трябва да разбера какво са ми откраднали и после смятам да си легна. Майка ти се върна от ваканцията си. Моля те, просто си иди у дома.
— Но аз…
— Не. Стига толкова. — Изправих се бавно и изчаках за миг, докато дишането ми се успокои. — Знаеш ли каква е разликата между теб и баща ти? Дори и когато беше най-нещастен, той никога не би се отнесъл така с друг човек.
Сякаш й бях зашлевила шамар. Не ме интересуваше.
— Не мога повече така, Лили. — Извадих банкнота от двайсет лири от портфейла си и й я подадох. — Ето. За такси.
Тя погледна парите, после мен и преглътна. Приглади с пръсти косата си и бавно влезе обратно във всекидневната.
Свалих си якето и останах да се взирам в малкото огледало над скрина в стаята си. Изглеждах бледа, изтощена, смазана.
— И ми върни ключовете — казах аз.
Последва кратка тишина. Чух трополенето на ключовете върху кухненския плот, после с леко щракване входната врата се затвори и тя си отиде.